Лайза Клейпас
Попи (12)

Дванадесета глава

В сватбения ден на Попи фразата, която се чуваше непрекъснато, беше:

— Не е прекалено късно да промениш мнението си.

Чуваше я от всички членове на семейството си, както и различни нейни вариации, от ранна сутрин. От всички, с изключение на Биатрикс, която, слава богу, не споделяше всеобщата ненавист на Хатауей към Хари.

Всъщност, Попи беше попитала Биатрикс защо не се противопоставя на сватбата й.

— Мисля, че от вас може да излезе добра двойка.

— Наистина ли? Защо?

— Заек и котка могат да съжителстват мирно. Но първо заекът трябва да се наложи — да нападне котката един-два пъти — след което те се сприятеляват.

— Благодаря ти — каза Попи сухо. — Трябва да го запомня. Макар да смея да кажа, че Хари ще бъде изненадан, когато го съборя като кегла.

На сватбата и на приема след това бяха поканени толкова много хора, сякаш Хари възнамеряваше половината Лондон да присъства на церемонията. В резултат на това Попи щеше да прекара по-голямата част от деня на сватбата си сред море от непознати.

Беше се надявала, че двамата с Хари могат да се опознаят по-добре през трите седмици на годежа им, но едва бе успяла да го види, с изключение на двата пъти, когато бе дошъл да я вземе за разходка. А госпожица Маркс, която ги бе придружавала, гледаше толкова заплашително, че това бе смутило и разгневило Попи.

В деня преди сватбата пристигнаха сестра й Уин и зет й Мерипен. За облекчение на Попи Уин бе избрала да остане неутрална в спора за брака. Тя и Попи седяха заедно в един богато обзаведен хотелски апартамент и говореха надълго и на широко. И точно както в дните на тяхното детство Уин пое ролята на миротворец.

Светлината от една лампа с ресни хвърляше блясъци върху русата коса на Уин.

— Ако ти го харесваш, Попи — каза тя нежно, — ако си намерила в него неща, достойни за уважение, тогава съм сигурна, че и аз ще намеря.

— Иска ми се и Амелия да мисли по този начин. Както и госпожица Маркс. Те и двете са толкова… ами, толкова упорити… че не мога да обсъдя нищо с тях.

Уин се усмихна.

— Не забравяй, Амелия се грижи за нас от дълго време. Не й е лесно да се откаже от ролята си на наша покровителка. Но ще го направи. Помниш ли, когато аз и Лео заминахме за Франция, колко трудно й беше да ни вижда отделени? Колко се страхуваше за нас?

— Мисля, че повече се страхуваше за Франция.

— Е, Франция оцеля от Хатауей. — Уин се усмихна. — А ти ще оцелееш да станеш съпруга на Хари Рътлидж утре. Само че… мога ли да кажа аз какво…?

— Разбира се, всички могат.

— Лондонският сезон е като мелодрама, която завършва с брак. И сякаш никой не се замисля какво се случва след това. Но бракът не е край на историята, той е началото. И от усилията на двамата партньори зависи да е успешен. Надявам се, че господин Рътлидж е дал уверения, че ще е съпруг, от какъвто се нуждаеш, за да си щастлива?

— Ами… — Попи млъкна неловко. — Каза ми, че ще живея като кралица. Макар това да не е същото, нали?

— Не — произнесе тихо Уин. — Внимавай, скъпа, да не свършиш като кралица на самотно кралство.

Попи кимна, впечатлена и притеснена, макар да се опита да го скрие. По своя деликатен начин Уин й бе дала много по-унищожителен съвет, отколкото всички остри предупреждения на останалите Хатауей.

— Ще помисля над това — каза тя и се втренчи във вратата, в дребните цветенца на роклята си, навсякъде другаде, само и само да избегне проницателните очи на сестра си. Завъртя годежния пръстен около пръста си. Макар последната мода да бяха група от диаманти или цветни камъни, Хари й бе дал пръстен само с един диамант, розов, оформен отгоре с фасетки, които имитираха вътрешната спирала на роза.

— Помолих за нещо малко и просто — бе казала тя на Хари, когато й го даде.

— Просто е — бе възразил той.

— Но не малко.

Попи се беше усмихнала.

— Аз не правя нищо малко и просто.

Проследявайки стрелките на часовника върху полицата на камината, мислите й се върнаха към настоящето.

— Няма да променя мнението си, Уин. Обещах на Хари, че ще се омъжа за него и ще го направя. Той беше толкова мил към мен. Никога няма да го зарежа пред олтара.

— Разбирам. — Уин погали ръката й и я стисна с обич. — Попи… Амелия проведе ли вече с теб „специалния разговор“?

— Имаш предвид разговора за това какво да очаквам в сватбената нощ?

— Да.

— Планираше да ми каже по-късно тази вечер, но бих искала да го чуя от теб сега. — Попи замълча. — Но трябва да ти кажа, че тъй като съм прекарала толкова време с Биатрикс, знам начините за чифтосване на най-малко двайсет и три различни биологични вида.

— О, небеса — засмя се Уин. — Може би ти трябва да го обясниш на мен, скъпа.

* * *

Хората от висшето общество, влиятелните и богатите обикновено се женеха в „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“ в центъра на „Мейфеър“. Всъщност, толкова много благородници и девойки се бяха свързали в свещен съюз в „Сейнт Джордж“, че наричаха църквата доста вулгарно „лондонския храм на Химена“.

Един фронтон с шест масивни колони гледаше към внушителната, но сравнително скромна сграда. „Сейнт Джордж“ бе проектирана умишлено без орнаменти, така че да не отвлича от красотата на архитектурата. Интериорът беше също строг, с покрит амвон, построен няколко стъпки по-високо от преградените отстрани пейки. Но имаше един великолепен витраж от цветно стъкло над предната част на олтара, изобразяващ Дървото на Йесей^[1] и различни библейски фигури.

С равнодушно изражение Лео огледа събраната в църквата тълпа. До този момент бе омъжил две от сестрите си. Но нито една от сватбите не се доближаваше до това великолепие и пищност.

Беше неизискано да се жениш по любов, белег за буржоазност. Но това бе идеал, към който Хатауей винаги се бяха стремили.

Тази сватба нямаше нищо общо с любовта.

Облечен в черно сутрешно сако и сребристи панталони, с бяла вратовръзка, Лео стоеше до страничната врата на вестиария, където се извършваха церемонията и свещените обети.

Одеждите за олтара и църковния хор висяха в редица покрай една стена. Тази сутрин вестиарият изпълняваше и ролята на чакалня за булката.

Катрин Маркс дойде и застана от другата страна на вратата, сякаш бе вторият пазител на дворцовата порта. Лео я погледна тайно. Беше облечена в бледолилаво, за разлика от обичайните сивкави цветове. Скучната й кестенява коса беше събрана отзад в толкова опънат и стегнат кок, че й беше трудно да мига. Очилата стояха странно на носа й, една от телените дръжки за уши се беше изкривила. Това й придаваше вид на объркан бухал.

— Какво гледате? — сопна му се тя.

— Очилата ви са се изкривили — каза Лео, като се опитваше да не се смее.

Тя се намръщи.

— Опитах се да ги оправя, но само влоших нещата.

— Дайте ми ги. — Преди да успее да възрази, той ги взе от лицето й и започна да върти в ръцете си телта.

Тя заговори възмутено:

— Господарю, не съм ви молила да… ако ги повредите…

— Как сте извили дръжките за уши? — попита Лео, търпеливо изправяйки телта.

— Изпуснах ги на пода и докато ги търсех, ги настъпих.

— Късогледа ли сте?

— Доста.

Като възстанови първоначалната форма на телта, Лео огледа очилата внимателно.

— Заповядайте. — Той понечи да й ги подаде, но спря, когато срещна очите й, едновременно сини, зелени и сиви, оградени по края с тъмни ръбчета. Блестящи, топли, предизвикателни. Като опали. Защо никога не ги бе забелязвал преди?

Чувството го връхлетя, карайки кожата му да настръхне като изложена на внезапна промяна в температурата. Тази жена изобщо не беше обикновена. Беше красива по един изискан, деликатен начин, като зимната лунна светлина или острия аромат на маргаритки. Толкова свежа и бледа… възхитителна. В продължение на един миг Лео не можеше да помръдне.

Маркс също стоеше като закована, свързана с него в странна интимност.

Тя издърпа очилата от ръката му и ги върна на носа си.

— Това е грешка — каза тя. — Не би трябвало да позволявате да се случи.

Опитвайки се да преодолее изумлението и възбудата, Лео схвана, че тя говори за сватбата на сестра му. Изгледа я раздразнено.

— Какво предлагате да направя, Маркс? Да изпратя Попи в женски манастир? Тя има правото да се омъжи за когото иска.

— Дори ако това ще доведе до катастрофа?

— Няма да доведе до катастрофа, ще свърши с отчуждение. Освен това го казах на Попи. Но тя беше твърдо решена да се омъжи за него. Винаги съм я смятал за прекалено разумна, за да направи такава грешка.

— Разумна е — каза Маркс. — Но е също така самотна. И Рътлидж се възползва от това.

— Как може да е самотна? Постоянно е заобиколена от хора.

— Това може да е най-лошата самота.

В гласа й се долавяше една обезпокоителна нотка, нежна тъга. Прииска му се да я докосне… да я прегърне силно… да притисне лицето й към себе си… и това предизвика пристъп на нещо като паника. Той трябваше да направи нещо, да промени настроението между тях.

— Браво, Маркс — произнесе отсечено. — Сигурен съм, че един ден и вие ще намерите някоя специална персона, която ще можете да тормозите през останалата част от живота си.

Изпита облекчение, когато видя обичайното намръщено изражение да се връща върху лицето й.

— Още не съм срещнала мъж, който може да се конкурира с чаша хубав, силен чай.

Лео понечи да отговори, когато чу шум от вътрешността на вестиария, където Попи чакаше. Мъжки глас, напрегнат и настойчив. Двамата с Маркс се спогледаха.

— Не трябва ли да е сама? — попита той. Компаньонката кимна колебливо.

— Рътлидж ли е? — запита се гласно Лео. Маркс поклати глава.

— Току-що го видях извън църквата.

Без повече думи Лео хвана бравата и отвори портала, а Маркс го последва вътре.

Лео се закова толкова рязко, че компаньонката връхлетя върху него. Сестра му, облечена в затворена до шията дантелена рокля, се открояваше на фона на редицата черни и червени църковни одежди. Изглеждаше като ангел, обляна в светлина от тесния правоъгълен прозорец, от изящната диадема от бели розови цветове по гърба й се спускаше воал.

Тя стоеше срещу Майкъл Бейнинг, който изглеждаше като полудял, очите му бяха безумни, дрехите — омачкани.

— Бейнинг. — Лео блъсна вратата с крак и я затвори. — Не знаех, че сте поканен. Гостите седят на пейките. Предлагам ви да се присъедините към тях. — Той спря, гласът му беше леден от неизреченото предупреждение. — А още по-добре е изобщо да напуснете.

Бейнинг поклати глава, в очите му блестеше гняв.

— Не мога. Трябва да говоря с Попи, преди да стане прекалено късно.

— Вече е прекалено късно — обади се Попи. Лицето й беше по-бяло и от роклята й. — Всичко е решено, Майкъл.

— Трябва да знаете какво научих. — Майкъл хвърли умолителен поглед към Лео. — Моля ви, оставете ме за малко насаме с нея.

Лео поклати глава. Съчувстваше на Бейнинг, но не виждаше какво хубаво може да произлезе от цялата тази работа.

— Съжалявам, стари приятелю, но трябва да се държи сметка за приличието. Това прилича на последна среща преди сватбата. И докато би било достатъчно скандално между булката и младоженеца, то къде-къде по-осъдително е между булката и някого другиго. — Видя Майкъл да тръгва към него.

— Оставете го да говори — каза компаньонката.

Лео й хвърли гневен поглед.

— По дяволите, Маркс, ще престанете ли някога да ми казвате какво да правя?

— Когато спрете да се нуждаете от съветите ми — каза тя — ще спра да ги давам.

Попи не откъсваше очи от Майкъл. Идването му тук при нея приличаше на сън, на кошмар… когато бе облякла сватбената си рокля, минути преди да се омъжи за друг мъж. Обхвана я страх. Не искаше да чуе какво ще каже Майкъл, но и не можеше да го изгони.

— Защо сте тук? — попита тя.

Майкъл погледна измъчено и умоляващо. Той извади нещо… писмо.

— Познавате ли това?

Като взе писмото с облечените си в дантелени ръкавици пръсти, Попи го погледна внимателно.

— Любовното писмо — слисано произнесе тя. — Изгубих го. Къде… къде го намерихте?

— Баща ми. Хари Рътлидж му го е дал. — Майкъл прокара ръка през косата си разсеяно. — Този негодник отишъл при баща ми и разкрил нашите отношения. Рътлидж настроил баща ми срещу нас, преди дори да съм имал шанса да му обясня всичко.

Попи изглеждаше още по-ужасена, устата й пресъхна, а сърцето й заби бавно и болезнено. В същото време мозъкът й работеше бързо и правеше поредица от изводи, един от друг по-неприятни.

Вратата се отвори и всички се обърнаха да видят кой е.

— Разбира се — чу Попи Лео да казва мрачно. — На драмата й липсваше само достоен завършек.

Хари влезе в малката, претъпкана стая, изглеждаше спокоен и изненадващо невъзмутим. Той отиде до Попи, зелените му очи бяха студени. Носеше самообладанието си като непробиваема броня.

— Здравейте, скъпа. — Протегна ръка и я прокара леко по прозрачната дантела на воала й.

Макар да не я бе докоснал директно, Попи замръзна.

— На лош късмет е — прошепна тя със сухи устни, — да ме видите преди церемонията.

— За щастие — каза Хари, — не съм суеверен.

Попи бе изпълнена от объркване, гняв и глух ужас. Впери очи в лицето на Хари, но не видя следи на разкаяние върху него.

„Във вълшебната приказка… — беше й казал той — аз вероятно щях да съм злодеят“.

Това беше самата истина.

А тя бе на път да се омъжи за него.

— Казах й какво сте сторили — обърна се Майкъл към Хари. — Как сте направили невъзможна женитбата ни.

— Не съм я направил невъзможна — възрази Хари. — Само я затрудних.

Колко млад и благороден, и уязвим изглеждаше Майкъл, един обиден герой.

И колко голям и жесток, и презрителен беше Хари. Попи не можеше да повярва, че го е намирала някога за очарователен, че го е харесвала, че си е мислила, че е възможно някакво щастие с него.

— Тя беше ваша, ако наистина сте я искали — продължи Хари и безмилостна усмивка докосна устните му. — Но аз я исках повече.

Майкъл се спусна към него с приглушен вик и стиснати юмруци.

— Не — ахна Попи и Лео се втурна напред. Хари обаче се оказа по-бърз, хвана ръката на Майкъл и я изви зад гърба му. След това го блъсна във вратата.

— Спрете! — Попи изтича към тях и заудря Хари по раменете с юмрук. — Пуснете го да си иде! Не правете това!

Хари сякаш не усещаше ударите й.

— Достатъчно, Бейнинг — произнесе той студено. — Дойдохте тук само да се оплачете, или има още нещо?

— Вземам я оттук! От вас!

Хари се усмихна смразяващо.

— Първо ще ви изпратя в ада.

— Пуснете… го… да си иде — каза Попи с глас, какъвто никога не бе използвала преди.

Това бе достатъчно да накара Хари да слуша. Безбожният му зелен поглед се закова в нейния. Той бавно освободи Майкъл, който се завъртя, гърдите му се вдигаха и спускаха от мъчителното усилие на дишането.

— Елате с мен, Попи — помоли Майкъл. — Ще отидем в Гретна. Не давам вече пукната пара нито за баща ми, нито за наследството. Не мога да ви оставя да се омъжите за това чудовище.

— Защото ме обичате? — попита тя полушепнешком. — Или защото искате да ме спасите?

— Заради двете.

Хари я гледаше напрегнато, ловейки всеки нюанс на изражението й.

— Идете с него — подкани я той кротко. — Щом това искате.

Попи не се лъжеше ни най-малко. Хари щеше да направи всичко, за да получи каквото иска, независимо от трудностите или болката, които причинява. Той никога нямаше да я пусне да отиде. Само я изпитваше, любопитен да види какъв избор би направила.

Едно беше ясно: тя и Майкъл никога нямаше да са щастливи заедно. Защото справедливият гняв на Майкъл накрая щеше да утихне и тогава всички причини, които преди изглеждаха толкова важни, отново щяха да заявят своята валидност. Той щеше да съжалява, че се е оженил за нея. Щеше да се измъчва за скандала, за това, че е бил лишен от наследство и за доживотното неодобрение на баща си. И накрая Попи щеше да се превърне във фокус на неговото негодувание.

Трябваше да отпрати Майкъл — това бе най-доброто, което можеше да направи за него.

Колкото до нейните интереси… всички избори изглеждаха еднакво лоши.

— Предлагам ти да се отървеш от тези двама идиоти — каза й Лео, — и да ми позволиш да те заведа вкъщи в Хемпшир.

Попи погледна към брат си, по устните й пробяга безнадеждна усмивка.

— Що за живот ще имам в Хемпшир след всичко това, Лео?

Единственият отговор бе зловещо мълчание. Попи насочи вниманието си към госпожица Маркс, която изглеждаше измъчена. В погледа й тя видя, че компаньонката й разбира рискованото й положение по-добре от всеки мъж. Жените бяха съдени и упреквани от обществото за тези неща далеч по-безмилостно, отколкото мъжете. Изплъзващата се мечта на Попи за прост, безоблачен живот бе изчезнала завинаги. Ако не встъпеше в този брак, никога нямаше да се омъжи, да има деца, никога нямаше да има място в обществото. Единственото, което й оставаше да направи, бе да се възползва максимално от вече създаденото положение.

Тя погледна Майкъл с непреклонна решителност.

— Трябва да си отидете — каза тя. Лицето му се разкриви.

— Попи, не съм ви изгубил. Не искате да кажете…

— Вървете си — настоя тя. Погледът й се отмести към брат й. — Лео, моля те, придружи госпожица Маркс до мястото й на пейката. Церемонията ще започне скоро. А аз трябва да поговоря с господин Рътлидж насаме.

Майкъл я погледна невярващо.

— Попи, не можете да се омъжите за него. Послушайте ме…

— Всичко свърши, Бейнинг — каза тихо Лео. — Не може да се отрече и вашата роля за тази бъркотия. Оставете сестра ми да се справи с това, както тя избере.

— Исусе. — Майкъл залитна към вратата като пиян. На Попи й се искаше да го успокои, да го последва, да го увери в любовта си. Но вместо това остана във вестиария с Хари Рътлидж.

Сякаш измина цяла вечност, докато другите трима излязат и Попи и Хари останат един пред друг.

Беше ясно, че е безразличен към факта, че сега тя знае що за човек е той. Хари не искаше нито прошка, нито изкупление… той не съжаляваше за нищо.

Цял живот, помисли си Попи. С мъж, на когото не мога да вярвам.

Да се омъжи за злодей, или никога да не се омъжи. Да бъде съпруга на Хари Рътлидж или да живее като опозорена и майките да се карат на децата си, когато говорят с нея, сякаш тяхната невинност ще се оскверни от присъствието й. Да й предлагат мъже, които си мислят, че е неморална или отчаяна. Това беше бъдещето й, ако не станеше негова съпруга.

— Е? — тихо попита Хари. — Ще го направите ли, или не?

Попи се почувства глупаво, изправена в булчинската си рокля, отрупана с цветя и воал, с всички тези неща, които символизираха надежда и невинност, когато нищо такова не бе останало. Изпита силно желание да свали годежния пръстен и да му го хвърли. Искаше й се да се сгърчи на пода като шапка, която някой е настъпил. Озари я внезапна мисъл да изпрати да повикат Амелия, която да се погрижи за ситуацията и да уреди всичко.

Само дето Попи не беше вече дете, чийто живот можеше да бъде уреждан.

Тя погледна неумолимото лице на Хари и твърдите му очи. С подигравателно изражение, безкрайно убеден, че е спечелил. Несъмнено си мислеше, че може да я върти на пръста си през останалата част от живота им.

Истината е, че го беше подценила. Но той също я бе подценил.

Цялата скръб и страдание, безпомощност и гняв се завъртяха и сляха в някаква нова, горчива смесица. Тя бе изненадана от спокойния си тон, когато му заговори:

— Никога няма да забравя как изгонихте мъжа, когото обичам и се настанихте на негово място. Не съм сигурна, че някога ще мога да ви простя за това. Единственото, в което съм напълно сигурна е, че никога няма да ви обичам. Още ли искате да се ожените за мен?

— Да — отвърна Хари без колебание. — Никога не съм искал да бъда обичан. И Господ знае, че още никой не го е правил.