Лайза Клейпас
Попи (17)

Седемнадесета глава

За човек като Хари, свикнал да организира графика на всички, той изглежда смяташе, че е напълно естествено да направи същото и за нея. Когато му каза, че предпочита сама да решава как да планира деня си, Хари отговори, че ако продължава да настоява да общува с хотелския персонал, той ще й намери по-добър начин да използва времето си.

— Приятно ми е да прекарвам времето си с тях — възрази Попи. — Не мога да гледам на всички, които работят и живеят тук просто като на зъбци в колелата на машината.

— Хотелът се управлява по този начин от години — каза Хари. — Това не трябва да се променя. Както ти казах преди, ще създадеш управленски проблем. Отсега нататък никакви посещения в кухнята. Никакви разговори с главния градинар, докато подрязва розите. Никакво пиене на чай с икономката.

Попи се намръщи.

— Не ти ли е хрумвало, че служителите ти са хора с мисли и чувства? Замислял ли си се да попиташ госпожа Пениуисъл например дали наранената й ръка се е излекувала?

Хари сви вежди.

— Наранила е ръката си?

— Да, затиснала е пръстите си с вратата. А кога за последен път господин Валънтайн е излизал в отпуска?

Изражението на Хари остана безизразно.

— Преди три години — каза Попи. — Дори камериерките излизат в почивка да видят семействата си, или да отидат на село. Но господин Валънтайн се е посветил до такава степен на работата си, че е забравил за личния си живот. А ти вероятно никога не си му казал и едно „благодаря“.

— Плащам му заплата — възмути се Хари. — Защо, по дяволите, толкова се интересуваш от личния живот на хотелския персонал?

— Защото не мога да живея с хора, да ги виждам ден след ден и да не ме е грижа за тях.

— Тогава защо не започнеш от мен, по дяволите?

— Искаш да ме е грижа за теб? — Невярващият й тон явно го раздразни.

— Искам да се държиш като съпруга.

— Тогава спри да ме контролираш, както правиш с всички. Не ми позволяваш да избирам нищо — на първо място не ми даде избор да се омъжа или да не се омъжа за теб!

— А, ето каква била работата — каза Хари. — Никога няма да спреш да ме наказваш, че съм те отделил от Майкъл Бейнинг. А хрумвало ли ти е, че за него това не с чак такава загуба, каквато е за теб?

Очите й се присвиха подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Намерил е утеха в цяла армия жени след сватбата ни. Бързо се е прочул като най-големият развратник в града.

— Не ти вярвам — каза Попи, но пребледня.

Не беше възможно. Тя не можеше да си представи Майкъл — нейният Майкъл — да се държи по такъв начин.

— Говори се из цял Лондон — каза Хари безмилостно. — Пие, играе на комар и пилее пари. И един дявол знае колко срамни болести си е лепнал досега. Може да те утеши, че виконтът вероятно съжалява за решението си да забрани брака между теб и сина му. Както е тръгнало, Бейнинг няма да живее достатъчно дълго, за да наследи титлата.

— Лъжеш!

— Питай брат си. Би трябвало да ми благодариш. Защото колкото и да ме презираш, аз съм по-добра сделка от Майкъл Бейнинг.

— Трябвало да ти благодаря! — попита Попи прегракнало. — След всичко, което причини на Майкъл? — Замаяна усмивка премина по устните й и тя поклати глава. Притисна с пръсти слепоочията си, сякаш да отблъсне нахлуващо главоболие. — Имам нужда да го видя. Трябва да говоря с него… — Гласът й секна, когато той хвана ръцете й в груба, почти болезнена хватка.

— Само опитай — изрече той спокойно, — и двамата горчиво ще съжалявате за това.

Като го отблъсна, Попи се загледа в твърдите му черти и си помисли: „Това е мъжът, за когото съм омъжена“.

* * *

Неспособен да понесе още една минута близо до съпругата си, Хари тръгна за клуба по фехтовка. Щеше да намери някого, който и да е, който иска да тренира, и щеше да се бие, докато мускулите го заболят и изразходи чувството за безизходица. Беше болен от желание, направо се побъркваше. Но не искаше Попи да го приема по задължение. Искаше тя да го желае. Искаше я сърдечна и радушна, по начина, по който се държеше към Майкъл Бейнинг. Проклет да е, ако се примиреше с по-малко.

Не съществуваше жена, която да е пожелал и да не е получил досега. Защо уменията му изневеряваха, когато се стигнеше до прелъстяване на собствената му съпруга? Беше установил, че колкото повече се увеличаваше копнежът му за Попи, способността му да я очарова намаляваше пропорционално.

Единствената кратка целувка, която му бе дала, беше по-приятна от цяла нощ, прекарана с други жени. Можеше да се опита да задоволи нуждите си с някоя друга, но това нямаше да го удовлетвори. Той искаше нещо, което като че ли само Попи бе способна да му даде.

Хари прекара два часа в клуба, дуелирайки се с бясна скорост, докато треньорът накрая решително забрани повече.

— Достатъчно, Рътлидж.

— Не съм приключил. — Хари свали маската. Гърдите му се повдигаха и спускаха при дишането.

— Казах „достатъчно“. — Като се приближи до него, треньорът произнесе тихо: — Разчитате на груба сила, вместо да използвате ума си. Фехтуването изисква точност и контрол, а тази вечер ви липсват и двете.

Обиден, Хари обузда емоциите и изражението си и каза хладно:

— Дайте ми още един шанс. Ще ви докажа, че грешите.

Мъжът поклати глава.

— Ако ви позволя да продължите, има голяма вероятност да се контузите. Приберете се вкъщи, приятелю. Изглеждате уморен.

Беше късно, когато Хари се върна в хотела. Все още облечен в спортния си екип, той влезе в сградата през задния вход. Преди да изкачи стъпалата към апартамента си, го пресрещна Джейк Валънтайн.

— Добър вечер, господин Рътлидж. Как мина тренировката?

— Не си струва обсъждането — кратко отвърна Хари. Очите му се присвиха, когато видя напрежение в поведението на помощника си. — Има ли нещо, Валънтайн?

— Боя се, че се отнася до проблеми с поддръжката.

— А именно?

— Дърводелецът ремонтираше един участък от пода, който случайно се оказа, че се намира точно над стаята на госпожа Рътлидж. Разбирате ли, последният гост, който е прекарал там, се е оплакал от скърцащи дъски, така че аз…

— Добре ли е съпругата ми? — прекъсна го Хари.

— О, да, сър. Прося извинение, не исках да ви тревожа. Госпожа Рътлидж е напълно добре. Но за съжаление дърводелецът е засегнал една канализационна тръба и има сериозен теч в тавана на стаята на госпожа Рътлидж. Трябваше да свалим част от тавана, за да стигнем до тръбата и да спрем наводнението. Боя се, че леглото и килимът са съсипани. А в момента стаята е негодна за обитаване.

— По дяволите — промърмори Хари, прокарвайки ръка през мократа си от пот коса. — Колко време ще продължи ремонтът?

— Според нас два-три дена. Шумът несъмнено ще е проблем за някои от гостите.

— Извини им се от името на хотела и свали от цената за стая.

— Да, сър.

Хари осъзна с досада, че Попи ще трябва да остане в неговата спалня. Което означаваше, че той трябва да си намери друго място за спане.

— Ще се пренеса в някой от апартаментите за гости за известно време — каза той. — Кой е свободен?

Лицето на Валънтайн остана безизразно.

— Боя се, че всичко е заето тази вечер, сър.

— Няма ли поне една стая на разположение? В целия хотел?

— Не, сър.

Хари се навъси.

— Тогава сложете още едно легло в апартамента ми.

Прислужникът погледна извинително.

— Мислих за това, сър. Но нямаме допълнителни легла. Поискаха ни да сложим три в апартаментите за гости, други две бяха дадени назаем на хотел „Браун“ по-рано тази седмица.

— Защо сме го направили? — поиска да знае Хари.

— Казахте ми, че ако господин Браун поиска някога услуга, не бива да му отказвам.

— Правя прекалено много проклети услуги на хората! — сопна се Хари.

— Да, сър.

Хари бързо обмисли алтернативите… можеше да потърси в друг хотел, да убеди приятел да му позволи да отседне за една нощ… но когато погледна непреклонното лице на Валънтайн, разбра как би изглеждало. Освен това щеше да даде богата храна за слухове, че не спи със собствената си съпруга. Като изруга тихо, той мина покрай помощника си и се насочи към частното стълбище; уморените мускули на краката му възроптаха с тъпа болка.

Апартаментът беше зловещо тих. Дали Попи беше заспала? Не… в стаята му беше запалена лампа. Сърцето му задумка тежко, когато последва меката светлина по коридора. Стигна до вратата на стаята си и надникна вътре.

Попи беше в неговото легло с отворена в скута книга.

Хари я погълна с очи, скромната бяла нощница, дантелените волани по ръкавите й, блестящата плитка, прехвърлена през рамото. Бузите й бяха зачервени. Тя изглеждаше мека, сладка, и чиста, с вдигнати под завивките колене.

Прониза го яростно желание. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се, че може да я връхлети, без да помисли за невинната й чувствителност. Ужасен от степента на собствената си нужда, Хари успя накрая да я потисне. Откъсна очи и ги заби в пода, възвръщайки си контрола.

— Стаята ми пострада — чу той Попи да казва неловко. — Таванът…

— Разбрах. — Гласът му беше нисък и неравен.

— Съжалявам, че ти причинявам неудобство…

— Не си виновна. — Хари събра смелост да я погледне отново. Грешка. Тя бе толкова красива, толкова уязвима, върху изящната й шия се видя ясно как преглътна мъчително. Прииска му се да я изнасили. Усети тялото си плътно и горещо от възбуда, пулсиращо безмилостно.

— Има ли някое друго място, където мога да спя? — попита тя с усилие.

Хари поклати глава.

— Хотелът е запълнен докрай — промърмори той.

Тя погледна към книгата в скута си и не каза нищо.

А Хари, който винаги се изразяваше ясно, се мъчеше да се справи с думите, сякаш бяха тухлена стена, която се е сринала върху него.

— Попи… рано или късно… ще трябва да ми позволиш…

— Разбрах — прошепна тя с наведена глава.

Здравият му разум започна да се разтваря в прилива на топлина. Толкова искаше да я вземе сега, тук. Но когато тръгна към нея, видя я да стиска толкова силно книгата, че пръстите й побеляха. Тя нямаше да го погледне.

Не го искаше.

А защо това бе от такова значение за него, нямаше никаква представа. Но беше така.

По дяволите.

По някакъв начин с цялата сила на желанието Хари успя да извади спокоен тон.

— Някой друг път, може би. Нямам търпение да те обучавам тази вечер.

Напускайки стаята, той отиде в банята да се мие и да се облива със студена вода. Многократно.

* * *

— Е? — попита шеф Брусар, когато Джейк Валънтайн влезе в кухнята на следващата сутрин.

Госпожа Пениуисъл и шеф Рупърт, които стояха покрай дългата маса, го погледнаха очаквателно.

— Казах ви, че е лоша идея — изгледа ги Джейк. Седна на един висок стол, взе топъл кроасан от подноса със сладки и напъха половината в устата си.

— Не проработи ли? — предпазливо попита икономката.

Джейк поклати глава, преглъщайки кроасана и направи знак за чаша чай. Госпожа Пениуисъл му наля, изсипа малко захар и му я подаде.

— Доколкото мога да кажа — промърмори Джейк, — Рътлидж е прекарал нощта на дивана. Никога не съм го виждал в толкова лошо настроение. Едва не ми откъсна главата, когато му занесох рапортите на управителите.

— О, скъпи — прошепна госпожа Пениуисъл.

Брусар поклати глава невярващо.

— Абе какъв ви е проблемът на вас, британците?

— Той не е британец, роден е в Америка — сопна се Джейк.

— О, да — каза Брусар, спомняйки си този факт. — Американец и романтика. То е като да гледаш птица, която се опитва да лети с едно крило.

— Какво ще правим сега? — Шеф Рупърт изглеждаше загрижен.

— Нищо — сви рамене Джейк. — Намесата ни не само че не помогна, но и влоши още повече ситуацията. Те едва говорят един с друг.

* * *

Попи прекара деня в мрачно настроение, не преставаше да се тревожи за Майкъл, знаейки, че не може да му помогне с нищо. Макар нещастието му да не бе по нейна вина — при дадените обстоятелства тя не би променила нищо от това, което бе направила — Попи все пак се чувстваше отговорна, сякаш омъжвайки се за Хари, бе приела част от неговата вина.

Само дето Хари бе неспособен да се чувства виновен за каквото и да било.

Тя си помисли, че нещата не биха били чак толкова сложни, ако можеше да се накара просто да мрази Хари. Но въпреки многобройните му недостатъци, нещо в него я трогваше, дори сега. Решимостта му бъде самотен… отказът му да създава емоционални връзки с хората около него, или дори да мисли за хотела като за свой дом… тези неща й бяха чужди.

Как, за бога, при положение, че единственото, което искаше беше човек, с когото да споделя обич и интимност, бе стигнала до тук — да е омъжена за мъж, който не бе способен на нищо от това? Хари искаше само да използва тялото й и илюзията за брак.

Е, тя имаше много повече, което да му даде. А той трябваше да приеме или всичко нейно, или нищо.

Вечерта Хари дойде в апартамента да вечеря заедно с нея. Информира я, че след като приключат храненето, има среща в библиотеката в техния апартамент.

— Среща с кого? — попита Попи.

— Със служител от Министерството на отбраната. Сър Джералд Хубърт.

— Мога ли да попитам за какво?

— По-добре не.

Взирайки се в неразгадаемите му черти, Попи изпита неловкост.

— Трябва ли да се правя на домакиня? — попита тя.

— Няма да е необходимо.

Вечерта бе студена и влажна, дъждът се лееше на тежки пелени по покрива и прозорците, и превръщаше праха по улиците в кални потоци. Скованата вечеря завърши и две прислужници дойдоха да вземат чиниите и да донесат чай.

Докато разбъркваше захарта в чашата си, Попи се взираше в Хари замислено.

— Какъв чин заема сър Джералд?

— Помощник адютант на генерала.

— И за какво отговаря?

— Финансова администрация, управление на кадри. Натиска за реформи за повишаване боеспособността на армията. Много необходими реформи предвид напрежението между руснаци и турци.

— Ако започне война, Британия ще се намеси ли?

— Почти сигурно. Но е възможно проблемът да бъде разрешен по дипломатически път и да не се стига до война.

— Възможно, но малко вероятно?

Хари се усмихна цинично.

— Войната винаги е по-доходна от дипломацията.

Попи отпи от чая си.

— Зет ми Кам ми каза, че си подобрил дизайна на стандартната бойна пушка. И сега Министерството на отбраната ти е задлъжняло.

Хари поклати глава, за да покаже, че това е нищо.

— Нахвърлях няколко идеи, когато се повдигна въпрос на едно парти.

— Явно са се оказали доста ефикасни — каза Попи. — Каквито са повечето ти идеи.

Хари завъртя лениво една чаша с портвайн в ръцете си. После вдигна поглед към нея.

— Опитваш се да ме попиташ нещо ли, Попи?

— Не знам. Да. Изглежда сякаш сър Джералд ще иска да дискутира оръжието с теб, така ли е?

— Несъмнено. Води със себе си господин Едуард Кинлок, който притежава военна фабрика. — Виждайки изражението й, Хари я изгледа въпросително. — Не одобряваш ли?

— Мисля, че блестящ ум като твоя трябва да се използва за по-добри неща, вместо да усъвършенства оръжия за убиване на хора.

Преди Хари да успее да отговори, на вратата се почука и беше съобщено, че посетителите са пристигнали.

Хари стана и помогна на Попи да се надигне от стола си, след което тя го придружи да поздрави гостите.

Сър Джералд беше едър и набит мъж, червендалестото му лице бе обрамчено от гъсти, бели бакенбарди. Беше облечен в сребристосиво военно сако, украсено с униформени копчета. При всяка стъпки от него долиташе дъх на тютюнев дим и тежък одеколон.

— Моите почитания, госпожо Рътлидж — поклони се той. — Виждам, че слуховете за вашата красота изобщо не са преувеличени.

Попи се насили да се усмихне.

— Благодаря, сър Джералд.

Застанал до нея, Хари представи другия мъж:

— Господин Едуард Кинлок.

Кинлок се поклони припряно. Явно срещата със съпругата на Хари Рътлидж беше нежелано отвличане на вниманието. Той искаше да се захванат начаса за работа. Всичко в него, тесния, тъмен костюм, насилената усмивка, предпазливите очи, дори гладката коса, подчинена от блестящ слой помада, говореше за суровост и непреклонност.

— Добре дошли, господа — каза Попи. — Ще ви оставя на спокойствие. Да ви изпратя ли нещо освежаващо?

— Защо, благодаря… — започна сър Джералд, но Кинлок го прекъсна.

— Много любезно от ваша страна, госпожо Рътлидж, но няма да е необходимо.

Челюстта на сър Джералд увисна разочаровано.

— Много добре — каза Попи приятно. — Тогава си тръгвам. Пожелавам ви приятна вечер.

Хари въведе гостите в библиотеката си, а Попи остана да гледа след тях. Тези мъже не й харесаха, а още по-малко й харесваше темата, която щяха да обсъждат. Особено не й се понрави идеята, че диаболичната интелигентност на съпруга й ще бъде използвана за подобряване изкуството на войната.

Връщайки се в спалнята на Хари, Попи се опита да чете, но съзнанието й непрекъснато се връщаше към разговора, който се провеждаше в библиотеката. Накрая тя се отказа и остави книгата настрана.

Започна да спори мълчаливо със себе си. Да се подслушва беше нередно. Но всъщност в целия спектър на греха, доколко можеше да се каже, че е лошо? Ами ако човек подслушва, защото има основателна причина? Ами ако това водеше до положителен резултат, като например да предпазиш човек да направи грешка? Нещо повече, не беше ли неин дълг като съпруга на Хари да е негова подкрепа, когато е възможно?

Да, той може би се нуждаеше от нейния съвет. А определено най-добрият начин да му е полезна беше да разбере какво обсъжда с гостите.

Попи прекоси апартамента на пръсти и отиде до вратата на библиотеката, която бе оставена леко отворена. Като се прикри да не я виждат, тя наостри слух.

— … може да усетите ритането на оръжието в рамото си — казваше Хари с прозаичен тон. — Възможно е да има начин това да се превърне в практически ефект, да се използва откатът, за да се вкара друг куршум. Или още по-добре, мога да изобретя метална обвивка, която съдържа барут, куршум и запалител в едно. Откатната сила би могла автоматично да изтласква капсулата, която съдържа барут, куршум и запалител, така че оръжието да стреля многократно. И би имало далеч по-голяма мощ и точност, отколкото има всяко огнестрелно оръжие в момента.

Твърдението му бе посрещнато с мълчание. Попи предположи, че Кинлок и сър Джералд, като нея самата, се мъчеха да схванат онова, което Хари току-що бе описал.

— Боже мили — каза накрая Кинлок задъхано. — Това е толкова далеч отвъд всичко, което ние… то надхвърля многократно това, което в момента произвеждам…

— Може ли да се направи? — попита сър Джералд кратко. — Защото ако е така, това може да ни даде предимство пред всяка армия в света.

— Докато не го изкопират — каза Хари сухо.

— Обаче — продължи сър Джералд, — междувременно, докато те репродуцират технологията, ние ще сме разширили Империята… ще сме я укрепили така здраво… че никой да не може да оспори превъзходството ни.

— Само че не би могло да продължи дълго. Както бе казал веднъж Бенджамин Франклин, империята е като голяма торта — най-лесно намалява по краищата.

— Какво знаете вие, американците, за това как се гради империя? — попита сър Джералд с надменно сумтене.

— Ще ви напомня — промърмори Хари, — че аз съм американец по рождение.

Отново тишина.

— Към коя страна е вашата лоялност? — попита сър Джералд.

— Към никоя конкретно — отвърна Хари. — Това представлява ли проблем?

— Не и ако ни дадете правата за дизайна на това оръжие. И го лицензирате ексклузивно на Кинлок.

— Рътлидж — прозвуча твърдият, нетърпелив глас на Кинлок, — колко време ще ви отнеме да развиете тези идеи и да създадете прототип?

— Нямам представа. — Хари прозвуча развеселен от неприкритата разпаленост на другия мъж. — Когато отделя време, ще работя по него. Но не мога да ви обещая…

— Да отделите време! — Кинлок беше възмутен. — От това зависи цяло състояние, да не споменаваме бъдещето на Империята. За бога, ако имах вашите способности, не бих се спрял, докато не осъществя тази идея!

Попи се почувства зле, когато долови алчността в гласа му. Кинлок искаше печалба. Сър Джералд искаше власт.

И ако Хари се съгласеше…

Тя не издържа да слуша повече. Докато мъжете продължаваха да говорят, се измъкна безшумно.