Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempt Me at Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 143 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Лайза Клейпас. Попи

ИК „Ергон“, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-98-1

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Попи не беше на себе си от раздразнителност и вълнение. Майкъл щеше да пристигне скоро, за да придружи семейството на изложбата за цветя. След цялото това увъртане и претексти, това щеше да е първата стъпка към открито признато ухажване.

Тя се бе облякла с особено внимание в жълта рокля за разходка, украсена с черен кадифен кант. Пластовете поли бяха хванати нагоре на разстояния с черни кадифени панделки. Биатрикс носеше подобен ансамбъл, само че нейният беше син, с шоколадовокафява украса.

— Прекрасно — произнесе госпожица Маркс, усмихвайки се, когато те влязоха в приемната на семейния апартамент. — Вие ще сте двете най-елегантни млади дами на изложбата. — Тя се пресегна към вдигнатите нагоре къдрици на Попи и забоде един фуркет по-здраво. — Освен това предчувствам, че господин Бейнинг няма да може да откъсне очи от вас — добави тя.

— Той малко закъснява — каза Попи напрегнато. — Не е характерно за него. Надявам се да няма някакви затруднения.

— Скоро ще пристигне, сигурна съм.

Кам и Амелия влязоха в стаята. Амелия сияеше порозовяла, тясното й кръстче бе пристегнато с колан от бронзова кожа, който подхождаше на обувките й за разходка.

— Какъв чудесен ден за екскурзия — каза тя, а сините й очи блестяха. — Макар да се съмнявам, че ти изобщо ще забележиш цветята, Попи.

Като сложи ръка на диафрагмата си, Попи изпусна несигурна въздишка.

— Всичко е толкова изнервящо.

— Знам, скъпа. — Амелия отиде и я прегърна. — Точно затова съм толкова неизразимо благодарна, че никога не се наложи да издържа лондонския сезон. Нямаше да имам твоето търпение. Наистина, би трябвало да облагат с данък лондонските ергени, докато трае ухажването.

— Не виждам защо хората трябва да се женят изобщо — каза Биатрикс. — Никой не е карал Адам и Ева да се женят, нали? Живели са си заедно свободно. Защо ние трябва да се занимаваме с разни сватби, щом те не са го правили?

Попи се засмя нервно.

— Когато господин Бейнинг дойде — каза тя, — моля те, не започвай такива странни теми, Биа. Боя се, че не е свикнал с нашия начин на… ами, с нашите…

— Колоритни дискусии — притече се на помощ госпожица Маркс.

Амелия се усмихна.

— Не се притеснявай, Попи. Ще се държим толкова сериозно и правилно, че ще сме пълна скука.

— Благодаря — разпалено отвърна Попи.

— И аз ли трябва да съм скучна? — обърна се Биатрикс към госпожица Маркс, която кимна ентусиазирано.

С въздишка Биатрикс се върна до една маса в ъгъла и започна да изпразва джобовете си.

Стомахът на Попи се сви, когато чу на вратата да се чука.

— Тук е — каза тя, останала без дъх.

— Аз ще отворя. — Госпожица Маркс й се усмихна окуражително. — Дишай, скъпа.

Попи кимна и се опита да се успокои. Тя видя, че Кам и Амелия си разменят погледи, които не можа да интерпретира. Разбирателството между двамата беше толкова пълно, че изглеждаше сякаш четат мислите си.

Изкуши се да се усмихне, когато си спомни коментара на Биатрикс, че зайците се чувствали най-щастливи в двойка. Биатрикс имаше право. Попи мечтаеше с цялото си сърце да бъде обичана, да бъде част от двойка. И беше чакала толкова дълго, при положение, че връстничките й бяха вече омъжени и имаха по две-три деца. Изглежда това бе обща съдба за сестрите Хатауей — да намират любовта по-късно.

Мислите й бяха прекъснати, когато Майкъл влезе в стаята и се поклони. Избликът на радост бе потиснат от изражението му, по-мрачно, отколкото някога би могла да си представи, че е възможно. Тенът му беше блед, очите зачервени, сякаш не е спал. Всъщност, изглеждаше болен.

— Господин Бейнинг — каза тя тихо, а сърцето й заби като на малко животинче, борещо се да се освободи от капан. — Добре ли сте? Какъв е проблемът?

Кафявите очи на Майкъл, обикновено толкова топли, бяха мрачни, когато погледна семейството й.

— Извинете ме — произнесе той дрезгаво. — Не знам какво да кажа. — Дишаше на пресекулки. — Изпитвам известна… трудност… невъзможно е. — Погледът му спря върху Попи. — Госпожице Хатауей, трябва да говоря с вас. Не знам дали е възможно да останем за малко насаме…

Молбата му бе последвана от тежка тишина. Кам изгледа младия мъж с неразгадаемо изражение на лицето, докато Амелия тръсна леко глава, сякаш отказваше да приеме предстоящото.

— Боя се, че няма да е редно, господин Бейнинг — промърмори госпожица Маркс. — Трябва да мислим за репутацията на госпожица Хатауей.

— Разбира се. — Той прокара ръка по челото си и Попи осъзна, че пръстите му треперят.

Нещо наистина се беше объркало. Обзе я ледено спокойствие. Тя произнесе със замаян глас, който прозвуча сякаш не беше нейният.

— Амелия, може би ще можеш да останеш в стаята с нас?

— Да, разбира се.

Останалите от семейството, включително госпожица Маркс, излязоха от стаята.

Попи усети студени ручейчета пот под ризата си и под мишниците й избиха мокри петна. Тя седна на дивана и погледна Майкъл с разширени очи.

— Вие също можете да седнете.

Той се поколеба и погледна към Амелия, която застана отстрани до прозореца.

— Заповядайте, седнете, господин Бейнинг — каза Амелия, загледана към улицата навън. — Опитвам се да се преструвам, че не съм тук. Много съжалявам, че не можете да останете насаме, но се боя, че госпожица Маркс е права. Репутацията на Попи трябва да бъде пазена.

Макар да нямаше и следа от укор в тона й, Майкъл трепна видимо. Сядайки до Попи, той взе ръцете й и наведе глава към тях. Пръстите му бяха по-студени и от нейните.

— Имах отвратителен скандал с баща ми снощи — каза той с глух глас. — Явно до него е стигнал слух за интереса ми към вас. Във връзка с намеренията ми. Той беше… възмутен.

— Сигурно е било ужасно — каза Попи, знаейки, че Майкъл рядко, ако не и никога, не се е карал с баща си. Той благоговееше пред виконта, стараейки се всячески да му угоди.

— Повече от ужасно. — Майкъл си пое треперливо дъх. — Ще ви спестя подробностите. Резултатът от един дълъг, много грозен спор е, че виконтът ми постави ултиматум. Ако се оженя за вас, ще бъда отхвърлен. Ще се откаже от мен като от син и ще бъда лишен от наследство.

В стаята не се чу никакъв звук, освен рязкото поемане на дъх от Амелия.

Болка прободе гърдите на Попи и въздухът напусна дробовете й.

— Каква причина ви изтъкна? — успя да попита тя.

— Само тази, че не сте била подходящия тип булка за Бейнинг.

— Ако му дадете време да се успокои… да се опита да промени мнението си… Мога да чакам, Майкъл. Ако трябва, ще чакам вечно.

Майкъл поклати глава.

— Не мога да ви окуражавам да чакате. Отказът на баща ми е категоричен. Може да отнеме години, докато промени мнението си, ако изобщо стане. А междувременно вие заслужавате шанс да намерите щастие.

Попи го изгледа сериозно.

— Мога да бъда щастлива само с вас.

Майкъл вдигна глава, очите му бяха тъмни и блестящи.

— Съжалявам, Попи. Съжалявам, че ви дадох причина да се надявате, когато не е било възможно. Единственото ми извинение е, че мислех, че познавам баща си, а явно не е било така. Винаги съм вярвал, че мога да го убедя да приеме жената, която обичам, че моята преценка би била достатъчна. А аз… — Гласът му секна. Той преглътна мъчително. — Аз наистина ви обичам. Аз… по дяволите, никога няма да му простя това. — Като пусна ръцете й, той бръкна в джоба на сакото си и извади пакет писма, свързани с панделка. Всички писма, които му беше писала. — Дадох дума да ви ги върна.

— Аз няма да върна вашите — каза Попи, поемайки писмата с трепереща ръка. — Искам да ги задържа.

— Това е ваше право, разбира се.

— Майкъл — подзе Попи съкрушено, — обичам ви.

— Аз… не мога да ви дам никаква надежда.

Двамата стояха мълчаливи и треперещи, и се гледаха един друг отчаяно.

Гласът на Амелия прониза задушаващата тишина. Той прозвуча благословено рационално.

— Възраженията на виконта не бива да ви спират, господин Бейнинг. Той не може да ви попречи да наследите титлата и свързаните с нея имоти, нали?

— Така е, но…

— Заведете сестра ми в Гретна Грийн[1]. Ние ще осигурим екипажа. Зестрата на сестра ми е достатъчно голяма, за да подсигури приличен годишен доход за двама ви. Ако имате нужда от повече, съпругът ми ще я увеличи. — Амелия го изгледа предизвикателно. — Ако желаете сестра ми, господин Бейнинг, оженете се за нея. Хатауей ще ви помогнат да устоите на бурите, които може да последват.

Попи никога не бе обичала сестра си повече, отколкото я обичаше в този момент. Тя гледаше сестра си с несигурна усмивка на лицето и пълни със сълзи очи.

Усмивката й изчезна, обаче, когато Майкъл отвърна мрачно.

— Титлата и недвижимият имот се унаследяват, но до смъртта на баща ми ще трябва да бъда оставен на собствени средства, каквито не съществуват. А аз не мога да живея от благотворителността на семейството на съпругата ми.

— Не е благотворителност, когато става дума за семейството — възрази Амелия.

— Не разбирате, че Бейнинг гледат на това по различен начин — каза Майкъл. — Това е въпрос на чест. Аз съм единствен син. Отглеждан съм и съм възпитаван за едно нещо от мига, в който съм бил роден — да нося отговорностите на класата и титлата си. Това е нещо, което съм знаел винаги. Не мога да живея като изгнаник, вън от кръга на баща ми. Не мога да живея със скандали. — Той хвана главата си с ръце. — Господи, мили, уморен съм от спорове. Мозъкът ми се върти в кръг цяла нощ.

Попи видя нетърпението върху лицето на сестра си и разбра, че Амелия е готова да го обори по всяка точка заради нея. Но тя задържа погледа на Амелия и поклати глава, изпращайки й мълчаливо послание: „Няма полза“. Майкъл вече бе решил. Той никога нямаше да се противопостави на баща си. Спорът само щеше да го накара да се чувства още по-ужасно, отколкото вече се чувстваше.

Амелия затвори уста и се обърна отново към прозореца.

— Съжалявам — каза Майкъл след дълго мълчание, все още държейки ръцете на Попи. — Никога не съм искал да ви заблуждавам. Всичко, което ви казах за чувствата си — всяка дума беше истина. Единственото ми съжаление е, че ви пропилях времето. Безценно време за момиче във вашето положение.

Макар, че не го бе казал като обида, Попи примига.

Момиче в нейното положение.

Двайсет и тригодишна. Неомъжена. Зарязана след третия си сезон.

Тя внимателно издърпа ръцете си от неговите.

— Не сте пропилели нищо — успя да каже тя. — Доволна съм, че се запознах с вас, господин Бейнинг. Моля ви, не съжалявайте. Аз не съжалявам.

— Попи — каза той със страстен глас, който почти я смаза.

Тя бе ужасена, че може да избухне в сълзи.

— Моля ви, идете си.

— Само ако можехте да разберете…

— Разбрах. Наистина. И ще се оправя… — Тя спря и преглътна мъчително. — Моля ви, идете си. Моля ви.

Осъзна, че Амелия се приближава, чу я да казва нещо на Майкъл, избутвайки го от апартамента, преди Попи да изгуби присъствие на духа. Скъпата Амелия, която не се поколеба да се опълчи на мъж, много по-едър от самата нея.

Кокошка, която гони крава, помисли си Попи и се изкикоти, макар по бузите й да се стичаха горещи сълзи.

След като затвори вратата, Амелия седна до сестра си и я прегърна през раменете. Погледна в мокрите й очи.

— Ти си — каза тя с грапав от емоции глас, — невероятна лейди, Попи. И много по-мила, отколкото той заслужаваше. Толкова се гордея с теб. Чудя се дали той разбира какво е изгубил.

— Вината не беше негова.

Амелия измъкна кърпичка от ръкава си и й я подаде.

— Спорно е. Но аз не го обвинявам, тъй като това няма да помогне. Не мога да не кажа, обаче… че фразата „Не мога“ излиза прекалено лесно от устата му.

— Той е покорен син — каза Попи и избърса сълзите си, след което се предаде и притисна кърпичката към очите си.

— Да, добре… отсега нататък те съветвам да търсиш мъж, който сам се издържа.

Попи поклати глава, заровила лице в носната кърпичка.

— Няма подходящ за мен…

Тя усети ръцете на сестра си да я прегръщат силно.

— Има. Има, уверявам те. Той те чака. Ще те намери. А някой ден Майкъл Бейнинг няма да е нищо повече от далечен спомен.

Попи се разплака още по-силно.

— Толкова боли, Амелия. Имам чувството, че това никога няма да свърши.

Амелия внимателно изви главата й към раменете си и целуна мократа й буза.

— Знам — каза тя. — Преживях го някога. Спомням си какво е. Ще плачеш, после ще си ядосана, а след това отчаяна и накрая отново ядосана. Но знам лек за разбито сърце.

— Какъв е? — попита Попи, изпускайки една накъсана въздишка.

— Времето… молитвата… а най-много от всичко семейството, което те обича. Ти винаги ще си обичана, Попи.

Попи успя да се усмихне несигурно.

— Благодаря на бога за сестрите си — каза тя и се разрида на рамото на Амелия.

 

 

Много по-късно същата нощ по вратата на частния апартамент на Хари Рътлидж се чу решително почукване. Джейк Валънтайн спря по средата на изваждането на чисти дрехи и лъснати черни обувки за сутринта. Отиде да отвори вратата и се озова пред лицето на смътно позната жена. Беше дребна и слаба, със светлокестенява коса и сиво-сини очи, а на върха на носа й стърчаха очила с кръгли рамки. Той я гледа известно време, опитвайки се да я прецени.

— Мога ли да ви помогна?

— Искам да се срещна с господин Рътлидж.

— Боя се, че в момента не си е вкъщи.

Устата й се изкриви при изтърканата фраза, използвана от слугите, когато господарите не искаха да бъдат безпокоени. Тя му заговори презрително:

— Имате предвид „не си е вкъщи“ в смисъл, че не желае да ме види, или „не си е вкъщи“ в смисъл, че е излязъл?

— Така или иначе — каза Джейк непреклонно, — няма да го видите тази вечер. Но истината е, че не е тук. Има ли някакво съобщение, което да му предам?

— Да. Кажете му, че се надявам да гние в ада заради това, което причини на Попи Хатауей. Кажете му също, че ако се доближи до нея, ще го убия.

Джейк реагира с пълна липса на тревога, дължаща се на факта, че смъртните заплахи срещу Хари бяха нещо обичайно.

— А вие сте…?

— Просто му предайте съобщението — каза тя отсечено. — Той ще разбере от кого е.

* * *

Два дни по-късно, след като Майкъл Бейнинг беше посетил хотела, братът Хатауей, Лео, лорд Рамзи, дойде на визита. Като останалите бонвивани, Лео наемаше малка къща с тераса в „Мейфеър“[2] по време на сезона, а в края на юни се връщаше в имението си в провинцията. Макар да беше по-лесно да избере да живее със семейството в „Рътлидж“, той предпочиташе усамотението.

Никой не можеше да отрече, че Лео е красив мъж, висок и с широки рамене, с тъмнокестенява коса и удивителни очи. За разлика от сестрите си, неговите очи бяха бледосини, парченца лед, оцветени с тъмни ръбове. Натрапчиви. Отегчени. Той се държеше като развратник и усърдно поддържаше този имидж, сякаш никога не го беше грижа за никого и нищо. Имаше моменти, обаче, когато маската се вдигаше за достатъчно дълго, за да разкрие мъж с дълбоки чувства, и в тези редки моменти Катрин се опасяваше най-много за него.

Когато бяха в Лондон, Лео обикновено бе твърде зает, за да прекарва времето си със семейството, от което Катрин беше много доволна. От мига, в който се бяха срещнали, тя бе почувствала дълбока антипатия към него, а и той към нея, кремък и желязо, които се блъскат, предизвиквайки искри на омраза. В случаите, когато се състезаваха да видят кой може да каже най-голямата обида на другия, всеки от тях изследваше, подръчкваше, опитваше се да намери най-уязвимите места. Изглежда не можеха да се сдържат, постоянно се наскърбяваха.

Катрин отвори вратата на семейния апартамент и бе неприятно изненадана, когато се озова срещу високия, широкоплещест Лео. Той бе облечен модерно в черно сако с широки ревери, свободни панталони без гънчица и жилетка на дръзки шарки със сребърни копчета.

Той я изгледа ледено и арогантна усмивка изкриви ъгълчетата на устните му.

— Добър ден, Маркс.

Катрин остана с каменно лице, гласът й бе пълен с презрение.

— Лорд Рамзи. Изненадана съм, че успяхте да се откъснете от развлеченията си, за да посетите сестра си.

Лео й хвърли насмешлив поглед.

— Какво съм направил, за да заслужа да ме хокате? Знаете ли, Маркс, ако някога се научите да си държите езика зад зъбите, шансовете ви да привлечете някой мъж ще се увеличат значително.

Тя присви очи.

— Защо ми е да привличам мъж? Вече съм видяла каква стока са.

— Ако не за друго — каза Лео, — необходими сме ви, за да помогнем да бъдат произведени още жени. — Той спря. — Как е сестра ми?

— Съкрушена.

Устата на Лео стана мрачна.

— Позволете да вляза, Маркс. Искам да я видя.

Катрин отстъпи встрани.

Лео влезе в приемната и завари Попи да седи сама с книга в ръка. Погледна я преценяващо. Обикновено ясните очи на сестра му бяха бледи и мътни. Тя изглеждаше неописуемо слаба, сякаш състарена от мъка.

Изпълни го гняв. На този свят имаше само няколко души, на които държеше, и Попи бе една от тях.

Беше нечестно, че на хората, които най-много копнееха за любов, търсеха я най-силно, тя им се изплъзва. Освен това нямаше причина Попи, най-хубавото момиче в Лондон, да не се е омъжило досега. Но Лео бе прехвърлил наум списъка с познатите си, обмисляйки дали някой от тях би могъл да се ожени за сестра му, и никой не изглеждаше дори и малко подходящ. Ако имаше правилния характер, той беше идиот или пък изкуфял. Другите пък бяха развратници, прахосници и негодяи. Господ да му е на помощ, аристокрацията бе една колекция от мъжки екземпляри, достойни за окайване. Впрочем, той включваше и себе си в това число.

— Здравей, сестричке — каза Лео нежно, приближавайки се към нея. — Къде са останалите?

Попи се усмихна изнурено.

— Кам излезе по работа, а Амелия и Биатрикс са в парка, разхождат Рай в количката. — Тя отмести крака си, за да направи място за него на дивана. — Ти как си, Лео?

— Няма значение. Ами ти?

— Никога не съм била по-добре — отвърна тя смело.

— Да, виждам. — Той седна и я прегърна, привличайки я към себе си. Притисна я и я потупа по гърба. — Този негодник… Ще го убия.

— Не — каза тя с натежал глас, — той не е виновен. Искрено искаше да се ожени за мен. Намеренията му бяха добри.

Лео я целуна по косата.

— Никога не вярвай на мъже с добри намерения. Те винаги те разочароват.

Отказвайки да се усмихне на остроумието му, Попи се дръпна да го погледне.

— Искам да се прибера у дома, Лео — каза тя жално.

— Разбира се, че ще се прибереш, скъпа. Само че не сега.

Тя примига.

— Защо не?

— Да, защо не? — попита язвително Катрин Маркс, докато сядаше на близкия стол.

Лео млъкна и погледна намръщено по посока на компаньонката, преди да върне обратно вниманието си към Попи.

— Носят се слухове — каза той безцеремонно. — Снощи отидох на една сбирка, организирана от съпругата на посланика на Испания — едно от онези събития, на които отиваш само за да можеш да кажеш, че си ходил — и не мога да преброя колко пъти бях питан и разпитван за теб и Бейнинг. Всички изглежда си мислят, че си била влюбена в него, а той те е отхвърлил, защото баща му смята, че не си достатъчно подходяща.

— Това е истината.

— Попи, това е лондонското общество, където истината може да ти донесе неприятности. Ако кажеш една истина, ще трябва да кажеш втора, след това трета, за да продължиш да ги прикриваш.

Това я накара да се усмихне искрено.

— Съвет ли се опитваш да ми дадеш, Лео?

— Да, и макар винаги да съм ти казвал да не обръщаш внимание на съветите ми, този път е по-добре да ги приемеш. Последното значително събитие за сезона е бал, даван от лорд и лейди Норбъри следващата седмица…

— Ние току-що написахме съжаленията си — информира го Катрин. — Попи не желае да присъства.

Лео я изгледа остро.

— Изпратихте ли ги?

— Не, но…

— Тогава ги скъсайте. Това е заповед. — Лео видя дребната й фигурка да замръзва и изпита перверзно удоволствие от това.

— Но, Лео — възрази Попи. — Нямам желание да ходя на никакъв бал. Хората сигурно ще искат да разберат дали…

— Със сигурност ще искат — съгласи се Лео. — Като тълпа лешояди. Точно затова трябва да присъстваш. Защото ако не го сториш, ще бъдеш направена на пух и прах от слухове и ще ти се подиграват без капка милост при започването на следващия сезон.

— Не ме интересува — каза Попи. — Не се каня да участвам в друг сезон.

— Може да промениш мнението си. А аз искам да имаш избор. Ето защо ще отидеш на бала, Попи. Ще облечеш най-хубавата си рокля, ще си сложиш сини панделки в косите и ще им покажеш, че не даваш пет пари за Майкъл Бейнинг. Ще танцуваш и ще се смееш, ще държиш главата си високо изправена.

— Лео — простена Попи. — Не знам дали мога.

— Разбира се, че можеш. Гордостта ти го изисква.

— Нямам никакви причини да съм горда.

— Нито пък аз — каза Лео. — Но това не ме спира, нали? — Той премести очи от неохотното изражение на Попи към неразгадаемото лице на Катрин. — Кажете й, че съм прав, по дяволите — каза й той. — Трябва да отиде, нали?

Катрин се поколеба. Колкото и да не й се искаше да признае, Лео наистина беше прав. Увереният, усмихнат вид на Попи на бала щеше да спре одумките в лондонските салони. Но в същото време инстинктите й казваха, че Попи трябва да бъде отведена на сигурно в Хемпшир колкото се може по-скоро. Докато беше в града, тя бе в близост до Хари Рътлидж.

От друга страна… Хари никога не посещаваше такива събития, на които отчаяни майки — сватовници с непоискани дъщери драпаха да впримчат всеки свободен в момента ерген. Хари никога нямаше да се принизи да отиде на бала на Норбъри, особено след като появата му там щеше да се превърне в същински цирк.

— Моля ви, контролирайте езика си — каза Катрин. — Да, прав сте. Макар че ще е трудно за Попи. Ако изгуби присъствие на духа на бала… ако даде път на сълзите… това ще подхрани слуховете още повече.

— Няма да изгубя присъствие на духа — заяви Попи. — Имам чувството, че съм изплакала достатъчно сълзи за един живот.

— Добро момиче — похвали я Лео. След това погледна притесненото изражение на Катрин и се усмихна. — Изглежда, че най-после постигнахме съгласие за нещо, Маркс. Но не се тревожете — сигурен съм, че това няма да се случи отново.

Бележки

[1] Село в Шотландия, известно с извършването на венчални обреди без формалности. — Б.пр.

[2] Аристократичен квартал в Лондон. — Б.пр.