Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempt Me at Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 143 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Лайза Клейпас. Попи

ИК „Ергон“, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-98-1

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Седнала пред тоалетната масичка, Попи напудри носа си и сложи на устните си мехлем от листа на роза. Тази вечер тя и Хари бяха поканени на вечеря, давана в една от частните трапезарии, официално събитие, което щеше да бъде посетено от чужди дипломати и правителствени чиновници, които да засвидетелстват почитания на гостуващия монарх на Прусия, крал Фридрих Вилхелм IV. Госпожа Пениуисъл бе показала на Попи менюто и Попи бе отбелязала с кисела усмивка, че с всичките тези десет блюда очаква вечерята да свърши след полунощ.

Попи бе облечена в най-хубавата си рокля, виолетова коприна, която блещукаше в сини и розови нюанси, когато по нея минеше светлина. Уникалният цвят беше постигнат с нова синтетична боя и беше толкова впечатляващ, че почти не се нуждаеше от орнаменти. Горната част на роклята бе сложно загърната, оставяйки голи раменете, а богатите, наслоени фусти шумоляха меко, когато се движеше.

Точно когато Попи остави четката за пудра, Хари застана на прага и я огледа бавно.

— Тази вечер никоя няма да може да се сравнява с теб — прошепна той.

Тя се усмихна и промърмори благодарност.

— Ти също изглеждаш много елегантен — каза тя, въпреки че „елегантен“ изобщо не беше подходящата дума, за да опише съпруга си.

Хари беше изключително красив в официалните си одежди в бяло и черно, с безупречна снежнобяла вратовръзка и лъснати до блясък обувки. Носеше елегантните си дрехи с небрежна лекота, толкова приятен и привлекателен, че беше лесно да забравиш пресметливостта му.

— Време ли е вече да слизаме? — попита Попи.

Хари извади часовника от джоба си и го погледна.

— Четиринайсет… не, тринайсет минути.

Веждите й се вдигнаха, когато видя колко очукан и издраскан беше часовникът.

— Мили боже. Сигурно го носиш от дълго време.

Той се поколеба, преди да й го покаже. Попи го взе внимателно. Часовникът беше малък, но тежък в дланта й, златото пазеше топлината на тялото му. Тя вдигна капачето и видя, че надрасканият метал не е надписан или украсен.

— Откъде е? — попита го тя.

Хари го пъхна в джоба си. Изражението му беше неразгадаемо.

— От баща ми, когато му казах, че тръгвам за Лондон. Каза ми, че неговият баща му го дал години преди това със съвета, когато стане успял човек, да го отпразнува като си купи нов, по-хубав. Връчи ми го със същия съвет.

— Но ти така и не си си купил нов?

Хари поклати глава.

Смутена усмивка се плъзна по устните й.

— Бих казала, че си постигнал повече от достатъчно успех, за да заслужиш нов часовник.

— Още не.

Тя си помисли, че той сигурно се шегува, но в изражението му нямаше смях. Смутена и очарована, Попи се запита колко още богатство възнамерява да спечели, колко власт иска да придобие, преди да реши, че е достатъчно.

Може би за Хари Рътлидж нямаше такова нещо като „достатъчно“.

Тя бе отвлечена от мислите си, когато той извади нещо от джоба на сакото си, плоска правоъгълна кутия от кожа.

— Подарък — каза Хари и й я подаде.

Очите й се ококориха от изненада.

— Не беше нужно да ми даваш нищо. Благодаря ти. Не очаквах… Ах! — Това последно възклицание се откъсна от устата й, когато отвори кутията и вдигна една диамантена огърлица, която приличаше на езеро от блестящ огън върху кадифената подплата. Беше тежка гирлянда от проблясващи цветя и свързващи четирилистници.

— Харесва ли ти? — попита Хари небрежно.

— Да, разбира се, тя е… поразителна. — Попи никога не си бе представяла, че ще притежава такова бижу. Единствената огърлица, която имаше, беше една перла, закачена на верижка. — Може ли… може ли да си я сложа тази вечер?

— Мисля, че ще подхожда на роклята. — Хари вдигна огърлицата от кутията, застана зад Попи и я закопча внимателно около шията й. Студената тежест на диамантите и топлото докосване на пръстите му до тила й я накараха да потръпне. Той остана зад нея, ръцете му се отпуснаха леко върху извивките на шията й и започнаха да я галят.

— Хубава е — промърмори той. — Макар че нищо не е по-хубаво от голата ти кожа.

Попи се взря в огледалото, но не в пламналото си лице, а в ръцете му върху нейната кожа. Двамата останаха неподвижни, гледаха отраженията си, сякаш бяха две фигури, обвити в лед.

Ръцете му се раздвижиха чувствено, сякаш докосваха безценно произведение на изкуството. С върха на средния си пръст той проследи линията на ключицата й към трапчинката в основата на гърлото.

Възбудена, Попи се измъкна от ръцете му и се изправи срещу него, заобикаляйки малкото столче.

— Благодаря ти — успя да каже тя. След това се приближи да го прегърне, ръцете й се плъзнаха по раменете му.

Това бе повече, отколкото възнамеряваше да направи, но имаше нещо в изражението му, което я трогна. Понякога бе виждала същото върху лицето на Лео в детството, когато го хванеха да прави някаква беля и той отиваше при майка им с букет цветя или някакво малко съкровище.

Ръцете на Хари се обвиха около нея, притискайки я по-близо. Той ухаеше възхитително, беше топъл и твърд под пластовете лен, коприна и вълна. Усети лекия му, неравен дъх по врата си.

Като затвори очи, Попи си позволи да се облегне върху него. Той я целуна отстрани по врата, продължавайки нагоре към линията на челюстта. Тя усети да я облива топлина от главата до петите и си даде сметка, че намира нещо изненадващо в прегръдката, чувство за сигурност. Двамата си пасваха идеално, мекота и твърдост, гъвкавост и напрегнатост. Сякаш всяка нейна извивка прилягаше перфектно към мускулестите му очертания. Нямаше нищо против да стои притисната в него, с него, още дълго.

Но Хари избра да вземе повече, отколкото му се предлагаше. Ръката му продължи отстрани на главата й, притискайки я назад, за да я целуне. Устата му се спусна бързо. Попи се изви и се отскубна от него.

После се обърна да го види, върху лицето й бе отпечатано ядосано изражение.

Реакцията й явно изненада Хари. В очите му блестяха гневни искри, сякаш тя бе постъпила във висша степен нечестно.

— Явно забраната за театрални представления за девственици е била вдигната.

Попи отговори с неестествена приповдигнатост.

— Не мисля, че е театрално да се дърпам, когато не искам да бъда целуната.

— Един диамант срещу една целувка. Толкова лоша сделка ли е?

Страните й се зачервиха.

— Оценявам щедростта ти. Но грешиш като мислиш, че можеш да купиш или да сключиш сделка срещу моята благосклонност. Аз не съм метреса, Хари.

— Очевидно. Защото срещу такава огърлица една метреса би отишла до това легло, би легнала охотно и би ми предложила да правя с нея каквото поискам.

— Никога не съм отказвала съпружеските ти права — каза тя. — Ако искаш, сега ще отида до леглото охотно и ще направя каквото искаш в същия този момент. Но не защото ми даде огърлица, сякаш това е част от някаква трансакция.

Далеч не успокоен, Хари я изгледа с нарастваща обида.

— Мисълта да лежиш като мъченица на жертвения олтар не е онова, което имах предвид.

— Защо, не е ли достатъчно, че искам да ти се подчиня? — избухна внезапно Попи. — Защо трябва да горя от нетърпение да легна с теб, когато ти не си съпругът, когото исках?

В мига, в който думите напуснаха устата й, Попи съжали за тях. Но беше прекалено късно. Очите на Хари се превърнаха в лед. Той отвори устни, а тя се стегна, знаейки, че ще каже нещо убийствено.

Вместо това той се обърна и излезе от стаята.

 

 

Да се подчиня.

Думата кръжеше като оса в съзнанието на Хари. И го жилеше отново и отново.

Да му се подчини… сякаш е някакъв отвратителен тип, когато някои от най-красивите жени в Лондон се молеха за неговото внимание. Чувствени, образовани жени с умели уста и ръце, желаещи да задоволят и най-екзотичните му желания… всъщност, можеше да има една от тях тази вечер.

Когато гневът му се уталожи достатъчно, за да може да се държи нормално, Хари се върна в спалнята на Попи и я информира, че е време да слязат за вечерята. Тя му хвърли предпазлив поглед, явно искаше да каже нещо, но усети, че трябва да държи устата си затворена.

Ти не си съпругът, когото исках.

И никога нямаше да бъде. Никакви заговори или манипулации нямаше да променят това.

Но Хари щеше да продължи да свири своята партия. Попи беше негова по закон, а Господ знаеше, че той има на своя страна парите. Времето щеше да се погрижи за останалото.

Официалната вечеря премина при голям успех. Всеки път, когато Хари погледнеше към другия край на дългата маса, виждаше, че Попи се държи възхитително. Беше спокойна и се усмихваше, участваше в разговорите, явно очаровайки своите събеседници. Оказа се точно както бе очаквал: същите качества, които се смятаха за недостатъци у неомъжено момиче, бяха на уважение у една омъжена жена. Острата наблюдателност на Попи и удоволствието от живите спорове я правеха далеч по-интересна, от която и да е сдържана госпожица със стеснителен, сведен надолу поглед.

Тя бе прелестна във виолетовата си рокля, изящната й шия оградена с диаманти, косата — блестяща като тъмен пламък. Природата я бе благословила щедро с красота. Но усмивката бе тази, която я правеше неустоима, усмивка толкова сладка и лъчезарна, че го стопляше целия.

Хари искаше и на него да се усмихва така. Правеше го, в началото. Трябваше да има нещо, което да я убеди да се държи по-сърдечно към него, да го харесва отново. Всички имаха слабости.

Междувременно успяваше да открадне по някой поглед от нея, от неговата красива и далечна съпруга… и се опиваше от усмивките, които тя даваше на другите хора.

* * *

На следващата сутрин Хари се събуди по обичайното време. Изми се и се облече, седна на масата за закуска с вестник и погледна към вратата на Попи. Съпругата му не се виждаше никъде. Предположи, че ще спи до късно, тъй като се бяха оттеглили много след полунощ.

— Не будете госпожа Рътлидж — нареди той на прислужницата. — Трябва да си почине тази сутрин.

— Да, сър.

Закуси сам, опитвайки се да се съсредоточи във вестника, но все поглеждаше към затворената спалня на жена си.

Беше свикнал да я вижда всяка сутрин. Обичаше да започва деня с нея. Но знаеше, че не е бил нищо повече от грубиян предишната вечер, когато й подари бижу, изисквайки проява на благодарност. Би трябвало да помисли по-рано.

Единственият проблем беше, че я желаеше толкова силно. Беше свикнал да става по неговия начин, особено когато се касаеше до жени. Може би нямаше да му навреди да се научи да отчита и чувствата на другите.

Особено ако това би ускорило процеса на получаване на желаното.

След като прегледа сутрешния рапорт на мениджърите от Джейк Валънтайн, Хари отиде с него до сутерена на хотела, за да прецени пораженията от малкото наводнение, предизвикано от повредена канализация.

— Имаме нужда от инженерна оценка — каза Хари. — Освен това искам инвентаризация на повредените стоки на склад.

— Да, сър — кимна Валънтайн. — За съжаление, в наводнените места е имало навити турски килими, но не знам дали изцапаното…

— Господин Рътлидж! — Към тях се втурна разтревожена камериерка. Тя едва говореше от бързане. — Госпожа Пениуисъл каза… да отида да ви намеря, защото… госпожа Рътлидж…

Хари изгледа жената.

— Какво има?

— Наранила се е, сър… паднала е…

— Къде е в момента?

— В апартамента ви, сър.

— Извикайте доктор — поръча Хари на Валънтайн и изтича по стъпалата, като вземаше по две наведнъж. Докато стигна до апартамента си, паниката го бе завладяла напълно. Опита се да я изтласка, за да може да мисли рационално. Около вратата се бяха струпали прислужници и той си проби път през тях, за да влезе в главната стая.

— Попи?

Гласът на госпожа Пениуисъл проехтя откъм облицованата с плочки баня.

— Тук сме, господин Рътлидж.

Хари се озова в банята с три крачки, стомахът му се сви от страх, когато видя Попи на пода, опряна на ръцете на икономката. Върху нея бяха метнати хавлиени кърпи за благоприличие, но краката й бяха голи и уязвими на фона на твърдите сиви плочки.

Хари се отпусна на колене до нея.

— Какво се случи, Попи?

— Съжалявам. — Тя изглеждаше огорчена и покрусена, и звучеше извинително. — Беше толкова глупаво. Излязох от банята и се подхлъзнах на плочките, и преди да разбера паднах.

— Слава богу, че една от камериерките е отишла да вземе чиниите от закуската — каза му госпожа Пениуисъл — и е чула госпожа Рътлидж да вика.

— Добре съм — каза Попи. — Само малко си изкълчих крака. — Тя погледна укорително икономката. — Напълно съм способна да стана, но госпожа Пениуисъл не ми позволява.

— Страхувах се да я местя — каза икономката на Хари.

— Добре сте направили като сте я оставили неподвижна — отвърна Хари, оглеждайки крака на Попи. Глезенът беше обезцветен и вече бе започнал да се подува. Дори лекото докосване на пръстите му бе достатъчно да я накара да потрепери и да си поеме бързо въздух.

— Не мисля, че ми трябва доктор — заяви Попи. — Ако можете само да ми сложите лека превръзка и може би да изпия един чай от сварена брезова кора…

— О, ще те прегледа доктор — каза Хари с мрачна решителност. Поглеждайки лицето на Попи, той видя следи от сълзи и се пресегна към нея, като я погали по лицето. Кожата й беше толкова гладка, като фин сапун. В средата на долната й устна, където сигурно се бе прехапала, се виждаше червен белег.

Онова, което съзря в изражението му, накара очите й да се разширят и бузите й да пламнат от смущение.

Госпожа Пениуисъл се надигна от пода.

— Е — каза тя кратко, — сега, когато е на вашите грижи, господин Рътлидж, да отида да донеса превръзки и някакви мехлеми, какво ще кажете? Да направим нещо за глезена, докато докторът дойде.

— Да. Изпратете да доведат и друг доктор — искам второ мнение.

— Да, сър. — Икономката излезе.

— Още не сме получили първо мнение — възрази Попи. — Освен това ми се струва, че прекаляваш. Става въпрос за леко навяхване и… Какво правиш?

Хари бе допрял два пръста под глезена, за да провери пулса й.

— Уверявам се, че циркулацията не е засегната.

Попи завъртя очи.

— Боже мили. Единственото, от което се нуждая, е да седна с повдигнат нагоре крак.

— Ще те пренеса в леглото. — Той пъхна една ръка зад гърба й, а другата под коленете й. — Ще ме хванеш ли през врата?

Тя се изчерви, но все пак се подчини, промърморвайки нещо неразбираемо. Той я вдигна с бавно, леко движение. Хавлиените кърпи започнаха да се изплъзват от тялото й и тя опита да се пооправи, но изохка от болка.

— Да не би да ударих крака ти? — попита Хари загрижено.

— Не. Мисля… Мисля, че май съм си наранила и гърба.

Хари пусна няколко тихи ругатни, които накараха веждите й да се вдигнат, след което я пренесе в спалнята.

— От сега нататък — каза й той строго — няма да излизаш от ваната, ако няма кой да ти помогне.

— Не мога да го направя — възрази тя.

— Защо?

— Не ми трябва помощ при къпането всяка вечер. Не съм дете!

— Повярвай ми — каза той, — знам го. — Сложи я върху леглото внимателно и оправи завивките върху нея. След като махна влажната кърпа от крака й, нагласи възглавницата. — Къде стоят нощниците и халатите ти?

— В най-долното чекмедже на гардероба.

Хари отиде до гардероба, дръпна чекмеджето и извади бял халат. Върна се и помогна на Попи да го облече, лицето му бе опънато от безпокойство, като я видя да примигва при всяка движение. Трябваше й нещо против болката. Трябваше й доктор.

Защо, по дяволите, беше толкова тихо в апартамента? Искаше да вижда хора да тичат, да носят разни неща. Искаше действие.

След като подпъхна завивките около нея, той напусна стаята с бързи крачки.

В коридора стояха три прислужници и си говореха. Хари се намръщи и момичетата пребледняха.

— С-сър? — попита едната.

— Защо продължавате да стоите тук? И къде е госпожа Пениуисъл? Искам едната от вас да я намери веднага и да й каже да побърза. А другата да донесе нещата, които са нужни.

— Какви неща, сър? — попита колебливо едното момиче.

— Нещата за госпожа Рътлидж. Бутилка гореща вода. Лед. Лауданум. Чайник с чай. Книга. Не ме интересува, просто се задействайте!

Двете прислужници се отдалечиха с бързи крачки.

Мина половин минута, но още никой не се бе появил.

Къде, по дяволите, се бавеше този доктор? Защо всички се бавеха толкова много?

Той чу Попи да го вика, завъртя се на пети и се върна в апартамента. Озова се до леглото й с две крачки.

Попи се бе свила на малка, неподвижна купчинка.

— Хари — дойде гласът й изпод завивките, — ти ли се караш на хората?

— Не — отрече той мигновено.

— Добре. Защото това тук не е сериозно и не си заслужава.

— За мен е сериозно.

Попи отви лицето си и го погледна така, сякаш бе някой, когото познаваше преди, но не се сещаше кой е. Лека усмивка докосна устните й. Ръката й колебливо пропълзя до неговата, малките й пръсти се свиха около дланта му.

Това просто движение предизвика странен отклик у него. Пулсът му се ускори, а гърдите му се изпълниха с непозната емоция. Пое цялата й ръка в своята и дланите им се притиснаха една в друга. Искаше му се да я държи в прегръдките си, но не воден от страст, а за да я успокои. Въпреки че прегръдката му сигурно бе последното нещо, което тя искаше.

— Ще се върна след малко — каза той и излезе от стаята. Отиде до един бюфет в частната си библиотека, наля малка чашка френски коняк и я занесе на Попи. — Опитай това.

— Какво е?

— Коняк.

Тя се опита да отпие, като мигаше непрестанно.

— Не мисля, че ще ми хареса.

— Не е нужно да ти харесва. Просто го изпий. — Хари понечи да й помогне, изпитвайки необяснима неловкост… той, който винаги се чувстваше около жените уверен и в свои води. Пресегна се и подпъхна още една възглавница под гърба й.

Тя отпи от коняка и направи физиономия.

— Щ…

Ако не беше толкова притеснен, реакцията й щеше да му се стори смешна, все пак ставаше дума за стар коняк, най-малко стогодишен. Хари примъкна един стол и седна до леглото й.

Докато изпие чашката докрай, напрегнатостта изчезна от лицето й.

— Това май наистина помага — каза тя. — Глезенът още ме боли, но не мисля, че ме е грижа.

— Чудесно. — Хари взе чашата и я остави настрана. — Ще възразиш ли, ако те оставя за малко?

— Не, но не искам да се караш на персонала, те и без това правят всичко необходимо. Остани с мен. — Тя се пресегна да хване ръката му.

Отново това загадъчно чувство… усещането, че парченцата на пъзела си идват на местата. Такава невинна връзка, ръка в ръка, а носеше такова удовлетворение.

— Хари? — Нежният начин, по който произнесе името му накара косата му да настръхне от удоволствие.

— Кажи, любов моя? — дрезгаво отвърна той.

— Имаш ли… имаш ли нещо против да разтриеш малко гърба ми?

Хари се опита да скрие реакцията си и отвърна с непринуден тон:

— Разбира се. Можеш ли да се обърнеш настрана? — Той придвижи ръце нагоре по двете страни на гърба й. Попи избута възглавницата и легна по корем. Ръцете му стигаха до раменете й и намериха стегнатите възелчета на мускулите.

От устните й се отрони тих стон и Хари спря.

— Да, там — каза тя и удоволствието в гласа й стигна до слабините му. Той продължи да масажира гърба й с търпеливи и уверени пръсти. Попи въздъхна дълбоко.

— Откъсвам те от работата ти.

— Не съм планирал нищо.

— Ти винаги имаш планирани поне десет неща.

— Нищо не е по-важно от теб.

— Звучиш почти искрено.

— Искрен съм. Защо да не съм?

— Защото работата ти е по-важна за теб от всичко, дори от хората.

Раздразнен, Хари си замълча и продължи с разтривките.

— Съжалявам — обади се Попи след минута. — Не исках да го кажа. Не знам защо го направих.

Думите прозвучаха като балсам за ушите му.

— Имаш травма. Пийнала си. Всичко е наред.

Гласът на госпожа Пениуисъл дойде откъм прага.

— Ето. Надявам се това да е достатъчно, докато докторът дойде. — Тя донесе поднос, натоварен с какво ли не, включително ленени превръзки, бурканче с мехлем и две-три големи зелени листа.

— За какво е това? — Хари вдигна едното листо и погледна въпросително към икономката. — Зеле?

— Изключително ефикасно средство — обясни жената. — Намалява отока и успокоява натъртеното. Само трябва да се счупи твърдата му част и малко да се смачка, после се увива около глезена, преди да се сложат превръзките.

— Не искам да мириша на зеле — възрази Попи.

Хари я изгледа строго.

— Не ме интересува на какво мирише, щом ще ти помогне.

— Защото няма да си ти, който трябва да носи някакво листо на крака си.

Но той постигна своето и Попи неохотно се подчини на процедурата.

— Така — каза Хари, връзвайки спретнато превръзката около глезена. След което дръпна халата върху коленете й. — Госпожо Пениуисъл, ако не възразявате…

— Да, ще видя дали докторът е дошъл — каза икономката. — И ще поговоря с прислужничките. По неизвестна причина са струпали пред вратата какви ли не странни предмети…

Докторът наистина бе пристигнал. И стоически понесе коментара на Хари, че се надява на доктора да не му отнема винаги толкова време, за да дойде, когато има спешен случай, иначе половината му пациенти щели да предадат богу дух, преди дори да е прекрачил прага.

След като прегледа глезена на Попи, докторът установи леко навяхване и предписа студени компреси за отока. Остави лекарство за болката, бурканче с мехлем за разтегнатите мускули на рамото й и препоръча преди всичко госпожа Рътлидж да лежи.

Ако не бе дискомфортът й, Попи всъщност би се зарадвала да си почива през останалата част от деня. Хари явно бе решил, че всичко трябва да й се носи на крака. Шеф Брусар изпрати поднос със сладкиши, пресни плодове и крем. Госпожа Пениуисъл донесе цял набор възглавници, за да й създаде по-голямо удобство. Хари бе изпратил портиера в книжарницата и слугата се върна с огромно количество нови издания.

Скоро след това една прислужница донесе на Попи поднос с красиви кутийки, привързани с панделки. Попи ги отвори и откри, че едната беше пълна с лакта, другата с бонбони, а третата с турски деликатеси. Но най-хубавата от всички бе кутийката, пълна с ново сладкарско изкушение, наречено „десертни шоколади“, което се бе превърнало в истинска модна мания на лондонското изложение.

— Откъде са всички тези неща? — попита Попи, когато след кратко посещение в офисите Хари се върна в стаята й.

— От магазина за сладкарски изделия.

— Не, тези. — Попи му показа десертните шоколади. — Никой не може да се снабди с тях. Производителите, Фелоу и син, са затворили магазина си, докато се местят на ново място. Жените на благотворителния обяд непрекъснато говореха за това.

— Изпратих Валънтайн до жилището на Фелоу да ги помоли да направят специална партида за теб. — Хари се усмихна, когато видя смачканите хартийки по покривката за легло. — Виждам, че вече си ги опитала.

— Вземи си една — предложи щедро тя.

Хари поклати глава.

— Не обичам сладко. — Но се наведе покорно, когато тя му направи знак да дойде по-близо. Пресегна се към него и пръстите й хванаха възела на вратовръзката му.

Усмивката му изчезна, когато Попи се напрегна леко и го дръпна надолу. Надвеси се над нея, застрашителна грамада от мускули и мъжка устременост. Когато сладкият й дъх докосна устните му, тя почувства, че той трепери вътрешно. И видя ново равновесие между тях, баланс на желание и любопитство. Хари продължи да стои, позволявайки й да направи каквото иска.

Тя го придърпа по-близо и устните й докоснаха неговите. Контактът беше кратък, като ослепителна светкавица.

Попи го освободи внимателно и Хари се дръпна.

— Не искаш да ме целунеш за диамантите — каза той с леко хриплив глас, — но ме целуваш за шоколадите?

Попи кимна.

Когато той извърна лице, тя видя, че лицето му е разтегнато в усмивка.

— Ще го включа в дневния ред, тогава.