Лайза Клейпас
Попи (26)

Двадесет и шеста глава

За човек, който спазва разписание като Хари, закъснението не само бе нещо необичайно, то бе нещо отвратително. Затова когато не се върна в хотела от следобедното посещение от клуба по фехтовка, Попи бе сериозно обезпокоена. Когато минаха три часа и съпругът й все още не се прибираше, тя изпрати за Джейк Валънтайн.

Помощникът се появи веднага със смутено изражение, кестенявата му коса бе разрошена.

— Господин Валънтайн — каза Попи намръщено, — знаете ли нещо за това къде се намира в момента господин Рътлидж?

— Не, мадам. Коларят току-що се върна без него.

— Какво? — изумено попита тя.

— Коларят е чакал по обичайното време, на обичайното място и когато господин Рътлидж не се появил след час, той влязъл вътре в клуба по фехтовка да види какво става. Претърсили навсякъде. Господин Рътлидж не бил открит никъде в сградата. Собственикът на клуба разпитал присъстващите дали са видели господин Рътлидж да излиза с някого, или да влиза в карета, както и дали не е споделил за плановете си, но никой не бил чул или видял нищо, след като господин Рътлидж приключил тренировката си. — Валънтайн спря и прокара ръка по устата си — нервен жест, който Попи никога преди не го бе виждала да прави. — Изглежда е изчезнал.

— Това случвало ли се е преди? — попита тя. Валънтайн поклати глава.

Двамата се гледаха един друг, осъзнавайки в този момент, че нещо здравата се е объркало.

— Отивам в клуба да разпитам пак — каза Валънтайн. — Все някой трябва да е видял нещо.

Попи се застави да чака. Може би нямаше нищо, каза си тя. Може би Хари е отишъл някъде с някой познат и щеше да се върне всеки момент. Макар да усещаше инстинктивно, че нещо му се е случило. Имаше чувството, че кръвта й се е превърнала в ледена вода… трепереше, беше вкочанена и ужасена. Закрачи из апартамента, после слезе по стълбището до главния офис, където рецепционистът и портиерът имаха същия объркан вид.

Вечерта отдавна бе наметнала тъмния си воал над Лондон, когато Валънтайн най-после се прибра.

— Никъде няма и следа от него.

Попи усети, че я полазват студени тръпки.

— Трябва да уведомим полицията.

Той кимна.

— Вече го направих. Веднъж получих инструкции от господин Рътлидж в случай, че се случи нещо подобно. Уведомих цивилния полицай, който работи в офиса на Бау Стрийт, а също и касоразбивача от южен Лондон, Уилям Едгар.

— Касоразбивач? Какво е това?

— Крадец. Който от време навреме се занимава с контрабанда. Господин Едгар познава всички потайни улици и къщурки в Лондон.

— Съпругът ми ви е инструктирал да се свържете с полицай и с престъпник?

Валънтайн изглеждаше леко смутен.

— Да, мадам.

Попи притисна пръсти в слепоочията си, опитвайки се да успокои препускащите си мисли. Болезнен стон се откъсна от гърлото й, преди да може да го преглътне обратно. Тя прокара ръкав по мокрите си очи.

— Ако не го намерят до сутринта — каза тя, докато вземаше носната кърпичка, която той й подаде, — искам да обявя награда за всяка информация, която може да доведе до безопасното му завръщане. — Тя издуха носа си. — Пет хиляди… не, десет хиляди паунда.

— Да, мадам.

— Освен това трябва да дадем списък на полицията.

Валънтайн я изгледа неразбиращо.

— Списък с какво?

— С всички хора, които биха искали да го наранят.

— Няма да е лесно — промърмори Валънтайн. — В повечето случаи не мога да направя разлика между приятелите и враговете му. Някои от неговите приятели биха искали да го убият, а един-двама от враговете му кръстиха на него децата си.

— Мисля, че господин Бейнинг може да бъде смятан за заподозрян — каза Попи.

— И аз си го помислих — призна Валънтайн. — Предвид последните заплахи, които отправи.

— И срещата в Министерството на отбраната… Хари каза, че са били недоволни от него и той… — Дъхът й спря. — Спомена нещо за господин Кинлок… че искал да го заключи някъде.

— Веднага ще отида да уведомя полицая — каза Валънтайн. Виждайки как очите на Попи се пълнят и устата й се разкривява, той побърза да добави: — Ще го намерим. Обещавам. И не забравяйте, че каквото и да прави господин Рътлидж, той знае как да се грижи за себе си.

Неспособна да отговори, Попи кимна и притисна мократа кърпичка към носа си.

Веднага щом Валънтайн излезе, тя заговори на портиера с пресекващ от сълзи глас:

— Господин Лафтън, може ли да използвам бюрото ви, за да напиша една бележка?

— О, разбира се, мадам! — Той подреди хартия, мастило и писалка със стоманено перо и се оттегли почтително, когато тя започна да пише.

— Господин Лафтън, искам това да бъде отнесено на брат ми, лорд Рамзи, веднага. Той ще ми помогне да търсим господин Рътлидж.

— Да, мадам, но… наистина ли мислите, че е разумно по това време? Сигурен съм, че господин Рътлидж не би желал да изложи на риск безопасността ви като излизате навън.

— Сигурна съм, че не би искал, господин Лафтън. Но не мога да чакам тук, без да правя нищо. Ще полудея.

За нейно огромно облекчение Лео дойде веднага, с разкривена вратовръзка и разкопчана жилетка, сякаш се е обличал набързо.

— Какво става? — попита той без предисловие. — И какво имаш предвид с това „Хари го няма“?

Попи описа ситуацията колкото се може по-бързо и заби пръсти в ръкава му.

— Лео, искам да ме заведеш на едно място.

По лицето на брат си разбра, че е схванал веднага.

— Да, знам — въздъхна той. — Моля се само да не намерят Хари още известно време. Защото когато научи, че съм те завел да се срещнеш с Майкъл Бейнинг, животът ми няма да струва и една консервна кутия стриди.

След разпита на личния слуга на Майкъл за местонахождението му, Лео и Попи отидоха в „Марлоу’с“ — клуб с ограничен достъп, към който човек можеше да принадлежи само ако баща му и дядо му са били бивши членове. Благородническата тълпа в „Марлоу’с“ гледаше отвисоко останалите — включително по-малко привилегированите аристократи — и с неприкрито презрение. Любопитен от край време да види мястото отвътре, Лео бе повече от доволен да влезе и да търси Майкъл Бейнинг.

— Няма да те пуснат да припариш до вратата — каза Попи. — Ти си от типа хора, на които не биха разрешили да влезе.

— Ще им кажа само, че Бейнинг е заподозрян в заговор за отвличане и че ако не ме пуснат да го потърся, ще се погрижа да бъдат обвинени като съучастници.

Попи гледаше през прозорчето на каретата как Лео се приближава към класическата белокаменна фасада на „Марлоу’с“, измазана с хоросан. След минута-две разговор с портиера Лео влезе в клуба.

Скръстила ръце пред гърдите си, Попи се опита да се стопли. Усещаше студ вътре в тялото си, прилоша й от паника. Хари беше някъде в Лондон, може би ранен, а тя не можеше да стигне до него. Не можеше да направи нищо за него. Спомни си какво й беше казала Катрин за детството му, как е стоял заключен в стая сам в продължение на два дни, без никой да се сети за него, и едва не избухна в сълзи.

— Ще те намеря — прошепна тя и се залюля на седалката. — Скоро ще дойда. Още малко, Хари.

Вратата на каретата се отвори. Отвън стояха Лео и Майкъл Бейнинг, който изглеждаше ужасно обезобразен от новопридобитите си навици да прекалява с алкохола. Изисканите му дрехи и безупречно вързаната вратовръзка само подчертаваха подпухналото лице и червената мрежа от спукани капиляри на бузите му.

Попи го погледна безизразно.

— Майкъл?

— Госпожо Рътлидж — изпелтечи той, свивайки презрително устни. Когато заговори, дъх на силен спирт изпълни вътрешността на каретата. — Съпругът ви го няма, така ли? Очевидно смятате, че трябва да разполагам с някаква информация. Проблемът е… — Той извърна лице и потисна едно оригване. — Че нямам такава.

Попи присви очи.

— Не ви вярвам. Мисля, че имате общо с изчезването му.

Той й хвърли разкривена усмивка.

— Бях тук през изминалите четири часа, а преди това бях у дома. Съжалявам да кажа, че не съм организирал никакъв таен заговор, за да го нараня.

— Никога не сте крили враждебността си — изтъкна Лео. — Отправяхте заплахи срещу него. Дори дойдохте в хотела с пистолет. Вие сте най-вероятният човек, свързан с това изчезване.

— Колкото и да ми се иска да поема отговорност — каза Майкъл, — не мога. Удовлетворението да го убия не си струва лежането в затвора. — Кървясалите му очи се фокусираха върху Попи. — Откъде знаете, че не е решил да прекара вечерта с някоя фльорца? Вероятно се е уморил от вас. Прибирайте се, госпожо Рътлидж, и се молете да не се върне. По-добре ще сте без този негодник.

Попи примига, сякаш я бяха зашлевили. Лео се намеси студено:

— Ще бъдете извикан на разпит за Хари в следващите ден-два, Бейнинг. Всички, включително приятелите ви, ще ви сочат с пръст. От утре сутрин половин Лондон ще го търси. Можете да си спестите много неприятности, като ни помогнете да разрешим проблема сега.

— Казах ви, нямам нищо общо — озъби се Майкъл. — Но адски се надявам да го намерят скоро — по корем в Темза.

— Достатъчно! — извика гневно Попи. Двамата мъже я изгледаха изненадано. — Това не ви прилича, Майкъл! Хари постъпи нередно с двама ни, вярно е, но се извини и се опита да оправи нещата.

— Не и на мен, за бога!

Попи го изгледа невярващо.

— Чакате извинение от него?

— Не. — Той я погледна и в гласа му се прокрадна дрезгава, умолителна нотка. — Желая ви.

Тя пламна от гняв.

— Това никога няма да стане. И никога не е било възможно. Баща ви не би се съгласил да ме приеме за снаха, защото гледа на мен като на по-низша. А истината е, че и вие гледате на мен така, иначе щяхте да постъпите много по-различно.

— Не съм сноб, Попи. Аз съм традиционалист. Това е разликата.

Тя поклати глава нетърпеливо — това бе спор, за който не искаше да губи ценно време.

— Няма значение. Аз обикнах съпруга си. И никога няма да го оставя. Така че заради вас самия, както и заради мен, спрете да правите театър и да си създавате неприятности, и продължете живота си. Способен сте на по-добри неща от тези.

— Добре казано — промърмори Лео, докато се качваше в каретата. — Да тръгваме, Попи. Няма да получим нищо друго от него.

Майкъл хвана края на вратата, преди Лео да успее да я затвори.

— Почакайте — каза той на Попи. — Ако се окаже, че нещо е станало със съпруга ви… ще дойдете ли при мен?

Тя погледна умолителното му лице и поклати глава, не можеше да повярва, че би помолил подобно нещо.

— Не, Майкъл. Боя се, че сте твърде голям традиционалист, за да ми подхождате.

Лео затвори вратата на смаяното лице на Бейнинг. Попи погледна брат си отчаяно.

— Мислиш ли, че Майкъл има нещо общо с изчезването на Хари?

— Не. — Лео протегна ръка да направи знак на кочияша. — Той не е в състояние да организира нищо друго, освен да си подсигури следващото питие. Мисля, че е всъщност нелош момък, удавен в самосъжаление. — При вида на нещастното й изражение той взе ръката й и я стисна успокоително. — Да се върнем обратно в хотела. Може да са научили нещо за Хари.

Тя беше мълчалива и мрачна.

Когато каретата се задруса по улицата, Лео се опита да я разсее.

— Интериорът на „Марлоу’с“ не е и наполовина толкова приятен, както очаквах. О, имаше доста махагонова ламперия и хубави килими, но въздухът не можеше да се диша.

— Защо? — попита Попи навъсено. — Бил е пропит от цигарен дим?

— Не — отвърна той. — От цинизъм.

 

 

На сутринта половината Лондон бе решил да търси Хари. Попи бе прекарала една безсънна нощ в очакване на новини от съпруга си, докато Лео и Джейк Валънтайн бяха излезли да претърсват мъжки клубове, таверни и салони за хазарт. Макар да бе разстроена от собственото си принудително бездействие, тя знаеше, че е направено всичко възможно. Касоразбивачът, господин Едгар, беше обещал да използва мрежата си от крадци, за да открие всяка, дори най-малката информация за изчезването на Хари.

Специален полицай Хембри от своя страна беше изключително зает. Сър Джералд от Министерството на отбраната бе потвърдил, че Едуард Кинлок е заплашил Хари по време на тяхната среща. След това Хембри бе получил заповед за обиск от един от магистратите на Бау Стрийт и бе разпитал Кинлок рано сутринта. Но претърсването на резиденцията на Кинлок не разкри никакви следи от Хари.

Вътрешният министър, който бе и началник на столичните полицейски сили, беше заповядал на отдела си за криминални разследвания — състоящ се от двама инспектори и четирима сержанти — да приложат уменията си по случая. Всички се занимаваха с разпити на различни субекти, включително на служителите от клуба по фехтовка и някои от слугите на Едуард Кинлок.

— Сякаш се е изпарил във въздуха — каза уморено Джейк Валънтайн, докато се отпускаше в един стол и поемаше чаша чай от Попи. После я погледна уморено. — Има ли някакви проблеми с хотела? Не съм чел рапортите на мениджърите…

— Ходих при тях тази сутрин — каза Попи пресипнало с ясното съзнание, че Хари би искал работата му да върви по обичайния начин. — Така имах нещо, с което да се занимавам. Няма проблеми с хотела. — Тя разтърка лицето си с две ръце. — Никакви проблеми — повтори безрадостно, — с изключение на това, че Хари го няма.

— Ще го намерят — каза Валънтайн. — Скоро. Няма начин да не бъде намерен.

Разговорът им бе прекъснат от влизането на Лео.

— Не се успокоявай, Валънтайн — рече той. — От Бау Стрийт току-що ни уведомиха, че поне трима души твърдят, че са Хари Рътлидж, заедно със своите „спасители“. Явно става дума за мошеници, но си мисля, че ще е добре все пак да отидем да ги видим. Може би ще успеем да говорим със специален полицай Хембри, ако е там.

— И аз идвам — заяви Попи.

Лео й хвърли мрачен поглед.

— Не би молила, ако знаеше що за измет минава през този офис всеки ден.

— Аз не моля — каза Попи. — Казвам ви, че няма да отидете без мен.

Лео се замисли за момент и въздъхна.

— Вземи си пелерината.

Съдът на Бау Стрийт беше широко известен като най-ранният лондонски държавен съд, където се разследваха и гледаха най-известните криминални случаи. Столичната полицейска служба бе изчезнала преди двайсет години, преминавайки във формацията, която се наричаше „Нова полиция“.

Но все още бяха останали няколко съдебни институции извън прекия контрол на вътрешния министър и Бау Стрийт беше една от тях. Нейните конни патрули и половин дузина полицаи отговаряха само пред магистратите на Бау Стрийт. Странно, но офисът на силите на реда на Бау Стрийт никога не бе получавал законно разрешение за своите пълномощия. Но това изглежда не безпокоеше никого. Когато човек искаше резултати, отиваше на Бау Стрийт.

Двете сгради, които включваха съда и офиси номер три и четири, бяха обикновени и непретенциозни, без никакъв намек за властта, която цареше вътре.

Попи приближи Бау Стрийт с Лео и Валънтайн, и очите й се разшириха при вида на тълпата около сградата и по улицата.

— Не говори с никого — каза й Лео, — не приближавай никого и ако чуеш, подушиш или видиш нещо отвратително, не казвай, че не съм те предупредил.

Когато влязоха в офис номер три, ги блъсна миризма на потни тела, полираща паста за месинг и дъх на хоросан. Тесен коридор водеше към различни юридически кантори, стаи за задържане и офиси. Всеки сантиметър от коридора беше зает от хора, които се бутаха, въздухът кънтеше от възклицания и оплаквания.

— Хембри — извика Джейк Валънтайн и един жилав мъж с късо подстригана сива коса се обърна към тях. Мъжът имаше дълго, тясно лице и интелигентни тъмни очи. — Той е специален полицай — каза Валънтайн на Попи, когато мъжът започна да си пробива път към тях.

— Господин Валънтайн — каза Хембри, — току-що идвам и заварвам това побъркано сборище.

— Какво е станало? — попита Лео.

Вниманието на Хембри се отклони към него.

— Боже, изчезването на господин Рътлидж беше съобщено в „Таймс“ тази сутрин заедно с обещанието за парична награда. И описание на външния му вид. В резултат всички високи, тъмнокоси измамници в Лондон днес ще дойдат на Бау Стрийт. Същото се случва и в Скотланд Ярд.

Попи зяпна, когато погледна събралите се в коридора и осъзна, че най-малко половината от тях бяха мъже, смътно напомнящи за съпруга й.

— Те… искате да кажете, че те всички твърдят, че са Хари? — попита тя смаяно.

— Така изглежда — кимна Лео. — Придружени от своите героични спасители, които протягат ръце за паричната награда.

— Елате в офиса ми — подкани ги специален полицай Хембри, като ги поведе по коридора. — Там по-малко ще ни безпокоят и ще ви съобщя последната информация, с която разполагам. Отвсякъде се стичат хора, които твърдят, че са видели Хари Рътлидж упоен и качен на параход за Китай, или ограбен в някакъв бордей, такива неща…

Попи и Валънтайн последваха Лео и Хембри.

— Това е отвратително — прошепна тя на Валънтайн, докато гледаше опашката с измамници. Всички те се преструваха и лъжеха, надявайки се да спечелят от нещастието на някой друг.

Бяха принудени да спрат, докато Хембри се опитваше да разчисти пътека към вратата на офиса си.

Един от чернокосите мъже, който стоеше най-близо до Попи, се поклони театрално.

— Хари Рътлидж на вашите услуги. А коя сте вие, мое вълшебно създание?

Попи го изгледа.

— Госпожа Рътлидж — каза тя отсечено.

В същия миг се обади друг мъж:

— Скъпа! — И протегна ръце към Попи, която се сви и му хвърли уплашен поглед.

— Идиоти — промърмори Хембри и надигна глас: — Секретаря! Намерете място да настаните всички тези проклети Рътлидж, така че да не запречват коридора.

— Да, сър!

Те влязоха в офиса и Хембри затвори вратата.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Рътлидж. Уверявам ви, че правим всичко възможно да открием съпруга ви.

— Брат ми, лорд Рамзи — каза тя и Хембри се поклони почтително.

— Каква е последната информация?

Хембри измъкна един стол за Попи, като говореше през цялото време.

— Един прислужник в уличката с частните конюшни зад клуба по фехтовка каза, че по времето, когато господин Рътлидж изчезнал, видял двама мъже да пренасят едно тяло през алеята до чакаща карета.

Попи се отпусна тежко в стола.

— Тяло! — прошепна тя. По лицето й изби студена пот и тя усети пристъп на гадене.

— Сигурен съм, че е бил само в безсъзнание — побърза да я успокои Валънтайн.

— Момчето огледало каретата — продължи Хембри, връщайки се от другата страна на бюрото си. — Описа ни я като покрита с черен лак, с фина дърворезба на малки рози по багажника. Описанието съвпада с карета в конюшните на резиденцията на господин Кинлок в „Мейфеър“.

— Какво следва? — попита Лео. Сините му очи бяха твърди.

— Смятам да го доведа тук за разпит. Ще пристъпим към инвентаризация на другото имущество на господин Кинлок — клоновете на фабриката му, недвижимите имоти, които може да притежава в града — и получаване на съдебна заповед, за да ги претърсим методично.

— Откъде знаете със сигурност, че не държат Рътлидж в къщата в „Мейфеър“? — попита Лео.

— Претърсих я лично сантиметър по сантиметър. Мога да ви уверя, че той не е там.

— Съдебната заповед още ли е валидна? — настоя Лео.

— Да, господине.

— Значи можете да се върнете за повторно претърсване? Веднага?

Специалният полицай изглеждаше объркан.

— Да, но защо?

— Бих искал да отида там, ако може.

В тъмните очи на Хембри проблеснаха искри на раздразнение. Очевидно погледна на молбата на Лео като на повод за перчене.

— Господине, предишното ни претърсване на хотела и околностите бе пълно и изчерпателно.

— Не се съмнявам в това — отвърна Лео. — Но преди няколко години следвах архитектура и съм в състояние да огледам мястото от перспективата на чертожник.

Тогава се обади Джейк Валънтайн.

— Да не би да мислите, че има тайна стая, господарю?

— Ако има — каза Лео уверено, — ще я намеря. Ако пък няма, поне ще вбесим малко Кинлок, което ще е доста забавно.

Попи затаи дъх в очакване отговора на специален полицай Хембри.

— Много добре — каза той накрая. — Мога да изпратя един полицай да ви придружи, докато разпитвам Кинлок. Само че ще настоявам да спазвате нашите правила за работа, докато извършвате претърсването. А полицаят ще трябва да се увери, че сте запознати с тези правила.

— О, не се страхувайте — отвърна рязко Лео. — Аз винаги следвам правилата.

Хембри не изглеждаше особено убеден от твърдението.

— Ако изчакате малко — каза той, — ще го обсъдя с един от магистратите и ще възложа на полицая задачата да ви придружи.

Веднага щом той излезе от офиса, Попи скочи от стола си.

— Лео — каза тя, — аз…

— Да, знам. И ти идваш.

 

 

Домът на Кинлок беше голям и модерно меланхоличен, интериорът бе разрешен в мрачно тъмночервено и зелено, стените бяха облицовани с дъбова ламперия. Подобният на пещера входен коридор бе застлан с непокрити каменни плочи, което накара стъпките им да проехтят неколкократно.

Това, което се стори на Попи най-характерно и потискащо в къщата на Едуард Кинлок, обаче, беше, че вместо да украси стаите и вестибюлите с традиционни произведения на изкуството, той ги бе напълнил с внушителен брой различни трофеи откъде ли не. Те бяха навсякъде, дузина стъклени очи се взираха в Попи, Лео, Джейк Валънтайн и придружаващия ги полицай. Само във входното антре имаше глави на овен, носорог, два лъва и тигър, както и на елен, лос, леопард и зебра, отделно от другите видове, които не й бяха известни.

Попи обгърна тялото си с ръце, докато обикаляше бавно.

— Радвам се, че Биатрикс не може да види това.

Тя усети ръката на Лео да ляга успокоително на гърба й.

— Явно господин Кинлок обича спортния лов — изкоментира Валънтайн, като гледаше страховития асортимент.

— Състезателният лов не е спорт — каза Лео. — Спорт има тогава, когато и двете страни са еднакво въоръжени.

Попи усети студени тръпки, когато погледна замръзналата озъбена муцуна на тигъра.

— Хари е тук — произнесе тя.

— Откъде си толкова сигурна? — погледна я Лео.

— Господин Кинлок обича да демонстрира силата си. Да доминира. А тази къща е мястото, където държи всичките си трофеи. — Тя хвърли на брат си поглед със зле прикрита паника. Гласът й бе съвсем тих: — Намери го, Лео.

Той кимна кратко.

— Отивам да обиколя къщата отвън.

Джейк Валънтайн докосна лакътя на Попи и каза:

— Ще претърсим стаите на този етаж и ще инспектираме корнизите и ламперията, за да видим дали има несъвпадения, които да сочат скрита врата. Освен това ще огледаме местата зад по-големите мебели, като например библиотечни шкафове или гардероби.

— И камини — допълни Попи, спомняйки си онази в хотела.

Валънтайн се усмихна.

— Да. — След като се посъветва с полицая, той съпроводи Попи до салона.

Прекараха половин час, като изследваха всяка пукнатина, ръб и изпъкналост, прокарваха пръсти по стените, подпрени на ръце и колене.

— Мога ли да попитам — дойде глухият глас на Валънтайн, докато проверяваше зад едно канапе, — лорд Рамзи наистина ли е следвал архитектура, или е по-скоро…

— Дилетант? — услужливо довърши Попи, като местеше всеки предмет от полицата на камината. — Не, той всъщност завърши. Следва в Академията за изящни изкуства в Париж две години и работи като чертожник за Роуланд Темпъл. Брат ми обича малко да се прави на разглезен аристократ, но е далеч по-умен, отколкото се преструва.

Най-после Лео се върна обратно вътре. Мина от стая в стая, премервайки разстоянието от стена до стена, като се спираше и си водеше бележки. Попи и Валънтайн продължаваха да претърсват старателно, напредвайки от салона към стълбището на входния коридор. С всяка изминала минута тревогата на Попи се увеличаваше. От време навреме минаваше по някоя слугиня или портиер, поглеждаше любопитно, но не казваше нищо.

Сигурно някой от тях знае нещо, помисли си Попи, изпълнена с безсилие. Защо не им помагаха да намерят Хари? Дали неуместната им лоялност към техния господар им пречеше да проявят някакво чувство за човешка съпричастност?

Когато след малко се появи една млада прислужница, натоварена с купчина сгънати чаршафи, Попи изгуби търпение.

— Къде е? — избухна тя, заковала очи в момичето.

Прислужницата изпусна чаршафите в изненадата си. Очите й станаха кръгли като чинии.

— К-къде е какво, мадам? — попита тя с креслив глас.

— Скритата врата. Тайната стая. В тази къща има заключен човек против волята му и аз искам да знам къде е той.

— Нищичко не знам, мадам — изграчи прислужницата и избухна в сълзи. Събра изпуснатите чаршафи и хукна по стъпалата.

Валънтайн заговори тихо, кафявите му очи бяха пълни с разбиране.

— Прислужниците вече са били разпитани — каза той. — Или не знаят, или не смеят да издадат господаря си.

— Защо трябва да си мълчат за подобно нещо?

— За прислужник, уволнен без препоръки има малка надежда в наши дни да си намери работа. Може да стигне до пълна разруха. Да умре от глад.

— Съжалявам — изскърца със зъби Попи. — Но в този момент не ме интересува никой и нищо, само благополучието на съпруга ми. Знам, че той е някъде тук и няма да се махна, докато не го намерим! Ще съборя къщата, ако трябва…

— Няма да е необходимо — долетя гласът на Лео и той влезе във входното антре. Обърна глава решително по посока на един коридор, който тръгваше от главния вход. — Елате в библиотеката. Двамата.

Те забързаха подир него, следвани от полицая.

Библиотеката представляваше правоъгълна стая, пълна с тежки махагонови мебели. Трите стени бяха заети от ниши с рафтове и библиотечни шкафове, завършващи с корниз, свързан с мебелите на стената. Дъбовото дюшеме, непокрито с килим, беше издраскано и потъмняло от годините.

— Тази къща — каза Лео, отивайки директно към покрития със завеси прозорец, — е в класически джорджиански стил, което означава, че всяка подробност в дизайна в тази половина на къщата е идеално отражение на другата половина. Всяко отклонение се смята за голям недостатък. И според правилото за строго симетрично разпределение, тази стая би трябвало да има три прозореца на тази стена, така че да съвпада със съответната стая от другата страна на къщата. Но се вижда, че прозорците тук са само два. — Той пъргаво върза завесите, за да пропусне вътре колкото се може повече дневна светлина.

Попи и Валънтайн го наблюдаваха как размахва нетърпеливо ръце пред облака прах във въздуха, отива до втория прозорец и дръпва и неговите завеси.

— Така че излязох навън и забелязах, че хоросанът на тухлената зидария е различен върху онзи участък от стената, където би трябвало да има трети прозорец. И ако отмерите с крачки тази стая и онази до нея и сравните размерите с външните размери на къщата, ще излезе, че има едно пространство от два и осемдесет до три метра между тези стаи, до което няма никакъв достъп.

Попи се втурна към стената с библиотечни шкафове и я загледа отчаяно.

— Къде има врата тук? Как да я намерим?

Лео се присъедини към нея, приклекна и впери очи в пода.

— Търси следи от пресни драскотини. В тези стари къщи дъските на пода никога не са равни. Търси също влакна, които са се закачили в пролуките между шкафовете. Или…

— Хари! — извика Попи и започна да удря с юмрук по един шкаф. — Хари!

Всички утихнаха, ослушвайки се напрегнато за отговор. Нищо.

— Тук — посочи полицаят към малка бяла драскотина на пода. — Скорошна е. И ако шкафът се завърти, ще съответства.

Четиримата го наобиколиха. Лео се помоли, натисна и блъсна края на шкафа, но секцията не помръдна от мястото си. Той се намръщи.

— Знам как да намеря стаята, но проклет да съм, ако знам как да вляза вътре.

Джейк Валънтайн започна да сваля книги от рафтовете и да ги хвърля безразборно на пода.

— Тайните врати, които имаме в хотела — каза той, — се заключват с повдигащ ролков механизъм, с жица, която стига до близък предмет. Когато наклоните предмета, жицата повдига клина и освобождава запънката на вратата. И тя се отваря.

Попи също се зае да сваля книги от рафтовете и да ги хвърля. Установи, че един от томовете не помръдва от мястото си.

— Този — каза тя, останала без дъх.

Валънтайн плъзна ръка по горния край на книгата, откри жицата и дръпна внимателно.

Целият шкаф се завъртя и се отвори с изумителна лекота, разкривайки заключена врата.

Лео задумка по вратата с юмрук.

— Рътлидж!

Всички настръхнаха, когато чуха далечен, почти недоловим отговор и тихите вибрации на вратата, по която се чукаше от другата страна.

На прага на библиотеката се бяха събрали няколко слуги и гледаха ставащото с увиснали ченета.

— Вътре е — каза Попи. — Можеш ли да отвориш вратата, Лео?

— Не и без проклет ключ.

— Извинете ме. — Валънтайн си проправи път към вратата и извади от джоба на сакото си нещо, увито в малък парцал. Измъкна от него два метални инструмента, коленичи отстрани до вратата и се зае с ключалката. След трийсет секунди се чу отчетливо изтракване и запънката на бравата се вдигна.

Вратата се отвори.

Попи изхлипа от облекчение, когато Хари се появи, облечен в белия си екип за фехтовка, посивял от прах. Съпругът й беше блед и изцапан, но удивително спокоен предвид обстоятелствата. Тя се хвърли към него, той я прегърна и прошепна името й дрезгаво.

Присвивайки очи на светлината в стаята, Хари притискаше Попи към себе си, като в същото време протягаше ръка към мъжете поред.

— Благодаря ви. Не мислех, че ще сте в състояние да ме намерите. — Гласът му беше накъсан и грапав, сякаш е викал продължително време. — Стаята е изолирана със сплъстена вълна, за да заглушава звука. Къде е Кинлок?

Полицаят отговори:

— В офиса на Бау Стрийт, разпитват го. Какво ще кажете да ни придружите до там и да направите рапорт, така че да можем да го задържим незабавно?

— За мен ще бъде удоволствие — кимна Хари.

Лео се приведе зад него и хлътна в тъмната стая.

— Доста професионално — каза полицаят на Валънтайн, когато той върна шперцовете в джоба си. — Не знам дали да ви похваля, или да ви арестувам. Къде сте се научили да прави това?

Валънтайн хвърли една усмивка по посока на Хари.

— Шефът ми.

Лео излезе от тайната стая.

— Нищо друго, освен бюро, стол и одеяло — каза той мрачно. — Наредил ти е да свършиш малко инженерска работа, така ли?

Хари кимна мрачно и протегна ръка да докосне едно чувствително място върху скулата си.

— Последното нещо, което знам, е, че нещо ме удари по скулата в клуба по фехтовка. Събудих се тук, Кинлок стоеше над мен и ми говореше. Разбрах, че планира да ме държи заключен, докато не завърша серия чертежи, които да се използват за изготвянето на прототип на оръжие.

— А след това — каза Валънтайн, — когато вече ще сте безполезен… какво е възнамерявал да направи с вас тогава?

Хари погали гърба на Попи, когато я усети, че трепери.

— Не сме обсъждали тази част.

— Имате ли идея кои са били съучастниците? — попита полицаят.

Хари поклати глава.

— Не видях никого другиго.

— Обещавам ви — закле се полицаят, — че ще арестуваме Кинлок след час и ще получим имената на всички, забъркани в тази жалка работа.

— Благодаря.

— Наранен ли си? — попита Попи разтревожено, като вдигна глава от гърдите на Хари. — Достатъчно добре ли се чувстваш, за да отидеш до Бау Стрийт? Защото ако…

— Добре съм, скъпа — прошепна той и отметна един кичур от лицето й. — Само съм жаден… и не бих имал нищо против да хапна, когато се върнем в хотела.

— Страхувах се за теб — каза Попи и гласът й секна.

Хари я притисна по-силно.

Като се спогледаха, другите мъже тактично се дръпнаха и им дадоха малко време насаме.

Имаше толкова много неща, които да си кажат — прекалено много — затова Хари просто продължи да я притиска към себе си. Щеше да има достатъчно време после да разкрият онова, което е било в сърцата им.

Цял живот, ако дадеше Господ.

Той наведе уста към зачервеното ухо на Попи.

— Принцесата спаси селяка — прошепна той. — Приятен вариант на приказката.

 

 

След сякаш цяла вечност, прекарана на Бау Стрийт, на Хари най-после му позволиха да се върне в „Рътлидж“. Когато двамата с Попи излязоха от полицейския офис, им казаха, че Едуард Кинлок и двама от неговите слуги са вече задържани, а полицаите издирват други, все още неназовани заподозрени. И всеки един от шарлатаните, които твърдяха, че са Хари, беше изгонен от сградата.

— Ако има нещо, което се изясни днес — подхвърли остроумно специален полицай Хембри, — то е, че светът се нуждае само от един Хари Рътлидж.

Хотелските служители се зарадваха на завръщането му и го наобиколиха преди да е успял да се изкачи по стъпалата към апартамента си. Проявяваха такава привързаност и обич, каквато никога преди не бяха си позволявали, надаваха възгласи на облекчение, че се е прибрал невредим.

Хари изглеждаше леко смаян от тези прояви, но ги понесе охотно. Попи бе тази, която прекрати щастливата врява, като каза твърдо:

— Господин Рътлидж се нуждае от храна и почивка.

— Веднага ще изпратя поднос с храна — разбърза се госпожа Пениуисъл, разпращайки служителите с различни поръчения.

Семейство Рътлидж отидоха в частния си апартамент, където Хари си взе душ, избръсна се и облече чист халат. Погълна едно блюдо, без явно да усети вкуса му, пресуши чаша вино и се облегна в стола си с изтощено, но доволно изражение.

— По дяволите — каза той, — обичам да съм си вкъщи.

Попи се приближи и седна в скута му, обвивайки ръце около шията му.

— Така ли мислиш вече за хотела?

— Не за хотела. А за мястото, където си ти. — Целуна я; устните му бяха нежни в началото, но между тях бързо се надигна горещина. Той стана по-настоятелен, почти хапейки устата й, а тя му отговори с пламенна нежност, която разпали кръвта му. Дишането му стана неравномерно и тя усети натиска на възбудения му член.

— Хари — произнесе задъхано, — сега имаш нужда да спиш много повече.

— Никога не съм се нуждаел от повече сън. — Целуна я по главата, забивайки нос в блестящите къдрици на косата й. Гласът му омекна, стана по-дълбок: — Мислех си, че ще полудея, ако се наложи да прекарам още една минута в онази проклета стая. Тревожех се за теб. Седях и си мислех, че единственото, което искам в живота, е да прекарваме колкото е възможно повече време заедно. А след това ми хрумна, че си посещавала хотела ми три сезона поред — три — а аз така и не съм те срещнал. Пропилял съм всичкото това време, когато е можело да бъдем заедно.

— Но, Хари… дори и да се бяхме срещнали и оженили преди три години, ти пак щеше да кажеш, че времето не е достатъчно.

— Права си. Не мога да се сетя и за един ден в живота ми, който да не е бил по-хубав, когато ти си била в него.

— Скъпи — прошепна тя и пръстите й погалиха твърдата му челюст, — толкова е хубаво. Дори е по-романтично, отколкото да ме сравняваш с часовников механизъм.

Хари захапа пръста й.

— Присмиваш ли ми се?

— Съвсем не — усмихна се Попи. — Знам какво изпитваш към механизмите и различните уреди.

Хари я вдигна с лекота и я занесе в спалнята.

— А знаеш ли какво обичам да правя с тях — каза той нежно. — Да ги разглобявам на части и после отново да ги сглобявам. Да ти покажа ли, любов моя?

— Да… да…

И те отложиха заспиването за малко по-късно. Защото влюбените знаят, че не трябва да се губи време.