Лайза Клейпас
Попи (9)

Девета глава

Балът на Норбъри се даваше в „Белгрейвиа“, спокоен и тих квартал в сърцето на Лондон. Човек можеше да се изуми от суетнята и шума на трафика и движението по моста Найтсбридж или Слоън Стрийт, когато пресечеше площад „Белгрейв“ и се озовеше в един оазис на успокояващо благоприличие. Това бе район с големи мраморни посолства и големи бели тераси, с важни къщи с високи, напудрени портиери и яки прислужници, и с файтони, превозващи апатични млади дами и малките им прехранени кученца.

Околните райони на Лондон не проявяваха голям интерес към късметлиите, които бяха достатъчно богати, за да живеят в „Белгрейвиа“. Разговорите се отнасяха главно до местни проблеми — кой коя къща е купил или какво трябва да се ремонтира по близката улица, или пък до събитията, които се организираха в някоя от съседните резиденции.

За ужас на Попи Кам и Амелия се бяха съгласили с Леовата преценка на ситуацията. Това, което трябваше да демонстрира, беше гордост и безразличие, ако искаше да спре вълната от слухове, свързани с отказа на Майкъл Бейнинг.

— Гаджи имат дълга памет за такива работи — беше казал Кам сардонично. — Един Господ знае защо придават такава важност на неща без последствия. Но го правят.

— Това е само една вечер — беше казала Амелия на Попи разтревожено. — Мислиш ли, че ще можеш да се появиш, скъпа?

— Да — беше потвърдили тя глухо. — Ако си там, ще успея да се справя.

Но когато изкачи предните стъпала към портала, Попи бе обхваната от съжаление и боязън. Чашата вино, която бе изпила, за да увеличи смелостта си, се бе събрала като киселина в стомаха й, а корсетът бе вързан прекалено стегнато.

Тя носеше бяла рокля, слоеве от падащ на дипли сатен и бледосин прозрачен тюл. Кръстът й бе стегнат със сатенен колан, горната част на роклята бе с дълбоко изрязано деколте, украсено по края с прилична на пяна синя дантела. След като подреди косата й във вдигнати нагоре къдрици, Амелия бе прокарала през тях тънка синя панделка.

Лео бе пристигнал, както обеща, за да придружи семейството на бала. Той протегна ръка на Попи и я съпроводи нагоре по стъпалата, докато семейството ги следваше плътно. Влязоха в затоплената къща, пълна с цветя, музика и врява от стотици разговори. Вратите бяха откачени от пантите, за да позволяват преминаването на гостите от балната зала към салоните за хранене и за игра на карти.

Хатауей чакаха на опашка във входното антре, за да бъдат приети.

— Виж колко тържествени и вежливи са всички — каза Лео, оглеждайки тълпата. — Не мога да издържа дълго. Току-виж някой ми повлиял.

— Обеща ми, че ще останеш докато не мине първия танц — напомни му Попи.

Брат й въздъхна.

— Заради теб, ще го направя. Но презирам тези работи.

— Както и аз — изненада ги госпожица Маркс с мрачното си изказване, оглеждайки събраните, сякаш бяха вражеска територия.

— Боже мой. Още едно нещо, за което сме единодушни. — Лео изгледа компанията с полу-подигравателен, полу-разтревожен поглед. — Трябва да спрем да го правим, Маркс. Стомахът ми ще се обърне.

— Моля да не произнасяте тази дума — сопна се тя.

— Стомах? И защо не?

— Неприлично е да говорите за анатомията си. — Тя го изгледа пренебрежително. — Уверявам ви, никой не се интересува от нея.

— Мислите, че не? Ще ви накарам да разберете, Маркс, че голям брой жени са проявили внимание към мои…

— Рамзи — прекъсна го Кам с предупредителна нотка в гласа.

Когато преминаха през коридора, семейството се разпръсна. Лео и Кам отидоха в салона за игра на карти, докато жените се насочиха към масите за вечеря. Амелия непрекъснато бе спирана от малки групички дърдорещи съпруги.

— Не мога да ям — изкоментира Попи и погледна с отвращение дългия бюфет със студени бутове, говеждо, шунка и салати от омари.

— Аз умирам от глад — извинително рече Биатрикс. — Ще имаш ли нещо против да хапна нещо?

— Съвсем не, ще те почакаме.

— Вземете си една лъжица салата — промърмори госпожица Маркс на Попи. — За пред останалите. И се усмихнете.

— Така ли? — Попи се опита да повдигне ъгълчетата на устните си нагоре.

Биатрикс я изгледа подозрително.

— Не, това изобщо не е хубаво. Приличаш на сьомга.

— Чувствам се като сьомга. Сварена, накъсана на парчета и затворена в буркан.

На бюфета се изви опашка от гости, келнерите пълнеха чиниите им и ги носеха на близките маси.

Попи продължаваше да чака, когато до нея се приближи лейди Белинда Уолскърт, красива млада жена, с която се бе сприятелила по време на сезона. Още с появата си в обществото Белинда бе станала предмет на внимание от страна на няколко джентълмени от добри семейства и бързо-бързо се бе сгодила.

— Попи — каза дружелюбно лейди Белинда, — колко се радвам, че ви виждам тук. Не бяхме сигурни дали ще дойдете.

— На последния бал на Сезона? — насили се да се усмихне Попи. — Не бих го пропуснала.

— Толкова съм доволна. — Лейди Белинда я изгледа съчувствено. После понижи глас: — Това, което ви се случи, е ужасно. Страшно съжалявам.

— О, няма за какво да се съжалява — весело отвърна Попи. — Чувствам се идеално!

— Много сте смела — изгледа я Белинда. — Попи, не забравяйте, че един ден ще срещнете жаба, която ще се превърне в красив принц.

— Това е добре — намеси се Биатрикс. — Защото единствените, които е срещала досега, са принцове, които се превръщат в жаби.

Смутена, Белинда успя да изтипоса една усмивка и ги остави.

— Господин Бейнинг не е жаба — възрази Попи.

— Права си — съгласи се Биатрикс. — Това беше много несправедливо към жабите, които са приятни създания.

Когато Попи отвори уста да я скастри, чу хихикането на госпожица Маркс. Тогава и тя започна да се смее, докато накрая не привлякоха любопитните погледи от опашката пред бюфета.

Биатрикс привърши с яденето и тръгнаха към балната зала. От оркестъра, който свиреше на горния балкон, се лееше музика. Голямата зала блестеше, обляна в светлината на осем полилея, а сладкият аромат от многобройните рози и зеленина пълнеше въздуха.

Стегната в безмилостната хватка на корсета, Попи с усилие напълни дробовете си.

— Тук е прекалено топло — каза тя.

Госпожица Маркс погледна изпотеното й лице, подаде й бързо носна кърпичка и я поведе към един от многото столове от плетена тръстика встрани от стаята.

— Доста е топло — каза тя. — Един момент, ще намеря брат ви или господин Роан, за да ви придружи отвън да глътнете малко въздух. Но нека първо видя Биатрикс.

— Да, разбира се — съгласи се Попи, когато видя, че двама мъже вече се приближават до Биатрикс с надежда да включи имената им в картата си за танцуване. По-малката й сестра общуваше с лекота с мъжете по начин, но който Попи никога не би могла. Те като че ли обожаваха Биатрикс, защото тя се отнасяше към тях както към дивите си животинки, спокойно се шегуваше и демонстрираше търпелив интерес.

Докато госпожица Маркс следеше картата за танцуване на Биатрикс, Попи се облегна в стола си и се съсредоточи в процеса на дишане в железния корсет, в който бе стегната. За съжаление, от това място можа да чуе един разговор от другата страна на украсената с гирлянди колона.

Три млади жени говореха с ниски гласове, които издаваха самодоволство.

— Разбира се, че Бейнинг няма да я иска — каза едната от тях. — Красива е, признавам, но толкова непохватна в социално отношение. Един познат джентълмен каза, че се опитал да говори с нея на частната художествена изложба в Кралската академия, а тя се раздърдорила за някакви глупости… за някакъв отдавнашен френски експеримент с балон, когато изпратили овца във въздуха пред Крал Луи някой си… можете ли да си представите!

— Луи XVI — прошепна Попи.

— А вие какво очаквате? — долетя друг глас. — Такова странно семейство. Единственият, достоен за обществото, е лорд Рамзи, но е толкова развратен.

— Нехранимайко — съгласи се първият глас.

Разгорещена до преди миг, Попи усети как я побиват ледени тръпки. Тя затвори очи тъжно, прииска й се да може да изчезне. Идването на бала беше грешка. Опитваше се да докаже на всички… че не я е грижа за Майкъл Бейнинг, докато всъщност беше обратното. Да докаже, че сърцето й не е разбито, при положение, че беше. Всичко в Лондон беше за пред хората, преструвка… толкова ли непростимо бе човек да е искрен за чувствата си?

Явно да.

Тя седеше тихо, сплела облечените си в ръкавици ръце; мислите й се отклониха от някакво раздвижване и суетня близо до главния вход на балната зала. Очевидно бе пристигнала някоя важна персона, може би кралска или военна знаменитост, или пък някой влиятелен политик.

— Кой е той? — попита една от младите жени.

— Някой нов — отвърна другата.

— Красив е.

— Божествен — съгласи се първата. — Трябва да е човек с голямо положение, иначе нямаше да е тази врява.

Тих смях.

— И лейди Норбъри не би пърхала така. Вижте я как се изчерви!

Със събудено любопитство, Попи се наведе напред да зърне новодошлия. Единственото, което видя, беше, че е тъмнокос и по-висок от останалите около него. Той влезе в балната зала, разговаряйки небрежно със спътниците си, а дебелата, окичена с бижута и сияеща лейди Норбъри се залепи за ръката му.

В мига, в който го разпозна, Попи се облегна назад в стола си.

Хари Рътлидж.

Не разбираше нито защо той е тук, нито защо това я накара да се усмихне.

Вероятно защото не можеше да не си спомни за последния път, когато го бе видяла, облечен в екип за фехтуване, да се опитва да хване пакостливата маймуна. Тази вечер Хари беше застрашително красив в пълно вечерно облекло и бяла вратовръзка. Движеше се и разговаряше със същата харизматична лекота, с която явно правеше всичко.

Госпожица Маркс се обърна към Попи, докато Биатрикс и един рус мъж изчезнаха във вихъра на танцуващите двойки.

— Как… — започна тя, но млъкна и рязко си пое дъх. — По дяволите — прошепна. — Той е тук.

Това бе първият път, в който Попи чуваше компаньонката си да ругае. Изненадана от реакцията на госпожица Маркс към появата на Хари Рътлидж на бала, Попи се намръщи.

— Забелязах. Но вие защо…

Гласът й секна, когато проследи погледа на компаньонката си.

Госпожица Маркс не гледаше Хари Рътлидж. Тя гледаше Майкъл Бейнинг.

Попи усети как в гърдите й експлодира болка при вида на това как бившия й ухажор прекосява залата, строен и красив, и погледът му се спира върху нея. Беше я отхвърлил, излагайки я на обществен присмех, и после бе дошъл на бал? Да не би сега да си търсеше ново момиче, което да ухажва? Може би предполагаше, че докато танцува с нетърпеливи млади жени в „Белгрейвиа“, Попи ще се крие в хотелския апартамент и ще хлипа във възглавницата.

Всъщност, точно това й се искаше да направи.

— О, боже — прошепна Попи, вглеждайки се в разтревоженото лице на госпожица Маркс. — Не му позволявайте да говори с мен.

— Той няма да направи сцена — каза тихо компаньонката й. — Тъкмо напротив — една-две шеги ще изгладят ситуацията между двама ви.

— Не разбирате — каза Попи дрезгаво. — Не мога да ръся шеги точно сега. Не мога да го гледам. Моля ви, госпожице Маркс…

— Ще го отпратя — отвърна тихо компаньонката й, изправяйки тесните си рамене. — Не се притеснявайте. Стегнете се, скъпа. — Тя мина пред Попи, блокирайки изгледа на Майкъл, и пристъпи напред, заговаряйки го.

— Благодаря — прошепна Попи, макар госпожица Маркс да не можеше да я чуе. Ужасена, че парещите сълзи може да започнат да се стичат от очите й, тя се съсредоточи невиждащо върху една част от пода пред нея. Не плачи. Не плачи. Не…

Чифт безупречно лъснати черни обувки изпълниха полезрението й. Попи вдигна отчаяно очи и срещна дълбоките му зелени очи.

Хари се поклони, задържайки погледа й.

— Госпожице Хатауей, как се…

— Бих искала да танцувам. — Попи се надигна от стола и хвана ръката му. Гърлото й беше толкова свито, че едва говореше. — Хайде да отидем.

Лейди Норбъри се засмя объркано.

— Какъв очарователен ентусиазъм!

Попи хвана ръката на Хари като че хващаше спасително въже. Погледът му се отмести към пръстите й, които стискаха черния фин плат на ръкава му. Той ги притисна успокояващо със свободната си ръка и поглади с палец китката й. И въпреки двата слоя бели ръкавици, тя усети облекчение от докосването.

В този момент госпожица Маркс се обърна, отпратила току-що Майкъл Бейнинг. Веждите й се спуснаха намръщено, когато погледна към Хари.

— Не — произнесе тя кратко.

— Не! — Устните му се извиха весело. — Все още не съм молил за нищо.

Госпожица Маркс го изгледа студено.

— Очевидно искате да танцувате с мис Хатауей.

— Възражения ли имате? — поинтересува се той невинно.

— Няколко. — Тонът й бе толкова груб, че лейди Норбъри и Попи я изгледаха подозрително.

— Госпожице Маркс — каза лейди Норбъри, — мога да гарантирам за репутацията на този джентълмен с пълна сигурност.

Компаньонката стисна устни в тънка черта. Погледна блесналите очи и пламналото лице на Попи и се опита да разбере дали момичето не е на ръба да изгуби самообладанието си.

— Когато танцът свърши — каза тя мрачно на Попи, — ще го хванете за лявата ръка и ще поискате да ви доведе право при мен, тук, а след това той ще си тръгне. Разбрахте ли?

— Да — прошепна Попи и хвърли поглед към широките рамене на Хари.

Майкъл я следеше от дъното на залата, лицето му беше мъртво бледо.

Положението беше отвратително. Попи искаше да избяга от балната зала. Вместо това, обаче, трябваше да танцува.

Хари я поведе към тълпата танцуващи двойки и сложи облечената си в ръкавица ръка на кръста й. Тя се пресегна към него, едната й длан — лека и трепереща — кацна на рамото му, а другата бе хваната в неговата. С един проницателен поглед Хари обхвана цялата сцена: преглътнатите сълзи на Попи, изопнатото лице на Майкъл Бейнинг и блатото от любопитни погледи, които ги заобикаляха.

— Как мога да помогна? — попита той внимателно.

— Отведете ме — каза тя. — Колкото е възможно по-далеч оттук. В Тимбукту.

Хари изглеждаше съчувстващ и развеселен.

— Не мисля, че пускат европейци в наши дни. — Той издърпа Попи сред потока танцуващи, завъртя я в бързи кръгове в едната и в другата посока, и единственият начин да не се спъне, беше да го следва без колебание.

Попи беше дълбоко благодарна, че трябва да се фокусира върху нещо друго, освен върху Майкъл. Както можеше да се очаква, Хари Рътлидж беше отличен танцьор. Попи се отпусна и той я поведе уверено в силните си ръце.

— Благодаря ви — каза тя. — Може би се чудите защо…

— Не, не се чудя. Изписано е на лицето ви, и на това на Бейнинг, така че всички го виждат. Май не сте много добра в преструвките, а?

— Никога не се е налагало да бъда. — За ужас на Попи гърлото й се сви и очите я засмъдяха. Беше на път да избухне в сълзи пред всички. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но усети как корсетът стяга белите й дробове и й се завива свят.

— Господин Рътлидж — произнесе хрипливо тя, — бихте ли ме извели навън на терасата за малко чист въздух?

— Разбира се. — Гласът му беше успокояващо невъзмутим. — Още един кръг около залата и ще се измъкнем.

При други обстоятелства Попи може би щеше да изпита удоволствие от сигурните му, уверени стъпки, от музиката, която се носеше във въздуха. Тя втренчи очи в тъмното лице на своя невероятен спасител. Беше зашеметяващ в елегантните си дрехи, тежката му тъмна коса бе сресана назад в послушни кичури. Но очите му бяха оградени от постоянни сенки. Прозорци към една неспокойна душа. Той не спеше достатъчно, помисли си тя и се запита дали някога ще се осмели да го спомене пред него.

Дори през маранята на сковаваща безутешност, на Попи й се струваше, че канейки я на танц, Хари Рътлидж се държеше по начин, който би могъл да бъде изтълкуван от мнозина като проява на интерес.

Но това не можеше да е истина.

— Защо? — попита тя слабо, без да мисли.

— Защо какво?

— Защо ме поканихте на танц?

Хари се поколеба, разкъсван между нуждата от тактичност и склонността към честност. Спря се на последното.

— Защото исках да ви държа.

Смутена, Попи се фокусира върху простия възел на бялата му вратовръзка. В друг случай, в друга ситуация, тя би била изключително поласкана. В този момент, обаче, бе прекалено погълната от отчаянието си за Майкъл.

С ловкостта на крадец Хари я измъкна от тълпата танцуващи и я поведе към редицата френски врати, отворени към терасата. Тя го следваше сляпо, без да я е грижа дали някой ги гледа, или не.

Въздухът навън беше прохладен, сух и пронизващ дробовете. Попи си пое дъх рязко, благодарна, че е избягала от задушаващата атмосфера на балната зала. От очите й потекоха горещи сълзи.

— Насам. — Хари я поведе към отсрещната страна на балкона, който продължаваше почти по цялата ширина на къщата. Ливадата отдолу приличаше на тих океан. Хари заведе Попи в един тъмен ъгъл. Бръкна в джоба на сакото си и извади изгладена ленена кърпичка, която й подаде.

Тя попи очите си.

— Нямам думи да ви кажа — произнесе тя несигурно — колко много съжалявам. Бяхте толкова мил да ме поканите да танцувам, а сега п-правите компания на е-една локва…

Развеселен и изпълнен в същото време със състрадание, Хари опря лакътя си на перилата на балкона и я погледна. Мълчанието му я съживи. Той чакаше търпеливо, сякаш разбираше, че никакви думи не биха могли да бъдат подходящ мехлем за наранената й душа.

Попи издиша бавно, успокоена от хладината на нощта и благословеното отсъствие на шум.

— Господин Бейнинг щеше да ми предложи — каза тя на Хари. И издуха носа си. — Но промени мнението си.

Хари изследва лицето й, очите му приличаха на котешки в тъмнината.

— Каква причина изтъкна?

— Баща му не одобрил партията.

— И това ви изненада?

— Да — каза тя отбранително. — Защото ми беше обещал.

— На мъжете в позицията на Бейнинг рядко им се позволява да се оженят за когото искат. Съществуват далеч повече неща, с които да се съобразяват, пред личните им предпочитания.

— По-важни от любовта? — попита Попи с горчива страст.

— Разбира се.

— При положение, че винаги се казва, че бракът е съюз на двама души пред лицето на Бога. Нищо повече и нищо по-малко. Наивно ли звучи?

— Да — каза той безстрастно.

Устните й се изкривиха, макар че не чувстваше нищо близко до смях.

— Предполагам, че съм чела прекалено много вълшебни приказки. В които принцът убива дракона, жени се за слугинята и я отвежда в двореца си.

— Вълшебните приказки са прекрасно четиво за забавление — каза Хари. — Но не са ръководство за живота. — Той свали ръкавиците си и ги пъхна в един от джобовете на сакото си. Като подпря двете си ръце на перилата, той я погледна косо.

— А какво прави слугинята, когато принцът я напусне?

— Отива си вкъщи. — Пръстите на Попи се свиха около влажната кърпичка. — Не съм подходяща за Лондон и всичките тези илюзии. Искам да се върна в Хемпшир, където да си живея на спокойствие.

— За колко време?

— Завинаги.

— И да се омъжите за фермер? — подхвърли той скептично.

— Може би. — Тя избърса останалите сълзи. — Бих станала чудесна фермерска съпруга. Бива ме с кравите. Знам как се прави тюрлюгювеч. И ще се наслаждавам на спокойствието и тишината, когато чета.

— Тюрлюгювеч? Какво е това? — Хари като че ли проявяваше прекален интерес, той наклони глава към нейната.

— Зеленчукова яхния от всички налични зеленчуци.

— Откъде сте се научили да я готвите?

— От майка ми. — Попи сниши глас, сякаш споделяше конфиденциална информация. — Тайната — каза тя мъдро — е да се добавят няколко лъжици светла бира.

Двамата стояха прекалено близо. Попи знаеше, че трябва да се дръпне. Но усещаше близостта му като убежище, а ароматът му беше свеж и привличащ. От нощния въздух голите й ръце настръхнаха. Колко едър и топъл беше той. Прииска й се да се сгуши в него, да зарови лице в гърдите му като някое от малките животинчета на Биатрикс.

— Не гледате сериозно на вероятността да станете фермерска съпруга — каза Хари.

— Мислите, че никой фермер няма да ме вземе?

— Мисля — произнесе той бавно, — че трябва да се омъжите за мъж, който ще ви цени.

Тя направи физиономия.

— Те са дефицитни.

Той се усмихна.

— Нямате нужда от много. Трябва ви само един. — Той хвана рамото на Попи, ръката му обхвана прозрачния тюл на ръкава на роклята й и тя усети топлината през нежната материя. Палецът му се заигра с тънкото ръбче, докосвайки кожата й по начин, който накара стомаха й да се свие. — Попи — каза той внимателно, — какво ще стане, ако помоля за разрешение да ви ухажвам?

Тя замръзна от изумление.

Най-после някой бе помолил да я ухажва.

И това не беше Майкъл или някой от нерешителните, надменни аристократи, с които се бе запознала по време на трите неуспешни сезона. Това беше Хари Рътлидж, неуловим и загадъчен мъж, когото познаваше едва от няколко дена.

— Защо аз? — беше всичко, което успя да изрече.

— Защото сте интересна и красива. Защото произнасянето на името ви ме кара да се усмихвам. И най-вече защото това може би е единствената ми надежда да ям някога тюрлюгювеч.

— Съжалявам, но… не. Това не е добра идея.

— Мисля, че това е най-хубавата идея, която някога съм имал. Защо не?

Мислите й се завъртяха. Тя едва успя да изпелтечи в отговор:

— А-аз не обичам ухажването. То е много стресиращо. И разочароващо.

Палецът му намери нежната изпъкналост на ключицата й и бавно мина по нея.

— Може да се спори дали някога сте били истински ухажвана. Но ако това ви доставя удоволствие, ще минем и без него. Би спестило време.

— Не искам да минавам без него — каза Попи и смущението й нарасна още. Тя потрепери, когато усети пръста му да минава отстрани на шията й. — Всъщност имах предвид… господин Рътлидж, току-що имах трудно преживяване. Прекалено скоро е.

— Бяхте ухажвана от момче, което трябваше да прави каквото му кажат. — Горещият му дъх докосна устните й, когато прошепна: — Трябва да опитате с мъж, който не се нуждае от ничие разрешение.

Мъж. Да, той определено беше такъв.

— Не мога да си позволя лукса да чакам — продължи Хари. — Не и когато проявявате такова нетърпение да се върнете в Хемпшир. Вие сте причината да съм тук тази вечер, Попи. Повярвайте ми, иначе не бих дошъл.

— Не обичате ли балове?

— Обичам. Но онези, на които присъствам са организирани от хора със съвсем различен манталитет.

Попи не можеше да си представи за какви хора говори той или с какъв тип хора се асоциира. Хари Рътлидж беше прекалено голяма загадка. Прекалено опитен, изумителен във всяко отношение. Той не можеше да й предложи тихия, обикновен, нормален живот, за който тя копнееше.

— Господин Рътлидж, моля ви не приемайте това като оскърбление, но вие нямате качествата, които търся в един съпруг.

— Откъде знаете? Имам някои отлични качества, които все още не сте видели.

Попи се засмя несигурно.

— Мисля, че сте в състояние да убедите риба да излезе от кожата си — каза му тя. — Но все пак аз не… — Тя спря с отворена уста, когато той се наведе и открадна една странична целувка от устните й, сякаш смехът й беше нещо, което може да вкуси. Усещаше отпечатъка на устата му дори след като се бе дръпнал, възбудените й нерви не искаха да пуснат чувството.

— Прекарайте един следобед с мен — настоя той. — Утре.

— Не, господин Рътлидж. Аз съм…

— Хари.

— Хари, не мога…

— Един час? — прошепна той. Наведе се отново и тя извърна лицето си объркана. Тогава той потърси шията й, устните му докоснаха уязвимата плът с полуотворени целувки.

Никой никога не бе правил подобно нещо, дори Майкъл. Кой би помислил, че ще е толкова възхитително? Замаяна, Попи отпусна главата си назад, тялото й прие стабилната опора на ръцете му. Той търсеше врата й с унищожително внимание, докосвайки език до пулсиращата й вена. Ръката му обхвана тила й, палецът му се плъзна нежно по линията на косата. В този миг тя загуби равновесие и протегна ръце към раменете му.

Хари бе толкова нежен, караше по кожата й да избива червенина, предизвикваше леки тръпки с устата си. Тя сляпо го последва, желаейки да усети вкуса му. Когато вдигна лице към него, устните й се докоснаха леко до гладко избръснатата му челюст и той затаи дъх.

— Не бива никога да плачете за мъж — произнесе срещу бузата й. Гласът му беше нежен, тъмен, като опушен мед. — Никой не заслужава сълзите ви. — И преди да успее да му отговори, той хвана устата й в пълна, отворена целувка.

Попи се почувства слаба, сякаш започна да се топи срещу него, когато я целуна бавно. Върхът на езика му влезе, заигра се нежно и това чувство бе толкова странно и интимно, и измъчващо, че я разтърси безумен тремор. Устата му се отлепи внезапно.

— Съжалявам. Изплаших ли ви?

Тя не можа да измисли какво да отговори. Не толкова я бе изплашил, колкото й бе дал да надникне в една безкрайна еротична територия, в която никога не бе влизала. Дори в своята неопитност тя разбра, че този мъж има силата да преобърне наопаки всичко в нея от удоволствие. А това не бе нещо, за което някога бе мислила или очаквала.

Опита се да преглътне вълнението в гърлото си. Усети устните си смъдящи и подути. Тялото й пулсираше на непознати места.

Хари обхвана лицето й в ръце и палците му погалиха зачервените й страни.

— Валсът току-що свърши. Компаньонката ви ще ми се нахвърли като териер, че ви връщам късно.

— Тя се държи много покровителствено — успя да избърбори Попи.

— Така би трябвало. — Хари отпусна ръце и освободи лицето й.

Попи залитна, коленете й бяха изненадващо несигурни, но Хари реагира светкавично и я хвана, дръпвайки я към себе си.

— Спокойно — чу го да казва. — Вината е моя. Не трябваше да ви целувам по този начин.

— Прав сте. — Чувството й за хумор колебливо направи опит да се заяви. — Трябваше да ви се противопоставя… да ви ударя плесница или нещо… Каква е обичайната реакция на дамите, с които си позволявате волности?

— Окуражават ме да го направя отново? — предположи Хари с такава готовност, че Попи не се сдържа и се засмя.

— Не — каза тя. — Аз няма да ви окуража.

Те се гледаха един друг в тъмното, силуетите им се открояваха неясно на фона на светлината, хвърляна от прозорците на горния етаж. Колко капризен е животът, помисли си Попи. Трябваше да танцува тази вечер с Майкъл. Но сега бе отхвърлената на Майкъл и стоеше отвън на балкона в сенките с непознат.

Интересно беше, че можеше да е влюбена в един мъж, и в същото време да намира друг за толкова неустоим. Но Хари Рътлидж бе един от най-обаятелните хора, които някога бе срещала, с толкова много чар и енергия, и безпощадност, че не можеше да разбере що за човек всъщност е той.

Почти съжаляваше, че никога няма да й се удаде да го разбере.

— Накажете ме — подтикна я Хари. — Ще направя каквото поискате.

Когато погледите им се срещнаха и се заковаха един в друг в сенките, Попи осъзна, че той наистина го мисли.

— Колко да е голямо наказанието? — попита тя. Хари наклони глава леко, изучавайки я напрегнато.

— Поискайте нещо.

— Какво ще стане, ако поискам дворец?

— Готово — съгласи се той с готовност.

— Всъщност, не искам дворец. Има прекалено голямо течение. Ами диамантена диадема?

— Няма проблем. Някоя непретенциозна, която да може да се носи денем, или с по-богата изработка?

Попи започна да се смее, при положение че само няколко минути преди това си бе мислила, че никога няма да се усмихне отново. Изпита прилив на симпатия и благодарност. Не би могла да се сети за никой друг, който да я утеши толкова при тези обстоятелства. Но усмивката й стана горчива, когато вдигна очи нагоре към него.

— Благодаря ви — каза тя. — Но се боя, че никой не може да ми даде единственото, което наистина искам.

Като се повдигна на пръсти, тя притисна нежно устните си към бузата му. Беше приятелска целувка.

Целувка за сбогом.

Хари я погледна напрегнато. Погледът му се отмести към нещо зад нея, преди устата му да се спусне към нейната настоятелно. Объркана от внезапната му агресия, изгубила равновесие, тя посегна към него по рефлекс. Беше погрешна реакция, в погрешен момент и на погрешно място… беше погрешно да чувства прилив на удоволствие, когато той опитваше и сладко навлизаше в устата й… но, както установяваше, имаше някаква съблазън, на която бе невъзможно да се устои. А неговите целувки сякаш искаха да предизвикат безпомощен отговор от всяка нейна част, огън от чувства. Не можеше да догони собствения си пулс, собственото си дишане. Струваше й се, че в нервите й припламват искри, а навсякъде около нея има звездни каскади, малки експлозии от светлина, които удряха плочките върху пода на терасата със звука на разбиващ се кристал…

Като се опита да игнорира резкия шум, Попи се опря още по-силно в него. Но Хари я отдалечи леко с тих шепот и насочи главата й към гърдите си, сякаш се опитваше да я предпази.

Клепачите й се вдигнаха и тя замръзна, когато видя, че някой… всъщност няколко души… са излезли на терасата.

Лейди Норбъри, която бе изпуснала чаша шампанско от изненада. И лорд Норбъри, заедно с някаква възрастна двойка.

Също и Майкъл, с една блондинка под ръка.

Всички гледаха към Попи и Хари шокирано.

Ако ангелът на смъртта се бе появил в този момент, развял черни крила и въоръжен с блестяща коса, Попи би изтичала към него с отворени обятия. Защото да те хванат на балкона, докато се целуваш с Хари Рътлидж беше не просто скандално… то щеше да се превърне в легенда. Беше съсипана. Животът й беше съсипан. Семейството й беше съсипано. На сутринта всички в Лондон щяха да знаят.

Занемяла от истински ужас, тя погледна безпомощно към Хари. За един неясен миг си помисли, че вижда хищнически блясък в очите му. Но после изражението му се промени.

— Може би ще ни е трудно да обясним — каза той.