Лайза Клейпас
Попи (19)

Деветнадесета глава

На Мередит Клифтън й бе отнело три месеца ревностно преследване, преди да успее да съблазни Лео, лорд Рамзи. Или по-точно: почти да го съблазни. Като млада съпруга на изтъкнат британски военноморски офицер, тя често бе оставяна да прави каквото си иска, докато съпругът й беше на плаване. Беше преспала с всеки мъж в Лондон, с когото си заслужаваше да се преспи — включително с група досадници, женени, разбира се — но тогава бе чула за Рамзи, мъж, известен като сексуален смелчага като нея самата.

Лео беше възбуждащо противоречив. Беше красив мъж, с тъмна коса и синеок, с чист и безопасен външен вид… и въпреки това за него се шушукаше, че бил способен на шокиращ разврат. Беше жесток, но любезен, безчувствен, но възприемчив, егоистичен, но с харизма. А от онова, което бе чула, той беше изкусен любовник.

Сега, в спалнята на Лео, Мередит стоеше тихо, докато той я събличаше. Отне му известно време да разкопчае редицата копчета на гърба й. Дръпвайки рамо напред, тя докосна с опакото на пръстите си неговите панталони. Усещането я накара да замърка.

Чу го да се смее и той отблъсна любопитната й ръка.

— Търпение, Мередит.

— Нямате представа откога чакам тази нощ.

— Какъв срам. Аз съм ужасен в леглото. — Той леко разтвори роклята й.

Тя потрепери, когато усети изследващите му пръсти по гърба си.

— Много сте дразнещ, лорде.

— Скоро ще го разберете, нали? — Той отхвърли един кичур коса от врата й и я целуна там, позволявайки на езика си да докосне кожата й.

Това леко, еротично докосване накара Мередит да се задъха.

— Сериозен ли сте някога за нещо? — успя да попита тя.

— Не. Открих, че животът е далеч по-добър към празните хора. — И като я обърна, Лео я придърпа към високата си, мускулеста фигура.

В една дълга, изгаряща целувка Мередит осъзна, че най-после е срещнала хищник много по-съблазнителен от всички, с които някога е била, без почти никакви задръжки. Чувствената му сила беше не по-малко убедителна, че може да бъде напълно лишен от емоции или нежност. Това бе чиста, безсрамна телесност.

Погълната от целувката, Мередит издаде слаб, възбуден вик, когато той спря.

— Вратата — прошепна Лео.

Поредно настойчиво чукане.

— Не й обръщайте внимание — каза Мередит и се опита да го прегърне през кръста.

— Не мога. Слугите ми няма да ми позволят да ги игнорирам. Повярвайте ми, опитвал съм. — Той я пусна и отиде до вратата, отвори я леко и произнесе отсечено:

— Дано да има пожар или някакво престъпление, защото иначе, кълна се, ще бъдете уволнени.

Долетя развълнуван шепот и тонът му се промени, арогантният провлечен говор изчезна.

— Боже мой. Кажете й, че слизам веднага. Занесете й чай или нещо друго. — Като прокара ръка през тъмните къдрици на косата си, той отиде до гардероба и започна да рови из редицата сака. — Боя се, че ще трябва да позвъните да дойде прислужница и да ви помогне да се облечете, Мередит. Когато сте готова, прислужниците ми ще ви придружат до каретата ви отзад.

Устата й увисна.

— Какво? Защо?

— Сестра ми пристигна неочаквано. — Спирайки за миг търсенето, Лео й хвърли извинителен поглед през рамо: — Някой друг път, може би?

— Най-вероятно не — каза Мередит възмутено. — Сега!

— Невъзможно. — Той извади едно сако и го намъкна. — Сестра ми се нуждае от мен.

— Аз се нуждая от вас! Кажете й да дойде утре. Ако не я изпратите да си отиде, няма да имате втори шанс с мен.

Лео се усмихна.

— Аз губя, сигурен съм.

Безразличието му възбуди Мередит още повече.

— О, Рамзи, моля ви — каза тя разпалено. — Не е джентълменско да оставяте незадоволена жена.

— Дори е нещо повече от това, скъпа. Престъпление е. — Лицето на Лео омекна, когато я приближи. Взе ръката й и я повдигна да целуне върховете на пръстите й един по един. Очите му блестяха с мрачна веселост. — Определено не планувах това за тази вечер. Моите извинения. Да опитаме пак някой друг ден. Защото, Мередит… аз всъщност не съм ужасен в леглото. — Той я целуна леко и се усмихна с толкова изкусно изфабрикувана сърдечност, че тя почти я взе за истинска.

* * *

Попи чакаше в малкия салон на къщата. При вида на високата фигура на брат си тя стана и се хвърли към него.

— Лео!

След кратка, силна прегръдка, той я хвана за ръцете. Погледът му мина по лицето й.

— Напуснала си Рътлидж?

— Да.

— Издържа по-дълго, отколкото очаквах — каза той, но без нотка на грубост. — Какво се случи?

— Ами, да започнем с това… — Попи се опита да звучи прагматично, въпреки че очите й се напълниха, — че вече не съм девствена.

Лео я изгледа с престорено подигравателен поглед.

— Нито пък аз — призна той.

От устните й се откъсна безрадостен смях. Лео започна да бърка в джоба на сакото си за носна кърпа, но не откри.

— Не плачи, скъпа. Нямам кърпичка, а при всички положения не е възможно да намериш девствеността отново, ако вече си я изгубил.

— Не плача заради това. — Тя попи мократа си буза в рамото му. — Лео… объркана съм. Трябва да обмисля някои неща. Ще ме закараш ли до Хемпшир?

— Очаквах да помолиш.

— Боя се, че трябва да отпътуваме незабавно. Защото ако се забавим повече, Хари може да ни попречи да тръгнем.

— Сладката ми, и самият дявол не може да ме спре да те отведа вкъщи. Щом казваш… да, ще тръгнем веднага. Предпочитам да избягвам конфронтациите, когато е възможно. А се съмнявам, че Рътлидж ще го приеме добре, когато открие, че си го напуснала.

— Не — каза тя енергично. — Ще го приеме зле. Но аз не го оставям, защото искам да прекратя брака ни. Оставям го, защото искам да го спася.

Лео поклати глава, усмихвайки се.

— Ето това се казва логика тип „Хатауей“. Това, което ме тревожи, е, че почти я разбрах.

— Виждаш ли…

— Не, ще ми обясниш по пътя. Засега чакай тук. Ще изпратя за коняр и ще кажа на слугите да подготвят каретата.

— Съжалявам, че създавам притеснения…

— О, те са свикнали. Аз съм факир на прибързаните тръгвания.

Трябва да имаше някаква истина в твърдението му, защото с невероятна скорост бе напълнен един сандък за пътуване и каретата бе подготвена. Попи изчака край камината в салона, докато Лео се появи на прага.

— Тръгваме — обяви той. — Хайде.

Въведе я в своята карета, удобно и приятно пружиниращо возило с добре тапицирани седалки. След като сложи няколко възглавници в ъгъла, Попи се облегна назад, подготвяйки се за дълго пътуване. Щеше да отнеме цяла нощ, докато стигнат до Хемпшир и въпреки че застланите с макадам пътища бяха в сравнително добро състояние, имаше и много неравни отсечки.

— Съжалявам, че се наложи да дойда при теб в такъв късен час — каза тя на брат си. — Със сигурност сега щеше да хъркаш, ако не бях дошла.

Това предизвика бърза усмивка.

— Не съм много сигурен — каза Лео. — Но няма значение — време беше да отида в Хемпшир. Искам да видя Уин и този безмилостен звяр, за когото тя се омъжи, освен това трябва да проверя имението и арендаторите.

Попи се усмихна, знаеше колко привързан е Лео към тъй наречения „безмилостен звяр“. Мерипен беше спечелил вечната благодарност на брат й за ремонта и управлението на имението. Те общуваха често с писма, поддържайки няколко теми за спор във всеки един момент, и изпитваха удоволствие да се дразнят един друг.

Като се пресегна към тъмнокафявия транспарант, който покриваше прозореца до нея, Попи го вдигна и погледна грохналите сгради, тухлените фасади, облепени с афиши и очуканите магазини, всички те окъпани в здрачния блясък на уличните лампи. Лондон през нощта беше неприятен, опасен, неконтролируем. Хари беше някъде тук навън. Тя не се съмняваше, че той може да се грижи за себе си, но мисълта за това какво може да прави — или с кого може да го прави — я изпълни с меланхолия. Въздъхна тежко.

— Ненавиждам Лондон през лятото — каза Лео. — От Темза се носи невъобразима смрад тази година. — Той млъкна, погледът му се спря върху нея. — Предполагам, че изражението на лицето ти не е причинено от притеснение за обществената канализация. Кажи ми за какво мислиш, сестричке.

— Хари излезе от хотела тази вечер след… — Попи млъкна, неспособна да намери дума, за да опише какво точно са правили. — Не знам колко дълго ще е навън, но в най-добрия случай имаме десет-дванайсет часа преднина. Разбира се, той може да реши да не ме последва, което би било по-скоро неочаквано, но също облекчение. Все пак…

— Ще те последва — прекъсна я решително Лео. — Но не се налага да го виждаш, ако не искаш.

Попи поклати глава.

— Никога не съм изпитвала такива смесени чувства към някого. Не го разбирам. Тази вечер в леглото той…

— Почакай — възпря я Лео. — Някои неща е по-добре да се обсъждат между сестри. Сигурен съм, че това е едно от тях. Ще пристигнем в къщата „Рамзи“ на сутринта и ще можеш да попиташ Амелия всичко, каквото искаш.

— Не мисля, че тя ще знае нещо за това.

— Защо не? Все пак е омъжена.

— Да, но това е… ами… мъжки проблем.

Лео пребледня.

— Не знам нищо за това. Аз нямам проблеми с мъжествеността. Всъщност, дори не обичам да произнасям тази фраза „Проблем с мъжествеността“.

— О… — Оклюмала, Попи издърпа едно одеяло и се зави.

— По дяволите. Какво точно наричаме „мъжки проблем“? Да не би да не може да развее байрака? Или много бързо му пада?

— Трябва ли да говорим за това метафорично, или…

— Да — каза Лео твърдо.

— Хубаво. Той… — Попи се намръщи, търсейки най-правилните думи — ме остави, докато байракът му още се вееше.

— Пиян ли беше?

— Не.

— Ти ли направи, или каза нещо, което да го накара да излезе?

— Тъкмо напротив. Помолих го да остане, но той не искаше.

Клатейки глава, Лео затършува в страничното отделение на седалката си и изруга.

— Къде, по дяволите, ми е напитката? Казах на прислужниците да осигурят алкохол за пътуването. Ще ги уволня всичките.

— Има вода, нали?

— Водата е за миене, не за пиене. — Той промърмори нещо за дяволска конспирация да го държат трезвен и въздъхна. — Човек може само да предполага за мотивацията на Рътлидж. Не е лесно за мъж да спре по средата на правенето на любов. Това неописуемо ни раздразва. — Като скръсти ръце пред гърдите си, той я загледа замислено. — Предлагам да попиташ директно Рътлидж защо те е оставил тази вечер и да обсъдите това като разумни същества. Но преди съпругът ти да дойде в Хемпшир, по-добре ще е да решиш нещо, а то е дали си готова да му простиш онова, което причини на теб и на Бейнинг.

Тя примига изненадано.

— Мислиш ли, че трябва?

— Ако бях на твое място сигурно нямаше да искам. — Той направи пауза. — От друга страна са ми прощавани толкова много неща, за които не би трябвало. Въпросът е, че ако не можеш да му простиш, няма нужда да се опитваш да говориш за нищо друго.

— Не мисля, че Хари го интересува дали съм му простила — каза Попи начумерено.

— Разбира се, че го интересува. Мъжете обичат да им се прощава. Това ни кара да се чувстваме по-добре по отношение на неспособността ни да се учим от грешките си.

— Не знам дали съм готова — възрази Попи. — Защо трябва да го правя толкова скоро? Няма точно определен срок, в рамките на който трябва да се прости, нали така?

— Понякога има.

— О, Лео… — Тя усети, че рухва под бремето на несигурността, болката и копнежа.

— Опитай се да поспиш — посъветва я брат й. — Имаме около два часа, преди да стане време да сменим конете.

— Не мога да заспя, притеснявам се — каза Попи, въпреки че устата й се разтегна от прозявка.

— Няма смисъл от притеснения. Вече знаеш какво искаш да направиш — просто не си готова да го признаеш.

Попи се настани по-дълбоко в ъгъла, затваряйки очи.

— Знаеш много за жените, нали, Лео?

В гласа му се усети усмивка.

— Надявам се, при наличието на четири сестри. — И той я гледа, докато тя заспа.

 

 

След като се върна в хотела пиян до козирката, Хари се заклатушка към апартамента си. Беше отишъл в една таверна, пищно декорирана с огледала, облицовани с плочки стени и скъпи проститутки. Беше му отнело три часа докато се докара до състояние на вдървяване, така че вече можеше да се прибира вкъщи. Въпреки настойчивите аванси на няколко от леките момичета, Хари не ги забеляза.

Желаеше съпругата си.

Но знаеше, че Попи никога няма да се размекне пред него, ако не започне с едно искрено извинение, че я е отмъкнал от Майкъл Бейнинг. Проблемът беше, че не можеше да го направи. Защото изобщо не съжаляваше, че го е сторил, съжаляваше единствено, че не е щастлив от това. Не би съжалил никога, че е предприел необходимото, за да се ожени за нея, защото тя беше това, за което е мечтал през целия си живот.

Попи бе всеки фин, добър, самопожертвователен импулс, който той никога не бе имал. Тя беше всяка грижовна мисъл, жест на любов, щастлив момент, какъвто той никога не бе познал. Тя бе всяка минута спокоен сън, който вечно щеше да бяга от него. Според закона за вселенското равновесие, Попи беше поставена в света, за да компенсира Хари и неговите пороци. Може би затова, както се привличат два противоположни магнитни полюса, Хари бе така неудържимо привлечен от нея.

По тази причина извинението нямаше да е искрено. Но щеше да бъде направено. А след това щеше да я помоли да започнат отначало.

Отпускайки се на тесния диван, който мразеше страстно, Хари изпадна в пиянски ступор, който почти премина в сън.

Сутрешната светлина, макар и слаба, се заби в мозъка му като шило. Той изпъшка, отвори очи и се зае да инвентаризира изтерзаното си тяло. Устата му беше пресъхнала, чувстваше се изтощен, всичко го болеше и не си спомняше някога през живота си да се е нуждаел повече от баня. Хвърли поглед към затворената врата на спалнята си, където Попи продължаваше да спи.

Когато си спомни стоновете й от предишната нощ, когато бе проникнал в нея, изпита студена, отвратителна тежест в стомаха. Сигурно още я болеше тази сутрин. Може би се нуждаеше от нещо.

Вероятно го мразеше.

Обхванат от опасения, Хари се надигна от дивана и отиде до спалнята. Отвори вратата и изчака очите му да се адаптират към полумрака.

Леглото беше празно.

Хари стоеше там и мигаше, докато внезапно не проумя. Чу се да шепне нейното име.

Само за секунди стигна до звънеца, но не се наложи да вика никого. Сякаш по магия Валънтайн се материализира на вратата, кафявите му очи бяха изпълнени с тревога.

— Валънтайн — започна дрезгаво Хари, — къде е…

— Госпожа Рътлидж е с лорд Рамзи. Предполагам, че пътуват към Хемпшир, докато сега говорим.

Хари усети, че изстива, както ставаше винаги в неприятни ситуации.

— Кога тръгна?

— Снощи, докато бяхте навън.

Устоявайки на порива да убие прислужника си на място, Хари попита тихо:

— И не ми казахте?

— Не, сър. Тя ме помоли да не ви казвам. — Валънтайн направи пауза, видимо объркан, сякаш и той не можеше да повярва, че Хари още не го е убил. — Ще поръчам да подготвят екипаж, ако искате да…

— Да, така мисля. — Тонът на Хари беше твърд и ясен, като удар на длето по гранит. — Пригответе ми дрехи. Тръгвам след половин час.

Обхвана го ярост, толкова силна, че едва се удържаше. Но успя да отблъсне чувството. Ако му се поддадеше, нямаше да оправи нищо. Това, което трябваше да стори сега, беше да се измие и да се избръсне, да се преоблече и да се заеме със ситуацията.

Всеки намек за тревога или разкаяние прегоря. Всяка надежда, че ще бъде мил или ще се държи джентълменски, изчезна. Искаше да задържи Попи независимо какво трябва да направи. Щеше да наруши закона, и когато това свършеше, тя никога нямаше да посмее да го оставя отново.

* * *

Попи се събуди от един неприятен сън и седна с изправен гръб, разтърквайки очи. Лео дремеше в отсрещната седалка, изгърбил рамене и свил едната си ръка под главата.

Като дръпна настрана малкото перде върху един от прозорците, Попи видя любимия си Хемпшир… огрян от слънце, зелен, спокоен. Беше прекарала в Лондон прекалено дълго — бе забравила колко красив може да е светът. Каретата минаваше покрай пламтящи макове и бели маргаритки, и изпълнена с живот висока лавандула. Пейзажът изобилстваше от тучни ливади и бързи извори. Яркосини рибарчета и бързолети прорязваха небето, докато зелени кълвачи потракваха трудолюбиво по дърветата.

— Почти стигнахме — прошепна тя.

Лео се събуди, прозя се и се протегна. Очите му се присвиха, когато вдигна една завеска, за да погледне околността.

— Не е ли чудесно? — попита Попи усмихната. — Виждал ли си другаде такива гледки?

Брат й пусна завесата.

— Овце. Трева. Вълнуващо.

Каретата отдавна бе стигнала земите на Рамзи и отмина къщичката на пазача, изградена от сиво-сини тухли и кремав камък. Благодарение на скорошния и сериозен ремонт, имението и околностите изглеждаха поновому, въпреки че къщата бе запазила чара си. Имението не беше голямо, определено не можеше да се сравни с масивния съседен имот, собственост на лорд Уестклиф. Но това беше бижу, плодородна и разнообразна земя с ниви, напоявани от канали с отклонена от близкия поток вода.

Преди Лео да наследи титлата, къщата беше западнала и занемарена, изоставена от многото наематели. Сега, обаче, се бе превърнала в процъфтяващо и развиващо се предприятие, което се дължеше главно на Кев Мерипен. И Лео, макар да му бе неловко да го признае, бе започнал да се грижи за имота и правеше всичко, което може, за да събере необходимите познания да го управлява ефикасно.

Къщата „Рамзи“ представляваше весела комбинация от архитектурни стилове. Първоначално елизабетинска къща, тя бе променяна, когато следващите поколения бяха достроявали пристройки и нови крила. Резултатът беше асиметрична сграда с настръхнали високи комини, редици от стъклени прозорци и покрив от сиви шистови плочи с ребра. Вътре имаше интересни ниши и тайни местенца, странно оформени стаи, скрити врати и стълбища, всичко това добавяше ексцентричен чар, който идеално пасваше на семейство Хатауей.

Отвън по стените на къщата се катереха цъфнали розови храсти. Една пътека, покрита с бели камъни, водеше към цветните алеи и овощните градини отзад. Конюшните и дворовете за добитъка бяха от едната страна на къщата, докато по-нататък имаше двор за дървен материал, в който се работеше с пълна сила.

Каретата спря на входната алея пред тежките дървени врати със стъклени прозорци. Докато портиерът отиде да извести за тяхното пристигане и Лео помогне на Попи да слезе от каретата, Уин изтича отвътре и се хвърли към Лео. Той се усмихна и хващайки я с лекота, я завъртя около себе си.

— Попи, скъпа! — възкликна Уин. — Ужасно ми липсваше.

— Ами аз? — попита Лео, без да я пуска. — Аз не ти ли липсвах?

— Може би мъничко — каза Уин с усмивка и го целуна по бузата. После отиде при Попи и я прегърна. — Колко време ще останеш?

— Не знам — призна Попи.

— Къде са останалите? — попита Лео.

Уин прегърна Попи и се обърна да отговори.

— Кам е на посещение на лорд Уестклиф в Стоуни Крос Парк, Амелия е вътре с бебето, Биатрикс броди из горите, а Мерипен е с някои от арендаторите, обучава ги на нова техника за окопаване.

Последните й думи привлякоха вниманието на Лео.

— За окопаването знам всичко. Ако на човек не му се ходи в бардак, има определени райони в Лондон…

— Окопаване, Лео — каза Уин. — Разравяне на почвата със земеделски инструменти.

— О! Добре, не знам нищо по въпроса.

— Ще научиш всичко веднага щом Мерипен разбере, че си тук. — Уин се опита да изглежда строга, въпреки че очите й блестяха. — Наистина се надявам, че ще се хванеш да копаеш, Лео.

— Разбира се. Намираме се на село. Няма какво друго да се прави. — Като въздъхна, той пъхна ръце в джобовете си и огледа живописното обкръжение, сякаш току-що го бяха осъдили на затвор. После, с перфектно изиграна небрежност, попита: — Къде е Маркс? Не я спомена.

— Тя е добре, но… — Уин спря, очевидно чудейки се как да го каже. — Претърпя лека злополука днес и е малко разтревожена. Разбира се, на всяка жена може да се случи, предвид характера на проблема. Затова, Лео, настоявам да не я тормозиш. А ако го направиш, Мерипен вече каза, че така ще те напердаши…

— О, я стига! Сякаш много ме интересуват проблемите на Маркс. — Той помълча известно време. — За какво точно става дума?

Уин се намръщи.

— Не бих ти казала, само дето е очевидно и ще го забележиш веднага. Разбираш ли, госпожица Маркс боядисва косата си, нещо, което не знаех преди, но явно…

— Боядисва си косата! — повтори Попи изненадано. — Но защо? Тя не е стара.

— Представа нямам. Не иска да обясни причината. Но има някои нещастни жени, които започват да побеляват след двайсет и може би тя е една от тях.

— Горкичката — съжали я Попи. — Това сигурно я притеснява. Сигурно й е струвало доста, за да го пази в тайна.

— Да, горкичката — съгласи се Лео, но гласът му изобщо не прозвуча съчувствено. Всъщност, в очите му се виждаше ликуване. — Кажи ни какво стана, Уин.

— Помислихме, че лондонският аптекар, който прави обичайния й разтвор, е сбъркал пропорциите. Защото когато се боядиса тази сутрин, резултатът беше… ами… стресиращ.

— Да не й е опадала косата? — вдигна вежди Лео. — Оплешивя ли?

— Не, съвсем не. Просто сега косата й е… зелена.

— Какъв цвят зелено?

— Лео, млъквай — напрегнато прошепна Уин. — Не бива да я тормозиш. Беше мъчително преживяване. Използвахме кислородна вода, за да изличим зеленото, и сега не знам дали се е получило, или не. Амелия й помагаше да се измие преди малко. Но независимо какъв е резултатът, не бива да казваш нищо.

— Казваш ми, че тази вечер Маркс ще седи на масата за вечеря с коса като аспержи и аз ще се правя, че не забелязвам? — Той изсумтя. — Не съм чак толкова силен.

— Моля те, Лео — прошепна Попи и докосна ръката му. — Ако беше някоя от твоите сестри, не би й се подигравал.

— Да не мислиш, че тази, опърничавата, би проявила милост към мен, ако ситуацията се обърне? — Той завъртя очи, когато видя израженията им. — Много добре, ще се опитам да не се присмивам. Но не обещавам.

Лео тръгна към къщата без видимо да бърза. Но не можа да измами сестрите си.

— Колко време според теб ще му отнеме да я намери? — обърна се Попи към сестра си.

— Две, може би три минути — отвърна Уин и двете въздъхнаха.

 

 

Точно след две минути и четирийсет и седем секунди Лео откри своя стар враг в овощната градина зад къщата. Маркс седеше на една ниска каменна стена, тясната й фигурка бе леко изгърбена, беше свила лакти. Главата й бе увита в някаква кърпа, нещо като тюрбан, който изцяло скриваше косата й.

Виждайки обезсърчено отпуснатите й рамене, всеки друг би изпитал жалост. Но Лео нямаше никакви угризения да нанесе няколко словесни удара по Катрин Маркс. От началото на тяхното познанство тя никога не пропускаше възможност да се заяжда, да го обижда или унижава. Няколкото пъти, когато бе казал нещо очарователно или мило — само за да експериментира, разбира се — тя съвсем умишлено се направи, че го е изтълкувала погрешно.

Лео така и не разбра защо така зле бяха тръгнали, нито защо тя толкова го мразеше. И дори още по-озадачаващо, защо му пукаше. Обидчива, тесногръда, с остър език и надута… тя си заслужаваше зелената коса и заслужаваше да бъде подигравана за това.

Времето за отмъщение бе дошло.

Когато небрежно я приближи, Маркс вдигна глава и слънчевата светлина проблесна в стъклата на очилата й.

— О! — каза тя кисело. — Върнали сте се.

Каза го, сякаш току-що бе открила масово нахлуване на паразити.

— Здравейте, Маркс — произнесе Лео бодро. — Хмм. Изглеждате различно. Какво ли може да е?

Тя го изгледа намръщено.

— Да не е някаква нова мода, че така сте увили косата си? — попита той с любезен интерес.

Маркс отвърна с каменно мълчание.

Моментът беше възхитителен. Той знаеше и тя знаеше, че той знае, и по лицето й плъзна червенина от унижение.

— Доведох Попи от Лондон — съобщи Лео, без да го питат.

Очите й станаха разтревожени зад стъклата.

— Значи господин Рътлидж също е дошъл?

— Не. Макар да предполагам, че не след дълго ще е тук.

Компаньонката стана от каменната стена и изтупа полата си.

— Трябва да видя Попи…

— Има време за това. — Лео препречи пътя й. — Но преди да се върнем в къщата, мисля, че ние двамата трябва да се запознаем отново. Как вървят нещата с вас, Маркс? Нещо интересно да се е случвало напоследък?

— Държите се като десетгодишен хлапак — каза тя разпалено. — Вечно готов да се надсмива над нещастието на другите. Вие, недоразвит, посредствен…

— Сигурен съм, че не е толкова зле — любезно продължи Лео. — Нека погледна и ще ви кажа дали…

— Стойте далеч от мен! — сопна се тя и се опита да го заобиколи.

Лео я блокира лесно, от устните му се откъсна глух смях, когато тя се опита да го блъсне.

— От пътя ли се опитвате да ме избутате? Нямате силата и на една пеперуда. Ето… тюрбанът на главата ви се е килнал… позволете ми да ви помогна…

— Не ме докосвайте!

Те се вкопчиха, единият от тях палаво, другият — неистово и без да гледа.

— Само един поглед — помоли Лео и смехът му завърши с пухтене, когато тя се изви и заби острия си лакът в диафрагмата му. Той дръпна хавлиената кърпа и успя да я разхлаби. — Моля ви. Това е единственото, което искам от живота, да ви видя с… — Пореден удар и той докопа края на кърпата — … напълно зелена…

Но той не довърши, когато тюрбанът се разтвори напълно и косата, която се изсипа от него нямаше и намек за зелено. Беше руса… светъл кехлибар и шампанско, и мед… и беше толкова гъста, спускаше се на блестящи вълни до средата на гърба й.

Лео млъкна, държеше я без да помръдне, когато удивеният му поглед мина по нея. Двамата си поемаха жадно въздух, изтощени и задъхани като състезателни коне. Маркс нямаше да изглежда по-ужасена, ако той току-що я бе съблякъл гола. А истината беше, че Лео не би могъл да е по-объркан — или възбуден — ако наистина я видеше гола. Макар че определено би имал желание да опита.

Изпълни го смущение, за първи път не знаеше как да реагира. Просто коса, кичури коса… но то бе като да сложиш незабележителна преди с нищо картина в перфектна рамка, разкривайки красотата в нейния пълен блясък. Катрин Маркс на слънчевата светлина беше като митично създание, нимфа с деликатни черти и опалесцентни очи.

Най-смущаващото беше, че не цветът на косата бе скривал всичко това от него… той никога не бе забелязвал колко поразително красива е, защото тя умишлено не му бе позволявала да го види.

— Защо — попита Лео с дрезгав глас — е трябвало да криете такава красота? — Впил поглед в нея, почти изпивайки я, той продължи по-тихо: — От какво се криете?

Устните й затрепериха и тя кратко тръсна глава, сякаш отговорът би бил фатален за тях двамата. И като се изви, освобождавайки се от него, вдигна краищата на полата си и изтича към къщата.