Пиер Рей
Палм Бийч (11)

11.

— Е, как беше чаят? — попита той любезно.

— Безупречен — отговори Емили, гледайки го въпросително. — Къде отиваш?

— За пет минути до бара. Гоелан иска от мен съвет.

— С парите, които пропиляваме тук, надявам се, че ще го накараш да ти плати.

Той се засмя кисело.

— Доскоро. Ще те чакам във фоайето, за да отидем заедно на коктейла. А ако искаш, ще се кача да ви взема.

— Ще ни видиш, като слезем. Сара, какво ще облечеш? Не държа да си със същата рокля като мен.

— Бялата от Сен Лоран.

— Добре, аз ще сложа зелената от Карден.

— Тръгвам — каза той.

Затвори леко вратата след себе си. Сара направи знак на майка си да не мърда. След това отиде във вестибюла, отвори външната врата, увери се, че коридорът е празен, и се върна в салона.

— Бих искала да ти покажа нещо.

— Какво?

— Във връзка с твоя съпруг.

— Престани да наричаш Хамилтън „твоя съпруг“. Той е също и твой втори баща.

— Да не искаш да му викам „татко“? След като видиш това, което искам да ти покажа…

Тя взе черно куфарче, скрито в чекмедже под куп пуловери на Хамилтън.

— Никога ли не си се запитвала какво крие вътре?

— Документи, предполагам.

— Наистина става въпрос за документи. Но от един особен вид…

Тя извади от панталона си малко плоско ключе.

— Сара! — запротестира Емили. — Откъде имаш този ключ? Нямаш право!

— Позволих си го, мамо. Все пак трябваше да знам с какъв тип споделяш живота си от дванадесет години насам.

— Сара, забранявам ти! Няма да позволя!

— Само погледни, много е поучително…

Тя сложи ключа в ключалката, повдигна капака и изсипа съдържанието на куфарчето на дивана: порнографски списания.

— А това знаеш ли какво е? Лупа! Разглежда ги с помощта на лупа!

Емили се обърна на другата страна.

— Сара, заповядвам ти да затвориш този куфар! Ненавиждам твоята недискретност! Хамилтън е мой съпруг, но аз никога не бих си позволила да ровя във вещите му!

— Както искаш, мамо. Запази илюзиите си. Но няма да се оставя да бъда изиграна от един мръсник!

— Не се бъркай в моите работи! — извика Емили, почервеняла от гняв.

— Сега вече си предупредена! — отговори Сара.

Тя сложи ключа обратно в джоба на панталона си и се прибра в своята стая. Емили постоя неподвижно няколко мига, като стискаше в ръцете си ръчна чантичка. През отворения прозорец се виждаха чайките, които кръжаха около фасадата и надаваха остри писъци. При смъртта на първия си съпруг тя се бе заклела да не се омъжва повторно. Никой мъж не би могъл да я накара да забрави Франк Бъргър III. След три години се омъжи за Хамилтън Прайс-Линч, един от близките сътрудници на Франк. Тя го бе избрала именно защото не се открояваше с нищо — нито с физика, нито с интелигентност. Продължаваше да му дава заповеди, както бе правил Франк, докато бе жив. Разбира се, тя се бе притеснявала за него много преди Сара да заговори за това. Пазеше се от слабите, защото за нея те бяха още по-лукави и опасни от силните. Но Хамилтън не представляваше никаква заплаха нито за нея, нито за богатството й. Тя винаги можеше да го смачка като муха. Понякога, когато бе изнервена, го викаше в леглото си. Той я любеше със старание, като прислужник, който се страхува да не загуби мястото си, ако не задоволи и най-малкия каприз на господаря си. Не я интересуваше откъде Хамилтън черпи силата да я накара да вибрира… Важното бе, че успяваше. С Франк никога нищо не усещаше. Той я смазваше със силната си личност. Тя дишаше само за него, живееше с неговия ритъм, с неговия режим, изпълняваше изискванията и най-малките му прищевки. С Хамилтън ролите бяха обърнати. А и огромното богатство на Бъргър днес й принадлежеше така, както един ден щеше да принадлежи на Сара.

Дъщеря й бе безкрайно разочарована от брака на майка си с този незначителен човек, към когото тя изпитваше само презрение. Никога не изпускаше случай да го обиди, да каже, че той представлява заплаха за клана Бъргър, като особено подчертаваше прякора, който близките сътрудници на банката му бяха дали — „Хам Бъргър“. Емили не бе съпруга на Хамилтън Прайс-Линч, а Хам бе съпругът на Емили, „мистър Бъргър“, „Хам Бъргър“.

Този път Сара премина всички граници. Никой нямаше право да се рови в личните вещи на един мъж. Освен собствената му съпруга. Емили взе куфара, отнесе го в стаята си и го отвори с помощта на ключ, който извади от кутията си с бижута. Така както бе правила стотици пъти през изминалите години, тя се задълбочи внимателно в колекцията на Хамилтън, която той непрекъснато обогатяваше с нови списания.

С ококорени очи се загледа в един оформен член с нечовешки размери, по нищо неприличащ на двата, които бе виждала през живота си — тези на двамата й съпрузи — Франк Бъргър III и Хамилтън Прайс-Линч.

 

 

Ролсът едва пълзеше в огромното задръстване. Курортисти по бански костюми прекосяваха платното и отиваха да се разхладят в отсрещните кафенета. По шосето се търкаляха топки.

— Влизаме в Кан — каза Норбер.

— Това ли е „Кроазет“?

— Не, по-нататък, след като завием надясно.

Алън забеляза отпред бяла сграда в стил рококо. Оградена от палмови дръвчета сред морава, тя имаше много величествен вид.

— Какво е това?

— Лятното казино. „Палм Бийч“.

Изведнъж страхът му се пробуди. Същата вечер зад тези стени той щеше да се опита да обмени един чек за петстотин хиляди долара. В Ню Йорк след чудесен обяд това му се виждаше съвсем реално. Тогава това бе само продължението на един сън, в който действаш. Но на самото място, в реалността, как да се осмели да поиска такъв огромен кредит? Той прокле Банистър.

— Далече ли сме от хотела?

— „Кроазет“ започва тук. Хотелът е на другия край. „Мажестик“ и „Палм Бийч“ имат едни и същи шефове и водят една и съща битка — да оберат беззащитните милиардери.

— Вие против ли сте? — попита Алън, едва сдържайки усмивката си.

Норбер го погледна учудено.

— От това живеем всички. И аз на първо място.

— А вашите политически убеждения? — заяде се Алън.

Норбер се усмихна, а очите му сякаш се свиха.

— Аз съм пълен с противоречия.

Той ловко избягна едно дете, което изскочи ненадейно пред колата, и продължи:

— Само че ги поемам върху себе си.

След това замълча. После посочи с пръст една гигантска сграда от дясната страна:

— „Карлтън“.

Зави в уличката от западната страна на хотела, зави още веднъж наляво и спря до тротоара.

— Това ли е „Мажестик“? — изненада се Алън.

Норбер поклати глава.

— Вижте какво, сър, искам от вас една услуга… Държа на мястото си, а правилникът на агенцията ми е строг. Мога ли да помоля за позволението да си сложа шапката, а вие да седнете отзад, докато пристигнем в хотела?

— Но защо? Какво значение има?

— Така е по-разумно — каза Норбер. — Ако така, както сме сега, пристигнем в хотела, клиентите няма да разберат кой от нас е шофьорът и кой — клиентът. Моля ви.

— Окей — съгласи се Алън. — А казахте, че сте способен да преглътнете противоречията!

— Съжалявам, сър. Не става въпрос за моите противоречия, а за тези на една символична система, която изисква незабавна идентификация на индивидите по външни признаци. Ако обърнете този закон, няма да остане нищо от капиталистическата йерархия. И тогава какво ще стане?

— Повторете това, но по-бавно, ако може — каза Алън, като хвана главата си с две ръце.

Той седна на задната седалка. Норбер сложи шапката си и потегли тържествено.

 

 

Когато отсядаше в „Мажестик“, Джон-Джон Нютън наемаше освен апартамента на шестия етаж една стая и един салон на първия етаж. Стаята бе предназначена за моментните му завоевания, а салонът — за посетителите. Случваше се едните и другите да се разбират добре — това съвсем не бе дело на случайността.

По време на деловите срещи на Джон-Джон Нютън се случваше през вратата да се покаже някое божествено създание. Като се правеше на притеснен, но кавалер до мозъка на костите, той представяше момичето на потенциалния си клиент. След няколко минути Джон-Джон излизаше от стаята под претекст, че има спешен телефонен разговор. Връщаше се с извинения след половин час и веднага преценяваше успеха на маневрата. В три случая от четири момичето — чиито услуги наемаше на баснословна цена от една специализирана агенция — се оказваше „прелъстено“ от клиента, който изпитваше тогава безкрайно задоволство, че е отмъкнал малката приятелка на толкова могъщ и красив мъж като Джон-Джон Нютън. И автоматически ставаше благосклонен към сделката, която разискваха в момента.

Тъй като оборотът на „Ван Велде“ бе милиони долари, и най-малката разлика в процентите означаваше истинско богатство. Нютън разговаряше по един и същи начин и без посредници с генерали от Израел, министри на външните работи на Саудитска Арабия, китайски комисари и всички, които прибягваха до неговата фирма, за да екипират армията си, легална или не, с електронна апаратура.

Преди две години той реши да разшири дейността си, като се обърне и към други клонове на индустрията. Беше се обърнал към някои европейски и американски банкери с молба да му подскажат какво би представлявало интерес за тях. Един от тях му подсказа нещо грандиозно, изискващо изключителна ловкост и абсолютен синхрон на действие. Успехът на операцията във върховния момент щеше да виси на косъм. Разбира се, Джон-Джон Нютън се запита какви са мотивите на банкера и без да е абсолютно сигурен, реши, че е открил отговора, който щеше да използва за своя облага, когато настъпеше подходящото време. Най-интересното във всички сделки бе това, че всеки гледаше да прекара другия. Оживелите се брояха накрая.

Но досега не се бе осмелил да направи номера с момичето на този, когото очакваше. Дори да умираше от желание, другият бе прекалено фин и предпазлив, за да падне в клопката.

На вратата се почука два пъти. Джон-Джон посрещна посетителя си. Дребният мъж в блейзър от кашмир подаде ръка. Джон-Джон я пое и разтърси горещо.

— Влезте, скъпи приятелю, влезте… Какво ще пиете?

— Нищо, благодаря. Ще остана само минута. Чакат ме на един коктейл.

На лицето на Нютън грейна усмивка.

— При Голдман?

— Познавате ли го?

— Малко. Но все пак достатъчно, за да ме мрази до смърт.

— Женска история?

— Още по-лошо. Бих го на голф във Флорида.

— Залогът голям ли беше?

— Като изключим неговата гордост, нямаше друг залог. Но все пак ще ви призная, че тази загуба му струваше повече от двадесет милиона долара.

— Разкажете!

— Ще ви разкажа някой ден, обещавам.

Усмивката на Джон-Джон се скри.

— Имате ли новини? Докъде сме стигнали?

Хамилтън Прайс-Линч скръсти ръце и каза тържествено:

— Всичко се развива по плана. Работата е опечена.

 

 

Докато Алън открие как се отваря вратата на ролса, двама униформени носачи му отвориха. В Ница го посрещнаха с роза и усмивка. В Кан слезе сред буря от смехове, чиято причина не му беше ясна. През храстите мимоза, които заграждаха басейна, той виждаше стотици тела от двата пола, без да успее да различи лицата им. В униформа на адмирал от флота един едър червенокос юначага с рамене като гардероб му обясни:

— Има коктейл, сър. Дават някаква награда.

Алън кимна с глава, като не можеше да реши как да се държи.

— Сър, ще ви придружа до рецепцията.

Алън тръгна към фоайето, а под командването на „адмирала“ двамата носачи с помощта на Норбер свалиха от багажника на ролса скъпоценните му куфари.

„Адмиралът“ се казваше Серж. От близо четвърт век той бе шеф на шофьорите в „Мажестик“. Хиляди хора бяха минавали покрай него. Той се наведе към племенника си, млад мъж на около двадесет години, на когото се опитваше да втълпи главните правила на този занаят.

— Никога не се впечатлявай от външния вид. Той нищо не означава. Важно е достойнството, непринуденото държане, спокойствието. Дори в кола от чисто злато дрипльото си остава дрипльо.

Племенникът го погледна с обожание.

— А този тук дрипльо ли беше?

— Не е задължително. Но първо — колата е под наем. Второ — куфарите му са прекалено нови. Трето — костюмът му е конфекция. Четвърто — не знае какво да прави с ръцете си. Винаги гледай ръцете им! Ако не знаят къде да ги сложат, значи са свикнали повече да отсядат в къмпинги, отколкото в палати. Как си, Норбер?

— Здравей, Серж.

— Ей, Норбер, тъкмо казвах на племенника… Кой е твоят тип?

— Поуп. Алън Поуп.

— Не съм чувал за него. Какво продава?

— Не знам. Американец е.

Серж се обърна към Антоан Безар:

— Видя ли?

Той се затича изведнъж към един млад мъж, заобиколен от десетина души от двата пола, и козирува с шапка в ръка.

— Ваше Височество…

Върна се при Норбер и младия Антоан Безар.

— Това е принц Али, племенник на Фейсал. Пристигна тази сутрин от Лондон. Търси да купи имот. Агентите по недвижимите имущества се бият.

Антоан Безар се загледа след принца, впечатлен от избелелия му блузон, изтърканите дънки и окъсаните еспадрили.

— Изглежда като просяк — каза наивно той.

Серж го потупа бащински по рамото.

— Забравяш нещо, малкият… Класата. Класата!

 

 

Марк Гоелан загледа раздразнено купите с хайвер и сьомга, наредени на масите около басейна от цяла бригада келнери. Три минути бяха достатъчни, за да изчезне всичко. Човек би казал, че гостите от три дни не бяха хапвали нищо в очакване на тази манна небесна. Предишния ден Гоелан бе гледал по телевизията един филм за опустошенията на скакалците в полята на Африка: те унищожаваха всичко по пътя си. Тук ставаше същото! Ужасен, той видя, че момчетата са направили непрекъсната редица и си подават бутилките „Дом Периньон“ като пожарникари, които си подават кофи с вода при горски пожар. Но приемът едва започваше и сякаш нищо не бе способно да потуши огъня.

Той си проправи път през веселите групички, като непрекъснато му подвикваха, дърпаха го за сакото. По пътя си той стисна и целуна около тридесет ръце, накичени с пръстени, направи хиляди комплименти за външния вид, роклята, прическата, тена, печалбата от играта предишния ден. Едва избягна едно трио от английски госпожици на почтена възраст, от които най-голямата — в лилава епископска роба — искаше да го спечели със завещанието си, тъй като не можеше да го спечели с леглото си. С накривена вратовръзка, плувнал в пот, се добра до малката стая зад бара и се хвърли към Еторе Маркович, шефа на импровизирания ресторант.

— Еторе! Вие сте луд!

— Още не напълно, сър, но и това няма да закъснее…

Диригент на огромното задръстване, той имаше нужда от двете си ръце, за да направлява безкрайния поток от подноси с храна и бутилки шампанско, чиито тапи изхвърчаха с оглушителен шум.

— Еторе! Колко са поканените? Колко?

— Предвидени са сто…

— Има вече поне петстотин на терасата и продължават да пристигат на тълпи. Кой ще плаща?

— Мистър Газоли ми каза…

— Газоли ли? Къде е той?

Гоелан забеляза блестящото теме на главния си касиер, който подскачаше насам-нататък в тази река от хора.

— Албер! Албер!

Плешивата глава изчезваше и пак се появяваше в зависимост от посоката на движение на тълпата. Гоелан си пое дълбоко въздух и се втурна след него със свити лакти…

Лу Голдман, чийто час щеше да настъпи едва след четиридесет и пет минути, бе успял да се изолира в един ъгъл с принц Хадад.

— Историите между евреи и араби са глупост, Ваше Величество. Това е минало. Всички ще се сдобрят около моя проект. И намирам за пикантно един израилтянин — в случая самият аз — да предложи идеята за филм, който ще стане класиката на всички времена в прослава на мюсюлманите — „Животът на Мохамед“.

Принцът кимна, държейки в ръка чаша перие. Той беше махмурлия от изпитото уиски предишния ден. Бе се наливал до седем часа сутринта с трима от своите придружители. Те четиримата успяха да окажат чест на осемнадесет момичета, които пристигнаха на три групи в двата апартамента на третия етаж, наети специално за среднощните им подвизи. По време на сезона агенциите за колгърл бяха на нокти. Арабите бяха изключително разточителни, но не се шегуваха с качеството на стоката. Изискваха красиви расови момичета, които обичаха професията си и изпитваха удоволствие от нея, вместо да го симулират. Когато оставаха доволни, нерядко предлагаха и диаманти.

Но за нещастие, дори и да продължаваха подвизите си всяка нощ, в продължение на месец те не искаха да виждат втори път едно и също момиче. Трябваше им всеки път по нещо ново и невиждано досега.

Луи Голдман забеляза, че очите на Хадад жълтеят като на тип, за малко излязъл от пиянство. Перие — то беше за другите. На публични места петролните крале пиеха само вода, но Голдман беше в течение почти минута по минута на това, което ставаше в интимна обстановка: броят на момичетата, количеството на изпитите бутилки. Палатът беше като село — клюките се разнасяха с шеметна бързина. Момчетата, които работеха нощна смяна, камериерките, барманите, носачите бяха свидетели на всички странности, които се случваха тук. Понякога някой от тях не можеше да устои на изкушението да каже какво е видял. Мълвата правеше останалото.

— Няма проблеми за продукцията. С петдесет милиона долара ще успеем да се справим.

Голдман знаеше, както и всички останали, че дневният приход на принц Хадад бе от три милиона долара, тоест близо един милиард френски сантима, които трябваше да изхарчва всеки ден, без да посяга на основния си капитал. На тази тарифа никой и нищо не можеше да устои. Пиколото на етажа получаваше понякога по пет хиляди франка за това, че е донесъл киселото мляко. Същото се отнасяше за спасителя на басейна, масажиста или прислужника в казиното, който му бе поднесъл стол.

Вече не ставаше въпрос за цифри, а за поезия чисто и просто, където и най-малкото желание моментално се превръщаше в реалност.

— Какво мислите, Ваше Височество?

Хадад потопи устни в чаша перие.

— Идеята ви е много интересна.

— „Животът на Мохамед“… Животът час по час на пророка… Най-добрите сценаристи в света, най-известните актьори, хиляди статисти, пустинята… За шест месеца ще си възвърнем вложенията… Толкова филми са направени за Христос, този евреин, и нито един за Мохамед. Ще участвате ли, Ваше Величество?

Един шофьор в униформа се приближи до Лу Голдман, който стоеше с гръб към него:

— Извинете, сър, търсят ви по телефона… От Лос Анджелис…

— Виждате, че съм зает! — избухна Голдман.

Шофьорът му имаше за задача да му досажда през петнадесет минути с измислен телефонен разговор, за предпочитане с другия край на планетата.

Той рядко караше огромния мерцедес 600, нает от шофьора му за целия сезон. Получаваше пари, за да му се карат непрекъснато, но много добре се нагаждаше към тази неблагодарна роля.

Едновременно прислужник, частен секретар, камериер, шофьор или иконом, той имаше достъп до Холивуд, където известността на шефа му беше причина за благосклонността на тези, които се надяваха да направят кариера в киното. В крайна сметка без помощта на Голдман Леон, който в действителност се казваше Троцки, щеше да е още монтьор в един завод в Пантен.

Той поздрави по военному, като държеше почтително шапката си в ръка, и погледна крадешком часовника си: след петнадесет минути щяха да търсят Голдман от Австралия…

— А! Ето го нашия лауреат! — възкликна Чезаре ди Соньо, като ръгна с лакът Голдман, без да изпуска ръката на един дребен мъж със строго лице.

— После, приятелю, после… — измърмори Голдман, който забеляза, че принц Хадад проявява дискретни признаци на нетърпение.

— Луи — настоя Чезаре, — предполагам, че познавате Арнолд Хакет?

— И още как! — излая Голдман. — Скъпи приятелю, бях се заприказвал и не ви видях! Тъкмо преди малко ви търсех… Ваша Светлост, мога ли да ви представя Арнолд Хакет, от „Хакет Кемикъл“… Негово Височество принц Хадад… Чезаре ди Соньо, организатор на наградата „Лидер“.

Чезаре намигна на принца и го потупа приятелски по рамото:

— Как си, Хад?

Мнението на Голдман за него се подобри с една степен. Преди много години Ди Соньо бе основният снабдител на принца с луксозни проститутки. Между братя по оръжие, които стотици пъти бяха споделяли едни и същи женски тела, протоколът не важеше. А и Чезаре бе доволен, че може да покаже на Хакет връзките си с могъщите на деня.

— Хадад, задръж го тук! Той е способен да се изпари, а аз трябва да му връча наградата!