Лайза Клейпас
Попи (7)

Седма глава

— Сега вече разбрах какво си имала предвид — каза Биатрикс на Попи, когато госпожица Маркс замина по някаква тайна работа. Попи се бе настанила в леглото си, докато Биатрикс къпеше Доджър и в момента го бършеше с хавлиена кърпа пред камината. — Онова, което се опитваше да кажеш за господин Рътлидж — продължи тя. — Нищо чудно, че го намираш за неуравновесен. — Тя млъкна, за да се усмихне на щастливото порче, което се извиваше в топлата кърпа. — Доджър, ти обичаш да си чист, нали? Толкова хубаво миришеш след баня.

— Винаги го казваш, а той винаги си мирише по един и същи начин. — Попи се надигна на лакът и ги загледа, косата й се сипеше по раменете й. Чувстваше се прекалено неспокойна, за да спи. — Значи и на теб господин Рътлидж ти се струва неуравновесен?

— Не, но разбрах защо на теб ти се струва. Гледа те като дебнещ хищник. От онези, които лежат в засада, преди да се нахвърлят.

— Колко драматично — каза Попи с презрителен смях. — Той не е хищник, Биа. Той е просто мъж.

Биатрикс не отговори, само се опита да приглади козината на Доджър. Когато се наведе над него, той се изпъна нагоре и я целуна по носа нежно.

— Попи — промърмори тя, — колкото и да се опитва да ме цивилизова госпожица Маркс — а аз наистина се опитвам да я слушам — аз все пак виждам света по свой си начин. За мен хората почти не се различават от животните. Всички сме божии творения, нали? Когато се запозная с някого, веднага си представям какво животно е. Когато се срещнахме за пръв път с Кам, например, знаех, че е лисица.

— Наистина в него има нещо лисиче — каза Попи развеселено. — А Мерипен? Може би е мечка?

— Не, той безспорно е кон. А Амелия е кокошка.

— Бих казала по-скоро — сова.

— Да, но не си ли спомняш, когато една от нашите кокошки в Хемпшир подгони кравата, която бе застанала прекалено близко до полога? Това е Амелия.

Попи се ухили.

— Права си.

— А Уин е лебед.

— И аз ли съм птица? Чучулига? А може би червеношийка?

— Не, ти си заек.

— Заек. — Попи направи физиономия. — Това не ми харесва. Защо да съм заек?

— О, зайците са красиви пухкави животни, които обичат да бъдат гушкани. Те са много общителни, но са най-щастливи в двойка.

— Да, но са страхливи — възрази Попи.

— Невинаги. Достатъчно смели са да общуват с много други създания. Дори с котки и кучета.

— Добре — каза Попи с примирение, — по-добре е, отколкото да съм таралеж, предполагам.

— Госпожица Маркс е таралеж — заяви Биатрикс като нещо, разбиращо се от само себе си, което накара Попи да се засмее.

— А ти си порче, нали, Биа?

— Да. Само че нека да довърша.

— Съжалявам, продължи.

— Щях да кажа, че господин Рътлидж е котка. Самотен ловец. С несъмнен вкус към зайци.

Попи примига удивено.

— Мислиш, че той се интересува… О, Биа, аз не съм изобщо… освен това не мисля, че ще го видя отново.

— Надявам се да си права.

Като се настани от своята страна, Попи загледа сестра си в потрепващия блясък на камината, когато тревогата проникна до мозъка на костите й.

И не защото се страхуваше от Хари Рътлидж.

А защото го харесваше.

* * *

Катрин Маркс знаеше, че Хари си е наумил нещо. Той винаги имаше нещо наум. Със сигурност не се канеше да я разпитва за това как е — Хари не даваше пет цари за нея. Хари гледаше на повечето хора, включително на Катрин, като загуба на време.

Какъвто и механизъм да изпомпваше кръвта във вените му, то той не бе сърце.

В годините на тяхното познанство Катрин никога не бе питала нищо за него. Веднъж Хари да направеше услуга на някого, това влизаше в счетоводната книга, която той носеше в адски умния си мозък, и беше само въпрос на време да поиска да му се върне с лихвата. Хората се страхуваха от него и затова си имаше причина. Хари имаше могъщи приятели и могъщи врагове и беше съмнително дали самите те знаят в каква категория попадат.

Слугата, или асистентът, какъвто и да беше, я въведе във великолепния му апартамент. Катрин му поблагодари с ледено промърморване. Седна в приемната и отпусна ръце в скута си. Приемната беше замислена да сплашва посетителите, всичко вътре бе направено от коприна, в пастелни тонове и студен мрамор, и безценни произведения на ренесансовото изкуство.

Хари влезе, едър и поразително самоуверен. Както винаги, беше елегантно облечен и педантично накипрен.

Спирайки пред нея, той я огледа с дръзките си зелени очи.

— Кат. Изглеждаш добре.

— Върви по дяволите — каза тя тихо.

Погледът му се спусна към бледите й сплетени пръсти и по лицето му премина ленива усмивка.

— Предполагам, че за теб аз съм дяволът! — Той кимна към другата страна на дивана, на който тя бе седнала.

— Може ли?

Катрин кимна кратко и изчака той да се настани.

— Защо ме извика? — Гласът й прозвуча обидено.

— Тазсутрешната сцена беше забавна, нали? Твоите сестри Хатауей са истинска наслада. Те определено не са от твоите посредствени госпожички.

Катрин бавно вдигна поглед към него, опитвайки се да не трепне, докато се взира в живите дълбини на очите му. Хари успяваше отлично да крие мислите си… но тази сутрин се беше взрял в Попи с копнеж, който беше научен добре да скрива. А Попи нямаше представа как да се защити от мъж като Хари.

Катрин се опита да накара гласа си да прозвучи безстрастно.

— Няма да обсъждам Хатауей с теб. Но те предупреждавам да стоиш далеч от тях.

— Ти ме предупреждаваш? — повтори Хари меко, а очите му блестяха подигравателно.

— Няма да ти позволя да нараниш никого от семейството ми.

— Твоето семейство? — Едната от тъмните му вежди се вдигна. — Ти нямаш семейство.

— Имам предвид семейството, в което работя — каза Катрин с ледено достойнство. — Имам предвид моите повереници. Особено Попи. Видях как я гледаше тази сутрин. Ако се опиташ да я нараниш по някакъв начин…

— Нямам намерение да наранявам никого.

— Независимо от намеренията ти, това се случва, нали? — Тя усети доволство, когато видя очите му да се присвиват. — Попи е прекалено добра за теб и не ти е по силите.

— Едва ли има някой, който да не ми е по силите, Кат — подхвърли той арогантно. Което си беше чиста истина. И което накара Катрин да се уплаши още повече.

— Попи всъщност е сгодена — отвърна тя остро. — Влюбена е в един човек.

— Майкъл Бейнинг.

Сърцето й започна да бие разтревожено.

— Откъде знаеш?

Хари игнорира въпроса й.

— Наистина ли смяташ, че виконт Андоувър, мъж, прочут със строгите си изисквания, ще позволи на сина си да се ожени за една Хатауей?

— Да, така смятам. Той обича сина си и затова ще си даде труда да размисли над факта, че Попи идва от едно необикновено семейство. Не може да моли за по-добра майка за бъдещите си внуци.

— Той е благородник. Кръвните връзки са всичко за него. А тези на Попи, макар и да водят до един очевидно очарователен резултат, далеч не са чисти.

— Брат й е благородник — сопна се Кетрин.

— По случайност. Хатауей са вейка на най-далечния клон на родословното дърво. Рамзи може да е наследил титлата, но от гледна точка на аристокрацията той е толкова лорд, колкото сме аз и ти. И Андоувър го знае.

— Какъв си сноб само — произнесе Катрин с най-студения тон, с който можа, и го изгледа презрително.

— Съвсем не. Нямам нищо против обикновения произход на Хатауей. Всъщност, харесвам ги още повече заради това. Всички тези анемични дъщери на благородници… никоя от тях не може да се сравнява с двете момичета, които видях тази сутрин. — Усмивката му стана искрена за един кратък миг. — Биваше си ги. Да хванат дива маймуна с буркан с бонбони и въже.

— Остави ги на мира — каза Катрин. — Играеш си с хората като котка с мишка. Забавлявай се с някого другиго, Хари. Господ знае, че не ти липсват жени, които биха направили всичко, за да ти доставят удоволствие.

— Точно това ги прави скучни — каза той мрачно. — Не, не си тръгвай още — има нещо, което искам да те питам. Каза ли ти Попи нещо за мен?

Озадачена, Катрин поклати глава.

— Само, че било интересно най-накрая да види със собствените си очи загадъчния хотелиер. — Тя го изгледа напрегнато. — Има ли нещо друго, което би трябвало да ми каже?

Хари изтипоса невинно изражение.

— Нищо. Просто се питах дали съм й направил впечатление.

— Сигурна съм, че Попи не те е забелязала изобщо. Влюбена е в господин Бейнинг, който, за разлика от теб, е добър, почтен човек.

— Обиждаш ме. За щастие, когато става въпрос за любов, повечето жени са склонни да изберат лошия пред добрия мъж.

— Ако разбираше поне малко от любов — каза заядливо Катрин, — щеше да знаеш, че Попи никога не би избрала, когото и да било пред мъжа, на когото вече е дала сърцето си.

— Нямам нищо против той да има сърцето й — дойде небрежният отговор на Хари, — стига аз да имам останалата част от нея.

Тъй като Катрин започна да заеква от гняв, Хари стана и отиде до вратата.

— Позволи ми да те изпратя. Не се съмнявам, че искаш да се върнеш и да включиш алармата.

Беше минало доста време, откак не бе изпитвала такава бездънна тревога. Хари… Попи… възможно ли беше той наистина да се интересува от нея, или просто бе решил да измъчва Катрин с тази жестока шега?

Не, той не играеше. Разбира се, че искаше Попи, чиято сърдечност, спонтанност и доброта бяха нещо напълно непознато в неговия лишен от наивност свят. Той искаше отдих от собствените си неизтощими нужди и след като свършеше с Попи, щеше да я изцеди от цялото й щастие и невинно очарование, което го бе привлякло в началото.

Катрин не знаеше какво да прави. Не можеше да разкрие собствената си връзка с Хари Рътлидж и той бе напълно наясно с това.

Изходът беше Попи да се сгоди за Майкъл Бейнинг, да се сгоди официално, колкото се може по-скоро. Утре Бейнинг щеше да се срещне със семейството и да ги придружи до изложбата на цветя. След това Катрин щеше да намери начин да ускори процеса на ухажване. Щеше да каже на Кам и на Амелия, че трябва да окажат натиск по въпроса, за да бъде той бързо решен.

А ако по някаква причина годежът не се състоеше — боже опази! — Катрин щеше да предложи да придружи Попи на едно пътуване в чужбина. Може би Франция или Италия. Тя нямаше да има нищо против дори дразнещата компания на лорд Рамзи, ако решеше да отиде с тях. Беше готова на всичко, за да държи Попи на безопасно разстояние от Хари Рътлидж.

* * *

— Събуди се, мързеланко. — Амелия влезе в спалнята, облечена в халат, украсен с богато падаща мека дантела, тъмната й коса бе събрана в дебела, спретната плитка, прехвърлена през едното рамо. Тя току-що бе накърмила бебето. Беше го оставила на грижата на бавачката и бе дошла да събуди съпруга си.

Кам имаше вродена склонност да стои до малките часове на нощта и да става късно на другия ден. Този навик бе напълно противоположен на ранното лягане на Амелия и ранното й ставане.

Като отиде до един от прозорците, тя дръпна завесите да пусне слънчевата светлина, което бе възнаградено с протестиращо сумтене откъм леглото.

— Добро утро — каза тя весело. — Прислужницата ще е тук всеки момент, за да ми помогне при обличането. По-добре си облечи нещо.

Тя забърза към гардероба си и измъкна от чекмеджето бродирани чорапи. С периферията на зрението си видя Кам да се протяга, тялото му беше гъвкаво и силно, кожата му блестеше като детелинов мед.

— Ела тук — каза Кам с натежал от съня глас, придърпвайки нагоре чаршафите.

В гърлото й се надигна смях.

— Категорично не. Има толкова работа за вършене. Всички се занимават с нещо, освен теб.

— Възнамерявам и аз да се занимавам. Веднага щом дойдеш тук. Мониша, не ме карай да те гоня рано-рано.

Амелия го изгледа строго, но се подчини.

— Не е рано. Всъщност, ако не се измиеш и облечеш бързо, ще закъснеем за изложбата на цветя.

— Как е възможно човек да закъснее за цветята? — Кам поклати глава и се усмихна, както правеше винаги, когато тя кажеше нещо, което той смяташе, че са глупости на гаджос. Погледът му беше горещ и сънен. — Ела по-близо.

— После. — Тя се засмя безпомощно, когато той се протегна с изненадваща сръчност, хващайки я за китката. — Кам, не!

— Добрата циганска съпруга никога не отказва на мъжа си — подигра й се той.

— Прислужницата… — каза тя задъхано, когато я повали на матрака и се притисна към тази топла, златиста кожа.

— Може да почака. — Той разкопча халата й, ръката му се плъзна покрай дантелите, пръстите му обхванаха изучаващо извивките на гърдите й.

Смехът на Амелия заглъхна. Познаваше я толкова добре — прекалено добре — и никога не се колебаеше да се възползва най-безсрамно. Тя затвори очи, когато вдигна ръце към тила му. Чистите, копринени къдрици на косата му се плъзнаха между пръстите й като течни.

Кам целуна нежната й шия, докато пъхаше едното си коляно между нейните.

— Или сега — промърмори той, — или зад рододендроните на изложбата. Ти избираш.

Тя се изви малко, но не за да протестира, а от възбудата, когато той хвана ръцете й в ограничаващите ръкави на халата.

— Кам — успя да произнесе единствено, когато главата му се сведе към откритите й гърди. — Ще закъснеем ужасно много…

Той промърмори желанията си в ухото й, говорейки на цигански, както правеше винаги, когато настроението му ставаше нецивилизовано и екзотичните думи падаха горещи върху чувствителната й кожа. През следващите няколко минути я облада, погълна я без всякакви задръжки, което би изглеждало варварско, ако не беше толкова нежен.

— Кам — каза тя след това, като обви ръце около врата му, — ще кажеш ли нещо на господин Бейнинг днес?

— За теменужките и игликите ли?

— За намеренията му към сестра ми.

Кам й се усмихна, освобождавайки къдрица от плитката й.

— Ще възразиш ли, ако го направя?

— Не, искам да го направиш. — Между веждите й се образува бръчка. — Попи не позволява никой да критикува господин Бейнинг, че отлага толкова дълго да говори с баща си за това, че иска да я ухажва.

Кам нежно разтърка с палец да изглади бръчката.

— Той изчака достатъчно дълго. Циганите казват за мъж като Бейнинг: „Иска му се да яде риба, но не му се иска да влиза във водата“.

Амелия се засмя тъжно.

— Разочароващо е да знаеш, че е толкова предпазлив и все усуква нещата. Иска ми се просто да беше отишъл при баща си и да му каже.

Кам, който поназнайваше нещичко за аристокрацията от дните, когато бе работил като мениджър в един клуб за залагания с ограничен достъп, каза сухо:

— Млад човек, който държи на наследството колкото Бейнинг, трябва да стъпва предпазливо.

— Не ме интересува. Даде на сестра ми големи надежди. Ако не излезе нищо, тя ще бъде съсипана. А така той не й даде възможност да бъде ухажвана от други мъже и пропиля цял сезон…

— Шшт. — Кам се търкулна в своята половина от леглото, увличайки я. — Съгласен съм с теб, мониша… на това потайно ухажване трябва да се сложи край. Ще се уверя, че Бейнинг разбира, че е време да предприеме действия. И ще говоря с виконта, ако това ще помогне.

— Благодаря ти. — Амелия притисна буза в една от твърдите извивки на гърдите му, търсейки успокоение. — Толкова ще съм доволна, когато това се разреши. И все пак напоследък не мога да се отърва от чувството, че нещата между Попи и господин Бейнинг няма да свършат добре. Надявам се да греша. Толкова много искам Попи да бъде щастлива и… Какво ще направим, ако той разбие сърцето й?

— Ще се погрижим за нея — промърмори той, като я прегърна. — И ще я обичаме. Нали семейството е за това.