Лайза Клейпас
Попи (14)

Четиринадесета глава

За Хари спането винаги беше нещо трудно. Тази нощ бе невъзможно. Съзнанието му, свикнало да работи по многобройни проблеми едновременно, сега имаше нов и безкрайно интересен обект, над който да размишлява.

Съпругата му.

Беше научил много неща за Попи за един ден. Тя бе показала, че е изключително силна, когато се намира под натиск, че не е жена, която ще се разпадне в трудна ситуация. И въпреки че обичаше семейството си, нямаше да изприпка при тях да търси закрила.

Хари не можеше да не се възхити на начина, по който се бе справила в деня на сватбата. А още повече на начина, по който се бе справила с него. Никакви театри за непорочни девици, бе казала.

Мисълта му се върна към онези минути, преди да я остави, когато тя беше сладка и отстъпчива, и красивото й тяло пламтеше отзивчиво. Възбуден и нервен, Хари лежеше в спалнята си, в другата част на апартамента. Мисълта, че Попи спи на мястото, където той живееше, беше повече от достатъчна, за да го държи буден. Никоя жена не беше оставала преди в апартамента му. Винаги бе държал връзките си далеч от дома си, никога не прекарваше цялата нощ с някого. Това го караше да се чувства неловко, идеята да спи в едно легло с друг човек. А защо това му изглеждаше по-интимен акт, отколкото сексуалния, не беше нещо, над което Хари си даваше труда да размишлява.

Изпита облекчение, когато утрото настъпи и ниският хоризонт изсветля на запад. Той стана, изми се и се облече. Пусна прислужницата, която донесе „Морнинг Кроникъл“, „Глоуб“ и „Таймс“. Както винаги досега, след малко дойде келнерката на етажа със закуската, а после и Джейк Валънтайн с рапорт за шефа си, както и да получи списък със задачите за деня.

— Дали госпожа Рътлидж ще иска закуска, сър? — попита прислужницата.

Хари се зачуди докога ли щеше да спи Попи.

— Почукайте на вратата и я попитайте.

— Да, сър.

Видя как погледът на жената се отклонява към спалнята на Попи. Макар да бе често срещано съпружеските двойки от горната класа да поддържат отделни спални, прислужницата прояви лека изненада, преди да овладее изражението си. Леко раздразнен, Хари я видя да излиза от трапезарията.

След малко я чу да говори нещо и Попи да отговаря. Заглушените звуци от гласа на съпругата му изпратиха тръпки на удоволствие по гърба му.

Прислужницата се върна в трапезарията.

— Ще донеса поднос и за госпожа Рътлидж. Ще желаете ли нещо друго, сър?

Хари поклати глава и се върна към вестниците, когато тя излезе. Опита се да прочете една статия за трети път, преди накрая да се откаже и да се загледа към стаята на Попи.

Накрая тя се появи, облечена в халат от синя тафта, богато избродиран с цветя. Косата й беше пусната, кестенявите къдрици хвърляха огнени отблясъци. Прииска му се да съблече всички тези дрехи от гърба й, да целува голото й тяло, докато тя се зачерви и се задъха.

— Добро утро — прошепна Попи, отбягвайки очите му.

Хари стана и я изчака да седне до малката масичка.

Не му убягна факта, че се старае да не го докосва, докато й помагаше да се настани. Търпение, напомни си той.

— Добре ли спа? — чу се да пита любезно.

— Да, благодаря. — Беше ясно, че по-скоро от вежливост, отколкото от истински интерес тя се поинтересува:

— А ти?

— Добре.

Погледът й се отклони към разхвърляните по масата вестници. Взе един и го вдигна така, че напълно да закрива лицето й, докато чете. След като стана ясно, че не й се говори, Хари се зае с друг вестник.

Единствено шумоленето на хартията нарушаваше тишината.

Донесоха закуската и две прислужници сервираха порцеланови чинии, салфетки и кристални чаши.

Хари видя, че Попи е поръчала препечени питки, от плоската им, шуплеста повърхност се издигаше пара. Той се зае със своята закуска от препечени филийки и сварени яйца, като ги разряза през рохкавия жълтък и го размаза по хрупкавия хляб.

— Не е необходимо да ставаш толкова рано, ако не искаш — каза той и поръси яйцата. — Много лондонски дами спят до обяд.

— Аз обичам да ставам с началото на деня.

— Като добра фермерска съпруга. — Хари й хвърли кратка усмивка.

Но Попи не реагира на шегата, просто се зае да ръси мед по питката си.

Хари спря с вилицата във въздуха, очарован от начина, по който тънките й пръсти въртят пръчката за мед, запълвайки всяка дупчица с гъстата кехлибарена течност. В един момент осъзна, че е втренчил поглед и отхапа от хляба си. Попи остави пръчицата за мед в малка сребърна каничка. Върху палеца й блестеше една сладка капка и тя го повдигна към устните си и го облиза.

Хари едва не се задави, пресегна се за чая си и отпи голяма глътка. Течността опари езика му и го накара да изругае под нос.

Попи му хвърли учуден поглед.

— Има ли нещо?

Нищо. С изключение на това, че да гледа как съпругата му закусва се оказа най-еротичното нещо, което някога бе виждал.

— Съвсем нищо — дрезгаво отвърна той. — Чаят е горещ.

Когато се осмели да погледне към Попи отново, тя отхапваше прясна ягода. Устните й се закръглиха да отхапят сочния плод. Исусе. Той се размърда неспокойно в стола си, когато всички незадоволени желания от снощи се събудиха отмъстително. Попи изяде още две ягоди, отхапвайки бавно, докато Хари се опитваше да не й обръща внимание. Горещината се събра под дрехите му и той измъкна една кърпичка да попие чело.

Попи вдигна напоената с мед хрупкава питка към устата си и го изгледа объркано.

— Добре ли си?

— Тук е прекалено топло — дойде раздразненият му отговор, докато през ума му минаваха ужасни мисли. Мисли, включващи мед и мека женска кожа, и влажна розова…

На вратата се почука.

— Влез — каза Хари отсечено, нетърпелив за всяко нещо, което би отвлякло вниманието му.

Джейк Валънтайн влезе в апартамента много по-предпазливо от обикновено, леко изненадан при вида на Попи на масичката за закуска. Вероятно новата ситуация щеше да отнеме малко време, докато всички страни свикнат.

— Добро утро — поздрави Валънтайн, несигурен дали да се обърне само към Хари, или да включи и Попи.

Тя разреши дилемата като му се усмихна непринудено.

— Добро утро, господин Валънтайн. Надявам се, че днес в хотела няма избягала маймуна?

Валънтайн се ухили.

— Не мога да съм напълно сигурен, госпожо Рътлидж. Но денят едва сега започва.

Хари изпита нещо ново, отровна обида, която се разпростря из цялото му тяло. Какво беше това… ревност ли? Така трябваше да е. Той се опита да потисне чувството, но то се събра в стомаха му. Искаше му се Попи да се усмихва и на него по същия начин. Искаше нейната игривост, чара й, вниманието й.

Като изсипа захар в чая си, Хари произнесе хладно:

— Докладвайте ми за срещата на персонала.

— Няма нищо за докладване, всъщност. — Валънтайн му подаде купчина листи. — Сомелиерът помоли да одобрите списъка с вината. А госпожа Пениуисъл повдигна въпроса за приборите и салфетките, които изчезват от подносите, когато гостите искат храна в стаите си.

Хари присви очи.

— Проблемът не съществува в трапезарията, нали?

— Не, сър. Изглежда, че някои от посетителите ни проявяват склонност да вземат прибори от трапезарията. Но в усамотението на собствените си стаи… ами, вчера сутринта изчезнаха всичките прибори на закуска. В резултат госпожа Пениуисъл предлага да поръчаме калаени прибори, които да се използват само за частно хранене.

— Гостите ми да използват калаени ножове и вилици? — Хари поклати глава. — Не, ще трябва да намерим друг начин да ги откажем от дребните кражби. Не сме някаква долнопробна кръчма.

— Помислих си, че точно така ще кажете. — Валънтайн гледаше как Хари разтваря горния лист на вестника. — Госпожа Пениуисъл каза, че когато госпожа Рътлидж пожелае, тя ще се радва да я разведе из хотелските офиси и кухни и да я запознае с персонала.

— Не мисля… — започна Хари.

— Ще е чудесно — прекъсна го Попи. — Моля ви, кажете й, че ще съм готова след закуска.

— Не е необходимо — възрази Хари. — Няма да се занимаваш с управлението на хотела.

Попи го изгледа с приятна усмивка.

— Никога не съм имала намерение да се меся. Но тъй като е моят нов дом, бих искала да се запозная по-добре с него.

— Това не е дом — възрази Хари.

Погледите им се срещнаха.

— Разбира се, че е — усмихна се Попи. — Тук живеят хора. Не гледаш ли на него като на свой дом?

Джейк Валънтайн пристъпи неспокойно от крак на крак.

— Ако ще ми давате списъка с днешните задачи, господин Рътлидж…

Хари едва го чу. Продължи да гледа втренчено съпругата си, питайки се защо това изглежда толкова важно за нея. Опита се да обясни своите причини.

— Това че тук живеят хора, не го прави дом.

— Не чувстваш ли привързаност и обич към това място? — попита Попи.

— Е… — каза с неудобство Валънтайн, — аз ще тръгвам.

Нито единият, нито другият забелязаха бързото му излизане.

— Това е място, което по случайност притежавам — каза Хари. — Ценя го по практически причини. Но нямам никакви сантименти към него.

Сините й очи изучаваха неговите, любопитни и проницателни, странно състрадателни. Никой не го бе гледал досега по този начин. Това го накара да настръхне отбранително.

— Прекарал си целия си живот в хотели, нали? — прошепна тя. — Никога в къща с градина и дървета.

Хари не можеше да разбере защо всичко това има чак такова значение. Опита се да отпъди въпроса и да възвърне самообладанието си.

— Нека съм ясен, Попи… това е бизнес. И служителите ми не бива да бъдат третирани като познати или приятели, иначе се създават управленчески проблеми. Разбираш ли?

— Да — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — Започвам да разбирам.

Този път беше ред на Хари да вдигне вестника, избягвайки погледа й. Не искаше никакво разбиране от нейна страна. Искаше единствено да й се наслаждава, да рови из нея, както правеше в стаята си със съкровища. Попи трябваше да се съобразява с границите, които той поставяше. А в замяна той щеше да е снизходителен съпруг — стига само тя да схванеше, че последната дума ще е неговата.

* * *

— Всички — каза въодушевено госпожа Пениуисъл, началничката на камериерките — от мен до перачките — толкова много се радват, че господин Рътлидж най-после си намери жена. И се надяваме, че ще се чувствате добре дошла. Имате триста души на разположение, които да изпълнят всичко, което пожелаете.

Попи бе трогната от явната искреност на жената. Икономката беше висока жена с широки рамене и червендалеста, с намек за едва сдържана енергичност.

— Обещавам ви — усмихна се Попи. — Няма да изисквам помощта на всичките тези триста души. Макар че ще ми е необходима помощта ви да си намеря лична прислужница. Никога не съм се нуждаела от такава преди, но сега без сестрите ми и компаньонката…

— Разбира се. Имаме няколко момичета, които лесно могат да бъдат обучени за целта. Можете да ги интервюирате и ако никоя не ви се стори подходяща, ще дадем обява.

— Благодаря.

— Предполагам, че от време навреме ще искате да поглеждате сметките на домакинството и счетоводните книги, както и списъка с доставките и инвентара. На ваше разположение съм, разбира се.

— Много сте мила — усмихна се Попи. — Радвам се, че имам възможността да се запозная с персонала на хотела. И да видя някои от местата, които никога не съм имала възможност да посетя като гостенка. Кухните по-точно.

— Нашият готвач, господин Брусар, ще е във възторг да ви покаже кухнята и да ви се похвали с постиженията си. — Тя спря и добави полугласно: — За наше щастие, суетата му е голяма колкото таланта му.

Те започнаха да се спускат по голямото стълбище.

— От колко време работите тук, госпожо Пениуисъл? — поинтересува се Попи.

— Близо десет години… откак започнах. — Икономката се усмихна при далечния спомен. — Господин Рътлидж беше толкова млад, дългурест като върлина, с остър американски акцент и навик да говори толкова бързо, че човек не можеше да го разбере. Тогава работех в чайната на баща ми в Странд — управлявах я вместо него — и господин Рътлидж беше чест посетител. Един ден дойде и ми предложи сегашната позиция, въпреки че хотелът тогава беше само една редица частни къщи. Не може да се сравни с това, което е сега. Разбира се, казах му „да“.

— Защо „разбира се“? Баща ви не искаше ли да останете в магазина му?

— Да, но сестрите ми можеха да му помагат. Освен това имаше нещо в господин Рътлидж, каквото не бях виждала в никой мъж преди, а и след това… изключителна сила на характера. Той е много убедителен.

— Забелязах — каза сухо Попи.

— Хората пожелават да го последват или да станат част от онова, с което се занимава. Точно затова успя да осъществи всичко това… — госпожа Пениуисъл посочи обкръжението — на такава млада възраст.

Попи си помисли, че може да научи много за съпруга си от тези, които работеха при него. Надяваше се, че поне няколко от тях ще са толкова словоохотливи колкото икономката.

— Взискателен ли е като шеф?

Жената се усмихна.

— О, да. Но, казано честно, винаги с основание.

Тръгнаха към предния офис, където двама мъже, един възрастен и един на средна възраст, разговаряха над голяма счетоводна книга, разтворена върху дъбово бюро.

— Господа — каза икономката, — развеждам госпожа Рътлидж из хотела. Госпожо Рътлидж, да ви представя господин Майлс, нашия генерален управител, и господин Лафтън, портиерът.

Двамата се поклониха с уважение, гледайки Попи като че ли беше кралска особа, снизходила да им направи визита. По-младият от двамата, господин Майлс, се усмихна и се изчерви до върха на плешивата си глава.

— Госпожо Рътлидж, това наистина е много голяма чест! Поднасяме ви искрените си поздравления за брака ви…

— Най-искрени — присъедини се напевно господин Лафтън. — Вие сте отговорът на молитвите ни. Пожелаваме на вас и на господин Рътлидж цялото щастие на света!

Леко смутена от ентусиазма им, Попи се усмихна и кимна на всеки от тях.

— Благодаря ви, господа.

Те се заеха да й показват офиса, в който се съхраняваше дълга редица от книги за пристигналите, административни данни, книги, съдържащи историите и обичаите на чужди страни, речници на различни езици, всякакви видове карти и планове за етажите на хотела. Плановете, забодени на една стена, бяха маркирани с молив, за да отбелязват кои стаи са свободни и кои — заети.

Две подвързани с кожа книги бяха сложени отделно от останалите, едната червена, другата черна.

— Какви са тези томове? — поинтересува се Попи.

Мъжете се спогледаха и господин Лафтън отвърна предпазливо:

— Има редки случаи, при които някои от гостите се проявяват като… ами, трудни…

— Невъзможни — намеси се господин Майлс.

— Това, за съжаление, трябва да нанесем в черната книга, което означава, че те не са добре дошли…

— Казано без заобикалки: те са нежелани — добави господин Майлс.

— И не можем да ги приемем отново.

— Никога — натърти господин Майлс.

Развеселена, Попи кимна.

— Разбирам. А целта на червената книга?

Господин Лафтън продължи да обяснява:

— Това е за определени гости, които са малко по-взискателни от обичайното.

— Проблемни гости — изясни господин Майлс.

— Такива, които имат специални изисквания — продължи господин Лафтън, — или не обичат стаите им да бъдат чистени в определено време; такива, които настояват да носят домашни любимци, неща от този сорт. Не им пречим да останат, но си отбелязваме техните особености.

— Хм. — Попи взе червената книга и хвърли дяволит поглед към икономката.

— Не бих се изненадала, ако Хатауей са споменати няколко пъти в тази книга.

Коментарът й бе посрещнат с мълчание. Виждайки замръзналите им изражения, Попи започна да се смее.

— Знаех си. Къде е споменато семейството ми? — Тя отвори книгата и разгледа няколко случайни страници.

Двамата мъже мигновено направиха наскърбени физиономии, закръжиха наоколо, сякаш търсеха възможност да отнемат книгата.

— Госпожо Рътлидж, моля ви, не трябва…

— Сигурен съм, че ви няма тук — добави разтревожено господин Майлс.

— А аз съм сигурна, че ни има — възрази Попи с усмивка. — Всъщност, сигурно сте отделили за нас цяла глава.

— Да… искам да кажа, не… госпожо Рътлидж, умолявам ви…

— Много добре. — Попи остави червения том. Мъжете въздъхнаха с облекчение. — Обаче — каза тя, — някой ден ще разгледам тази книга. Сигурна съм, че ще се окаже интересно четиво.

— Ако сте свършили да измъчвате тези бедни джентълмени, госпожо Рътлидж… — подзе икономката с блеснали очи. — Виждам, че много от служителите ни са се събрали отвън пред вратата, за да се запознаят с вас.

— Чудесно! — Попи отиде до рецепцията, където беше представена на камериерките, етажните управители, екипа по поддръжката и слугите. Тя повтори имената на всички, опитвайки се да запомни колкото е възможно повече, и ги заразпитва за задълженията им. Те отговориха с готовност на интереса й, давайки й информация за различните части на Англия, откъдето идваха, както и това от колко време работят в „Рътлидж“.

Попи си помисли, че въпреки многото пъти, в които бе отсядала като гостенка в хотела, никога не се бе замисляла за персонала. Те винаги бяха безименни и безлики, движеха се като фон с тиха ефективност. Но сега почувства някаква близост с тях. Беше част от хотела като тях… всички те съществуваха в кръга на Хари Рътлидж.

* * *

След първата седмица живот с Хари, на Попи й стана ясно, че съпругът й спазва график, който би убил всеки нормален човек. Единственото време, в което бе сигурна, че ще го види, беше сутрин на закуска; беше зает в останалата част от деня, често пропускаше вечеря и рядко си лягаше преди полунощ.

Хари обичаше да се занимава с две-три неща едновременно, изготвяше списъци и планове, организираше срещи, уреждаше спорове, правеше услуги. Постоянно го търсеха хора, които молеха да им помогне в разрешаването на един или друг проблем. Идваха по всяко време, сякаш не можеше да мине и четвърт час, без да се появи някой, обикновено Джейк Валънтайн, почуквайки по вратата на апартамента.

Когато не беше зает с различните си задачи, Хари се месеше в работата на хотела и персонала. Изискваше перфектност и най-високо качество на обслужването и беше безмилостен. Служителите получаваха щедри заплати и добро отношение, но в замяна от тях се очакваше да работят здраво и най-вече — да са лоялни. Ако някой от тях беше наранен или болен, Хари изпращаше за доктор и плащаше лечението му. Ако някой предложеше начин за подобряване на обслужването в хотела, идеята директно се изпращаше към Хари и в случай, че я одобреше, въпросният служител получаваше добър бонус. Като резултат бюрото на съпруга й беше винаги отрупано с купчини рапорти, писма и бележки.

Изглежда и през ум не му бе минало да предложи меден месец за себе си и съпругата си, и Попи предполагаше, че той няма желание да напуска хотела. Тя във всеки случай не гореше от желание за меден месец с мъж, който я бе измамил.

След сватбената им нощ се чувстваше неспокойна в присъствието му, особено когато оставаха насаме. Той не криеше желанието и интереса си към нея, но досега не бе постигнал напредък. Всъщност, скъсваше се да бъде любезен и внимателен. Сякаш се опитваше да я накара да свикне с него, с променените обстоятелства в живота й. И тя оценяваше неговото търпение, защото всичко това бе съвършено ново. По някаква ирония, обаче, самоналоженото му въздържание й даваше случайни моменти на контакт — докосване на ръката му в ръката й, притискане на тялото му към нейното, когато стояха достатъчно близко в тълпа — заредени с вибриращо привличане.

Привличане без доверие… не беше нещо, което те кара да се чувстваш комфортно по отношение на съпруга си.

Попи нямаше представа колко дълго може да продължи това отлагане на съпружеската близост. Беше благодарна, че Хари е толкова погълнат от хотела си. Въпреки че… не можеше да не си дава сметка, че режимът му от ранно утро до късна нощ не е полезен за него. Ако някой, за когото я бе грижа, работеше толкова неуморно, тя би настоявала да намали темпото, да си отдели време за почивка.

Един следобед я изпълни особено съчувствие, когато Хари дойде в апартамента им неочаквано, носейки сакото си в ръка. Беше прекарал по-голямата част от деня с началника на лондонската пожарна служба. Двамата методично бяха обходили хотела, за да проверят процедурите по безопасност и съоръженията.

Ако, да не дава Господ, в „Рътлидж“ избухнеше пожар, служителите бяха обучени да помогнат на колкото се може повече гости да напуснат незабавно сградата. Отвън бяха боядисани знаци, които да показват, че на пожарната служба е платено да ги предпазва.

Когато Хари влезе в апартамента лицето му издаваше силна умора. Беше ясно, че денят е бил особено напрегнат…

Той спря, когато я видя, свита в ъгъла на дивана, разтворила книга върху коленете си.

— Как мина официалният обяд? — попита Хари.

Бяха я поканили да се присъедини към група заможни млади съпруги, които организираха годишен благотворителен базар.

— Добре мина, благодаря. Те са приятна група. Макар да е малко прекалено да искат съставянето на комитет. На комитета ще отнеме месец да свърши нещо, което един човек може да направи за десет минути.

Хари се усмихна.

— Целта на тези групи не е да са ефективни. А да имат нещо, с което да запълват времето си.

Попи го изгледа внимателно и очите й се разшириха.

— Какво се е случило с дрехите ти?

Бялата му ленена риза и тъмносинята копринена жилетка бяха изцапани със сажди. По ръцете му се виждаха черни петна, както и от едната страна на челюстта.

— Тествах една от противопожарните стълби.

— Слязъл си по външната стълба на сградата? — Попи беше смаяна, че той може да поеме такъв безсмислен риск. — Не можа ли да помолиш някой друг да го направи? Господин Валънтайн, може би?

— Сигурен съм, че би го направил. Но не бих осигурил екипировка за моите служители, без самият аз да съм я изпробвал. Продължавам да се безпокоя за камериерките — полите биха затруднили слизането им. Забраних да опитват това. — Той погледна мрачно дланите си. — Трябва да се измия и да се преоблека, преди да се върна на работа.

Попи се върна отново към книгата си. Но чуваше звуците, които идваха от другата стая, отварянето на чекмеджета, плисъкът на вода и сапун, тупването на захвърлена обувка. Помисли си за него, че е гол и гореща топлина преряза стомаха й.

Хари се върна в стаята, чист и безупречен както преди. С изключение на…

— Изцапан си. — Попи усети радостно пърполене в гърдите си. — Пропуснал си едно петно.

— Къде?

— Челюстта. Не, не от тази страна. — Тя взе една кърпичка и му направи знак да се приближи.

Хари се наведе над облегалката на дивана, лицето му се сведе към нейното. Остана съвсем неподвижен, докато го бършеше. До ноздрите й стигна ароматът на кожата му, свеж и чист, с намек за пушек, като кедрово дърво.

Прииска й се да удължи момента. Вгледа се в бездънните му зелени очи. Около тях имаше сенки заради липсата на сън. Небеса, този човек никога ли не спираше и за миг?

— Защо не седнеш до мен? — попита Попи импулсивно.

Хари примига, явно сварен неподготвен от поканата.

— Сега?

— Да, сега.

— Не мога. Имам толкова…

— Ял ли си изобщо днес? Освен няколкото хапки на закуска?

Той поклати глава.

— Нямах време.

Попи посочи мястото до себе си без думи.

За нейна изненада Хари се подчини. Заобиколи края на дивана и седна в ъгъла, без да я изпуска от очи. Едната от тъмните му вежди се вдигна въпросително.

Попи се пресегна към стоящия отстрани поднос и взе една чиния със сандвичи, плодова пита и бисквити.

— От кухнята изпращат прекалено голямо количество за един човек. Почини си.

— Всъщност не съм…

— Ето — настоя тя и пъхна чинията в ръцете му.

Хари си взе един сандвич и отхапа бавно. Попи взе собствената си чаша от подноса, наля пресен чай и добави лъжичка захар. След което му я подаде.

— Какво четеш? — Той посочи книгата в скута й.

— Роман от един писател — натуралист. Все още не откривам нищо подобно на интрига, но пък описанията на провинцията са доста лирични. — Тя спря, гледайки го как пресушава чая. — Ти обичаш ли романи?

Той поклати глава.

— Обикновено чета за информация, не за развлечение.

— Не одобряваш четенето за развлечение?

— Не, просто не успявам да намеря време за него.

— Може би затова не спиш добре. Трябва ти някаква пауза между работата и лягането.

Последва суха, идеално пресметната пауза, преди Хари да попита:

— Какво би предложила?

Съзнавайки какво има предвид, Попи усети, че се изчервява от главата до петите. Хари явно се забавляваше от неудобството й, но не по подигравателен начин, а сякаш намирайки реакцията й за очарователна.

— Всички в семейството ми обичат романи — каза накрая Попи, връщайки отново разговора в коловоза. — Събираме се в салона почти всяка вечер и някой от нас чете на глас. Уин е най-добрата — променя гласа си за репликите на всеки герой.

— Бих искала да чуя ти как четеш — каза Хари.

Попи поклати глава.

— Не съм и наполовина толкова забавна, колкото Уин. И карам всички да заспиват.

— Да — каза Хари. — Имаш гласа на дъщеря на учен. — Преди тя да възрази, той добави: — Успокояващ. Никога не дразни слуха. Тих…

Той беше ужасно изморен, осъзна тя. Дори усилието да свързва думите беше прекалено голямо за него в момента.

— Трябва да вървя — промърмори той и разтърка очи.

— Първо си изяж сандвича — властно каза Попи.

Той се подчини. Докато ядеше, Попи прелисти книгата и намери онова, което искаше — описание на една разходка сред природата, под небе с бягащи облаци, покрай цъфнали бадемови дръвчета и бели патици, мътещи встрани от тихи потоци. Тя зачете с отмерен тон, хвърляйки от време на време погледи към Хари, докато той омиташе чинията със сандвичи. След това той се настани по-дълбоко в ъгъла и се отпусна така, както никога не го беше виждала.

Тя прочете още няколко страници — за живи плетове и ливади, за гора с опадали листа, докато меката бледа слънчева светлина дава път на тих дъждец…

Когато стигна до края на главата, погледна отново Хари.

Той спеше.

Гърдите му се вдигаха и спускаха ритмично, дългите му мигли хвърляха тънки сенки по кожата му. Едната му ръка се бе спуснала до гърдите, а другата лежеше полуотворена отстрани.

— Никога не пропускам — прошепна Попи с тайна усмивка. Талантът й да приспива хората беше надвил дори неспокойния Хари. Тя внимателно остави книгата настрана.

Това бе първият път, когато можеше да наблюдава Хари на спокойствие. Беше странно да го гледа така обезоръжен. В съня линиите на лицето му бяха отпуснати и почти невинни, нямащи нищо общо с обичайното му изражение на командващ. Устата му, винаги решителна, изглеждаше мека като кадифе. Приличаше на момче, загубило се в дълбок сън. Тя усети порив да бди над съня му, да го завие с одеяло и да погали тъмната му коса.

Минаха няколко спокойни минути, тишината се нарушаваше единствено от далечните звуци на оживление в хотела и от улицата. Това бе нещо, което не бе подозирала, че й е необходимо… време да съзерцава непознатия мъж, който притежаваше живота й.

Да се опитва да разбере Хари Рътлидж бе като да разглоби един от сложните часовникови механизми, които той бе конструирал. Човек можеше да изследва всяко зъбно колелце и лостче, но това не означаваше, че някога ще разбере какво го кара да работи.

Изглежда Хари бе прекарал всички години дотук в борба с живота и опити да го подчини на собствената си воля. До този момент бе постигнал голям прогрес. Но той бе явно неудовлетворен, неспособен да се радва на постигнатото, което го правеше много различен от другите мъже в живота на Попи, специално Кам и Мерипен.

Заради ромския си произход нейните зетьове не гледаха на света като на нещо, което трябва да се завоюва, а по-скоро като на нещо, през което да минеш свободно. Съвсем друг бе Лео, който предпочиташе да гледа живота като безпристрастен наблюдател, вместо да участва активно в него.

Хари искаше да завладее и подчини всичко и всеки, когото види. Как можеше такъв мъж да бъде удържан? Как би могъл някога да намери спокойствие?

Попи бе толкова потънала в мирната тишина на стаята, че се стресна, когато чу почукване по вратата. Нервите й се опънаха. Тя не отговори, искаше й се проклетият звук да се махне. Но той се чу отново.

Чук. Чук. Чук.

Хари се събуди и замига объркано като човек, който е бил рязко изтръгнат от съня.

— Да? — каза той пресипнало, като се опитваше да седне изправен.

Вратата се отвори и влезе Джейк Валънтайн. Погледна извинително, когато видя Хари и Попи заедно на дивана. Попи едва се сдържа да не се намръщи, макар да знаеше, че той просто си върши работата. Валънтайн се приближи, подаде на Хари сгъната бележка, прошепвайки няколко загадъчни думи, и напусна апартамента.

Хари разгледа бележката с мътен поглед. Пъхна я в джоба на сакото си и се усмихна извинително на Попи.

— Явно съм задрямал, докато си ми чела. — Той се взря в нея, очите му бяха по-топли, отколкото някога ги бе виждала. — Пауза — промърмори той без видима причина и ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Бих искал още една скоро.

И излезе от стаята, докато тя се опитваше да измисли отговор.