Лайза Клейпас
Попи (20)

Двадесета глава

— Амелия — каза Попи, когато облегна глава на рамото на сестра си, — ти ми направи лоша услуга, представяйки брака като нещо толкова лесно.

Амелия се засмя тихо и я прегърна.

— О, скъпа. Ако съм създала подобно впечатление, наистина се извинявам. Не е така. Особено когато и двамата са личности със силна воля.

— В женските вестници съветват да оставяме съпрузите да си правят каквото искат през повечето време.

— О, лъжи, лъжи. Трябва само да оставиш съпруга си да си мисли, че става на неговото. Това е тайната за щастлив брак.

Двете се изкикотиха и Попи изправи гърба си.

Като остави Рай за сутрешното му спане, Амелия отиде с Попи в семейния салон, където двете седнаха на дивана. Въпреки че Уин бе поканена да се присъедини към тях, тя тактично се оттегли, осъзнавайки факта, че Амелия има по-майчински отношения с Попи, отколкото тя.

По време на двете години, които Уин прекара далече в клиника във Франция, възстановявайки се от последиците от прекараната скарлатина, Попи бе станала по-близка с тяхната по-голяма сестра. Когато Попи искаше да сподели най-интимните си мисли и проблеми, Амелия бе тази, с която се чувстваше най-комфортно.

В салона донесоха поднос с чай, сладкиши с петмез, приготвени по стара рецепта от майка им, нарязан на ивици маслен сладкиш, покрит с лимонов сироп и сладки трохи.

— Сигурно си изтощена. — Амелия докосна с ръка бузата на Попи. — Мисля, че имаш по-голяма нужда да подремнеш от малкия Рай.

Попи поклати глава.

— По-късно. Трябва първо да се опитам да уредя някои неща, защото мисля, че Хари може да пристигне привечер. Разбира се, може и да не дойде, но…

— Ще дойде — долетя глас откъм вратата, и когато вдигна очи, Попи съзря бившата си компаньонка.

— Госпожице Маркс — възкликна тя и скочи на крака.

Лъчезарна усмивка озари лицето на мис Маркс и тя се приближи бързо към Попи, прегръщайки я силно. Личеше си, че е била навън. Вместо обичайната бледнина и миризма на скорбяла и сапун, тя носеше дъха на пръст, цветя и лятна жега.

— Тук нищо не е същото без вас — каза мис Маркс. — Много по-тихо е.

Попи се засмя.

Дръпвайки се назад, компаньонката добави прибързано:

— Не исках да намекна, че…

— Да, знам. — Като продължаваше да се усмихва, Попи я погледна озадачено. — Колко красива изглеждате. Косата ви… — Вместо опънати назад и стегнати с фуркети, тежките къдрици падаха свободно по раменете и гърба й. И неопределеният кафеникав нюанс бе изсветлял до брилянтно златно. — Това ли е естественият ви цвят?

По лицето на госпожица Маркс се надигна червенина.

— Ще я потъмня отново веднага щом е възможно.

— Налага ли се? — попита Попи озадачено. — Така е толкова красиво.

Амелия заговори от дивана.

— Не бих ви съветвала да използвате химикали известно време, Катрин. Косата ви ще се изтощи.

— Може би сте права — каза мис Маркс, като се намръщи и опипа стеснително светлите, блестящи кичури.

Попи изгледа подозрително двете, никога досега не бе чувала Амелия да нарича компаньонката на първо име.

— Може ли да седна при вас? — попита мис Маркс. — Нямам търпение да науча какво се е случило след сватбата. И… — Настъпи кратка, напрегната пауза. — Има някои неща, които трябва да ви кажа, и които смятам, че са свързани с вашата ситуация.

— Моля, заповядайте — кимна Попи. Тя хвърли бърз поглед към сестра си и разбра, че по-голямата й сестра вече знае за какво става дума.

Седнаха заедно, сестрите на дивана, а Катрин Маркс на близкия стол.

Дълга, гъвкава фигурка се промъкна през вратата и спря. Беше Доджър, който погледна Попи, направи няколко радостни подскока и изтича към нея.

— Доджър! — възкликна тя, почти щастлива, че вижда порчето. То се озова до нея, изгледа я с блеснали очи и изцвърча щастливо, когато го погали. След малко скочи от скута й и се промъкна към мис Маркс.

Компаньонката го изгледа строго.

— Не ме доближавай, отвратителна невестулка такава.

Без да се обезсърчава, то спря до краката й и бавно се преобърна, показвайки й коремчето си. Хатауей се забавляваха с това, че Доджър обожава мис Маркс, независимо от това, че тя го презира.

— Махай се — каза му тя, но любвеобилният пор продължи с усилията си да я очарова.

Като въздъхна, тя се протегна и събу едната от обувките си от здрава черна кожа, които се връзваха на глезените.

— Това е единственият начин да го накара човек да кротува — каза тя намусено.

Порчето веднага притихна и зарови глава в обувката й.

Амелия потисна една усмивка и насочи вниманието си към Попи.

— Карала ли си се с Хари? — попита тя внимателно.

— Всъщност не. Е, веднъж започна нещо такова, но… — Попи усети, че лицето й пламва. — След сватбата не сме правили нищо друго, освен да кръжим един около друг. И когато последната вечер изглеждаше, че най-после ще… — Думите сякаш заседнаха в гърлото й и тя трябваше да се застави да ги изкара. — Толкова се страхувам, че така ще е винаги, напред-назад… мисля си, че го е грижа за мен, но не позволява мен да ме е грижа за него. Сякаш едновременно иска привързаност и се страхува от нея. — Тя се засмя безрадостно и погледна сестра си с безпомощно изражение, сякаш искаше да попита: „Какво се прави с такъв мъж“?

Вместо да отговори, Амелия обърна очи към госпожица Маркс.

Компаньонката изглеждаше уязвима, несигурна, но под външната й овладяност кипеше буря.

— Попи. Може би ще мога да хвърля малко светлина върху ситуацията. Върху това кое прави Хари толкова недосегаем.

Изненадана от фамилиарния начин, по който говори за Хари, Попи я погледна с немигащи очи.

— Знаете ли нещо за съпруга ми, госпожице Маркс?

— Моля ви, наричайте ме Катрин. Много бих искала да гледате на мен като на приятелка. — Тя си пое накъсано въздух. — Познавахме се с него в миналото.

— Какво? — едва успя да попита Попи.

— Трябваше да ви кажа по-рано. Съжалявам. Не е нещо, за което ми е лесно да говоря.

Попи занемя от удивление. Не се случваше често някой, когото познава от дълго време, внезапно да се разкрие по нов и изненадващ начин. Връзка между госпожица Маркс и Хари? Това бе във висша степен изнервящо, особено при положение, че и двамата го бяха пазили в тайна. Тя настръхна, когато една ужасна мисъл я озари.

— О, боже. Вие и Хари…

— Не. Нищо такова. Но историята е сложна и не съм сигурна как да… ами, нека започна с това, като ви кажа онова, което знам за Хари.

Попи й отговори със замаяно кимване.

— Бащата на Хари, Артър Рътлидж, бил изключително амбициозен човек — каза Катрин. — Построил хотел в Бъфало, Ню Йорк, по времето, когато започнали да разширяват пристанището. И постигнал умерен успех, въпреки че бил слаб мениджър — горд, твърдоглав и властен. Артър не се оженил до четиридесетата си година. Избрал една местна красавица, Николет, известна със силния си дух и чар. Била на половината на годините му и двамата нямали много общо. Не знам дали Николет се омъжила за него само заради парите му, или са се обичали в началото. За съжаление, Хари се родил малко раничко след сватбата — и тук идват големите спекулации дали Артър е бащата, или не. Мисля, че слуховете помогнали да се стигне до отчуждение. Какъвто и да е случаят, бракът станал ужасен. След раждането на Хари Николет била неблагоразумна във връзките си, докато накрая избягала в Англия с един от любовниците си. По онова време Хари бил четиригодишен.

Изражението й стана замислено. Тя дотолкова потъна в мислите си, че явно не забеляза, че порчето се е качило в скута й.

— Родителите на Хари почти не го забелязвали преди. След бягството на Николет, обаче, той напълно бил зарязан. Нещо по-лошо — бил преднамерено изолиран. Артър го затворил в своего рода невидим затвор. Хотелският персонал бил инструктиран да се занимава колкото се може по-малко с момчето. Често го заключвали сам в стаята му. Дори когато се хранел в кухнята, служителите се страхували да говорят с него от страх от наказания. Артър направил всичко възможно Хари да получава храна, дрехи и образование. Не може да се каже, че бил малтретиран, разбирате ли, защото не е бил бит, нито е гладувал. Но съществуват начини да прекършиш духа на човек и другояче, освен физически.

— Но защо? — попита Попи с усилие, опитвайки се да разбере как към едно дете могат да се отнасят по такъв жесток начин. — Толкова ли отмъстителен е бил баща му, че да обвинява сина си за действията на майка му?

— Хари му напомнял за минали унижения и разочарования. И както изглежда, Хари най-вероятно изобщо не е син на Артър.

— Това не е извинение — избухна Попи. — Искам… о, трябвало е някой да му помогне.

— Много от хотелските служители се чувствали виновни заради момчето. Икономката, по-специално. Веднъж тя забелязала, че не е виждала детето от два дни и отишла да го търси. Той бил заключен в стаята си без храна… Артър бил толкова зает, че забравил да го пусне навън. А Хари бил едва на пет.

— Никой ли не го чул да плаче? Не вдигнал ли шум? — попита Попи несигурно.

Катрин погледна надолу към порчето и го погали.

— Основното правило в хотела било никога да не се безпокоят гостите. Това му било внушавано от раждането. Така че той чакал мълчаливо, надявайки се, че някой ще си спомни и ще дойде за него.

— О, не — прошепна Попи.

— Икономката била толкова ужасена — продължи Катрин, — че успяла да разбере къде е заминала Николет и й написала писмо, разказвайки ситуацията, и с надеждата, че ще изпратят човек да го вземе. Защото всичко, дори животът с такава майка като Николет би бил по-добър от ужасната изолация, наложена на момчето.

— Но Николет не изпратила за него?

— Не, едва много години след това, когато било прекалено късно за Хари. Прекалено късно за всички, както се оказало. Николет се разболяла. Било дълго, бавно западане, но когато краят наближил, болестта прогресирала бързо. Тя искала да разбере какво е станало със сина й, преди да умре, така че му написала писмо и го помолила да дойде. Той тръгнал за Лондон със следващия възможен параход. Бил възрастен по онова време, тринайсетинагодишен. Не знам каква е била мотивацията му да види майка си. Несъмнено е имал много въпроси. Предполагам, че винаги е съществувала някаква несигурност в съзнанието му дали не е избягала заради него.

Тя направи пауза, за миг завладяна от собствените си мисли.

— Най-често децата обвиняват себе си за начина, по който се държат към тях.

— Но той не е бил виновен — възкликна Попи и сърцето й се сви от съжаление. — Той е бил само едно малко момче. Никое дете не заслужава да бъде изоставено…

— Съмнявам се, че някой някога му го е казал — поклати глава Катрин. — Той не иска да го обсъжда.

— Какво е казала майка му, когато я е намерил?

Компаньонката погледна настрани за момент, явно неспособна да говори. Тя се загледа в свитото в скута й порче и погали лъскавата му козинка. Накрая успя да отговори с неестествен глас.

— Умряла в деня, преди Хари да пристигне в Лондон. — Пръстите й се свиха. — Изплъзвайки се от него за пореден път. Предполагам, че за Хари всяка надежда да намери отговори, всяка надежда за обич е умряла със смъртта й.

Трите жени замълчаха. Попи беше зашеметена.

Как би се отразило на едно дете да живее в такава враждебна, лишена от любов обстановка? Сигурно му се е струвало, че целият свят го предава. Какво жестоко бреме за носене.

Никога няма да те обичам, беше му казала тя в деня на сватбата. А отговорът му…

Никога не съм искал да бъда обичан. И Господ знае, че още никой не го е правил.

Попи затвори очи. Това не беше проблем, който може да се разреши в един разговор или за един ден, или дори за година. Това бе рана на душата.

— Исках да ви кажа преди — чу тя Катрин да казва. — Но се страхувах, че това може да ви направи по-благосклонни към Хари. Вие винаги сте били толкова милостива. А истината е, че Хари никога няма да поиска вашето състрадание, а вероятно и вашата любов. Не мисля, че е способен да стане онзи тип съпруг, какъвто заслужавате.

Попи погледна в замъглените й от сълзи очи.

— Тогава защо ми казвате това?

— Защото макар винаги да съм вярвала, че Хари е неспособен на любов, все пак не мога да съм напълно сигурна. Никога не съм можела да бъда сигурна за нищо, свързано с Хари.

— Госпожице Маркс… — започна Попи и се поправи: — Катрин. Каква е връзката между вас и него? Откъде знаете всички тези неща?

Любопитна поредица от изражения премина по лицето на госпожица Маркс… тревога, печал, молба. Тя се разтрепери видимо и порчето в скута й се събуди и се разхълца.

Когато мълчанието продължи, Попи хвърли въпросителен поглед на Амелия, която й кимна незабелязано, сякаш да каже: „Имай търпение“.

Катрин свали очилата си и изтърка изпотените краища на стъклата. Цялото й лице беше изпотено от нервност, фината кожа блестеше с блясъка на перла.

— Няколко години, след като Николет дошла в Англия с любимия си, родила второ дете. Дъщеря.

Попи беше оставена да направи сама връзката. Тя осъзна, че е притиснала кокалчетата на пръстите към устата си.

— Вие? — успя накрая да произнесе.

Катрин вдигна лице, очилата още бяха в ръката й. Идеално, с фина костна структура лице, но имаше нещо директно и решително в прекрасната симетрия на чертите й. Да, имаше нещо от Хари в това лице. И една резервираност, която говореше за дълбоко потискани емоции.

— Защо никога не сте го споменавали? — объркано попита Попи. — Защо съпругът ми не го е направил? Защо съществуването ви е такава тайна?

— Заради сигурността ми. Приех ново име. Никой не трябваше да знае причината.

Имаше още много неща, за които Попи искаше да попита, но си личеше, че Катрин Маркс е стигнала предела си на поносимост. Като промърмори едно извинение, тя стана и остави спящото порче на килима. Обу изоставената обувка и излезе от стаята. Доджър се събуди и я последва незабавно.

Останала насаме със сестра си, Попи изгледа замислено малката купчинка сладкиши на близката масичка. Настъпи дълга тишина.

— Чай? — чу тя Амелия да пита.

Попи отговори с разсеяно кимане.

След като чаят бе налят, двете си взеха сладкиши, отхапвайки замислено. Лимонова тарта, захарен сироп, кадифена и хрупкава коричка. Вкусът на тяхното детство. Попи го прокара надолу с глътка горещ чай с мляко.

— Това ми напомня за нашите родители — каза отсъстващо Попи — и за онази прекрасна къща в Примроуз Плейс… те винаги ме карат да се чувствам по-добре. Както яденето на тези торти. И завесите на цветя. И четенето на Езоповите басни.

— Миризмата на рози — върна се в спомените си Амелия. — Гледането на дъжда, който пада от сламените покриви. И споменът, когато Лео хващаше светулки в буркани и ние се опитвахме да ги използваме за свещи по време на вечеря?

Попи се усмихна.

— Спомням си, че вечно не намирах тортената тавичка, защото Биатрикс непрекъснато я превръщаше в легло за домашните си любимци.

Амелия се засмя.

— А какво ще кажеш за онзи път, когато едно от пилетата толкова се бе уплашило от съседското куче, че му опада цялата перушина? И Биатрикс накара мама да му изплете пуловер.

— Беше ужасно. Всички в селото идваха да видят плешивото ни пиле, което се разхожда наоколо в пуловер.

— Доколкото знам — каза Амелия с усмивка, — оттогава Лео не яде домашни птици. Казва, че не може да хапне нещо, ако има шанс да е обличало дрехи.

Попи въздъхна.

— Не осъзнавах колко прекрасно е било детството ни. Искаше ми се да сме нормални, така че хората да не ни наричат „онези странни Хатауей“. — Тя облиза захарния сироп от върха на пръста си и погледна унило към Амелия. — Никога няма да бъдем нормални, нали?

— Не, скъпа. Макар че, трябва да призная, никога не съм разбирала напълно твоето желание за нормален живот. За мен думата внушава отегчение и скука.

— За мен това означава сигурност. Както и известна предсказуемост. Имаше толкова много неприятни изненади за нас, Амелия… Първо починаха майка и татко, после скарлатината, накрая изгоря къщата…

— А мислиш ли, че би била сигурна с господин Бейнинг? — попита тихо Амелия.

— Така мислех. — Попи поклати глава изумено. — Бях толкова сигурна, че ще съм доволна с него. Но погледнато ретроспективно, не мога да не си давам сметка… Майкъл не се бори за мен, нали? Хари му каза нещо сутринта в деня на сватбата ни, право пред мен… „Тя беше твоя, ако беше я искал, но аз я исках повече“. И макар да не ми харесваше стореното от Хари… част от мен се радваше, че той не смята, че стоя по-долу от него.

Като издърпа краката си на дивана, Амелия я погледна с искрена загриженост.

— Предполагам, че вече знаеш, че семейството няма да те пусне да се върнеш с Хари, докато не се уверим, че ще бъде мил с теб.

— Но той беше мил — каза Попи. И разказа на Амелия за деня, когато си беше навехнала глезена и Хари се бе грижил за нея. — Беше внимателен и възпитан, и… любящ. И ако това е бегло впечатление за това, което в действителност е Хари, аз… — Тя спря и прокара пръст по ръба на чашата си, вглеждайки се напрегнато в празното дъно. — Лео ми каза нещо по пътя за насам, че трябва да реша дали да простя на Хари, или не, защото от това зависи как ще потръгне бракът ни. И мисля, че трябва да го направя, Амелия. Както заради самата мен, така и заради Хари.

— Да се греши, е човешко — каза Амелия, — да се прощава — досадно. Но да, мисля, че е добра идея.

— Проблемът е, че Хари — същият, който се грижи за мен през онзи ден — не се показва често такъв. Непрекъснато е зает, меси се във всичко и на всички в онзи проклет хотел, за да не му се налага да мисли за нищо лично. Ако можех да го измъкна от „Рътлидж“ на някое тихо, спокойно място и просто…

— Да го държиш в леглото една седмица? — предположи Амелия и очите й заблестяха.

Поглеждайки сестра си изненадано, Попи се изчерви и се опита да потисне смеха си.

— Това може наистина да те учуди в брака ти — продължи Амелия. — Приятно е да поговориш със съпруга си, след като сте били заедно в леглото. Тогава мъжете лежат, изпълнени с благодарност и спокойствие, и на всичко казват „да“.

— Питам се дали мога да убедя Хари да остане с мен тук няколко дена — размечта си Попи. — Къщата на портиера в гората още ли е празна?

— Да, но къщата на пазача е много по-хубава и на много по-удобно разстояние от нашата.

— Искам… — поколеба се Попи. — Но това ще е невъзможно. Хари никога няма да се съгласи да бъде далеч от хотела толкова дълго.

— Постави го като условие за връщането ти в Лондон — предложи Амелия. — Съблазни го. За бога, Попи, не е толкова трудно.

— Не знам нищо за това — възрази тя.

— Не, знаеш. Съблазняването е просто окуражаване на мъжа да направи нещо, което вече иска да направи.

Попи я погледна объркано.

— Не разбирам защо ми даваш този съвет сега, когато първо беше толкова против брака ми.

— Е, сега, когато си омъжена, няма кой друг да го направи, освен ти самата. — Замислена пауза. — Понякога, когато правиш най-доброто от една ситуация, се получава далеч по-добре, отколкото би могла да се надяваш.

— Само ти можеш да направиш така, че съблазняването на един мъж да звучи като най-прагматичната опция.

Амелия се засмя и се пресегна за друго парче сладкиш.

— Това, което се мъча да ти внуша, е защо не се опиташ да му се нахвърлиш безразсъдно? Опитай се да го направиш. Покажи му какъв брак искаш.

— Нападни го — промърмори Попи — както заек котка.

Амелия я погледна объркано.

— Моля?

Попи се усмихна.

— Нещо, което Биатрикс ме посъветва да направя по-рано. Може би тя е по-умна от нас, останалите.

— Не се съмнявам. — Амелия вдигна свободната си ръка и побутна края на една бяла дантелена завеса. Слънчевата светлина нахлу и обля блестящата й тъмна коса, осветявайки чертите й. От устните й се откъсна смях. — Ето я, връща се от скитането си из гората. Ще се изненада, когато разбере, че с Лео сте тук. Изглежда носи нещо в престилката си. Боже, какво ли е? Милото ни диваче… Катрин направи чудеса с нея, но знаеш, че тя никога няма да бъде напълно опитомена.

Амелия каза това без притеснение или неодобрение, приемаше Биатрикс такава, каквато е, вярвайки, че съдбата ще бъде добра към нея. Несъмнено това бе влиянието на Кам. Той винаги бе усещал, че трябва да дава на Хатауей колкото се може повече свобода, създавайки пространство за ексцентричностите им там, където друг би ги стъпкал. Къщата „Рамзи“ бе тяхното сигурно пристанище, тяхното убежище, където останалият свят не дръзваше да нахълта.

А Хари скоро щеше да е тук.