Пиер Рей
Палм Бийч (12)

12.

Вратите на асансьора се отвориха на седмия етаж. Типът от рецепцията се отмести, за да направи път на Алън, изпревари го, преди да стигне до апартамент 758, и отвори вратата.

— Ако обичате да влезете…

Входното антре бе потънало в полумрак. Човекът в черно натисна пътьом ключа на банята и отиде в дъното на стаята. Алън хвърли бегъл поглед на облицованата с черен мрамор баня.

Изведнъж лека вечерна светлина нахлу в салона. През огромния прозорец Алън видя небето, където сякаш плуваха чайки.

— Терасата…

Алън направи няколко крачки, заслепен от красотата на пейзажа. От дясната му страна слънцето умираше в нежна позлатена мъгла. Право напред — пристанището, където лодките се прибираха след дългия ден. Приближи се до парапета. Точно до него, около басейна, видя огромна тълпа, чийто приглушен шум достигаше и до него. Чадърите в ярки цветове контрастираха с тъмнозеленото на палмовите дървета, сивото на маслиновите клонки, тъмната сянка на лалетата и розите.

— Ще вдигна и другите щори…

Алън дори не го чу, загледан в движението на минувачите по „Кроазет“, дългия плаж със златист пясък, който описваше полукръг на изток, къщите, оцветени в охра, които сякаш бяха накацали по хълма, ресторантите в пристанището, чиито светлини се запалваха едни след други. Някъде високо, почти невидим в лазура, един самолет оставяше в пурпурното небе дълга синкава диря.

Той въздъхна дълбоко и седна срамежливо на края на един шезлонг. Когато се върна в салона, мъжът от рецепцията си беше тръгнал. Върху една конзола бе поставен букет от рози. Той зарови лице в него и вдъхна с наслада аромата му.

Изхвърли надалеч обувките си, свали ризата и разкопча панталона. На вратата се почука.

Той мина в банята, облече бял халат и отиде да отвори.

— Багажът ви, сър. Искате ли да изпратя камериерката да ви помогне да го разопаковате?

— Не, благодаря, излишно е. Чакайте…

Той взе от джоба на сакото си една шепа френски банкноти и се опита да изчисли равностойността им в долари. Не успя. Човекът с багажа се загледа в картините на стената. Нерешително Алън взе две банкноти от по сто франка, спомни си думите на Норбер и подаде само едната: не трябваше да се прекалява.

 

 

Чезаре сложи ръка върху раменете на Арнолд Хакет и го повлече със себе си. Моравата около басейна с морска вода бе наситена с аромата на екзотични дървета — маслинови, портокалови, лимонови, гигантски кактуси, кипариси, стогодишно алое… Въздухът бе лек и сух.

— Нашата среща е изключително съвпадение! Миналата седмица в Лондон на един съвет на нашия международен комитет ви избрахме измежду пет други кандидати като най-динамичната личност на годината в Съединените щати! Мога ли да ви задам един недискретен въпрос, като уточнявам, разбира се, че не е задължително да ми дадете отговор… Какъв е годишният оборот на „Хакет“? Не отговаряйте веднага. По-скоро ми кажете дали не бъркам… Аз предположих, че е около петстотин милиона долара?

— Точно така — изсумтя Хакет.

Чезаре го загледа с дълбоко възхищение.

— Какъв успех! Как го постигате, мистър Хакет?

Арнолд се замисли за момент, за да формулира по-точно отговора си. Накрая каза:

— Ентусиазъм, твърдо управление, въображение, хитрост.

— Чудесно… Преди Луи Голдман присъдихме наградата на фирма „Мерцедес“… Ще приемете ли да бъдете следващият ни лауреат?

Хакет задъвка устни.

— Ами…

Чезаре едва се удържа да не потрие ръце: старото шимпанзе бе захапало стръвта!

— Ще трябва да се допитам до управителния съвет…

— Това е съвсем естествено! Знаете ли как виждам церемонията по връчването? Първо — мястото… Трябва да е много топло… Акапулко! Два боинга 747 ще доведат поканените от всички краища на света. Първият ще излети от Европа — Лондон — Мюнхен — Париж, а вторият от Съединените щати…

Той забеляза, че Хакет се мръщи, и се уплаши, че е отишъл твърде далеч и прекалено бърза. Човек не събираше такова огромно богатство като неговото, ако не е поне малко стиснат. Важното бе да не го плаши, да не му позволява да задава въпроси…

— Кога сте свободен, мистър Хакет?

— Вашата награда не се ли дава само веднъж в годината?

— Арнолд…

— Виктория… Мога ли да ти представя Чезаре ди Соньо? Мисис Хакет, моята съпруга…

Чезаре се преви на две над подадената ръка, като пресмяташе наум стойността на огромния и бляскав камък, който Виктория носеше на пръста си. Появяването й му бе спестило отговора на неудобния въпрос. Трудно можеше да признае на Хакет, че броят на присъдените награди зависеше от рибите, които захапеха въдицата. Той стисна горещо ръката на Арнолд.

— Бихме могли да продължим този разговор по време на обяда. Къде ще бъдете утре?

Хакет погледна към Виктория.

— В Палм Бийч.

— Чудесно! Ще бъдете мои гости!

В Палм Бийч, където подписваше сметките си, все още никой не го бе упрекнал, че не ги плаща, или съвсем плахо и той си бе направил извода, че са доволни от честта да го имат за клиент.

— Не се сърдете, но трябва да ви оставя… След десет минути ще връчвам наградата, журналистите сигурно вече ме търсят… До утре… Мадам…

Нова целувка по ръката, приятелско намигане на Арнолд и…

— Чезаре!

— Бети!

Роклята в коралов цвят, на която блестеше една-единствена петдесеткаратова перла, подчертаваше красотата на Бети. Тя висеше на ръката на един гигант с рогови очила. От пръв поглед Чезаре прецени, че той тежи не по-малко от сто и петдесет килограма. Бети повдигна авторитетно една от лапите на гиганта и я сложи в ръката на Чезаре.

— Онър, представям ви Чезаре ди Соньо… Онър Ларсен…

При думата „Ларсен“ тя намигна на Чезаре.

— Щастлив съм! Безкрайно съм щастлив! — каза Чезаре, като напразно се опитваше да измъкне ръката си от менгемето на колоса.

Преди години Чезаре и Бети бяха спали заедно няколко пъти просто като приятели, защото скучаеха. Никой от тях не запази спомен от прегръдката на другия, но се разбираха без думи. Чезаре представяше лауреатите си на Бети с цялата им биография, финансово състояние и семейно положение — над определен годишен доход никой мъж, минал тридесетте, не бе ерген. От своя страна Бети никога не пропускаше да тикне любовниците си в мрежите на Ди Соньо. Това бе обмяна на информация, която те двамата бяха кръстили с много хумор „асоциация на злодеи“.

— Всички разправят, че вчера си била ослепителна у Синьорели. Навсякъде само за това се говори.

— Наистина ли? — направи се, че не знае, Бети.

С потрепване на миглите тя даде на Чезаре да разбере, че не трябва да се задълбочава в тази тема. Не и пред Ларсен. Естествено, тя вече го бе оплела в мрежите си, но плячката можеше всеки момент да й се изплъзне. Щеше да се наложи да изчака до вечерята в казиното, за да го разбере що за човек е в действителност, дали наистина е толкова щедър, колкото се говори. А за постиженията му в леглото изобщо не се замисляше. Тя бе напълно сигурна в себе си и във възможностите си да убеди всеки мъж, че той е едновременно Аполон, Казанова и авторът на „Кама сутра“. Докато любовниците й се опияняваха от водопада червена коса, тя бе способна — като едновременно симулираше удоволствие до перфектност — да разговаря, да пресмята подаръците им, акциите си, държавните облигации и бижута. Веднъж в четири часа сутринта в бара на игралната зала на Палм Бийч тя бе признала на Чезаре:

— Когато са прекалено отвратителни, пресмятам колко крави ще мога да си купя с парите, които ще получа за нощта. Така времето минава по-бързо.

Тя виждаше, че Онър Ларсен прилича на прасе, натъпкано с хормони, но мисълта, че бе успяла да го отнеме от Надя Фишлер, го правеше да изглежда почти красив. От години и двете ловуваха по едни и същи места — Кан, Монте Карло, Портофино, Лас Вегас, Лос Анджелис, все магически места, където можеше да се намери подходяща плячка с претъпкана чекова книжка. Те неминуемо се срещаха всеки път и всеки път се правеха, че не се виждат. Бети презираше страстта на Надя за игра, която я караше да дава на казиното с лявата си ръка това, което успяваше да измъкне от мъжете с дясната. Надя пък разправяше на всички, че Бети „използва задника си, за да увеличи мизерната си банкова сметка“. Днес мизерницата бе успяла да направи за посмешище любителката на игри: Надя Фишлер дълго щеше да помни нокаута си от вчера! Бети потръпна от удоволствие при спомена за тишината, изпълнена с възхищение, която бе последвала появяването й в салона на Синьорели.

Дори и най-изпечените аристократи не виждаха всеки ден шест милиона долара, закачени на миниатюрно парче смарагдовозелена коприна.

— Мистър Ларсен — каза Чезаре, — знаете ли, че в Мюнхен три часа говорихме само за вас?

Бети побутна гиганта с лакът.

— Чезаре ди Соньо е организаторът на наградата „Лидер“…

— А! Много добре — отвърна Онър Ларсен.

— Като имаме предвид динамичността на вашата компания, смятаме, че е правилно да получите наградата.

— Наистина ли? — Бети изглеждаше очарована.

— Ах, Бети, Бети!… Ти не знаеш с кого си имаш работа! Мистър Ларсен не ти ли каза, че е един от тримата крале на световната аеронавтична индустрия?

— Съвсем не!

Майката на Чезаре бе чистила чуждите къщи, за да може да го отгледа. Единственото нещо, което той запомни от нейното възпитание, бе следният афоризъм: „Не можеш да угодиш на глупака“. След много години той установи, че това е вярно. Мощта на будалите, които той манипулираше, бе притъпила всякакво чувство за самокритика у тях. Чезаре понякога се притесняваше от глупостите, които им говореше. Те — никога. Чуждото мнение за тях бе винаги под собственото им.

— А какво ще кажете за Марсел Дасо? — каза Онър Ларсен.

— Красавец, известен и скромен на всичкото отгоре! Бети, кога ще ми го доведеш?

— Мистър Ди Соньо! Всички чакат само вас!

— Идвам — отвърна Чезаре на метрдотела. — Ще пием ли по чаша след връчването? Господи, къде изчезна Голдман?

Той го забеляза в отсрещния край на басейна да разговаря с дребен мъж в син блейзър със златни копчета, когото затъмняваше с огромното си туловище — Хамилтън Прайс-Линч. Чезаре си пое дъх и се гмурна в тълпата, която се блъскаше около опустошения бюфет.

 

 

Алън стъпи с боси крака на терасата. За няколко минути светлината се бе променила. Слънцето изчезна зад хълма, като оцвети морето с тъмен блясък. Реши да вземе душ, но после се отказа: имаше нещо по-спешно да свърши преди това. Легна на леглото, взе телефона и поиска един телефонен номер.

— Ще ви свържа след малко.

Той запали цигара с поглед, зареян в облаците, като едва устояваше на желанието да се унесе в дрямка. Звънецът на входната врата го стресна.

Той загърна халата си, отвори вратата и видя пред себе си камериерка в небесносиня униформа.

— Извинете ме, сър, искате ли да подредя?

— Да подредите?

— Да разтребя стаята ви, да подредя багажа… — уточни тя с усмивка.

Очите на Алън щяха да изскочат от орбитите си — зад камериерката, в коридора, той видя да се задава дребен мъж с екстравагантен яркочервен блейзър. В Ню Йорк бе виждал снимката на този жив бог в кабинета на „Хакет“ — самия Арнолд Хакет. Той се опита да затвори внезапно вратата, като че ли бе виновен за нещо, ужасен от вида на този, който досега за него бе само мит.

— По-късно — каза той на камериерката, която вече нищо не разбираше. — По-късно!

— Добре, сър.

Вратата се затвори с трясък. Той се облегна на нея и пое дълбоко въздух.

Телефонът иззвъня: Банистър!

 

 

— Бихме искали да разширим произхода на нашите капитали и да отворим за филмовата индустрия някои икономически клонове — говореше Голдман на Прайс-Линч. — „Нощта, в която слънцето умря“ е най-доброто, което е създавано след „Отнесени от вихъра“. Филмът практически ще удесетори първоначалните вложения. Когато казвам удесетори, имам предвид в най-лошия случай.

Хам Бъргър поклати глава с одобрение.

— Аз не си играя с цифрите, мистър Прайс-Линч. Ако мога да прескоча само един метър, не слагам летвата на метър и половина. Всъщност възможно е капиталовложенията да се увеличат сто пъти.

— Моля да ме извините, сър, но ви търсят по телефона… от Южна Африка…

Голдман изгледа гневно шофьора си.

— Не виждате ли, че съм зает!

— Моля за извинение, сър — измърмори Леон Троцки.

— Моля ви — намеси се Хамилтън Прайс-Линч, — не се притеснявайте за мен…

— „Де Биърс“ непрекъснато ми досаждат! Всички искат да се включат в продукцията! Много е късно, вече нищо не им дължа!

— Луи! Търсих ви навсякъде — извика Чезаре. — Наш ред е! — Той се направи, че едва сега вижда „Хам Бъргър“. — Не се сърдете, че ви го отнемам… — Той подаде спонтанно ръка. — Чезаре ди Соньо, приятно ми е.

— Хамилтън Прайс-Линч — каза „Хам Бъргър“.

— Лу, ще ни линчуват! — изскимтя Чезаре. — Оттук!

Направиха им път с весели викове, аплодисменти, подсвирквания. Като единият непрекъснато буташе другия, те стигнаха до малката естрада, приготвена специално за целта от дърводелците на „Мажестик“. Чезаре се качи. Помощниците му подадоха дипломата, която щеше да връчва. Той избърса чело, прокашля се, взе микрофона и духна няколко пъти в него. Шумът, увеличен многократно от високоговорителите, бе ужасяващ. Като показваше всичките си зъби — бяха му стрували много скъпо — Чезаре избухна в смях.

— Дами и господа! Ако обичате…

Глъчката намаля с няколко тона.

— Ако обичате — настоя Чезаре с вдигната ръка, в поза на римски император, който всеки момент ще даде заповед на легиона си. — Скъпи мои приятели! Приятели, тишина, ако обичате!

Постепенно шумът утихна и се чуваха единствено плисъкът на водната каскада в басейна и острите крясъци на чайките в небето.

— Благодаря — каза Чезаре, — благодаря…

Изведнъж стана свидетел на странна гледка. Всички глави се обърнаха в пълен синхрон и се вторачиха в една точка, разположена някъде зад гърба му — около трите стъпала, които водеха към терасата на бара.

— Дами и господа…

Той хвърли бегъл поглед към Лу Голдман, който чакаше до естрадата: той също гледаше натам. Чезаре се съпротивлява няколко мига, но не можа да удържи пред слисването, което четеше в очите на другите. Обърна бавно глава. „Бавно, защо бавно? — запита се той. — Вече никой не ми обръща внимание, сякаш не съществувам…“

Той разбра причината за това в момента, в който се чуваха първите викове и смехове, все още въздържани. Най-напред видя Надя Фишлер, облечена в семпла черна рокля без никакви украшения, пристъпваща внимателно и сякаш не забелязваше, че е станала център на внимание. А след нея ситнеше с наведена глава и боядисана в червено коса Алис, камериерката й, която всички разпознаха като карикатура на Бети Гроун.

Тя бе облечена в тясна рокля от смарагдовозелена коприна и бе покрита от горе до долу със скъпоценни камъни. Жива коледна елха, блестяща като горящ факел от светлината на сапфири, рубини, изумруди, диаманти.

Всички глави се обърнаха автоматично към Бети Гроун, която не помръдна, сякаш събитието изобщо не я засягаше. Въпреки внезапната си бледност тя успя да задържи на устните си лека усмивка, хвана под ръка Онър Ларсен, който се намръщи от внезапното докосване, и му прошепна на ухото, очарована въпреки всичко…

— Имитация…

Говорейки, тя прецени мислено стойността на бижутата, с които бе окичена камериерката, на около десет милиона долара.

— Каза овчарят на овчарката… — промърмори замечтано дукеса Дьо Саран.

— Уреждане на сметки между две проститутки — прошепна дукът, нейният съпруг. — Но е добре измислено. Бети Гроун си го изпроси.

— Това не е първото нещо, което си проси — добави дукесата. — А вашата забележка, Юбер, е точна, но не на място. Съгласна съм, че са проститутки, но не е ваша работа да го казвате. Вие сте спали и с двете.

— Манди — прошепна дукът, без да престава да се усмихва, — видях ви. Върнете вилицата на масата… Хайде… Върнете я!

Дукесата извади вилицата от бродирания си сак и дискретно я положи на масата.

— Не забелязах.

— Чекмеджетата в апартамента са пълни с такива неща!

— Дами и господа — заекна Чезаре, като се опитваше да поеме нещата в свои ръце.

За съжаление бе прекалено късно. От всички страни избухнаха смехове, които се надигнаха като буря, докато Алис, следвайки господарката си по петите, завършваше триумфалната си обиколка.

 

 

— Алън, къде си? Пристигна ли, Алън?

Развълнуван, Алън си представи Банистър на милиони километри, в малкия задушен кабинет, където заедно бяха прекарали години, мечтаейки за недостъпни неща.

— Слушай ме добре, Сами! Слушай!

— Откъде се обаждаш?

— От Кан. Чуваш ли ме?

— Чувам те.

— Сами… Току-що го видях!

— Кого?

— Хакет.

— Видял си Хакет? Това истина ли е?

— Току-що, облечен в червен блейзър, в коридора!

— В червен блейзър ли? Сигурен ли си, че беше той?

— Подиграваш ли ми се?… Сега какво да правя?

— Наблюдавай.

Алън стисна слушалката и извика:

— Какво да наблюдавам? И колко време да наблюдавам?

— Спокойно… спокойно… Колко е часът в тази проклета страна?

— Почти девет часът вечерта.

— Добре. На първо място — казиното. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, да…

— Ще сменяш! Преди всичко сменяй! Разбрано?

— И после?

— Слушай, Алън… Благодари на Бога! Тук обстановката е нетърпима, часът е два следобед, всичко смърди, задава се голямо уволнение и всички треперят! Жегата е адска, плувам в собствен сос и съм затънал в работа! Затова не се оплаквай! Затвори си устата и сменяй! Чуваш ли ме? Сменяй!

— Ще хапна нещо и отивам.

— После ще ядеш!

— Нищо не съм ял от Ню Йорк! А ти сигурно си обядвал?!

— Добре, добре… Как е там?

— Кое?

— Всичко!

Алън обиколи с поглед луксозната стая, но не намери думи, за да изрази чувствата си.

— Различно е… Съвсем различно.

— Учудваш ме, хитрецо. Всяко място е по-добро от дупката, в която умирам бавно!

— Говори ли с Кристел?

— Има ли момичета?

— Питам те дали си говорил с Кристел!

— Да, да, ще го направя… Има ли момичета?

— Пълно е! И повечето са голи!

— Мръсен лъжец!

— Честна дума! Като видиш сам, ще се увериш!

— Патси всеки момент ще се върне, трябва да прекъсна… Ей! Алън?!

— Да.

— Без глупости, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Няколко секунди тишина.

— Нищо. Просто без глупости.

— Не разбирам.

— Не забравяй защо си там! Пази си нервите! Не се предавай!

— Ще се опитам.

— Добре. До утре по същото време. Аз ще ти се обадя. В крайна сметка нека фирмата да плаща!

— А според теб с чии пари плащам тук?

— Много смешно. Ей, Алън?

— Да!

— По дяволите!

Разговорът прекъсна. Алън се усмихна. Гласът на Самуел… Едва сега си даде сметка, че умира от глад. Позвъни на прислужника.

 

 

— Срам ме е, мадам, толкова ме е срам!

Седнала на един стол, Алис криеше лицето си в ръце. Върху леглото бяха нахвърляни бижутата, който Надя сваляше от роклята на камериерката си, сякаш белеше плод.

— Чудесна беше! Гроун ще пукне! Донесе ли сърцето?

— Да… Да… В хладилника е.

— Добре. Успокой се. Ще ти подаря нещо.

Тя обходи с поглед разхвърляните по леглото бижута и забеляза един превъзходен тюркоаз, монтиран в пръстен.

— Ето, виж… Това е за теб!

— Не го искам! — извика Алис, като продължаваше да крие лицето си.

— Ще погледнеш или ще ти откъсна главата! Знаеш ли колко струва? Спечелих го от един търговец на едро от Рънджис!

Алис погледна към пръстена, подсмърчайки.

— Не мога да го нося. Прекалено е хубав за мен.

— Кой те кара да го носиш? Продай го. Така поне никой няма да може да ми го вземе.

— Може би ще спечелим тази вечер? — каза Алис.

Тя се отъждествяваше напълно с Надя. Случваше й се, говорейки за господарката си, да говори в първо лице множествено число. Например за един ливанец бе казала: „Как ще успеем да легнем с този?“. Или: „Боли ни главата“. Или пък: „Толкова много загубихме тази вечер…“.

От много отдавна тя се бе отказала от сигурността на постоянната заплата. Надя й плащаше, когато имаше пари или когато се сетеше за това. Алис нищо не губеше. В дните, в които на Надя й вървеше, се случваше тя да събуди камериерката си рано сутринта и да напъха в чантата й десет хиляди долара в смачкани банкноти. В други моменти не се колебаеше да вземе обратно от камериерката си това, което й бе дала предишния ден. Заедно живееха охолно от палат в палат, като зеленото сукно на игралната маса бе смисъл и център на живота им. Богата една нощ, почти просякиня на следващата, Надя бе готова да продаде всичко — рокли, бижута, кожи, душата и тялото си, за да може да се върне при малкото топче от слонова кост, което описваше безкрайната спирала на нейната съдба.

— Мислите ли, че ще видим пак дебелия швед?

— Ларсен ли? Не знам… Той е толкова глупав, че е възможно нищо да не е разбрал.

— Мадам, обяснете ми… Как е възможно човек да е толкова богат и толкова глупав?

Надя погали машинално боядисаната коса на Алис. Тя каза замечтано:

— Не знам. Възможно е двете неща да вървят само заедно. Някога познавах един изключително интелигентен млад мъж. Нямаше пукната пара в джоба си. Аз го издържах.

— Той с какво се занимаваше?

— Освен да бъде интелигент, с нищо друго. Иди да донесеш сърцето, искам да го видя.

Алис тръгна покорно към салона.

— Ей!

— Да, мадам?

— Пръстена ти.

Тя го хвърли. Алис го скри в деколтето си и повдигна рамене.

— Ако днес не ни провърви, утре ще сме доволни, че го имаме…

— Приготви ми черния костюм.

— Те всичките са черни. Сега ще донеса сърцето.

Тя се върна след няколко минути и подаде на Надя една кристална купа за хайвер. Вътре имаше нещо тъмно, изцапано с кръв.

— Как беше животното?

— Красиво. Голямо. Със сива козина.

— Вземи парите от чекмеджето.

Алис й донесе няколко пачки банкноти. Надя ги взе и докосна с всяка от тях това, което се намираше в кристалната купа. Когато приключи с операцията, тя каза на Алис:

— Върни го в хладилника. Обади се в централата да не ме свързват. Да запишат съобщенията. Ще си почина. Събуди ме в полунощ.

Всеки ден се повтаряше едно и също нещо. Надя изпитваше неотложна нужда да докосне парите, с които ще играе същия ден до сърцето на току-що убит заек. Всяка сутрин Алис тръгваше след един прислужник от „Мажестик“ и го придружаваше до съседния месарски магазин. Присъствието й също беше част от ритуала. Тя трябваше да следи дали заекът е едър и да контролира месаря, за да няма смяна на сърцето в последния момент. За безпокойството си прислужникът получаваше сто или двеста франка в зависимост от дните. Сърцето чакаше в хладилника, докато Надя го сложи в чантата си, увито в салфетка, преди да тръгне да играе.

Тя никога не би тръгнала за казиното без своя талисман. Сърцето трябваше да е прясно — от същия ден, да е от бял или сив заек и да стои в ръчната й чанта по време на играта. Едно от сърцата й бе донесло такъв късмет, че тя се бе замислила дали да не го балсамира. Консултира се с Алис, която каза убедително, че въздействието на талисмана е еднократно. С голямо нежелание Надя го хвърли в морето.

Тя свали роклята си, влезе в банята и се окъпа с хладка вода. След това се върна в спалнята, за да си почине преди голямата битка довечера. Заспа веднага като малко дете.

 

 

— Донесохте ли менюто?

— Ето го, сър. Веднага ли ще поръчате? Месо? Риба? Имаме прясна сьомга във винен сос, филе „Дьо Бари“, задушена патица.

Алън прочете менюто и се спря на коктейл от скариди и печена риба.

— Вино? Ето ви картата.

Алън дори и не я погледна.

— Вие какво ще ме посъветвате?

— На същото вино ли ще останете? Тогава си поръчайте леко бяло шампанско.

— Добре — кимна Алън.

— На терасата ли да ви сервирам вечерята?

— Да, ако обичате. Можете ли да ми донесете един скоч?

— Има бар в салона ви, сър.

Келнерът се оттегли. Алън свали халата си, отвори докрай крана на душа, отиде до бара и сипа прилична доза уиски. Отпи една глътка и се пъхна под душа с чаша в ръка, като гледаше как студената вода се плиска в чашата — изведнъж се почувства освободен от всичките си напрежения и тревоги. Изсуши се, отвори куфара си и извади тънка риза и лек панталон. Отново отиде на терасата. Долу, паркирана до пътеката, забеляза колата си. Преброи още три ролса, открити като неговия. Всички маси на терасата на бара бяха заети, както и тези на ресторанта в лявата част. Басейнът беше осветен отвътре, но тълпата, която преди час се блъскаше около него, бе изчезнала. Алън си сипа още едно уиски и погледна фасадата на хотела, където повечето прозорци бяха осветени. Без да иска, той проникна в интимния живот на гостите, които бяха забравили да дръпнат завесите. Изглежда, това не притесняваше никого. Любопитен и срамежлив, той обходи прозорците с поглед. Сега бе моментът, в който гостите сменяха тоалета си. Празникът продължаваше непрекъснато, но ритуалът изискваше от участниците различни костюми и различен външен вид.

Едно напълно голо момиче помагаше на друго да закопчее роклята си. Два етажа по-ниско закръглен мъж, седнал на страничната облегалка на креслото, търпеливо понасяше масажа на жена, облечена само с черен сутиен. Вляво от тях възрастна дама излизаше от банята. Разтвореният й пеньоар предоставяше достъп до цялото й тяло. Алън отмести очи и се загледа в небето. После върна погледа си към собствената си тераса, но едно яркочервено петно го накара да примига. Погледна към един прозорец на шестия етаж: без съмнение това бе екстравагантният блейзър на Арнолд Хакет! Той се изправи, за да вижда по-добре. Хакет бе прав до леглото и говореше с някого, който лежеше и от когото се виждаха само босите крака. Мъж или жена? На входната врата се позвъни. Келнерът влезе, като тикаше пред себе си количка с ненужни приспособления, но които несъмнено бяха необходими на богатите. Не липсваше дори и букетът с рози. Съдовете бяха покрити със сребърни капаци.

— Ще опитате ли виното, сър?

Той отпуши бутилката. Алън взе чашата и я поднесе към устните си. Виното бе свежо и много леко. Той повдигна един похлупак, подуши задушената патица, топна пръст в соса и го опита. Подаде банкнотата от сто франка на келнера, който я грабна със скоростта, с която игуаната лапва мухите.

— Благодаря, сър.

— Колко прави в долари вашият бакшиш?

— Около двадесет и три долара — отговори келнерът.

— Отлично… — промърмори Алън.

С двадесет и три долара те двамата с Банистър можеха да си купят по една риза в Ню Йорк. Той се върна на терасата. Завесите на стаята, в която бе забелязал Арнолд Хакет, бяха спуснати.