Лайза Клейпас
Попи (22)

Двадесет и втора глава

Хари не познаваше такъв сън, толкова дълбок и възстановителен. Сякаш никога досега не му се бе случвало да спи, а е било само имитация. Почувства се упоен, когато се събуди, пиян от сън, целия пропит от него.

Отвори очи и установи, че вече е сутрин, по завесените с пердета прозорци играеше слънчева светлина. Не усети непреодолима нужда да се измъкне от леглото както обикновено. Търкулна се на една страна, протегна се лениво. Ръката му напипа празно пространство.

Дали Попи бе споделила леглото с него? На челото му се образува бръчка. Нима беше спал цяла нощ с другиго за първи път и това му липсваше? Той се обърна по корем и се надигна към другата страна на леглото, за да подуши аромата й. Да… имаше лек намек за цветя на възглавницата й, а чаршафите носеха дъх от кожата й, нотка лавандулова сладост, която го възбуждаше с всяко поемане на дъх.

Искаше да държи Попи, да се увери, че предишната нощ не е била сън.

Всъщност, тя бе толкова абсурдно хубава, че това го накара да изпита пристъп на тревога. Ами ако е било само сън? Като се намръщи, той се надигна и седна, прокарвайки пръсти през косата си.

— Попи — каза той, без всъщност да я вика, просто произнесе името й гласно. При тихия звук тя се появи на прага, сякаш го е чакала.

— Добро утро. — Съпругата му беше вече облечена за деня в проста синя рокля, косата й бе сплетена на хлабава плитка, завързана с бяла панделка. Колко подходящо я бяха кръстили^[1] на едно от най-характерните диви цветя, великолепно и ярко, блестящ завършек на свежестта. Сините й очи го погледнаха с такава грижовна топлота, че той усети как гърдите му се свиват, пронизани от болка на удоволствие.

— Сенките ги няма — каза тихо Попи. Като видя, че не я е разбрал, добави: — Под очите ти.

Хари смутено отклони поглед и разтърка тила си.

— Кое време е? — попита той дрезгаво.

Попи отиде до един стол, където дрехите му бяха оставени в спретната купчинка и потърси джобния му часовник. Като отвори златното капаче, тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Ярка слънчева светлина нахлу в стаята.

— Единайсет и половина.

Хари се взря в нея безизразно. По дяволите. Половината ден бе минал.

— Никога не съм спал до толкова късно през живота си.

Недоволството му явно развесели Попи.

— Няма купчини от мениджърски рапорти. Никой не чука на вратата. Няма въпроси или спешни случаи. Твоят хотел е взискателна метреса, Хари. Но днес принадлежиш на мен.

Хари се опита да смели думите й и вътрешната му съпротива мигновено се стопи в огромното привличане, което изпитваше към нея.

— Ще го оспориш ли? — попита тя, явно безкрайно доволна от себе си. — Това, че днес си мой?

Хари се улови, че й се усмихва.

— Ти командваш — каза той. Усмивката му стана неловка, когато осъзна, че не се е къпал и не се е бръснал.

— Тук има ли баня?

— Да, зад тази врата. Къщата е с водопроводна инсталация. Студената вода се изпомпва директно от един извор до ваната, а аз имам кани с гореща вода, която вече се е стоплила на готварската печка. — Тя пъхна часовника обратно в джоба на жилетката му. Като се изправи, погледът й мина по голия му торс с таен интерес. — Изпратиха нещата ти от главната къща тази сутрин, заедно със закуска. Гладен ли си?

Хари никога не бе изпитвал такъв вълчи глад. Но искаше да се изкъпе и да се избръсне, да облече чисти дрехи. Чувстваше се като риба на сухо, имаше нужда да си възвърне обичайното самообладание.

— Първо ще се изкъпя.

— Много добре. — Тя се обърна и тръгна към кухнята.

— Попи… — Той я изчака да погледне назад към него.

— Миналата нощ… — насили се да говори… — след като… всичко наред ли беше?

Когато разбра безпокойството му, изражението на Попи се проясни.

— Не наред. — Тя спря само секунда, преди да добави: — Беше чудесно! — След което му се усмихна.

* * *

Хари влезе в кухнята, която беше всъщност част от главната стая, с малка чугунена готварска печка, с шкаф, камина и чамова маса, която служеше едновременно като работен плот и като място за хранене. Попи беше сервирала горещ чай, варени яйца, оксфордски наденички и печени в тесто плодове — дебел ронлив слой обгръщаше плънката.

— Това е специалитет „Стоуни Крос“ — каза Попи и посочи към една чиния, натоварена с големи, печени франзели. — Едната страна е пълна с месо и наденички, а другата с плодове. Това е цяло блюдо. Започваш от пикантния край и… — Гласът й секна, когато вдигна очи към Хари, който бе чист, облечен в нови дрехи и избръснат.

Изглеждаше както винаги и все пак напълно различно. Очите му бяха чисти и без сенки около тях, зелените ириси по-блестящи от листа на глог. От лицето му бе изчезнал всеки намек за напрегнатост. Изглеждаше така, сякаш е заменен от един Хари от много по-ранен период, преди да е усъвършенствал изкуството да скрива всяка мисъл и емоция. Бе толкова унищожителен, че Попи усети горещо пърполене в стомаха си и коленете й омекнаха.

Хари погледна към сладкишите с усмивка.

— От кой край да започна?

— Нямам представа — отвърна тя. — Единственият начин да се разбере, е да се отхапе.

Ръцете му се вдигнаха към кръста й и той я завъртя с лице към себе си.

— Мисля да започна от теб.

Когато устата му се наведе към нейната, тя отстъпи с готовност, устните й се разтвориха. Той я вкуси, наслаждавайки се на реакцията й. Обикновената целувка се задълбочи, променяйки се в страстна и ненаситна… горещо начало към нещо още по-горещо, целувка с наслагващите се аромати на екзотични цветя. Най-накрая Хари вдигна устата си, ръцете му се приближиха към лицето й и го обхванаха в шепи, сякаш се канеше да пие вода. Той имаше уникален начин за докосване, помисли си тя замаяно, пръстите му бяха нежни и изкусни, чувствителни за нюансите.

— Устните ти са подути — прошепна той и върхът на палеца му мина по ъгълчето на устата й.

Попи притисна буза към една от дланите му.

— Заради многото целувки.

— И не само целувки. — Изражението на живите му очи накараха дъхът й да спре в гърлото. — Ако трябва да сме реалисти…

— Яж, ще умреш от глад. — Тя се опита да го побутне към стола. Беше толкова по-едър, толкова солиден, че идеята да го принуди да направи нещо изглеждаше направо смехотворна. Но той отстъпи пред настойчивостта на ръцете й и седна, заемайки се да бели яйце.

* * *

След като изяде цялата пълнена франзела, две яйца, един портокал и изпи чаша чай, те излязоха на разходка. По настояване на Попи той съблече сакото и жилетката и остана неглиже, нещо заради което в някои райони на Лондон биха могли да го арестуват. Дори остави горното копче на ризата си разкопчано и нави ръкави. Очарован от нетърпението на Попи, побърза да я хване за ръка и й позволи да го измъкне навън.

Пресякоха поляна, близо до една гора, където една широка, покрита с листа пътека се виеше между дърветата. Масивните тисове и грапави дъбове сплитаха клони и образуваха дебел покрив, но слънчевите лъчи успяваха да пробият гъстата сянка. Мястото гъмжеше от живот, растенията преливаха от всяка земна пора. Бледозелени лишеи покриваха дъбовите клони, докато кичури орлови нокти висяха към земята. След като слухът на Хари се адаптира към отсъствието на градска врява, той осъзна нови звуци… звънлив хор от птичи гласове, шумолене на листа, бълбукане на близък поток и стържене като прокаран нокът по зъбци на гребен.

— Цикади — поясни Попи. — Това е единственото място в Англия, където можеш да ги видиш. Обикновено се намират само в тропиците. Само мъжкият издава този звук — казват, че това е любовна песен.

— Откъде знаеш, че не коментира времето?

Хвърляйки му провокативен кос поглед, Попи прошепна:

— Ами, чифтосването е основното, което занимава мъжа, не е ли така?

Хари се усмихна.

Въздухът беше сладък, примесен с аромат на орлови нокти, затоплени от слънцето листа и цветя, които той не познаваше. Когато навлязоха по-навътре сред дърветата, изглеждаше сякаш са оставили света далеч зад себе си.

— Говорих с Катрин — каза Попи.

Хари я погледна разтревожено.

— Тя ми каза защо си дошъл в Англия — продължи Попи. — Каза ми също, че е твоя полусестра.

Хари се фокусира на пътеката пред тях.

— Останалите от семейството знаят ли?

— Само Амелия, Кам и аз.

— Изненадан съм — призна той. — Мислех си, че би предпочела да умре пред това да сподели с някого.

— Подчерта пред нас необходимостта от секретност, но не обясни защо.

— И искаш от мен да ти кажа?

— Надявам се, че ще можеш — кимна тя. — Знаеш, че не бих казала или направила нещо, което ще я нарани.

Хари замълча, прехвърли мислите в съзнанието си, неохотен да откаже на Попи каквото и да било. И все пак бе обещал на Катрин.

— Тайната не е моя, че да я разкрия, любов моя. Може ли първо да говоря с Кат и да й кажа какво бих искал да ти обясня?

Ръката й се стегна около неговата.

— Да, разбира се. — Озадачена усмивка изви устните й. — Кат! Така ли я наричаш?

— Понякога.

— Ти… има ли обич и привързаност между вас?

Колебливият въпрос провокира сух смях.

— Всъщност, не знам. И двамата не сме много по тази част.

— Мисля, че нея я бива малко повече от теб.

Поглеждайки я предпазливо, Хари видя, че върху лицето й няма неодобрение.

— Опитвам се да го поправя — каза той. — Това е едно от нещата, които аз и Кам обсъждахме снощи — той спомена, че една от най-характерните черти на Хатауей е демонстрацията на обич и привързаност.

Развеселена и очарована, Попи направи физиономия.

— Какво друго ти каза?

Настроението на Хари се промени със скоростта на живак. Той й хвърли ослепителна усмивка.

— Сравни го с това да работиш с арабски коне… те са отговорни, бързи, но се нуждаят от свободата си. Никога не можеш да станеш господар на такъв кон… само другар. — Той направи пауза, преди да продължи: — Или поне мисля, че така каза. Бях полумъртъв от изтощение, освен това пиехме бренди.

— Това звучи в негов стил. — Попи вдигна поглед към небето. — И след като ти е дал този мъдър съвет, те е изпратил при мен, коня.

Хари спря и я придърпа към себе си, отхвърляйки плитката й, за да я целуне по шията.

— Да — прошепна той. — Но пък каква само езда беше.

Тя се изчерви и се извъртя с възмутен смях, но той настоятелно я целуваше, проправяйки си път към устата й. Устните му бяха топли, примамващи, решителни. Но след като получи достъп до устата й, той утихна и я притисна нежно към своята. Харесваше му да дразни, да съблазнява. Тя усети, че я пронизва топлина, възбудата се разгоря във вените й, тайните й местенца настръхнаха сладко.

— Обичам да те целувам — промърмори той. — Това беше най-лошото наказание, което можа да измислиш, да не ми позволяваш да го правя.

— Не беше наказание — възрази Попи. — А само знак, че една целувка означава нещо специално за мен. А след онова, което ти направи, се страхувах да бъда близо до теб.

Всеки намек за веселост напусна изражението на Хари. Той погали косата й и прокара опакото на ръката си отстрани по лицето й.

— Няма да те предам. Знам, че нямаш основание да ми вярваш, но с времето се надявам…

— Аз наистина ти вярвам — каза тя сериозно. — Вече не се страхувам.

Хари беше объркан от думите й и още повече от силата на своята реакция към тях. Завладя го непознато чувство, дълбока, разбиваща страст. Гласът му прозвуча малко странно и за собствените му уши, когато попита:

— Как можеш да ми вярваш, когато няма начин да знаеш дали заслужавам, или не?

Ъгълчетата на устните й се вдигнаха нагоре.

— Това е доверието, не е ли така?

Хари не се сдържа и я целуна отново, обхванат едновременно от обожание и възбуда. Едва усещаше формата на тялото й през пластовете фусти и ръцете му се разтрепериха от нетърпение да вдигне надипления плат, да махне всички пречки между тях. Един бърз поглед към двете страни на пътеката разкри, че са сами и никой не ги гледа. Щеше да е толкова лесно да я сложи да легне върху мекия килим от листа и мъх, да вдигне роклята й и да я обладае тук, в гората. Избута я встрани от пътеката, пръстите му стискаха полите й.

Насили се да спре, дишаше тежко от усилие да възпре желанието си. Трябваше да е внимателен с Попи, да мисли за нея. Тя заслужаваше нещо по-добро от това съпругът й да се нахвърли върху нея в гората.

— Хари? — прошепна тя объркана, когато той обърна лицето й така, че да не го гледа.

Държеше я изотзад, сключил ръце пред гърдите й.

— Кажи нещо да ме разсееш — произнесе той, шегувайки се само донякъде. След което си пое дълбоко въздух. — На косъм съм от това да те обладая точно тук.

Попи замълча за миг. Или беше загубила дар слово от ужас, или обмисляше възможността. Явно бе последното, защото попита:

— Може ли да се прави навън?

Въпреки силната си възбуда, Хари не се сдържа и се засмя.

— Скъпа, едва ли има място, където да не може да се прави. Срещу дървета или стени, на столчето във ваната, на стълбища или маси… балкони, карети… — Той издаде глух стон. — По дяволите, трябва да спра това, иначе няма да мога да се върна обратно.

— Никой от тези начини не изглежда удобен — каза Попи.

— Стол би ти харесал. Гарантирам.

Тя се разтърси от смях и гърбът й се опря в гърдите му. Двамата почакаха, докато Хари се успокои достатъчно, за да се отдели от нея.

— Добре — каза той, — това беше една приятна разходка. Защо не се върнем обратно и…

— Но още не сме изминали и половината път… — възрази тя.

Хари отмести очи от очаквателното й лице към дългата пътека, която се простираше пред тях, и въздъхна. Те сплетоха ръце и тръгнаха отново по пръстта, нашарена от слънце и сенки.

След минута Попи се обърна към него:

— Ти и Катрин ходили ли сте си един друг на гости, писали ли сте си?

— Не. Не се разбираме много добре.

— Но защо?

Това не беше тема, по която Хари обичаше да мисли, а още по-малко — да обсъжда. Пък и това да говориш откровено с някого, да не скриваш нищо… беше като да си постоянно гол, само дето Хари предпочиташе да е гол в буквалния смисъл на думата, пред това да разкрива личните си мисли и чувства. Но ако това бе цената да има Попи, проклет да е, ако не я плати.

— Първия път, когато срещнах Кат — каза той, — тя беше в трудна ситуация. Направих всичко възможно, за да й помогна, но не бях особено мил. Никога не съм страдал от излишък на доброта. Бих могъл да съм по-добър към нея. Бих могъл… — Той тръсна нетърпеливо глава. — Но стореното — сторено. Подсигурих я финансово, така че да е независима през остатъка от живота си. Тя не е длъжна да работи.

— Тогава защо кандидатства за позиция при Хатауей? Не мога да си представя защо би искала да се подложи на безнадеждната работа да превърне в дами Биатрикс и мен.

— Предполагам, че е искала да бъде със семейство. Да разбере какво е да бъдеш със семейство. И да не е самотна или да скучае. — Той спря и я погледна въпросително. — Защо казваш, че е било безнадеждна работа? Ти си истинска дама.

— Три пропаднали лондонски сезона — изтъкна тя.

Хари издаде подигравателен звук.

— Което няма нищо общо с това да си дама.

— Тогава защо?

— Най-голямата пречка е твоята интелигентност. Не си даваш труда да я криеш. Едно от нещата, които Кат не те е научила, е как да ласкаеш мъжкото самолюбие — защото тя самата изобщо няма представа как да го прави. А никой от тези идиоти не би могъл да толерира идеята да има съпруга, която е по-умна от него самия. Второ, ти си красива, което означава, че трябва винаги да се тревожат, че ще си постоянна мишена за вниманието на други мъже. И като връх на всичко, твоето семейство… е твое семейство. Такива сте, че трябва непрекъснато да ви държат под контрол, а всички знаят, че е по-добре да си намерят някое скучно, глупаво момиче, за което да се оженят. Всички, с изключение на Бейнинг, който бе до такава степен завладян от теб, че привличането засенчи всички други съображения. Господ вижда, че не мога да не му го призная.

Попи му хвърли неуверен поглед.

— Ако съм толкова застрашително интелигентна и красива, тогава защо ти искаш да се ожениш за мен?

— Аз не се страхувам от ума ти, от семейството ти или красотата ти. А повечето мъже се страхуват прекалено много от мен, за да погледнат втори път към съпругата ми.

— Имаш ли много врагове? — попита тя тихо.

— Да, слава богу. Те не са толкова неприятни, колкото приятелите.

Макар че Хари бе напълно сериозен, на Попи това й се стори във висша степен забавно. След като смехът й утихна, тя спря и се обърна към него със скръстени ръце.

— Ти се нуждаеш от мен, Хари.

Той спря пред нея и главата му се наклони към нейната.

— Разбрах го.

Звуците на ливадарчета, кацнали на клоните над тях изпълниха паузата, цвърченето им прозвуча като удряне на речни камъчета едно в друго.

— Искам да те попитам нещо — каза Попи.

Хари изчака търпеливо, погледът му се спря върху лицето й.

— Можем ли да останем в Хемпшир няколко дена?

Очите му станаха предпазливи.

— С каква цел?

Тя се усмихна несигурно.

— Нарича се почивка. Излизал ли си някога преди в почивка?

Хари поклати глава.

— Нямам представа какво бих правил.

— Четеш, разхождаш се, яздиш, ходиш на риболов или на лов, може би се отзоваваш на покани за гостуване у съседи… обикаляш местните руини, посещаваш магазини в града… — Попи спря, когато видя липсата на ентусиазъм върху лицето му. — Любиш се със съпругата си?

— Дадено — каза той веднага.

— Може ли да останем две седмици?

— Десет дена.

— Единайсет? — попита тя с надежда.

Хари въздъхна. Единайсет дена далеч от „Рътлидж“. В непосредствената компания на зетьовете си. Понечи да възрази, но не беше чак толкова глупав, че да рискува спечеленото доверие на Попи. Беше дошъл тук с очакването за кралска битка, за да я върне обратно в Лондон. Но ако Попи щеше да го приеме охотно в леглото си и след това да се върне с него без да го прави на въпрос, това си струваше отстъпката от негова страна. И все пак… единайсет дена…

— Защо не? — прошепна той. — И без това сигурно ще се побъркам след третия.

— Тогава всичко е наред — засмя се Попи. — Никой наоколо няма да забележи.

* * *

„До господин Джейкъб Валънтайн

Хотел «Рътлидж»

Лондон

Валънтайн,

Надявам се това писмо да ви завари в добро здраве. Пиша го, за да ви известя, че госпожа Рътлидж и аз решихме да останем в Хемпшир до края на месеца.

Докато отсъствам, движете нещата както обикновено.

Искрено ваш,

Дж. Х. Рътлидж.“

Джейк вдигна очи от писмото и ченето му увисна невярващо. „Движете нещата както обикновено“? Нищо обикновено нямаше в това.

— Е, какво пише? — попита го госпожа Пениуисъл, докато почти всички в офиса бяха опънали вратове да чуят.

— Няма да се върнат до края на месеца — каза Джейк замаян.

Странна усмивка изкриви устните на икономката.

— Слава богу. Тя го направи.

— Какво е направила?

Преди жената да отговори, възрастният портиер се промъкна боязливо и попита с дискретен тон:

— Госпожо Пениуисъл, дочух случайно разговора ви… да разбирам ли, че господин Рътлидж си взема отпуска?

— Не, господин Лафтън — каза тя с неустоима усмивка. — Взема си меден месец.