Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempt Me at Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 143 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Лайза Клейпас. Попи

ИК „Ергон“, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-98-1

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Хари се приближи до камината и се загледа в огъня.

— Попи Хатауей — прошепна той, сякаш бе магическо заклинание.

Беше я видял отдалече на два пъти, веднъж, когато тя влизаше в екипажа пред хотела и втори път на един бал, който се провеждаше в „Рътлидж“. Хари не присъства на събитието, но беше наблюдавал известно време от едно удобно място на балкона на втория етаж. Въпреки нейната зашеметяваща красота и коса с цвят на махагон, не бе помислил втори път за нея.

Сегашната среща, обаче, бе откритие.

Хари понечи да се отпусне в един стол, но забеляза парченцата кадифе и валмата пух, останали от порчето.

Неохотна усмивка изви устните му, когато отиде да седне на другия стол.

Попи. Колко непресторена беше, когато говореше за астролабии и францискански монаси, докато разглеждаше съкровищата му. Изстрелваше думите така, сякаш пръскаше конфети. Излъчваше онази жизнерадостна проницателност, която би трябвало да е дразнеща, но вместо това му бе доставила неочаквано удоволствие. Имаше нещо в нея, нещо… онова, което французите наричаха „еспри“, пъргав ум и духовитост. И това лице… невинно и многозначително, и в същото време открито. Желаеше я.

Обикновено Джей Хари Рътлидж получава нещата, преди да му хрумне да ги пожелае. В ангажирания му, добре подреден живот ястията идваха, преди да е огладнял, вратовръзките се сменяха, преди да са показали каквито и да е признаци на износване, рапортите кацваха на бюрото му, преди да ги е поискал. А жените бяха навсякъде и винаги достъпни, и всяка от тях му казваше онова, което предполагаше, че той иска да чуе.

Хари знаеше прекрасно, че е крайно време да се ожени. Поне повечето от познатите му го уверяваха, че е крайно време, макар той да подозираше, че е заради това, че те самите си бяха надянали хомота около врата и искаха и той да направи същото. Мислеше за това без никакъв ентусиазъм. Но Попи Хатауей беше прекалено завладяваща, за да устои.

Като бръкна в левия ръкав на сакото си, Хари измъкна писмото на Попи. Беше адресирано до нея от многоуважаемия Майкъл Бейнинг. Той се замисли какво знаеше за младия мъж. Бейнинг беше учил в Уинчестър, където старателната му натура му бе свършила много добра работа. За разлика от другите млади мъже в университета, Бейнинг никога не бе задлъжнявал и около него никога нямаше скандали. Доста жени бяха привлечени от хубавата му външност, а още повече от титлата и богатството, което щеше да наследи един ден.

Като се намръщи, Хари започна да чете:

„Скъпа моя,

Когато си спомня за последния ни разговор, целувам мястото върху китката си, където сълзите ти капнаха. Как можеш да не вярваш, че проливам същите сълзи всеки ден и всяка нощ, в които сме разделени? Вече е невъзможно за мен да помисля за някого или за нещо друго, освен за теб. Луд съм по теб, изобщо не се съмнявай.

Ако проявиш малко по-дълго търпение, скоро ще намеря възможност да разговарям с баща ми. След като разбере колко силно те обичам и обожавам, сигурен съм, че ще одобри съюза ни. Аз и баща ми имаме силна връзка и той винаги е показвал, че иска да ме види така щастлив в брака ми, както е бил той с моята майка, да даде Господ мир на праха й. Колко много щеше да се радва тя… на чувствителността ти, на жизнерадостния ти характер, на любовта ти към дома и семейството. Ех, ако можеше да ми помогне да убедя баща ми, че за мен не може да има по-добра съпруга от теб.

Чакай ме, Попи, както аз те чакам.

Оставам, както винаги, омаян от чара ти.

М.“

От устните му излезе тих, насмешлив кикот. Хари впери поглед в камината, лицето му бе неподвижно, умът му зает с интриги. Една цепеница се счупи, част от нея падна през решетката с пукот, изпращайки още топлина и бели искри. Бейнинг искаше Попи да чака? Нещо напълно необяснимо, като се има предвид, че всяка клетка в неговото собствено тяло бе заредена с нетърпеливо желание.

Като сгъна листа с вниманието на човек, който държи неизмерима ценност, Хари го пъхна обратно в джоба си.

 

 

Щом се прибра благополучно в семейния апартамент, Попи сложи Доджър в любимото му местенце за спане, една кошница, която сестра й Биатрикс бе обвила с мек плат. Порчето продължи да спи.

Попи се изправи, облегна се на стената и затвори очи. От устата й се отрони въздишка. Защо го бе направил?

И още по-важно: защо тя го бе позволила?

Това не бе начинът, по който мъж целува невинно момиче. Попи беше огорчена, че се е оказала в такова положение и че се е държала по начин, който би осъдила остро у някой друг. Беше напълно сигурна в чувствата си към Майкъл.

Тогава защо бе откликнала на Хари Рътлидж?

Искаше й се да може да попита някого, но инстинктите й я предупредиха, че е нещо, което е по-добре да забрави.

Изтривайки гримасата на притеснение от лицето си, тя почука на вратата на гувернантката.

— Госпожице Маркс?

— Будна съм — долетя глас отвътре.

Попи влезе в малката спалня и завари госпожица Маркс да стои по нощница пред умивалника.

Тя изглеждаше ужасно, тенът й беше пепеляв, спокойните й сини очи оградени от морави сенки. Светлокестенявата й коса, обикновено сплетена и събрана в грижлив кок, беше спусната и объркана. След като изсипа в устата си лекарство на прах, тя отпи глътка вода.

— О, скъпа — нежно каза Попи. — Какво мога да направя?

Госпожица Маркс поклати глава и примига.

— Нищо, Попи. Благодаря ви, беше мило, че попитахте.

— Пак ли кошмари? — Попи я гледаше загрижено, когато тя отиде до един гардероб и започна да търси чорапи, жартиери и бельо.

— Да. Не трябваше да спя до толкова късно. Извинете ме.

— Няма защо да се извинявате. Само бих искала сънищата ви да са по-приятни.

— Те са такива, през повечето време. — Госпожица Маркс се усмихна слабо. — В най-хубавите си сънища сънувам как се връщам в къщата „Рамзи“ с цъфналия бъз, с горските зидарки[1], свили гнезда в дърветата. С цялото онова спокойствие и сигурност. Колко много ми липсва всичко.

На Попи също й липсваше къщата. Лондон с всичките си префинени удоволствия и забавления изобщо не можеше да се сравнява с Хемпшир. Освен това нямаше търпение да види по-голямата си сестра Уин, чийто съпруг Мерипен управляваше имението Рамзи.

— Сезонът почти свърши — каза Попи. — Скоро ще се върнем там.

— Ако доживея дотогава — промърмори госпожица Маркс.

Попи се усмихна съчувствено.

— Защо не се върнете в леглото? Ще отида да взема една студена кърпа за главата ви.

— Не, това не може да стане. Ще отида да се облека и ще изпия една чаша силен чай.

— Точно това мислех да кажа — изкоментира иронично Попи.

Госпожица Маркс бе изпаднала изцяло в типичната британска свръхраздразнителност, обхваната от дълбоко подозрение към всичко сантиментално или плътско. Тя беше млада жена, малко по-голяма от Попи, с неестествено хладнокръвие, което й бе позволявало да посреща всякакви беди, както божествени, така и предизвикани от хората, без окото й да мигне. Единственият случай, в който някога Попи я бе виждала обезпокоена, беше, когато тя бе в компанията на Лео, братът Хатауей, чието саркастично остроумие явно дразнеше госпожица Маркс отвъд поносимото.

Две години по-рано госпожица Маркс бе наета като гувернантка, не да попълни пропуските в академичното обучение на момичетата, а да ги научи на безбройните правила за млади дами, които искаха да се движат сред висшето общество, избягвайки неговите опасности. Сега позицията й бе на платена компаньонка и придружителка.

В началото Попи и Биатрикс бяха обезсърчени от предизвикателството да научат толкова много социални норми и правила.

— Ще го превърнем в игра — беше обявила госпожица Маркс и бе написала поредица стихотворения, които момичетата трябваше да запомнят.

Например:

„Ако искаш да бъдеш дама.

Спазвай напълно протокола.

На вечеря, когато сядаш да се храниш.

Не наричай говеждото «месо».

Никога не жестикулирай с лъжицата.

И не използвай вилицата като харпун.

И, моля те, не си играй с храната.

И се опитвай да говориш тихо.“

Когато се отнасяше до разходка на обществено място:

„Не тичай по улицата.

А ако срещнеш непознат,

не се запознавай с него или нея.

Но отстъпи това на придружителката си.

Когато през кал преминаваш, те моля,

полата си ти не повдигай нагоре,

за да не види никой глезените ти.“

За Биатрикс имаше също специално наставление:

„Когато отиваш на официални посещения,

сложи си ръкавици и шапка.

И никога не носи катерица или плъх.

Нито пък четириноги зверчета,

които не е прието да живеят вкъщи с теб.“

Необичайният подход бе проработил, давайки на Попи и Биатрикс достатъчно увереност да участват в сезона, без да се изложат. Семейството бе похвалило госпожица Маркс за нейната интелигентност и уменията й. Всички, с изключение на Лео, който й бе казал сардонично, че Елизабет Барет Браунинг няма защо да се страхува, че може да остане без конкуренция. А госпожица Маркс бе отвърнала, че се съмнява, че Лео има достатъчно способности и дарби, за да съди за достойнствата на едно или друго стихотворение.

Попи нямаше представа защо брат й и госпожица Маркс проявяват такава враждебност един към друг.

— Мисля, че те тайно се харесват — беше казала Биатрикс.

Попи бе толкова учудена от идеята, че се разсмя.

— Двамата започват да се карат веднага щом се озоват в една и съща стая, което, слава богу, не е често. Откъде накъде ти идва подобно нещо наум?

— Ако се замислиш как се държат животните в размножителния си период — поровете, например — ще видиш, че там нещата често стигат до истински бой и боричкане…

— Биа, моля те не говори за навиците на чифтосващи се животни — каза Попи, опитвайки се да потисне една усмивка. Деветнайсетгодишната й сестра вечно проявяваше едно весело незачитане на благоприличието. — Смятам, че е вулгарно и… ти откъде знаеш за чифтосването на животните?

— Предимно от ветеринарните книги. Но също така понякога съм виждала. Животните не са много дискретни, не е ли така?

— Предполагам. Само че пази тези разсъждения за себе си, Биа. Ако госпожица Маркс те чуе, ще напише поредното стихотворение, което трябва да научим наизуст.

Биатрикс я гледа известно време, сините й очи бяха съвсем невинни.

— Младите дами никога не размишляват…

— За туй как тварите се размножават…

— Защото придружителките им се разлютяват — завърши Попи вместо нея.

Биатрикс се беше засмяла.

— Добре де, не виждам защо да не се привличат. Лео е виконт и е доста красив, а госпожица Маркс е интелигентна и хубава.

— Никога не съм чула Лео да каже, че иска да се ожени за интелигентна жена — каза Попи. — Но съм съгласна — госпожица Маркс е много хубава. Особено напоследък. Беше толкова ужасно слаба и бледа, че не съм се замисляла как изглежда. Но сега, когато понапълня…

— Така е — съгласи се Биатрикс. — Освен това изглежда много по-щастлива. Когато в началото се запознахме с нея, помислих си, че е преживяла нещо ужасно.

— И аз си помислих същото. Питам се дали някога ще разберем какво е било?

Попи не бе сигурна за отговора. Но когато погледна умореното лице на госпожица Маркс тази сутрин, си помисли, че е вероятно нейните повтарящи се кошмари да са свързани с мистериозното й минало.

Като отиде до дрешника, Попи видя редицата от подредени, прилежно изгладени рокли в обикновени цветове и старомодни бели якички и маншети.

— Коя рокля да ви донеса? — попита тя тихо.

— Която и да е. Няма значение.

Попи избра една от тъмносин вълнен плат с диагонална сплитка и я сложи върху смачканите чаршафи на леглото. Тактично отмести поглед, докато компаньонката й свали нощницата си и надене ризата, долните гащи и чорапите.

Последното нещо, което Попи искаше да направи, беше да безпокои госпожица Маркс, когато има главоболие. Но трябваше да сподели с нея събитията от тази сутрин. Ако някога се разчуеше за злополучната й среща с Хари Рътлидж, при всички случаи беше по-добре компаньонката й да е подготвена.

— Госпожице Маркс — подзе тя внимателно, — не искам да усилвам главоболието ви, но трябва да ви кажа нещо… — Гласът й секна, когато госпожица Маркс й хвърли бърз, обиден поглед.

— Какво има, Попи?

Не, сега не беше подходящият момент, реши Попи. Всъщност… беше ли изобщо длъжна да казва нещо? По всяка вероятност никога повече нямаше да срещне Хари Рътлидж отново. Той определено не посещаваше същите събития, на които ходеха Хатауей. Пък и реално погледнато, защо трябваше да си създава неприятности заради момиче, което изобщо не заслужаваше вниманието му? Той нямаше нищо общо с нейния свят, нито пък тя с неговия.

— Снощи на вечеря покапах с нещо розовата си муселинена рокля — импровизира Попи. — И сега има мазно петно.

— О, скъпа. — Госпожица Маркс спря на средата на корсета, който закопчаваше. — Ще направим разтвор от амонячна сода, вода и сапун, и ще сложим върху петното. Надявам се да излезе.

— Мисля, че идеята е отлична.

Чувствайки лека вина, Попи вдигна захвърлената нощница на госпожица Маркс и я сгъна.

Бележки

[1] Вид птици. — Б.пр.