Лайза Клейпас
Попи (5)

Пета глава

На следващия ден бе изпратена покана на господин Бейнинг и за голяма радост на Попи бе веднага приета.

— Сега е само въпрос на време — каза тя на Биатрикс, едва сдържайки се да не заподскача от въодушевление като Доджър. — Ще стана госпожа Майкъл Бейнинг! Обичам го, обичам всички и всичко… обичам дори стария ти вонящ пор, Биа!

По-късно сутринта Попи и Биатрикс се облякоха за разходка. Беше ясен, топъл ден и хотелските градини, прорязани от грижливо настлани с пясък и чакъл пътеки, бяха истинска симфония от цветове.

— Нямам търпение да изляза. — Попи стоеше до прозореца и гледаше към обширните градини. — Това почти ми напомня за Хемпшир, цветята са толкова красиви.

— На мен пък изобщо не ми напомня — каза Биатрикс. — Тук е прекалено подредено. Но наистина обичам да се разхождам из градината с рози на „Рътлидж“. Въздухът мирише толкова сладко. Знаеш ли, говорих с главния градинар преди няколко сутрини, когато излязохме с Кам и Амелия, и той ми каза тайната си рецепта да кара розите да цъфтят толкова едри и здрави.

— Каква е?

— Рибен бульон, оцет и малко захар. Пръска ги с тази смес непосредствено преди цъфтежа. И на тях им харесва.

Попи сбърчи нос.

— Какъв ужасен буламач!

— Главният градинар каза, че старият господин Рътлидж особено много обичал рози и хората му донесли някои от най-екзотичните видове, които виждаш в градината. Бледолилавите, например, са от Китай, Изчервената девственица идва от Франция, а…

— Старият господин Рътлидж?

— Ами, той всъщност не каза, че господин Рътлидж е стар. Само че аз си го помислих по този начин.

— Защо?

— Толкова е мистериозен и никой не го е виждал. Това ми напомня за историите на лудия стар крал Джордж, заключен в покоите си в Уиндзорския дворец. — Биатрикс се усмихна. — Може би държат господин Рътлидж горе на тавана?

— Биа — прошепна бързо Попи, завладяна от съкрушителен порив да сподели с нея. — Има нещо, което страшно искам да ти кажа, но трябва да остане тайна.

Очите на сестра й се разшириха от любопитство.

— Какво е то?

— Първо обещай, че няма да кажеш на никого.

— Обещавам, обещавам.

— Закълни се в нещо.

— Заклевам се в Свети Франциск, покровителя на всички животни. — Виждайки колебанието на Попи, Биатрикс добави ентусиазирано: — Дори банда пирати да ме отвлекат на кораба си и да заплашат да ме хвърлят на гладните акули, ако не им кажа тайната ти, пак няма да я кажа. Разбойник да ме хвърли пред табун коне с железни подкови и да заяви, че единственият начин да не бъда стъпкана е да му кажа тайната ти, аз пак…

— Добре, добре, убеди ме — усмихна се Попи. Като дръпна сестра си в ъгъла, тя каза тихо: — Запознах се с господин Рътлидж.

Сините очи на Биатрикс станаха огромни.

— Запознала си се? Кога?

— Вчера сутринта. — И Попи й разказа цялата история, описвайки прохода, стаята с уникати и самия господин Рътлидж. Единственото, което пропусна, беше целувката, която, ако питаха нея, изобщо не се бе случвала.

— Толкова съжалявам заради Доджър — каза искрено Биатрикс. — Извинявам се заради него.

— Всичко е наред, Биа. Само дето ми се иска той да не беше загубил писмото. Но тъй като до този момент никой не го е намерил, предполагам, че няма да има проблем.

— Значи господин Рътлидж не е грохнал луд старец? — попита Биатрикс разочаровано.

— О, небеса, съвсем не.

— А как изглежда?

— Доста красив, всъщност. Много висок и…

— Висок колкото Мерипен?

Кев Мерипен беше дошъл да живее при Хатауей, след като племето му беше нападнато от англичани, които искаха да изгонят циганите от страната. Бяха оставили момчето да умре, но Хатауей го бяха прибрали при себе си и той се беше оправил. Наскоро се бе оженил за втората по-голяма сестра, Уинифред. Мерипен бе предприел огромна работа по възстановяването на имението Рамзи по време на Леовото отсъствие. Двамата младоженци бяха изключително щастливи да останат в Хемпшир по време на сезона, наслаждавайки се на красотата и относителната усамотеност на къщата Рамзи.

— Никой не е по-висок от Мерипен — каза Попи. — Но господин Рътлидж все пак е много висок, има тъмна коса и пронизващи зелени очи… — Стомахът й се сви неочаквано, когато си спомни…

— Ти хареса ли го?

Попи се поколеба.

— Господин Рътлидж е… неуравновесен. Очарователен е, но човек има чувството, че е способен почти на всичко. Той е като някакъв порочен ангел от поема на Уилям Блейк.

— Иска ми се да мога да го видя — каза Биатрикс замислено. — А още повече ми се иска да видя стаята му с уникати. Завиждам ти, Попи. От толкова отдавна не ми се е случвало нищо интересно.

Попи се засмя тихо.

— При положение, че току-що сме изкарали целия лондонски сезон?

Биатрикс завъртя очи.

— Лондонският сезон е интересен колкото надбягване с охлюви. През януари. С мъртви охлюви.

— Момичета, готова съм — призова ги бодро госпожица Маркс и влезе в стаята. — Не забравяйте да си вземете слънчобраните — нали не искате да почернеете? — Трите излязоха от апартамента и продължиха с тържествена стъпка по коридора. Преди да завият зад ъгъла към главното стълбище, станаха свидетели на необичайна за благоприличния хотел суетня.

Във въздуха се издигаха мъжки гласове, някои развълнувани, други ядосани, долавяха се думи с чужд акцент, последвани от тежко тупване, както и странно металическо издрънчаване.

— Какво става, по дяволите… — удивено прошепна госпожица Маркс.

Като завиха зад ъгъла, трите жени спряха рязко при вида на дузина мъже, скупчени близо до асансьора за разнасяне на храна. Един вик разкъса въздуха.

— Жена ли е? — попита Попи и пребледня. — Или дете?

— Останете тук — каза госпожица Маркс напрегнато. — Ще отида да разбера…

Трите потръпнаха при серията от викове, изпълнени с паника.

— Дете е. — Попи тръгна напред въпреки предупрежденията на госпожица Маркс. — Трябва да помогнем.

Биатрикс вече тичаше пред нея.

— Не е дете — каза тя през рамо. — Маймунка е!