Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempt Me at Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 143 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Лайза Клейпас. Попи

ИК „Ергон“, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-98-1

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Заниманията, от които Хари изпитваше удоволствие колкото от фехтуването не бяха много, още повече, че фехтуването бе станало старомодно изкуство. Сабите вече не бяха необходими като оръжия или като модни аксесоари и практикуващите го сега бяха главно военни офицери и група аматьори ентусиасти. Но Хари обичаше елегантността на боя с шпаги, прецизността, която изискваше както физическа, така и ментална дисциплина. Фехтовачът трябваше да планира няколко хода предварително, нещо, което бе вродено на Хари.

Година по-рано той се бе присъединил към един клуб по фехтовка, наброяващ около сто членове, включително аристократи, банкери, актьори и военни с различни чинове. Три пъти седмично Хари и няколко доверени негови приятели се срещаха в клуба, биейки се под зоркото око на треньора. Макар клубът да разполагаше със съблекалня и бани, често имаше опашка, така че Хари обикновено се прибираше право вкъщи.

Тазсутрешната тренировка беше особено енергична, тъй като треньорът им бе преподавал техника за едновременно отбиване на двама нападатели. Макар въодушевяващо, това бе и предизвикателство, и те бяха след това контузени и уморени. Хари бе получил няколко сериозни удара по гърдите и бицепса и беше плувнал в пот.

Когато се върна в хотела, беше още в белия си екип, макар да бе свалил защитната кожена подплънка. Нямаше търпение да се изкъпе, но бързо стана ясно, че банята ще трябва да почака.

Един от неговите мениджъри, очилат млад мъж на име Уилям Кълип, го посрещна на влизане през задния вход на хотела. Лицето на Кълип бе изопнато от тревога.

— Господин Рътлидж — започна той извинително, — господин Валънтайн ми каза да ви съобщя незабавно при връщането ви, че имаме… ами, затруднение…

Хари го изгледа, но не каза нищо, изчаквайки търпеливо. Знаеше, че не трябва да притиска Кълип, защото иначе получаването на информацията щеше да се проточи безкрайно.

— Става въпрос за дипломатите от Нагараджа — продължи мъжът.

— Пореден пожар?

— Не, сър. Отнася се до един от предметите, който нагараджите са планирали да поднесат на кралицата утре. Изчезнал е.

Хари се намръщи, спомняйки си колекцията със скъпоценни камъни, произведения на изкуството и покани, донесени от Нагараджа.

— Вещите им са складирани в заключена стая в мазето. Как е възможно нещо да изчезне?

Кълип изпусна накъсана въздишка.

— Ами, сър, явно е станало някак си.

Веждите на Хари излетяха нагоре.

— Какво, по дяволите, става, Кълип?

— Между нещата, донесени от нагараджите за кралицата има редки животни… два сини макака… които живеят единствено в тиковите гори на Нагараджа. Трябвало е да бъдат занесени в зоологическата градина на Реджънс парк. Всеки макак е бил държан в отделна клетка, но явно единият се е научил да я отключва и…

— По дяволите! — Неверието бе потиснато бързо от възмущение. Въпреки всичко Хари успя някак си да сдържи гласа си тих. — Мога ли да попитам защо никой не си е дал труда да ме информира, че сме подслонили двойка маймуни в хотела?

— Изглежда е станало някакво недоразумение в случая, сър. Виждате ли, господин Лафтън от рецепцията е сигурен, че е отбелязал това в рапорта си, но господин Валънтайн казва, че не е прочел нищо по въпроса; изпусна си нервите и уплаши една камериерка и двама келнери, и сега всички претърсват, като в същото време се опитват да не разтревожат гостите…

— Кълип. — Хари скръцна със зъби, опитвайки се да запази спокойствие. — От колко време двата макака ги няма?

— Най-малко от четирийсет и пет минути.

— Къде е Валънтайн?

— Последното, което чух, е, че е отишъл на третия етаж. Една от икономките открила близо до лифта за храна нещо, за което си мисли, че може да е животински тор.

— Животински тор близо до лифта за храна — повтори Хари, невярвайки на ушите си. Исусе. Оставаше само някой от възрастните гости да се уплаши при внезапната поява на диво животно и да получи апоплектичен удар, или някоя жена или дете да бъдат ухапани…

Как щеше да бъде намерено проклетото животно? Хотелът беше истински лабиринт, осеян с коридори, скрити врати и галерии. Можеше да минат дни, през което време в „Рътлидж“ щеше да цари пълна бъркотия. Той щеше да изгуби бизнеса си. А най-лошото от всичко — щеше да стане обект на подигравки за години напред. Шегаджиите щяха да го смачкат…

— Боже, ще хвърчат глави — каза Хари е такова унищожително спокойствие, което накара Кълип да потрепери. — Идете в апартамента ми, Кълип, и донесете „Дрейси“ от махагоновия шкаф в частния ми кабинет.

Младият управител изглеждаше объркан.

— „Дрейси“ ли, сър?

— Ловджийска пушка. Тя е единственото оръжие в шкафа, което се пълни отзад.

… Оръжие…

— Кафявата — произнесе тихо Хари. — С голям затвор, който стърчи отстрани.

— Да, сър!

— И, за Бога, не я насочвайте към никого. Заредена е.

Като продължаваше да стиска фехтовалните си принадлежности, Хари тръгна по задните стълби. Вземаше по две стъпала наведнъж, подминавайки бързо две слисани прислужници, понесли кошници с чаршафи.

Когато стигна до третия етаж, той се насочи към лифта за храна, където намери Валънтайн, тримата чуждестранни дипломати и Бримбли, управителя на етажа. До тях бяха сложени един дървен и един метален кош. Мъжете се бяха скупчили около отвора на лифта за храна и гледаха вътре.

— Валънтайн — каза Хари отсечено, приближавайки се до най-близкия си помощник, — намерихте ли я?

Джейк Валънтайн му хвърли тревожен поглед.

— Изкачила се е по въжената макара в лифта. И сега седи на върха на подвижната рамка. Всеки път, когато се опитваме да я смъкнем, тя се хваща за въжето и увисва над нас.

— Достатъчно близко ли е, за да я достигна?

Погледът на Валънтайн се отклони към шпагата в ръцете на шефа му. Тъмните му очи се разшириха, когато разбра, че Хари възнамерява по-скоро да прободе създанието, отколкото да го остави да се разхожда свободно из хотела.

— Няма да е лесно — каза Валънтайн. — Най-много да я възбудите повече.

— Опитахте ли се да я прилъжете с храна?

— Няма да се хване на въдицата. Протегнах нагоре една ябълка и проклетото животно се опита да ухапе ръката ми. — Валънтайн погледна разсеяно към лифта, където останалите мъже подсвирваха и се мъчеха да прилъжат инатливата маймуна.

Един от дипломатите, слаб мъж на средна възраст, облечен в светла дреха на шарки, спускаща се върху раменете, пристъпи напред.

— Вие сте господин Рътлидж? О, боже, да, благодаря ви, че дойдохте да помогнете да намерим този най-важен дар за Нейно Величество. Много рядък макак. Много специален. Не бива да пострада.

— Името ви? — попита Хари безцеремонно.

— Ниран — отвърна дипломатът.

— Господин Ниран, наистина разбирам загрижеността ви за животното, но аз нося отговорността да предпазвам гостите си.

Дипломатът се намръщи.

— Ако повредите нашия дар за кралицата, страхувам се, че няма да ви се размине леко.

Насочвайки студен поглед към мъжа, Хари произнесе спокойно:

— Ако не намерите начин да измъкнете това животно от моя лифт за храна и не го вкарате в тази клетка в рамките на пет минути, ще го направя на кебап.

Думите му предизвикаха пълно възмущение и нагараджанинът хукна към отвора на лифта. Маймуната нададе възторжен крясък, последван от сумтене.

— Нямам представа какво е кебап — каза Валънтайн, без да се обръща специално към някого, — но не мисля, че на маймуната ще й хареса.

Преди Хари да отговори, Валънтайн забеляза нещо зад него и изпъшка.

— Гостите.

— По дяволите — изсъска Хари и се обърна да види приближаващите се, като се питаше какво ще им каже.

Към него се втурнаха три жени, двете от тях преследваха тъмнокосо момиче. Прониза го тръпка, когато разпозна Катрин Маркс и Попи Хатауей. Предположи, че третата е Биатрикс, която изглеждаше решена да премине през него в бързината си да стигне до лифта за храна.

Хари се опита да блокира пътя й.

— Добро утро, госпожице. Боя се, че не можете да отиде там. Нито пък бихте искали.

Тя спря мигновено, впивайки същите прекрасни сини очи като на сестра си. Катрин Маркс го наблюдаваше с хладно спокойствие, докато Попи си пое дълбоко дъх и страните й се зачервиха.

— Не познавате сестра ми, сър — каза Попи. — Ако има някакво диво животно наоколо, тя със сигурност ще иска да го види.

— Какво ви кара да мислите, че в хотела ми има диво животно? — попита Хари, сякаш идеята беше немислима.

Макакът избра точно този момент да нададе ентусиазиран крясък. Като задържа погледа си върху него, Попи се усмихна. Макар раздразнен от ситуацията и липсата на контрол върху нея, Хари не се сдържа да не се усмихне в отговор. Тя бе дори много по-изящна, отколкото си я спомняше, очите й бяха тъмно, искрящо сини. Имаше много красиви жени в Лондон, но нито една от тях не притежаваше тази комбинация от интелигентност и изтънчен, обезоръжаващ чар. Прииска му се да я грабне, да я отвлече някъде в същата тази минута и да я има изцяло за себе си.

Овладявайки изражението си, той си спомни, че макар да се бяха запознали предишния ден, не се предполагаше, че се познават. Затова се поклони с безукорна любезност:

— Хари Рътлидж на вашите услуги.

— Аз съм Биатрикс Хатауей — каза по-младото момиче, — а това са сестра ми Попи и моята компаньонка, госпожица Маркс. В лифта за храна има маймуна, нали? — Тя изглеждаше забележително делова, сякаш откриването на екзотични животни в нечие жилище се случваше непрекъснато.

— Да, но…

— Никога няма да я хванете по този начин — прекъсна го Биатрикс.

Хари, който никога не бе прекъсван от никого, се хвана, че потиска поредната си усмивка.

— Уверявам ви, държим ситуацията под контрол, госпожице…

— Нуждаете се от помощ — каза му Биатрикс. — Връщам се веднага. Не правете нищо, с което да раздразните маймунката. И не се опитвайте да я удряте с тази шпага — може случайно да я убодете. — И без повече суетене, тя хукна в посоката, от която беше дошла.

— Това не може да е случайно — промърмори Хари.

Госпожица Маркс премести поглед от Хари към повереницата си и ченето й увисна.

— Биатрикс, не тичай през хотела така. Спри веднага!

— Мисля, че тя има план — отбеляза Попи. — По-добре я настигнете, госпожице Маркс.

Компаньонката й хвърли умолителен поглед.

— Елате с мен.

Но Попи не помръдна, само произнесе невинно:

— Ще почакам тук, госпожице Маркс.

— Но това не е правилно… — Компаньонката погледна след отдалечаващата се Биатрикс и непомръдващата Попи. Преценявайки за миг, че Биатрикс представлява по-голям проблем, тя се обърна с неподобаваща за възпитана жена ругатня, и хукна след момичето.

Хари се оказа насаме с Попи, която като сестра си, изглеждаше удивително спокойна пред лудориите на макака. Двамата се гледаха един друг, той с шпага в ръка, тя със слънчобрана си.

Погледът на Попи се отмести към белия му екип за фехтуване и вместо да мълчи престорено или да покаже съответната нервност на млада дама, останала без компаньонката си, която да я закриля… тя се впусна в разговор.

— Баща ми наричаше фехтуването „физически шах“ — каза тя. — Той много се възхищаваше на този спорт.

— Аз съм още новак — каза Хари.

— Според баща ми трикът е да държиш шпагата сякаш е птица в ръцете ти — достатъчно близко, за да не й позволиш да избяга, но не и чак толкова, че да я смачкаш.

— Преподавал ли ви е уроци?

— О, да, баща ми окуражаваше всичките си дъщери да се опитват. Казваше, че не познава друг спорт, който да се удава толкова на жените.

— Разбира се. Жените са пъргави и бързи.

Попи се усмихна печално.

— Не достатъчно, изглежда, за да ви се изплъзнат.

Краткият коментар предизвика лека гримаса на насмешливо превъзходство както у нея, така и у него.

Незнайно как двамата се оказаха още по-близо един до друг, макар че Хари не беше сигурен кой към кого е пристъпил. От нея се носеше възхитителен аромат на прекрасна кожа, парфюм и сапун. Спомняйки си колко нежна е устата й, толкова отчаяно му се прииска да я целуне, че му трябваше огромно усилие да се сдържи и да не го направи. Бе изумен, когато осъзна, че е останал без дъх.

— Сър! — Гласът на Валънтайн го изтръгна от мислите му. — Макакът се изкачва по въжето.

— Няма къде да отиде — каза Хари отсечено. — Опитайте се да придвижите лифта нагоре и да го хванете до тавана.

— Ще нараните макака! — възкликна дипломатът от Нагараджа.

— Мога само да се надявам. — Хари изпита раздразнение от това, че отвличат вниманието му. Не искаше да се занимава с хващането на непокорното животно. Искаше да е насаме с Попи Хатауей.

Уилям Кълип дойде, носеше пушката с върховно внимание.

— Господин Рътлидж, заповядайте!

— Благодаря ви. — Хари посегна да я вземе, но в същата секунда Попи се дръпна назад импулсивно, блъсвайки се в гърдите му. Хари я хвана за ръцете и усети паниката, която я бе обхванала. Обърна внимателно лицето й към своето. Беше пребледняла, погледът й изглеждаше разфокусиран.

— Какво има? — попита нежно той, като я притисна към себе си. — Заради пушката ли? От оръжия ли се страхувате?

Тя кимна, опитвайки се да си поеме въздух.

Хари бе шокиран от силата на собствената си реакция към нея, от внезапно връхлетялото го желание да я закриля. Тя трепереше, беше притиснала едната си ръка в гръдния му кош.

— Всичко е наред — промърмори той. Не можеше да не си спомни последния път, когато някой е търсил защита от него. А може би никога не се бе случвало. Искаше му се да я притисне плътно към себе си и да я погали. Имаше чувството, че винаги е искал това, че го е чакал без дори да знае.

Със същия успокоителен тон Хари се обърна към подчинения си:

— Кълип, пушката няма да е необходима. Върнете я обратно в шкафа.

— Да, господин Рътлидж.

Попи се сви в убежището на ръцете му, привела глава надолу. Откритото й ухо изглеждаше толкова деликатно. Ароматът на парфюма й го възбуждаше. Искаше му се да изследва всяка част от нея, да я държи, докато тя се отпусне срещу него.

— Всичко е наред — прошепна той отново, като галеше в кръг гърба й с длан. — Свърши. Съжалявам, че се уплашихте.

— Не, аз съжалявам, аз… — Попи се дръпна, побелялото й лице внезапно се обагри в розово. — Обикновено не съм страхлива, беше от изненадата. Преди много време… — Тя се спря и се засуети, след което промърмори тихо: — Няма да бърборя.

Хари не искаше тя да спира. Всичко, свързано с нея, му беше безкрайно интересно, макар да не можеше да обясни защо.

— Кажете ми — произнесе той тихо.

Попи направи безпомощен жест и го погледна плахо, сякаш да покаже, че го е предупредила.

— Когато бях дете, един от най-любимите ми хора в света беше чичо ми Хауърд, братът на баща ми. Той нямаше собствени жена и деца, така че ни обсипваше с цялото си внимание. — Замислена усмивка докосна устните й. — Чичо Хауърд беше много търпелив с мен. Бърборенето ми досаждаше на всички останали, но той винаги ме слушаше сякаш разполага с цялото време на света. Една сутрин дойде да ни посети, докато татко беше на лов с някои от мъжете от селото. Когато се върнаха с няколко отстреляни птици, двамата с чичо Хауърд отидохме да ги пресрещнем по пътя. Но пушката на някой от ловците случайно гръмна… не съм сигурна дали беше изпусната, или човекът я е носил неправилно… Спомням си звука, бумтежа и как усетих едно парване по ръката и друго по рамото. Обърнах се да кажа на чичо Хауърд, но той се свлече много бавно на земята. Той беше ранен фатално, а аз — улучена от няколко заблудени сачми. — Попи се поколеба, очите й заблестяха: — Навсякъде по него имаше кръв. Приближих се и пъхнах ръка под главата му, попитах го какво трябва да направя. А той прошепна, че трябва винаги да бъда добро момиче, така че да можем да се срещнем в рая отново някой ден. — Тя прочисти гърлото си и въздъхна. — Простете. Говоря прекалено много. Не трябваше…

— Не — каза Хари, завладян от необяснима и непозната за него емоция. — Мога да ви слушам цял ден.

Тя примига изненадано, освобождавайки се от меланхолията. По устните й се разля срамежлива усмивка.

— Освен чичо Хауърд вие сте първият мъж, който ми казва това.

Те бяха прекъснати от възклицания от мъжете, събрани около въжето на лифта, докато макакът се изкачваше нагоре.

— По дяволите — промърмори Хари.

— Моля ви, почакайте още малко — каза му Попи сериозно. — Сестра ми много я бива с животните. Тя ще го извади оттам, без да го нарани.

— Искате да кажете, че има опит с примати? — сардонично подхвърли той.

Попи се замисли и каза:

— Току-що завършихме лондонския сезон. Това не се ли брои?

Хари се ухили с искрена веселост, нещо, което не му се случваше често, и Валънтайн и Бримбли го изгледаха с удивление.

Биатрикс забърза към тях, понесла нещо в ръце. Тя не обърна внимание на госпожица Маркс, която я следваше и хокаше.

— Ето ни и нас — каза Биатрикс бодро.

— Нашият буркан с бонбони? — вдигна вежди Попи.

— Вече му предложихме храна, госпожице — каза Валънтайн. — Няма да ги вземе.

— Тези ще вземе. — Биатрикс тръгна уверено към отвора на лифта. — Да му изпратим буркана!

— Подправихте ли бонбоните? — попита с надежда Валънтайн.

Тримата дипломати нагараджи възкликнаха разтревожено, че не искат макака да бъде дрогиран или отровен.

— Не, не, не — отвърна Биатрикс. — Ако направя това той може да падне долу в шахтата, а това ценно животно не трябва да пострада.

Чужденците се успокоиха от уверенията й.

— Как да помогна, Биа? — попита Попи като се приближи.

По-малката й сестра й подаде дълго копринено въженце.

— Завържи това около гърлото на буркана, ако обичаш. Възлите ти винаги са много по-стегнати от моите.

— Моряшки, нали? — попита Попи, вземайки въжето.

— Да, идеално.

Джейк Валънтайн погледна двете решителни момичета със съмнение, след това вдигна очи към Хари.

— Господин Рътлидж…

Хари му направи знак да мълчи и позволи на сестрите Хатауей да продължат. Независимо дали опитите им щяха да успеят, или не, той изпитваше прекалено силно удоволствие от това, за да ги спре.

— Би ли направила нещо като примка за дръжка от другия край? — попита Биатрикс.

Попи се намръщи.

— Не съм сигурна, че си спомням.

— Позволете на мен — обади се Хари и пристъпи напред.

Попи му даде края на въжето, очите й блестяха.

Хари върза края на въжето в сложен възел, като първо го нави няколко пъти около пръста си, след това прехвърли през него свободния край назад и напред. Не и без малко перчене, той стегна цялото нещо с елегантно движение.

— Браво — похвали го Попи. — Как се нарича този пъзел?

— Иронично — отвърна Хари, — е известен като „Маймунски юмрук“.

Попи се усмихна.

— Наистина ли? Не, шегувате се.

— Никога не се шегувам за възли. Един добър възел е нещо красиво. — Хари даде въжето на Биатрикс и я загледа как слага буркана върху рамката на кабинката на лифта. В този миг осъзна какъв е планът й.

— Умно — промърмори той.

— Може и да не се получи — каза Биатрикс. — Зависи дали маймуната е по-интелигентна от нас.

— По-скоро се страхувам от отговора — сухо произнесе Хари. Като бръкна в отвора на шахтата, той дръпна бавно въжето, изкачвайки буркана към макака, докато Биатрикс държеше коприненото въже.

Настана пълна тишина. Групата затаи дъх в очакване.

Маймуната беше слязла до най-горния край на кабината. В шахтата проехтяха няколко въпросителни крясъка и пръхтене. Изтракване, тишина, след което рязко дръпване на въжето. Въздухът се изпълни с крясъци и силни удари разтресоха лифта.

— Хванахме го — възкликна Биатрикс.

Хари пое въжето от нея, докато Валънтайн смъкна надолу кабинката.

— Моля ви, отдръпнете се, госпожице Хатауей.

— Позволете ми да го направя — настоя Биатрикс. — Много по-вероятно е макакът да се нахвърли върху вас, отколкото върху мен. Животните ми вярват.

— Въпреки всичко не мога да рискувам някой от гостите ми да бъде наранен.

Попи и госпожица Маркс дръпнаха Биатрикс от отвора на лифта. Всички ахнаха при появата на един голям, синьо-черен макак; очите му бяха огромни и блестящи над неокосмената муцуна, а главата изглеждаше комично с рошавата, сплъстена козина. Маймуната беше яка и силна на вид, с малка опашка. Изразителното й лице бе разкривено от гняв, белите зъби блестяха, когато издаваше остри звуци.

Едната от предните й лапи явно се бе залостила в буркана. Раздразненият макак дърпаше яростно, за да я измъкне, но без успех. Собственият му стиснат юмрук беше причината за пленничеството му — той отказваше да се отдалечи от бонбоните, дори за да измъкне лапата си от буркана.

— О, не е ли красив! — ентусиазирано възкликна Биатрикс.

— Може би… за женски макак… — колебливо отвърна Попи.

Хари държеше въжето прикрепено към буркана с една ръка, а с другата — сабята си за фехтовка. Макакът беше по-голям, отколкото беше очаквал, в състояние да нанесе значителни щети. И сега явно обмисляше кого да нападне първо.

— Хайде, старо приятелче — промърмори Хари, опитвайки се да поведе маймуната към отворената клетка.

Биатрикс бръкна в джоба си, извади няколко бонбони и отиде да ги хвърли в клетката.

— Хайде ела, лакомо момче — каза тя на макака. — Почерпката ти е тук. Хайде, не се суети така.

Като по чудо маймуната се подчини, влачейки буркана със себе си. Като хвърли гневен поглед на Хари, тя влезе в клетката си и загреба хвърлените бонбони със свободната си лапа.

— Дай ми буркана — каза търпеливо Попи, като подръпна въженцето и го измъкна от клетката. Хвърли още една шепа бонбони на маймуната и затвори вратата. Нагараджите побързаха да я заключат.

— Искам тройна верига — каза Хари на Валънтайн. — Както и за клетките на останалите маймуни. След което искам да ги занесете право в Реджънс парк.

— Да, сър.

Попи отиде при сестра си и я прегърна с неприкрита обич.

— Браво, Биа — възкликна тя. — Откъде знаеше, че маймуната няма да позволи да й вземат бонбоните от ръката?

— Всеизвестен факт е, че маймуните са лакоми и алчни като хората — каза Биатрикс и Попи се разсмя.

— Момичета — намеси се тихо госпожица Маркс, опитвайки се да ги накара да млъкнат и ги изблъска настрана. — Това е неприлично. Трябва да тръгваме.

— Да, разбира се — съгласи се Попи. — Съжалявам, госпожице Маркс. Ще продължим разходката си.

Но опитът на компаньонката да подтикне сестрите да тръгнат бе осуетен, когато нагараджите се стълпиха около Биатрикс.

— Направихте ни много голяма услуга — каза главният дипломат, Ниран. — Наистина много голяма. Имате благодарностите на нашата държава и на краля ни и трябва да бъдете представена на Нейно Величество кралица Виктория заради смелата ви постъпка…

— Не, благодаря — намеси се твърдо госпожица Маркс. — Госпожица Хатауей не желае да бъде представяна. Ще навредите на репутацията й като я разкриете публично. Ако наистина сте благодарни за нейната любезност, моля ви да й се отплатите с мълчание.

Това предизвика още дискусии и енергични кимания. Биатрикс въздъхна и се обърна да види как отнасят макака в клетката му.

— Иска ми се да си имах маймуна — каза тя замислено.

Госпожица Маркс хвърли на Попи многострадален поглед.

— Де да проявяваше такова нетърпение и в търсенето на съпруг.

Сдържайки усмивката си, Попи се опита да изглежда съчувстваща.

— Накарайте да изчистят лифта за храна — каза Хари на Валънтайн и Бримбли. — Всеки инч от него.

Мъжете побързаха да изпълнят задачата, по-възрастният използва скрипеца да спусне лифта надолу, докато Валънтайн се отдалечи с бърза, уверена крачка.

Хари погледна към трите жени, задържайки се малко по-дълго върху лицето на госпожица Маркс.

— Благодаря ви за помощта, дами.

— Няма защо — отвърна Попи с блеснали очи. — Ако възникне отново проблем с някоя непокорна маймуна, не се колебайте да ни извикате.

Кръвта на Хари кипна, когато една зловеща сцена нахлу в съзнанието му… тя, притисната към него, под него. Тази усмихната уста, само негова, шепотът й, който гали ухото му. Кожата й, мека и бледа като слонова кост в тъмнината. Кожа до кожа, усещането изплува, когато я докосна.

Тя заслужаваше всичко, помисли си той, дори последните остатъци от душата му.

— Приятен ден — чу се да казва, гласът му беше дрезгав, но любезен. След което се насили да се отдалечи. Засега.