Лайза Клейпас
Попи (15)

Петнадесета глава

Само най-богатите лондонски дами притежаваха свой собствен екипаж и коне, тъй като поддръжката на такова удобство струваше цяло състояние. Жените без собствени конюшни или тези, които живееха сами, бяха принудени да наемат коне, карети и кочияши от служба за отдаване под наем, когато трябваше да се разхождат из Лондон.

Хари беше настоял Попи да има собствена карета и коне, и бе изпратил да доведат дизайнер от една работилница за карети. След консултация с Попи майсторът получи поръчка да изработи превозно средство специално по неин вкус. Попи не беше особено очарована от процеса и дори бе леко раздразнена, защото настояванията й да попитат за цената и материалите бе предизвикала мръщене.

— Не си тук да задаваш въпроси за това кое колко струва — каза й Хари. — Единственото ти задължение е да избереш каквото ти харесва.

Но в досегашния й опит това винаги беше част от избора на нещо… да гледаш какво е подходящо и след това да сравниш цените, докато попаднеш на нещо, което не е нито прекалено скъпо, нито прекалено евтино. Хари, обаче, явно гледаше на това като на обида, сякаш тя подлагаше на съмнение способността му да се грижи за нея.

Най-после бе решено, че отвън каретата ще е покрита с елегантен черен лак, отвътре ще е тапицирана в зелено кадифе и бежова кожа с месингов перваз, а интериорната ламперия ще е с рисунки. Щеше да има зелени копринени завеси и венециански щори вместо махагонови жалузи… марокански кожени възглавнички… декоративни елементи на външните стъпала, посребрени лампи и съответни брави на вратите… На Попи никога не й бе минавало през ум, че ще има толкова много неща за решаване.

Останалата част от следобеда прекара в кухнята с готвача, мосю Брусар, сладкаря, господин Рупърт и госпожа Пениуисъл. Брусар бе зает със създаването на нов десерт… или по-точно, опитваше се да пресъздаде десерт, който си спомняше от детството.

— Пралеля ми Албертин винаги го правеше без рецепта — обясни Брусар обезсърчено, когато дръпна водната баня от печката. Нагласи вътре половин дузина перфектни малки ябълкови пудинги. — Гледах я всеки път. Но всичко се е изпарило от главата ми. Петнайсет пъти опитвах и все още не е перфектно… no quandon veut, on pent.

— Когато човек иска, може — преведе Попи.

— Точно така. — Брусар внимателно извади чашките от водната баня.

Шеф Рупърт изля крем върху всеки пудинг и го покри с фини сладки листа.

— Да опитаме ли? — предложи той и извади лъжици.

Попи, госпожа Пениуисъл и двамата готвачи тържествено си взеха по един пудинг и го опитаха. Устата на Попи се напълни с крем, мека ябълка и хрупкава сладка коричка. Тя затвори очи да се наслади по-добре на текстурите и ароматите, и чу доволните въздишки на госпожа Пениуисъл и шеф Рупърт.

— Още не е правилният — намръщи се мосю Брусар, сякаш пудингът се инатеше и нарочно не се получаваше.

— Не ме интересува дали е правилният — каза икономката. — Това е най-вкусното нещо, което съм опитвала в живота си. — Тя се обърна към Попи: — Не сте ли съгласна, госпожо Рътлидж?

— Мисля, че сигурно ангелите в рая ядат такива неща — каза Попи, гребвайки от пудинга. Шеф Рупърт бе пъхнал втора лъжица в устата си.

— Може би още мъничко лимон и канела… — замисли се мосю Брусар.

— Госпожо Рътлидж?

Попи се обърна да види кой я търси. Усмивката й угасна, когато видя в кухнята да влиза Джейк Валънтайн. Не че не го харесваше. Всъщност, Валънтайн беше много хубав и мил. Само че явно му бе възложено да играе ролята на куче пазач и да следи Попи да се въздържа от компанията на служителите.

Господин Валънтайн не изглеждаше по-щастлив от Попи, когато заговори:

— Госпожо Рътлидж, изпратен съм да ви напомня, че имате среща в шивачницата.

— Имам ли? Сега? — Попи го изгледа неразбиращо. — Не си спомням да имам каквато и да било среща.

— Направена е вместо вас. По искане на господин Рътлидж.

— О… — Попи неохотно остави лъжицата. — Кога трябва да изляза?

— След четвърт час.

Това й даваше достатъчно време да оправи косата си и да си вземе пелерината.

— Имам достатъчно дрехи — каза Попи. — Не ми трябват повече.

— Една дама във вашето положение — каза мъдро госпожа Пениуисъл — се нуждае от много рокли. Чувала съм да казват, че модерните дами не обличат никога една рокля два пъти.

Попи завъртя очи.

— И аз съм го чувала. И си мисля, че е нелепо. Какво значение има дали ще видят една дама два пъти в една и съща рокля? Освен, че това ще докаже, че съпругът й е достатъчно богат да й купува повече дрехи, отколкото човек се нуждае.

Икономката се усмихна разбиращо.

— Искате ли да дойда да ви придружа до апартамента ви, госпожо Рътлидж?

— Не, благодаря. Ще мина по служебния коридор. Никой от гостите няма да ме види.

Валънтайн каза:

— Не бива да се движите без придружител.

Попи изпусна нетърпелива въздишка.

— Господин Валънтайн?

— Да?

— Искам да се прибера в апартамента сама. Ако не мога да правя това, ще започна да гледам на този хотел като на затвор.

Той кимна неохотно.

— Благодаря. — Като измърмори по едно „довиждане“ на готвачите и на икономката, Попи напусна кухнята.

Джейк Валънтайн пристъпи неловко от крак на крак, докато другите трима го гледаха.

— Съжалявам — каза той. — Но господарят е решил, че съпругата му не бива да се сприятелява с персонала. Казва, че това ни прави по-малко продуктивни и че има по-подходящи занимания за нея.

Въпреки че госпожа Пениуисъл обикновено нямаше склонност да критикува шефа си, лицето й се изопна от раздразнение.

— Като прави какво…? — попита тя отсечено. — Пазарува неща, от които няма нужда, нито пък иска? Чете модни списания? Язди в парка със слуга? Няма съмнение, че има много съпруги, обличащи се по последната мода, които биха били повече от доволни от подобно кухо съществувание. Но тази самотна млада жена е от сплотено семейство и е свикнала на обич и привързаност. Нуждае се от някого, с когото да прави нещата, от компания… нуждае се и от съпруг.

— Тя си има съпруг! — възрази Джейк.

Очите на икономката се присвиха.

— Нищо странно ли не сте забелязали в техните отношения, Валънтайн?

— Не, освен това не е наша работа да го обсъждаме.

Госпожа Пениуисъл понижи глас, спомняйки си за кухненските помощнички, които миеха съдове в съседната стая.

— Има съмнения дали вече имат съпружески отношения.

— Вижте сега… — започна Джейк, обиден от това грубо навлизане в частните дела на неговия работодател.

— Хапни от тези, mon ami — каза Брусар, побутвайки една чиния със сладкиши към него. Когато Джейк седна и взе една лъжица, готвачът хвърли окуражителен поглед на госпожа Пениуисъл. — Какво ви дава основание да мислите, че те ъъъ… още не са… опитали кресона?

— Кресона! — повтори невярващо Джейк.

— Пореча. — Брусар го изгледа високомерно. — Метафора. И много по-приятна от метафорите, които вие, англичаните, използвате за това нещо.

— Аз никога не използвам метафори — промърмори Джейк.

— Bien sur, нямате въображение. — Готвачът се обърна към икономката. — Защо има съмнения за отношенията между господин и госпожа Рътлидж?

— Чаршафите — отвърна тя кратко.

Джейк едва не се задави.

— Карате камериерките да ги шпионират? — попита той с пълна уста.

— Съвсем не — отбранително заяви жената. — Просто имаме бдителни камериерки, които ми казват всичко. А дори и да не го правеха, не е нужна голяма прозорливост, за да видиш, че не се държат като женени хора.

Готвачът се замисли дълбоко.

— Мислите, че има проблем с неговия морков ли?

— Кресон, морков… за вас всичко ли е храна? — сопна се Джейк.

Готвачът сви рамене:

— Oui^[1].

— Ами — каза раздразнено Джейк — има цяла редица бивши метреси на Рътлидж, които несъмнено доказват, че няма нищо нередно с моркова му.

— Тогава, при положение, че той е силен мъж… тя е красива жена… защо не правят салата заедно?

Джейк спря с лъжицата във въздуха, когато си спомни писмото от Бейнинг и тайната среща между Хари Рътлидж и виконт Андоувър.

— Мисля — каза той неловко, — че да спечели ръката й в брака, господин Рътлидж може би трябва… ами… да манипулира събития, които да накарат нещата да се извъртят по начина, по който той иска. Без да взема предвид чувствата й.

Останалите трима се спогледаха безизразно. Шеф Рупърт заговори пръв:

— Но той го прави с всички.

— Явно на госпожа Рътлидж това не й харесва — промърмори Джейк.

Госпожа Пениуисъл подпря глава на ръката си и забарабани замислено по челюстта си.

— Сигурна съм, че тя ще му се отрази благотворно, дори само да се опита.

— Нищо — каза убедено Джейк — няма да промени Хари Рътлидж.

— И все пак ми се струва — замечтано продължи икономката, — че тези двамата се нуждаят от малко помощ.

— От кого? — попита шеф Рупърт.

— От всички ни. Ще е само от полза, ако шефът ни е щастлив, нали?

— Не — твърдо каза Джейк. — Не познавам човек, толкова неподготвен за щастие. Той няма да знае какво да прави с него.

— Толкова повече причини да опита — обяви госпожа Пениуисъл.

Джейк й хвърли предупредителен поглед.

— Няма да се месим в личния живот на господин Рътлидж. Забранявам.