Пиер Рей
Палм Бийч (19)

19.

Ейбъл Фишмайер нямаше добро мнение за Оливър Мъри. Мъри бе дребен, Ейбъл бе висок. Мъри бе стиснат, Ейбъл се смяташе за щедър. В редките случаи, когато бяха обядвали заедно, Ейбъл Фишмайер трябваше да прикрива смущението си пред липсата на маниери на шефа на персонала на „Хакет“. За нещастие „Хакет“ бе най-големият клиент на „Бъргър“. На осмо число от всеки месец банката предоставяше необходимия кредит за заплати на шестдесет хиляди служители на фармацевтичната фирма. Близо сто и двадесет милиона долара преминаваха така, контролирани от Ейбъл за „Бъргър“ и от Мъри за „Хакет“. Следователно Фишмайер се виждаше принуден да стиска ръката на Мъри. Той набра номера му с отвращение.

— Оливър? Как сте? Ейбъл Фишмайер е. Да, да… Бих искал едно сведение във връзка с едно бордеро, което не е съвсем редовно… Нали имате при вас един тип, който се казва Алън Поуп?

Кресливият глас на Мъри го накара да стисне зъби.

— Нямам, мистър Фишмайер. Имах.

Не само че имаше душа на пионка, ами продължаваше да го нарича „мистър“, за да подчертае разликата между тях.

— Имали сте?

— Този служител бе заличен от списъка на кадрите преди четири дни, по-точно на 22 юли.

— Така ли? И по каква причина, Оливър?

— Съкращаване на персонала. Той беше първият от един дълъг списък. Мога ли да попитам за причината за тези въпроси, мистър Фишмайер?

— Обикновена проверка, Оливър… Как е мисис Мъри?

— Много добре, благодаря.

— Какво правеше при вас този Поуп?

— Беше заместник-директор на една от финансовите служби.

— Тук пред мен е банковият му фиш. Питах се защо сте му превели изведнъж сумата от единадесет хиляди седемстотин и четири долара.

— Става въпрос за обезщетение при уволнение. Четири години стаж, три месеца предупреждение, общо — заплатата за седем месеца.

— Благодаря ви, скъпи Оливър. Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред, мистър Фишмайер.

— Отлично! Доскоро и още веднъж благодаря.

Той затвори и поиска от централата да го свърже с „Мажестик“ в Кан. Хамилтън Прайс-Линч трябваше да разбере при какъв незначителен човек са отишли парите на банката.

 

 

Алън винаги бе обичал жените. Понякога те му бяха отвръщали със същото. Но дори и когато правеха първите крачки, никога не бе имал чувството, че е само неодушевен предмет в ръцете им. За сметка на това и трите приключения, които бе имал от пристигането си в Кан насам, бяха оставили в устата му горчив вкус. Надя Фишлер, Бети Гроун и непознатата от кабината на Палм Бийч го бяха провокирали в битка, в която се бе почувствал лишен от мъжкото си самолюбие. Те просто избираха, вземаха и отхвърляха. Без нежност, без да се отдават напълно. Той хвърли поглед на опустошената стая, където още плуваше миризмата на парфюма на Бети. Чаршафите се влачеха по земята, дюшекът беше гол, възглавниците бяха разхвърляни из цялата спалня. За да се почувства задоволена, на Бети й бе необходима продължителна обиколка от фотьойл на фотьойл. Алън все още се питаше как виковете й не бяха успели да вдигнат на крак охраната на хотела.

Смлян, издран, изпохапан, с кръв по устните, Алън нямаше сили да се помръдне. Но за най-голямо негово учудване вече не му се спеше. Мина в банята, изкъпа се, върна се в спалнята, легна и се опита да затвори очи. Запали цигара и се замисли за положението си. Най-добре бе да остави съдбата да следва своя курс. В най-лошия случай щяха да го арестуват след няколко часа. Не липсваха поводи за обвинение: мошеничество, чекове без покритие — „Бъргър“, естествено, щеше да установи това, печелене на пари по нечестен начин. Дали ще го арестуват тук или там нямаше никакво значение. Най-добре бе да стои и да чака посещението на ченгетата. Той стана, вдигна щорите и излезе на терасата. Беше пет следобед и слънцето припичаше. Погледна пейзажа, където прекарваше последните си мигове на свобода. Всичко бе прекрасно, хармонично, животът изглеждаше такъв, какъвто би трябвало да бъде. Плажовете бяха претъпкани, по „Кроазет“ се разхождаха минувачи, деца лудуваха в окъпания в слънчева светлина басейн, лодки оставяха диря от пяна по морските вълни.

Той се върна в стаята, облече панталон и риза и избра 165 по телефона.

— Шофьор? Алън Поуп е, апартамент 751. Бихте ли изкарали колата ми от гаража?

Най-добре бе да се възползва още един час от ролса, преди да се окаже в затворническа кола. Норбер бе отишъл да спи, смазан от умора, сънуващ най-вероятно Ницше и Кант. Фоайето на хотела бе претъпкано с красиви жени, старци в спортно облекло, млади хора в дънки със съмнителна елегантност.

— Серж на вашите услуги, мистър Поуп. Искате ли да повикам вашия шофьор?

Алън сложи тъмните очила и седна зад волана.

— Излишно е, благодаря.

— Мистър Поуп?

Алън погледна мъжа, който го бе заговорил.

— Аз съм Марк Гоелан, директорът на хотела. Все още не съм имал удоволствието да ви пожелая добре дошъл сред нас.

Среден ръст, физиономия на чаровен пират, черни очи и руса коса.

— Ако имате нужда от нещо, не се колебайте. Бих искал престоят ви тук да е приятен.

Алън кимна с глава, усмихна се и потегли плавно. Той пресече пътя, зави наляво и потегли по „Кроазет“, като се учудваше на животинското удоволствие, което изпитваше при управлението на превъзходната машина. С всички неприятности, които го очакваха, как бе възможно да изпитва такава радост? Мина пред Палм Бийч, продължи покрай морето и зави надясно пред табела с надпис „Жуан ле Пен“.

Млади момичета, почернели от слънцето, полуголи, се обръщаха след него: само ако можеха да знаят!

 

 

Въпреки ваканционното настроение в Ню Йорк мъжът бе в строга сива униформа. На ревера на сакото му бе изписана буквата „Б“.

— Какво значи това „Б“? — попита портиерът.

— „Б“ като „Бъргър“. Банката.

Куриерът подаде писмото.

— Да се предаде лично на мистър Поуп.

— Разбира се, веднага щом го видя.

Куриерът козирува и скочи зад волана на колата, която бе паркирал до тротоара, точно пред сградата.

Беше 26 юли. Поуп все още не бе платил наема си, нито се бе появявал в апартамента от 23-ти. Това обезпокои портиера. Може би се бе изнесъл тихомълком? Портиерът изгледа писмото с подозрение и реши, че е негов дълг да се запознае със съдържанието му. Той отиде в кухнята, където бе сложил чайник с вода на печката. Подържа плика над парата достатъчно дълго, за да може да го отлепи с помощта на ножче за бръснене. Извади отвътре сгънат на четири лист, като бе почти сигурен за съдържанието му. Прочете го веднъж, без да разбира. Прочете го втори път. Тогава се облегна на масата, сякаш бе получил удар под пояса.

 

 

Те бяха около дузина, скупчени на една пейка под сянката на голям бор. Едро червенокосо момче, с кърпа на главата дрънкаше на китара. Друго момче, легнало направо на земята, удряше в ритъма на мелодията по празна туба, поставена на корема му. Няколко момичета тананикаха. Всички бяха на възраст между осемнадесет и двадесет и пет години. Някои от минувачите спираха, за да послушат тяхната музика. Лазурният бряг бе пълен със студенти, дошли от всички краища на Европа, за да се попекат на слънце. Хлябът, плодовете и зеленчуците не бяха скъпи, спеше се под открито небе, момичетата бяха безплатни, а морето и слънцето — на всички.

— Провокация! — каза мързеливо един холандец, сочейки с пръст открития бял ролс, паркиран на няколко метра от тях.

— Новобогаташи… — прозя се приятелката му.

— Търговия с крави.

— Ти би ли имал смелостта да се разхождаш в подобна кола?

— Я ме погледни добре!

— Когато станеш на четиридесет години, ще ближеш задника на някой генерален директор, за да можеш да си купиш такава кола.

— По-добре още сега да пукна.

— Ханс, къде е боята?

— В торбата ми.

— Не ставайте глупаци, момчета! Какво ще спечелим с това?

— Удоволствието е изцяло наше.

— По дяволите! Така добре си прекарваме!

— Ханс, дай боята.

Ханс извади от една чанта цилиндър, който много приличаше на флакон с дезодорант.

— Какво да напиша?

— Капиталист, отивай си вкъщи!

— Глупак. Той и тук си е вкъщи. Освен това е прекалено дълго.

— Богаташка свиня!… Не е лошо, нали?

Ханс клекна до калника на ролса. Черната боя от пулверизатора потече по лъскавата каросерия. Никой от участниците не можа да сдържи смеха си. Няколко случайни минувачи се присъединиха към тях.

Ханс беше специалист. Нощем той пишеше по стените лозунги срещу политическите партии, замърсяването на околната среда, атомната енергия и официалната власт.

— Аз съм бивш полковник и протестирам! — каза един от зрителите.

— Колата си е наша — възмути се китаристът. — С какво право ни забранявате да я боядисваме, полковник?

Смеховете се удвоиха. Ханс бе стигнал до буквата „с“ от думата „свиня“. Той подаде пулверизатора на едно високо момиче с пепеляворуса коса.

— Продължавай, Тери, аз се изморих…

Тери дописа думата с изплезен език. Гръмнаха аплодисменти. Един от зрителите взе флакона с боята от ръцете на Тери, заобиколи ролса и написа върху другия калник думата „свиня“. Ханс застана пред него, козирува и го потупа по рамото. Мъжът се върна при Тери, подаде й флакона, отвори вратата на ролса, седна зад волана, сложи ключа в контакта, запали двигателя и потегли. Смеховете застинаха. Чуваха се само крясъците на чайките, шумът на тълпата, която си тръгваше от плажа, и далечната музика.

— По дяволите! — възкликна Ханс, съвземайки се пръв.

След двадесетина метра ролсът спря рязко, потегли на заден ход и се изравни с тях. Слисана, все още с флакона в ръка, Тери видя, че шофьорът се обръща към нея.

— Качете се.

Тя погледна въпросително приятелите си, но всички мълчаха.

Алън отвори вратата.

— Страхувате ли се?

Тя седна предизвикателно до него.

— Ей! Мръсникът я отвлича! — възмути се Ханс, поглеждайки инстинктивно към номера на колата.

Ролсът бе вече на края на улицата и вземаше завоя на две колела.

— Как се казвате? — попита Алън.

— Тери.

— Англичанка ли сте?

— Това засяга ли ви?

— Не.

Говореше съвсем спокойно. Тя го погледна, но не можа да види очите му, скрити зад слънчевите очила.

— Къде отиваме?

— Не знам.

Прекосиха Жуан и стигнаха до магистралата. Алън зави надясно.

— За интересен ли се мислите? — попита Тери.

Не получи отговор.

— Искам да сляза.

— Че кой ви пречи?

Той ускори. Тя повдигна рамене и се облегна назад.

— Изобщо не сте забавен.

Зави рязко наляво и пое по второкласен път, който водеше към върха на един хълм.

— Какво имате против колата ми?

— Прекалено се набива в очи. Отвратителна е! А не сте чак толкова стар.

Пейзажът беше изпъстрен с диви розови храсти. Тук-там се виждаше по някой оцветен в охра покрив на вила.

— Далече ли отиваме?

Сложи касетка в касетофона.

— Слушайте — избухна тя, — писна ми от вашия номер! Обезобразихме колата ви, съгласна съм. Но това не е болка за умиране. Когато можеш да си позволиш да караш ролс-ройс, значи можеш и да го пребоядисаш! Спрете!

Алън спря и изгаси двигателя. Тя изскочи от колата. Той не направи опит да я спре. Тя тръгна с решителна крачка надолу по пътя. Алън запали двигателя, направи обратен завой, задмина я, спря и слезе от колата. Облегна се на една каменна стена, зад която цъфтяха храсти мимоза. Въздухът беше напълно прозрачен. Виждаше се морето, оцветено във всички нюанси на сиво, зелено и синьо. Минавайки покрай него, обърна глава на другата страна. Алън я настигна с две крачки и хвана ръката й.

— А ако сега ви напляскам?

— Опитайте!

Той я разтърси здраво, но не изпитваше никакъв гняв.

— Кой ще ми плати щетите?

Хвърли му отровен поглед.

— Ще си получите мръсните пари, ще видите!

— Кога?

Тя изведнъж се уплаши. Може би беше мошеник, луд или гангстер?

— Пуснете ме!

Пусна ръката й, свали очилата, разтърка очите си, обърна й гръб и се облегна на стената.

Тя разтри ръката си и застана неподвижно. Напълно объркана. Той не изглеждаше на повече от 25–30 години. Видя го как извади нов пакет цигари от джоба си и запали една. Не поглеждаше към нея.

— Ей?!

Не се обърна.

— Слушайте, наистина съжалявам… Не искахме нищо лошо да сторим. Просто беше шега.

Той повдигна рамене и дръпна от цигарата си.

— Сърдите ли ми се?

— Що за идея? — каза Алън с кисела усмивка.

Тя го загледа внимателно.

— Предполагам, че след това, което се случи, не държите да ме върнете обратно?

— Наистина не държа.

— Добре. Ще се върна пеш.

Премести тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Как се казвате?

— Алън.

— Много е странно… — започна тя.

Седна на парапета и погледна в същата посока като него.

— Вие не се връзвате с подобен вид кола. Човек на вашата възраст не би трябвало да кара подобна гробница.

Не й отговори.

— Не е ли така — продължи тя. — Американец ли сте?

— Да.

— С какво се занимавате?

— С разни неща. Работя.

— А аз уча.

— Какво?

— Живота.

— Това влизаше ли в програмата ви за тази година?

Обърна глава към нея. Беше облечена с дънки и с мъжка риза, прекалено широка за бюста й. Пепеляворусата коса имаше съшия блясък като сивите й очи. Ръцете й бяха малки и нежни като ръце на дете.

— Ще ми дадете ли една цигара?

— Нямам хашиш у себе си.

— Защо ми казвате това?

— Заради вашите приятели, хипитата.

— Те са на вашата възраст, но са много по-млади от вас.

Кимна с глава по посока на ролса. Той я погледна, запали друга цигара и й я подаде. Тя я взе от ръцете му. Погледите им се срещнаха. Видя в очите й собственото си отражение.

— Тръгваме ли?

Отвори й вратата и тя седна.

— Какво искате да правите, когато пораснете?

— Да остана дете. А вие?

Той включи на скорост и потегли.

— Ще се опитам да остарея.

— На прав път сте. Предполагам, че имате и шофьор?

— Това се разбира от само себе си.

— И че имате голям апартамент в някой от дворците?

— Естествено.

— А вечер слагате вратовръзка, за да вечеряте с досадници?

— Смокинг. Това е задължително.

— И забавно ли ви е?

— До смърт.

Тя се засмя.

— Тогава защо го правите?

— Вие винаги ли правите това, което ви харесва?

— Винаги.

— Имате късмет — въздъхна той, мръщейки се.

— Не късмет. Имам кураж.

— Или късмета да имате кураж?

— Вие нямате ли?

— По принцип много рядко.

— А в този момент?

— Никак.

Тя удари с ръка по арматурното табло.

— Разкарайте тази барака и зарежете старите досадници!

— Къде живеете?

— В Голф Жуан. Наела съм стая с една приятелка.

— Метър и деветдесет, и с брада?

— Петдесет и пет килограма и деветдесет сантиметра гръдна обиколка. А вас сигурно ви издържа някоя стара любовница?

— Да. На сто и три години е. Много ревнива. Всяка сутрин водя кучето да пишка.

Когато влязоха в Жуан, той забеляза с удивление, че тя го бе накарала да забрави за един час всичките си тревоги. По време на разходката им свеж извор бе отмил всичките му проблеми. Дори няколко пъти се бе засмял искрено.

— Имате ли телефон в стаята?

Тя му хвърли учуден поглед.

— А защо не и баня, облицована с мрамор? На етажа има кран със студена вода, който работи, когато е в настроение. Искате ли да видите?

— С удоволствие.

Паркира колата в спокойна уличка на Голф Жуан. Децата, които играеха наблизо, завиха от радост, след като видяха надписите. Тери се направи, че не ги чува. Алън гледаше на другата страна.

— Тук е — каза тя.

Минаха близо до ресторант с надпис „При Тони“.

— Меню за двадесет и седем франка. Сардини, салата, сирене и плодове.

Тя го погледна иронично.

— Какво друго ще трябва на народа? На четвъртия етаж е. Ще имате ли сила да се завлечете дотам?

— Ще опитам — каза Алън.

Тя мина пред него и заизкачва стъпалата. Ходилата й докосваха толкова леко всяко от тях, че оставяха впечатлението, че танцува във въздуха.

 

 

— Много съм притеснен, Ваша Светлост. Моето правителство изисква да му посоча датата за доставка до четиридесет и осем часа. Властите не могат да пазят стоката дълго време на този военен обект.

— От какво се състои пратката? — попита Хадад.

— Сто самолета: четиридесет дрейкъна, тридесет и пет виджъра, двадесет и пет „105“ — отговори Онър Ларсен. — Не можем да оставим осемстотин милиона долара безкрайно дълго в онзи хангар.

— А не можете ли да направите прехвърлянето чрез някоя от вашите фирми?

— Не, Ваше Височество. Наблюдават ни отблизо. И то не само шведите.

Срещата се провеждаше на четвъртия етаж на хотел „Мажестик“, в един от многобройните апартаменти, резервирани от принца. Хадад и Онър Ларсен се познаваха отдавна, но никога не обявяваха познанството си на публично място. Аферите, които третираха, изискваха пълна дискретност. Политиката и икономиката бяха толкова свързани, че бе невъзможно да сключат сделка при обичайните условия. Поради търговските спогодби, подписани със Съединените щати, Хадад можеше да купува само от тях оборудването за своята армия. За нещастие САЩ, които поддържаха Израел, не можеха да доставят оръжие на едно арабско емирство. Следователно Хадад се обръщаше към Франция, Швеция, Великобритания, Италия. Тук също възникваше проблем: съюзничеството и тесните връзки забраняваха на тези страни да доставят на емирството, чийто принц бе Хадад, нещо, което му е било отказано от Съединените щати. По този начин ставаше невъзможно сделката да се сключи официално между две държави. Изискваше се присъствието на посредника, който третираше сделката от свое име. Така земята продължаваше да се върти и политическият морал бе неопетнен. До този момент сделките между Швеция и това арабско емирство се извършваха чрез посредничеството на Ъруин Брукър.

— Наистина не разбирам какво му се е случило — съобщи Ларсен.

— Гръмнал е — каза принцът без капка хумор.

— Да, но защо? Кой е имал интерес да го завърже на моста с няколко пръчки динамит на корема?

— Каква беше комисионата му?

— Два процента.

— Тоест шестнадесет милиона долара — въздъхна принцът.

Ларсен не добави, че комисионата на принца, когато успееше да сключи изгодна сделка за своето правителство, бе шестнадесет процента. Или за настоящата операция — някакви си шестдесет и четири милиона долара. Гигантът бе глупав и инфантилен само с жените. Когато ставаше въпрос за сделка, той сякаш се включваше към високо напрежение, от което мозъкът му работеше като компютър.

— Страхувам се, че сме изпаднали в безизходица, Ваше Височество. Смъртта на Ъруин Брукър е причината за това. Имате ли някого другиго подръка?

— Не. А вие?

— Също не.

Всеки от тях се замисли. Не можеше да се намери сигурен посредник само за два дни. В противен случай рисковете бяха прекалено големи.

— Ваше Височество, поддържате ли контакт с хората, които ви свързаха с Ъруин Брукър?

— Не — излъга принцът.

Той не искаше името на Чезаре ди Соньо да бъде споменавано във връзка с неговите сделки. Прекалено известен бе, говореше много, а и другите го споменаваха твърде често. Когато преди четири години бе представил Ъруин Брукър на Хадад, всички бяха останали доволни. Но Брукър бе убит и принцът знаеше, че Чезаре е опасен. Щеше да продължава да му доставя момичета, но никога повече нямаше да го включва в сериозните си сделки.

— Жалко — въздъхна Ларсен. — Ще ходите ли на галавечерята довечера? — попита той изведнъж.

— Става въпрос за благотворителност — добави принцът с достойнство.

— Един от вашите приятели ще бъде на моята маса… — каза Онър.

— Кой точно? — попита принцът, който имаше прекалено много пари, за да има и приятели.

— Алън Поуп.

Хадад смръщи вежди.

— Казаха ми, че сте много близки — уточни Ларсен. — Видели са ви да разговаряте днес сутринта около басейна.

Принцът напрегна паметта си. Тогава си спомни за несръчния тип, който се бе опитал да го повлече със себе си в басейна. Същият, който предишната вечер заедно с Надя Фишлер бе изиграл няколко игри срещу него.

— Не го познавам — каза той. — Какво искате да кажете, мистър Ларсен?

Онър направи невинна физиономия.

— Нищо, Ваше Височество. Притеснен съм. Ако до четиридесет и осем часа не намерим разрешение на проблема, сделката за осемстотин милиона долара ще пропадне.

 

 

— Внимавайте с гредата! Наведете се!

Алън се наведе. Тери затвори вратата след него. Над покривите, покрити с телевизионни антени, в далечината се виждаше морето. На варосаните стени бе закачен плакат на Дейвид Боуи. В порцеланова фруктиера бяха поставени банан, две ябълки, грейпфрут и три портокала.

— Кое е вашето? — попита Алън, сочейки към двете легла.

— Лявото. Люси спи на другото. Да ви направя ли едно кафе?

— Можете ли?

— Ако нямате нищо против нескафето?

— Мисля, че ми казахте, че нямате вода?

Тери дръпна с театрален жест една синя завеса, зад която се виждаха душбатерия, умивалник и миниатюрен газов котлон.

— А вие повярвахте ли ми?

— Това прилича на картина от Матис.

— Кое?

— Стаята ви, цветовете, отвореният прозорец.

Тя направи учудена физиономия.

— Чували сте за Матис? Богат и добре възпитан, какво съкровище!

— Това толкова необичайно ли е?

— По принцип парите заместват културата, чара, хумора, куртоазията. Не стойте прав, изнервяте ме.

— Къде да седна?

— На леглото ми — каза тя, сякаш това бе очевидно.

— Ако седна, ще заспя.

— Кой ви пречи?

— Не съм спал от два века.

— Събуйте си обувките. Настанете се удобно.

Уплаши се за момент да не се повтори сцената с Надя, Бети или истеричката от Палм Бийч.

— Да не сте празнували нещо?

— Бях в Рим тази нощ.

— Бизнес?

— Спагети — отговори той съвсем сериозно.

Тя сипа две лъжички нескафе в една чаша и я постави под крана за топлата вода.

— Захар?

— Ако обичате. Една лъжичка. Вие няма ли да пиете?

— Ненавиждам нескафето. А Люси го обожава. Аз пия еспресо в бара на съседния ъгъл.

Донесе му чашата, погледна го и избухна в смях.

— Кое е толкова смешно?

— Вие. Приличате на объркан ученик. За ролса ли ви е мъчно?

Той се загледа в нея, докато тя поливаше цветето в саксията с водна чаша. Беше млада, гъвкава, здрава, естествена. Красива. Бе обзет от чувството, че е срещнал нещо рядко, скъпоценно, нещо, което нямаше да успее да опознае по-добре, защото не беше господар на съдбата си. Тя взе кофичка кисело мляко от един шкаф, изплакна лъжичката от кафето и седна на леглото на Люси.

— Защо ме гледате така?

Погледите им не можеха да се разделят. Алън бе неспособен да се помръдне. Тя седеше, а лъжичката висеше във въздуха между устните и коленете й, върху които беше поставила кофичката с кисело мляко. Тишината бе изпълнена с детски викове, музика, идваща от отсрещната сграда, но все пак ставаше въпрос за тишина, защото те бяха неспособни да изрекат това, което очите им бяха казали. Бяха изумени от това, което им се бе случило тъй бързо и тъй неочаквано.

— Тери?

— Да?

След тази кратка отсрочка животът потече по нормалния си курс. Алън гореше от желание да я попита дали изпитва същото нещо, което го изгаряше. Тери отвърна с поглед.

— Бих искал да ви взема оттук утре. Можем да поплуваме заедно.

Щеше да каже „не“. А и дори и да кажеше „да“, той нямаше да е свободен, за да дойде при нея.

— В колко часа? — попита тя.

— В десет?

— Добре.

— Тук ли?

— Тук.

Не беше единствената, която можеше да лети. Слизайки по стълбите, той сякаш плуваше във въздуха. Почисти с любов предната седалка на ролса, върху която децата бяха размазали шоколадов сладолед. Отзад малките сладурчета бяха разплескали (естествено, откъм страната с плънката) една пица с аншоа, домати и маслини. С надписите по вратите и калниците и изцапаните седалки колата приличаше много повече на кошче за боклук, отколкото на ролс-ройс.