Пиер Рей
Палм Бийч (14)

14.

Съвсем сама, Надя Фишлер изнасяше цяло представление от почти четвърт час. Масата за рулетка, където бе седнала, бе нападната от тези, които искаха да станат свидетели на толкова постоянен късмет. Като сменяше залозите си само между числа, завършващи на 6, 7 или 9, тя печелеше непрекъснато, откакто бе седнала пред масата.

— Край на залагането — каза крупието.

Той взе топчето от слонова кост в дясната си ръка, а с лявата завъртя рулетката. Пусна топчето и то потегли в посока, обратна на движението на рулетката… Двеста двойки очи го проследиха по пътя му. Когато леко забави движението, Надя извика:

— Финал девет и всичко на двадесет и девет!

По-голямата част от патологичните играчи изчакват последния миг, за да покажат избраното от тях число. Няколко гласа се извисиха над общия шум и дадоха заповедите си на крупиетата. Зеленото сукно се покри с жетони.

— Край! — изрева крупието, докато нов дъжд от жетони се изсипваше върху масата сред адска врява. — Господа! Край на залагането!

Той побутна гневно жетон от десет хиляди франка, поставен на червено от един мъж в зелен смокинг, като дори не благоволи да отговори на протеста му. Протягаше ръце, за да запази масата от залозите в последната секунда.

Изведнъж настъпи мъртва тишина около пространството, осветено от прожектори. Топчето подскочи няколко пъти, отмести се от един номер на друг и накрая спря лудешкия си бяг.

— Двадесет и девет! — съобщи крупието. — Черно, нечетно!

Дълга въздишка се изтръгна от гърдите на тези, които бяха само наблюдатели: Надя Фишлер бе спечелила отново.

Крупието обра с греблото си губещите залози. Очарованието на играта се състоеше в огромните суми, които преминаваха от ръка в ръка за няколко секунди. За да се постигне толкова активно движение на капитали, в живота се изискваше време, вложения, идеи, работа, страдание и най-вече търпение. В играта не беше така. Всичко ставаше много бързо. Оставаше интензивността, бруталната емоция и вярата, че предметите ти се подчиняват. И всичко това със скорост тридесет пъти за половин час.

От мястото, където беше застанал, Алън наблюдаваше лицето на Надя, което виждаше в три четвърти между другите глави.

В очите й и върху устните й плуваше нещо нетърпеливо, жестоко, тръпнещо. Нещо, което твърде много приличаше на сексуално удоволствие. Той я пожела с животинско настървение, както не бе пожелавал нито една жена досега. Притисна до себе си десетте жетона от по десет хиляди франка, които Фереро му бе дал с уверението, че разполага на касата с кредит, равностоен на чека му. Досега Банистър бе допуснал само една грешка — бе повярвал, че за два или три дни, като се прави, че играе по-малко, ще успее да изтегли цялата сума. Самуел явно никога през живота си не бе стъпвал в казино. Жетоните бяха тежки. Ако трябва да обмени двеста жетона, как щеше да ги носи?

Върху зеленото сукно бе останал само залогът на Надя Фишлер. Бавно и тържествено крупието побутна с греблото си към нея една огромна купчина от едри жетони.

— Триста и четири хиляди и петстотин франка — каза завистливо слаба блондинка на мъжа, който я придружаваше.

— Това на мен никога няма да ми се случи!

Надя сложи цигара между устните си. Десет запалки щракнаха едновременно. Тя дръпна дълбоко, без да благодари на никого, с очи, приковани в купчината жетони, които се приближаваха до нея, побутвани от крупието. Както се изискваше в случаите, когато се уцелеше излязлото число, първоначалният й залог остана върху сукното.

— Залагайте! — извика шефът на масата. — Господа, залагайте!

Отново заваляха жетони.

— Край на залагането! — каза крупието и завъртя рулетката.

Надя държеше ръце на масата пред себе си. Алън, който сякаш я изпиваше с очи, забеляза с учудване, че тя не залага на нищо друго, освен на двадесет и девет — залога й от предишната игра. Видя, че димът на цигарата я кара леко да присвива очи.

— Господа, край! — каза крупието.

— Край! — каза и шефът на масата с ясен глас.

С това напомняне се предизвикваше ускоряване на залагането. Зеленото сукно почти не се виждаше под жетоните.

— Край на залагането! — каза крупието и хвърли топчето.

Ръцете на Надя потрепериха. Алън пожела горещо тя пак да спечели. Някъде отдалеч той чу:

— Двадесет и девет, черно, нечетно!

Сякаш избухна буря. Хората напуснаха съседните маси, за да видят какво става. Разнесе се мълвата, че Надя Фишлер два пъти подред е спечелила максималния залог на число. Тя прибра новата си печалба без никакво вълнение, като не забелязваше нито любопитството, което бе предизвикала, нито тихата почит, която й засвидетелстваха зрителите около масата.

— Господа, залагайте!

— Мога ли да играя с вас? — обърна се към Надя мъжът със зеления смокинг.

Алън констатира с удоволствие, че тя дори не го погледна.

Зеленият смокинг хвърли върху двадесет и девет жетон от десет хиляди франка.

— Двадесет и девет, максимално!

— Невъзможно е, сър — каза шефът на масата. — Максималният залог на едно число е хиляда и петстотин франка.

Той направи знак на крупието, който побутна жетона с края на греблото си.

— Значи не искате моите пари? — учуди се дебелият мъж.

— Максимално хиляда и петстотин франка на число, сър.

— Това е скандално!

— Залагайте, господа, залагайте! — повтори крупието.

Играчите обичат да следват тези, които имат късмет. Но никой не бе достатъчно луд, за да рискува да заложи на число, излязло два пъти подред. Върху двадесет и девет жетоните на Надя останаха самотни.

— Край, господа, край!

Гърлото на Алън се сви, като че ли ставаше въпрос за неговите пари. Ръцете му стиснаха по-здраво жетоните. Като се изключат няколко срещи на покер с колеги от службата, той никога не бе играл истински, така че да предизвика късмета си. Но все пак знаеше, че чудесата се случват само веднъж. Рулетката се завъртя…

Всички около масата затаиха дъх. Топчето описа затихваща спирала, удари се няколко пъти във външния ръб и спря. Крупието съобщи:

— Двадесет и девет, черно, нечетно!

Тишината продължи още няколко мига. След това с радостни викове зрителите се разпръснаха из залата, за да разнесат невероятната, чудесна новина.

Надя кимна дискретно на един прислужник. Без да изчака да получи печалбата си, тя стана от стола и се отдалечи от масата, като остави там купчината жетони, които бе спечелила. Алън видя, че се насочва към ресторанта. Приближи се до него. Той застана на пътя й. Виолетовите очи, които сякаш нищо не виждаха, се спряха на него. Тя посочи с усмивка жетоните, които той държеше в ръка:

— Надявам се, че сте ме последвали?

Алън се опита да каже нещо остроумно, но не успя. Удаде му се да направи само объркана физиономия.

— Гладна съм — каза тя. — Ще дойдете ли с мен?

Тя продължи по пътя си, без да изчака отговора му. Той тръгна след нея със свито сърце. Хората им правеха път, шушукайки. Тя се обърна с ослепителна усмивка:

— Всеки път, когато печеля, огладнявам. А вие?

Алън пак не успя да каже нещо.

— Може би вече сте вечеряли?

— Не! Не! — каза бързо той.

Надя изкачи двете стъпала, които отделяха ресторанта от игралната зала. Трима метрдотела тръгнаха към нея с рекордна скорост.

— Ще желаете ли маса, мадам Фишлер? Насам…

Едва бяха седнали на масата, когато бутилка „Дом Периньон“ се появи по магически начин, без да става нужда Надя да отваря уста.

Тя се загледа изпитателно в Алън, усмихвайки се леко.

— Как се казвате?

— Поуп — отговори той с пресъхнало гърло. — Алън Поуп.

— Алън Поуп… — повтори тя замечтано. — Аз съм Надя. Надя Фишлер. Надя Фишлер може ли да знае какво прави мистър Алън Поуп в Палм Бийч в Кан през нощта на 25 срещу 26 юли?

Алън се размърда притеснено на стола си.

— Гледах ви.

— И за да ме видите, дойдохте от…

— Ню Йорк.

— И сега, след като ме видяхте… — настоя тя, без да го изпуска от поглед.

Алън не можа да устои на изкушението да си помисли: „Имам желание да ви прегърна“.

Тя го изгледа продължително и накрая каза небрежно:

— Наистина ли? Аз също.

Избухна в смях. Алън също не остана сериозен. За първи път от началото на разговора им той се отпусна, развълнуван от парфюма й, присъствието, гласа, погледа й и от мисълта, че бе отгатнала и най-съкровените му желания.

— Какво бихте искали да вечеряме? Гладен ли сте? Аз ви каня.

— Съвсем не! — каза Алън, оставяйки жетоните си на масата.

Отново се появи ироничната й усмивка.

— Мистър Поуп смята за обидно да бъде поканен от жена? Това ли е?

— Не, не, но…

— Хайвер? Печена лангуста? Сандвич с шунка? Кафе с мляко? Избирайте!

— Избирам същото, което и вие.

— Добре. Марио, спагети!

— Разбира се, мадам Фишлер, веднага ще ги поръчам. Както обикновено, с препържена сланина?

— Обичате ли препържената сланина? — попита Надя Алън.

— Обичам всичко.

— Нали е чудесен! — прошепна Надя на Марио. — Със сланина! Мистър Поуп обожава препържената сланина!

Тя посочи разпилените по масата жетони.

— В рамка ли ще си ги сложите?

Алън я погледна, без да разбира.

— Не ви видях да играете — продължи тя. — Не обичате ли?

— Никога не съм играл — призна си Алън.

— Не може да бъде! — ококори се тя. — Защо са ви тогава тези жетони?

— Исках да опитам — преглътна мъчително Алън.

— Къде искате да ги загубите?

Алън се усети като в клопка. Тя вече беше станала.

— Елате — каза, хващайки го за ръка.

Без да го изпуска, тръгна към противоположния ъгъл на залата, където бе мястото, резервирано за „железницата“^[1], където абсолютната тишина свидетелстваше, че тук става въпрос за битка от тежка категория. Алън се опита да се измъкне. Надя стисна по-здраво за ръката, награби авторитетно жетоните му и прошепна:

— Наполовина!

— Петдесет хиляди в банката… — каза крупието. — Петдесет хиляди…

— Банко! — каза Надя.

С мокри от пот ръце Алън вдигна очи към временния банкер и потръпна: Арнолд Хакет. Едва се удържа да не побегне. Той успя да овладее треперенето на краката си, докато Надя хвърляше с отвращение двете карти, които й бяха сервирали: два попа. С хитра усмивка на суровото си лице Хакет обърна своите две карти — четворка каро и двойка пика.

На Алън му призля, като видя как си отиват петте му скъпоценни жетона. Побутвани от греблото на крупието, те се оказаха пред Арнолд Хакет, който сложи отгоре им двете си космати малки ръце. Все пак имаше справедливост: по случайно стечение на обстоятелствата Хакет прибираше в Кан това, което „Бъргър“ бе превела в Ню Йорк по погрешка.

Ново раздаване.

— Сто хиляди в банката — каза крупието. — Сто хиляди…

Надя стисна ръката на Алън.

— Ваш ред е!

— Какво трябва да правя? — заекна Алън.

— Кажете банко!

Алън си пое дълбоко дъх и се чу да казва:

— Банко.

Бе го казал толкова тихо, че крупието запита:

— Кой каза банко?

Неспособен да повтори пак двете срички, Алън се задоволи да вдигне един пръст. Отляво, с подредени пред него жетони, Арнолд Хакет му кимна любезно в знак, че е разбрал, и му даде две карти. Надя накара Алън да ги прикрие с ръка. Тя повдигна леко долния им край, хвърли бегъл поглед и ги остави с напълно безразличен вид. Хакет обърна своите карти.

— Осем за банката — каза крупието.

— Старият гущер има късмет — каза Надя. — Покажете вашите.

Алън обърна на масата петица каро и четворка спатия.

— Девет на играча срещу банката — каза крупието.

Два жетона по петдесет хиляди франка се върнаха по обратния път към Алън.

— Банката се сменя — предупреди го крупието. Той премести кутията с карти пред Алън.

— Вземете банката! — прошепна Надя.

Алън я погледна, обзет от паника.

— Вземете я!

Тя сложи върху масата целия му капитал, два жетона от петдесет хиляди и пет по десет хиляди франка.

— Сто и петдесет хиляди в банката. Господа, играта продължава!

— Банко! — отговори Арнолд Хакет.

— Две карти за него, две за вас — прошепна Надя.

Алън несръчно раздаде картите. Крупието ги премести с върха на лопатката си пред Арнолд Хакет.

— Карта! — каза Хакет.

Алън извади още една карта от кутията. Хакет я подуши предпазливо, преди да я погледне. После я обърна на масата.

— Седем.

— Девет! — извика Надя.

— Девет за банката — каза крупието.

Той подаде на Алън два жетона — един от сто хиляди и един от петдесет хиляди. Инстинктивно Алън ги закри с ръката си. С абсолютно хладнокръвие Надя взе всичките му жетони и ги постави в центъра на масата.

— Триста хиляди в банката — каза крупието.

Алън пресметна наум, че залага близо седемдесет хиляди долара в това раздаване. Челото му се покри със ситни капчици пот.

— Сега ще ги накараме да се откажат! — прошепна му Надя, която изпитваше огромно удоволствие от играта.

Алън преглътна мъчително. От лявата му страна Арнолд Хакет се колебаеше.

— Триста хиляди в банката — настоя крупието. — Господа, триста хиляди…

— Банко! — подхвърли Арнолд Хакет решително.

— Играта продължава — каза крупието.

Алън раздаде картите.

— Седем на играча срещу банката — съобщи крупието.

— Осем за банката! — извика триумфално Надя.

Крупието сложи пред Алън три жетона по сто хиляди франка. Прибавени към останалите, общата сума възлизаше на шестстотин хиляди франка — около сто и четиридесет хиляди долара.

Той си помисли, че биха му трябвали повече от шест години работа в „Хакет“, за да спечели такава сума. Изведнъж му се прииска никога да не бе стъпвал на това проклето място.

— Започват да се нервират… — констатира Надя.

На Алън му призляваше. Той я видя как взима всичките му жетони и ги поставя в центъра на масата, но бе прекалено объркан, за да реагира.

— Шестстотин хиляди в банката! Господа, шестстотин хиляди!

Хакет се наведе към Хамилтън Прайс-Линч и му прошепна нещо на ухото. Хам Бъргър изгледа замислено младия мъж, който според думите на шофьора му бе негов клиент в Ню Йорк.

— Банко! — каза той.

— Играта продължава! Карти…

С мокри от пот ръце Алън даде две карти на Прайс-Линч и две на себе си.

— Карта! — каза Прайс-Линч.

Алън му я подаде. Надя погледна картите му. Алън я попита с поглед. Тя се усмихна неясно. Прайс-Линч обърна една десетка каро и една шестица спатия.

— Шест на играча срещу банката — съобщи крупието.

— Седем — избухна Надя.

— Седем за банката — повтори крупието.

Той взе шест жетона по сто хиляди от купчината на Хам Бъргър и ги постави небрежно пред Алън.

— Още ли ще играем? — заекна Алън към Надя.

— Да не искате да се откажете? С подобен залог…

Тя се изсмя и побутна всичките жетони към центъра на масата.

— Сега ще ги видим колко струват!

— Един милион и двеста хиляди в банката, господа, един милион и двеста хиляди…

Алън обърна глава, като се молеше никой да не е достатъчно луд, за да отговори. Забеляза, че масата е заобиколена от огромна тълпа, скупчена зад ограничителното въже.

— Господа, един милион и двеста хиляди — повтори крупието с безразличен глас.

Арнолд Хакет и Хам Бъргър разговаряха оживено. Те се направиха, че не чуват призива.

— Само един въпрос, Надя — обади се Лу Голдман. — Ти ли играеш или господинът?

На Алън му се прииска да потъне вдън земя.

— Играем с обща каса, скъпи — каза дрезгаво Надя. — Защо не отидеш да се обесиш?

Голдман се изсмя. Той имаше пред себе си само три жетона по петдесет хиляди франка. Извади чековата си книжка, написа един чек и го подаде на прислужника, който хукна към касата, върна се почти веднага и прошепна нещо на ухото на шефа на масата. Появиха се други двама прислужника, които поставиха жетони за един милион и петстотин хиляди франка пред Голдман. Той хвърли угасналата си пура на мокета, тутакси запали нова и отпи глътка шампанско. Тъй като усещаше всички погледи приковани върху себе си, изгледа саркастично Надя и Алън и подхвърли:

— Банко!

Алън извади картите от кутията. Крупието подаде на Голдман тези, които му се полагаха.

— Карта! — каза той, след като ги погледна.

Алън обърна картите си.

— Девет за банката. Равенство.

Очаровани възгласи от зрителите.

— Последно раздаване — информира крупието.

Алън му подаде друга карта с треперещите си ръце и погледна страхливо своите карти. След като ги видя, започна мислено да благославя съдбата.

— Девет — каза Голдман.

Лицето на Алън потръпна. От тълпата се изтръгна дълбока въздишка.

— Девет на играча срещу банката — информира крупието.

Алън избърса чело с опакото на ръката си, обзет от трескавото желание да напусне тази проклета маса.

— Ще повторим ли? — обърна се любезно Надя към Лу Голдман.

Преди той да успее да отговори, се чу приятен глас.

— Мистър Голдман, ако ми позволите…

На Алън му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от напрежение.

Лудият, който бе проговорил, се оказа мъж с фино лице, украсено с къси черни мустаци. Голдман направи жест с ръка.

— Моля ви, принце…

Той бе постигнал двойна победа: бе отмъкнал един милион и петстотин хиляди франка от казиното и бе демонстрирал пред всички покровителственото си отношение към принц Хадад.

— Благодаря — каза принцът.

Той забрави за присъствието на Голдман и се загледа в Надя с обидна ирония. На Алън му се прииска да го убие.

— Банко — каза принцът, без да изпуска Надя от поглед.

— Раздавайте… — каза Надя на Алън.

Той извади картите от кутията. Крупието премести към Хадад тези, които бяха предназначени за него. Той кимна с глава, че не желае повече карти. Алън едва се осмели да погледне своите. Обзе го надежда и той ги обърна на масата.

— Осем — каза крупието. — Осем за банката.

Принцът хвърли небрежно своите карти.

— Седем — съобщи крупието.

Той едва на втория път успя да премести пред Алън дванадесетте жетона по сто хиляди франка, които му се полагаха.

— Господа, играта свърши!

Всички станаха. Хадад заобиколи масата и се обърна към Надя любезно, но с вълча усмивка:

— Поздравления, мадам. Надявам се, че ще ми позволите да се реванширам.

— Когато пожелаете — каза студено Надя.

Принцът изобщо не бе погледнал към Алън. Надя го хвана за ръката.

— Елате.

Алън протегна ръка към разпилените на масата жетони. Надя се усмихна:

— Оставете ги тук. Играта продължава след четвърт час.

Тя го помъкна към ресторанта.

 

 

В паркинга на Бийч трите бели ролса бяха паркирани един до друг на пясъчната алея, недалеч от морето.

— Какво представлява работата ти в агенцията? — обърна се Анджело ла Стреза към Норбер.

Тримата шофьори бяха свалили шапките си, разкопчали саката и развързали вратовръзките си. Лакей от казиното им бе донесъл малка масичка на колела, върху която имаше шампанско, прясна сьомга, сирене и ванилов сладолед.

— Трябва да съм на разположение на клиента — отговори Норбер, като наместваше с помощта на ножа парче сьомга на вилицата си.

— Нямаш ли постоянно работно време?

— По принцип — не. Трябва непрекъснато да съм готов. От колко време работиш за Прайс-Линч?

— За Хам Бъргър ли? От пет години.

— Свестен ли е?

— Лицемер. Ще ми сипеш ли малко шампанско? Мерси… Този тип е способен да ти се усмихва, докато бавно ти разпаря корема с бръснач.

— Отвратително — изкоментира Норбер.

— Моят е още по-неприятен — обади се Ричард Хийвънс. — Хакет никога не се усмихва, не казва добра дума или благодарност, нищо. Като че ли съм животно.

— А жена му? — осведоми се Анджело.

— Не е досадна. Витае из облаците. Когато й говориш, не те слуша, а после те кара да повтаряш по два пъти. Сигурно не са спали заедно от тридесет години. А Хакет е голям кръшкач.

— На тази възраст?

— И още как! Ако знаеш колко пъти съм го карал у мадамата му, когато уж тръгва за кабинета си.

— Членове ли сте на синдикат в Щатите?

Анджело изгледа Ричард със свъсени вежди.

— Ти член ли си?

— Аз дори не знам дали изобщо съществува такъв. И какъв точно синдикат? За какво ми е? Ако искаш да работиш при някого в Америка, просто напускаш старото си място и отиваш там, където искаш.

— Вярно е — съгласи се Анджело. — В нашата работа сами сме си господари. Не те наемат шефовете, а ти си ги избираш.

— Същото е и за заплатата. Не е необходимо по два пъти да искаш увеличение. Веднага ти го дават.

— Ти от Хакет искал ли си увеличение?

— Да.

— При мен не е така. От Прайс-Линч жената командва и решава. Трябва да ви кажа, че Хам Бъргър е много предпазлив с жена си. Не е глупава, мама Емили! И е голяма скъперница. Мисли, че всички искат да й вземат парите. Дъщеря й е абсолютно същата. Когато някой тип се завърти около нея, тя решава, че е само заради парите й.

Норбер стана от стола си.

— Не ви ли се струва смешно столове в стил Луи XV в средата на паркинга?

— Щом нямат нищо по-подходящо… Важното е да си положа задните части някъде.

— Къде отиваш? — попита Ричард.

— Да донеса от моя арманяк. В колата е.

— След като си станал прав, можеш ли да донесеш и малко лед от моята кола?

— Окей — каза Норбер.

Той отиде до колата и извади от бара скъпоценната бутилка. Анджело се плесна по челото.

— Ей, ами кафето?

— Вярно, откога сме го поръчали! — извика Ричард.

— Много се бавят. Сега ще им сигнализирам…

Анджело отиде до „своя“ ролс и натисна три пъти клаксона.

Две минути по-късно се появи лакей със сребърен поднос в ръка.

— Доста се забави — констатира Ричард.

— Извинете, сър… Затрупани сме с работа.

— Затрупани, затрупани… — повтори Анджело. Видя, че Ричард посяга към джоба си, и го спря с жест: — Не, старче, не. Остави! Мой ред е.

Той подаде дискретно на лакея огромен бакшиш.

— Ето, малкият, а сега разчисти масата — каза Ричард. Изгледа последователно Анджело и Норбер. — Нали не сте размислили за покера?

 

 

— Марио!

— Да, мадам Фишлер!

— Мога ли да ви доверя нещо?

— Но, разбира се, мадам Фишлер!

Надя разрови с вилицата си чинията със спагети в доматен сос.

— Спагетите са отвратителни.

— Но, мадам Фишлер… Веднага ще ги сменя!

Марио не се опитваше да разбере защо клиентите му понякога са в лошо настроение. Това не зависеше от качествата на кухнята му, а от моментното им състояние, от успеха им в играта, от умората, от здравето и загубите им. Не трябваше да се опитва да ги разбере, а просто да се съгласява с тях, да изпълнява и най-дребните им капризи и да не им противоречи.

— Марио?

— Да, мадам Фишлер?

— Студени са.

— Напълно сте права. Искате ли малко хайвер, докато ви приготвят други?

— Нищо не искам, Марио. Мерси, мерси…

С дискретно движение на ръката Марио направи знак на бригадата от келнери, която стоеше около масата, да се оттегли. Самият той се поклони и изчезна. Надя впи очите си в тези на Алън, който нищо не разбираше.

— Все още ли искате спагети?

— Знаете ли… аз… — каза той напосоки.

— Да или не?

— Както вие искате.

Тя стана и хвърли салфетката си на масата.

— Ще сменим ресторанта. Знам една тратория^[2], където спагетите са превъзходни.

— В Кан ли? — попита Алън просто за да каже нещо.

— В Рим — отговори тя.

Той се усмихна любезно, като мислеше, че се шегува.

— Марио?

— Да, мадам Фишлер?

Сложи в ръката му купчина банкноти, които той прибра мълниеносно.

— Обадете се веднага на Алберто, Виа Ливорно, в Рим. Кажете му, че ще бъда там след по-малко от два часа. Двама души. Нека да приготвят фетучини^[3].

— Добре, мадам Фишлер.

— Обадете се също и на „Локаджет“ в Ница.

Марио погледна крадешком часовника си. Жестът му не убягна на Надя.

— Не ми пука, събудете ги!

— Разбира се, мадам.

— Искам един фалкон-10 до Рим и обратно. Бързо. Вземете жетоните ми от рулетката и от „железницата“. Отделете от тях наема за самолета. Марио!

— Мадам?

— Самолетът да е готов за отлитане най-много след тридесет минути.

Тя се обърна към Алън.

— Имате ли кола?

Той я изгледа ококорено.

— Да.

— Отлично. Да тръгваме.

Тя го хвана под ръка и го повлече към изхода. Прекосиха входното фоайе почти тичешком.

— Доволен ли сте, че спечелихте?

— Да, да…

— Все още нищо не сте видели! В дните, когато ми върви, съм способна да разоря банката! Вече съм го правила. Къде е колата ви?

Един шофьор се приближи и извика във високоговорителя:

— Номер сто двадесет и седем… Белият ролс…

— Сто двадесет и седем… Хубаво число — каза Надя с отлично настроение. — Как го разделяте? 1 и 27 или 12 и 7?

Ролсът пристигна и се спря пред стъпалата след един вираж, достоен за „Гран при“. Двама лакеи отвориха вратите, преди Норбер да успее да помръдне от мястото си. Надя се настани на седалката.

— Затворете гюрука, не обичам вятъра. На летището в Ница, и бързо!

— Добре, мадам — каза Норбер, докато закриваше колата.

Той потегли.

— Автомагистралата или крайбрежния път?

— По крайбрежния — заповяда Надя. — По това време… — Тя хвана ръката на Алън и се облегна на рамото му. — Сега вече наистина съм гладна. Познавате ли Алберто?

— Не.

— А Рим?

— Също не.

Тя се изкиска и се допря до него.

— С какво точно се занимавате в Ню Йорк?

— Бизнес… — каза предпазливо Алън.

— Неподвижни имоти? Борса? Индустрия? Финанси?

— По малко от всичко.

— Изглеждате малко тъжен. Уморен ли сте?

— Не, не… Всъщност… Пристигнах едва днес. Не съм спал от двадесет часа.

— Знаете ли колко време мога да издържа, без да спя?

— Колко?

— Максимумът ми беше седемдесет и два часа. Тук, в Палм Бийч. Каква игра!

— Спечелихте ли?

— Загубих! Абсолютно всичко! Познавате ли хората, които преди малко обрахме?

— Не.

— Двамата скъперници от първата игра бяха Арнолд Хакет и Хамилтън Прайс-Линч.

— Хакет? — попита невинно Алън.

— Хакет, от „Хакет Кемикъл Инвестмънт“, петстотин милиона долара оборот. Близо седемдесет и пет годишен. А другият… с лукавия си вид… те играха срещу нас. Хамилтън Прайс-Линч, наричан още Хам Бъргър. Той се ожени за вдовицата на Франк Бъргър III, Емили Бъргър.

Въпреки че колата бе закрита, Алън настръхна.

— Бъргър? Банката? — попита той, като инстинктивно хвана ръката си, за да си премери пулса.

— Да. Бъргър Тръст Лимитид. Крадци!

— Вие клиентка ли сте им?

— Рано или късно аз бях, съм, ще бъда клиентка на всички банки в света. В зависимост от временния ми любовник.

Тя избухна в смях, приближи се до ухото му и прошепна:

— Как се казва този тип отпред?

— Норбер.

Тя го потупа по рамото.

— Ей, Норбер! Дай газ! Спагетите ще изстинат!

Колата подскочи напред. Алън се облегна назад, като все още не можеше да повярва, че двамата му съперници от „железницата“ бяха големият му шеф и директорът на банката му.

— Дебелият с пурата беше Лу Голдман, продуцентът. И последния ли не го познавате? Арабинът?… Принц Хадад. Ако е в настроение може да купи казиното, града, Лазурния бряг и цяла Франция. Изчислили са, че доходът му е от десет хиляди долара в минута. Знаете ли колко минути има в един ден? Хиляда четиристотин и четиридесет. Пресметнете сам четиринадесет милиона и четиристотин хиляди долара на ден. Вие какво бихте правили с четиринадесет милиона и четиристотин хиляди долара на ден?

— Не знам — отговори Алън.

Надя се наведе към него и го целуна леко по челото.

— Аз ще ви кажа. Точно това, което правите в момента. Щяхте да поканите една красива жена в Рим на порция фетучини.

Отдясно се виждаше морето, чийто глух тътен достигаше до тях въпреки високата скорост. Отляво пробягваха светлините на барове, кафенета и ресторанти, откъдето се чуваше музика. Малко по-нататък Норбер сви по пътя, водещ към летището. Там ги чакаше мъж, чиято синя униформа носеше отличителния знак на компанията „Локаджет“.

Той поздрави Надя и Алън.

— Машината е готова.

— Да ви чакам ли, сър? — попита Норбер.

— Не, благодаря — каза Алън.

— Разбира се, че да! — отсече Надя. — Ще се забавим едва три часа. Подремнете в колата.

Придружени от служители на агенцията, те прекосиха пустото летище, качиха се в кола, която ги отведе в края на пистата. Алън видя внушителния самолет. Надя се качи на борда, подпомогната от един тип, който се представи като радист. Качвайки се по стъпалата след нея, Алън се възхити от финеса на глезените й, като изведнъж изпита бруталното желание да ги притисне между палеца и показалеца си.

Радистът заключи вратата след тях.

— Излитаме веднага. Затегнете коланите, ако обичате…

Той им се усмихна и изчезна в пилотската кабина.

Пътническият салон съдържаше пет огромни седалки. Надя седна до един илюминатор, свали облегалката на предната седалка и качи краката си отгоре. Алън я имитира, развълнуван от мисълта, че е сам с нея. Тя протегна ръка и загаси осветлението. Първите няколко мига Алън долавяше само аромата на парфюма й. След това очите му привикнаха с мрака. Въпреки почти пълната тъмнина той видя идеалния й профил да се очертава на бледата светлина, идваща от илюминатора. Тя го хвана за ръката.

— Добре ли сте?

Той стисна леко пръстите й.

— Добре съм — каза, въздишайки.

Пилотът запали двигателите.