Лайза Клейпас
Попи (27)

Епилог

Три дни по-късно

— Закъснявам — произнесе Попи замислено, като завърза колана на белия си халат, приближавайки се към масата за закуска.

Хари стоеше прав и й държеше стол, а когато тя седна, открадна една бърза целувка от нея.

— Не знаех, че имаш среща тази сутрин. Не е написано нищо в графика.

— Не, нямам предвид такова закъснение. А друго. — Като видя, че не я разбира, Попи се усмихна. — Говоря за месечното…

— О! — Хари я изгледа втренчено с неразгадаемо изражение.

Попи си наля чаша чай и пусна бучка захар в чашата.

— Минали са само два или три дена от датата — каза тя, а гласът й бе преднамерено небрежен, — но никога преди не ми е закъснявало. — След което капна мляко в чая си и отпи предпазливо. Погледна съпруга си над ръба на чашата и се опита да прецени реакцията му.

Хари преглътна и примига, заковал очи в нея. Лицето му се зачерви, от което очите му станаха необикновено зелени.

— Попи… — Наложи се да спре от необходимостта да си поеме отново дъх. — Мислиш ли, че може да си бременна?

Тя се усмихна, възбудата й се смеси с нервност.

— Да, мисля, че е възможно. Няма да знаем със сигурност, докато не мине още известно време. — Усмивката й стана несигурна, когато Хари продължи да мълчи. Може би беше прекалено скоро… може би той не беше напълно готов да приеме новината. — Разбира се — опита се тя да прозвучи прозаично, — може да отнеме известно време, докато свикнеш с идеята и това е съвсем нормално…

— Не ми е нужно време.

— Не ти е нужно? — Попи зяпна, когато той стисна стола и я притегли в скута си. Ръцете му се обвиха около нея. — Значи искаш бебето? И нямаш нищо против?

— Да имам нещо против! — Хари притисна лице към гърдите й, трескаво целувайки голата й кожа, раменете, шията й. — Попи, нямам думи да ти опиша колко много го искам. — Главата му се надигна, силата на емоциите в очите му я накара да сдържи дъх. — През по-голямата част от живота си съм си мислил, че ще съм сам. А сега да имам теб… и бебе…

— Още не е напълно сигурно — каза Попи и се усмихна, когато той обсипа лицето й с целувки.

— Тогава ще го направя сигурно. — Без да я пуска, Хари стана от стола и я понесе обратно към спалнята.

— Ами сутрешният график? — възрази тя.

А Хари Рътлидж изрече трите думи, които никога не бе изричал в живота си:

— По дяволите графика!

В този момент по вратата отекна рязко чукане.

— Господин Рътлидж? — долетя гласът на Джейк Валънтайн. — Нося рапортите на мениджърите…

— По-късно, Валънтайн — отвърна Хари, без да спира. — Зает съм.

Гласът на помощника му прозвуча глухо зад вратата.

— Да, сър.

— Хари, наистина! Знаеш ли какво ще си помисли в момента? — изчерви се Попи.

Оставяйки я на леглото, той разтвори халата й.

— Не, кажи ми.

Попи се сгърчи, от устните й се откъсна безпомощен смях, когато той започна да я целува по тялото.

— Ти си най-порочният мъж…

— Да — промърмори Хари доволно.

И двамата знаеха, че тя не би го харесвала друг.

По-късно същия ден…

Неочакваното връщане на Лео в Хемпшир доведе до радостна суетня в къщата „Рамзи“, слугините се разбързаха да подготвят обичайната му стая, портиерът добави още един стол до масата. Семейството го посрещна топло. Мерипен наля по чаша отлично вино, когато се събраха в салона за кратък разговор, преди да поднесат вечерята.

— Какво стана с плана за оранжерията? — поинтересува се Амелия. — Да не си променил мнението си?

Лео поклати глава.

— Проектът е толкова дребен, че нахвърлих нещо на място. Изглежда го харесаха. Ще довърша подробностите тук и ще изпратя окончателните планове в Лондон. Но това няма значение. Нося някои новини, които според мен ще ви заинтересуват… — И започна да разказва на семейството историята за отвличането на Хари и спасението му, както и за последвалия арест на Едуард Кинлок.

— Как е Попи? — попита Амелия. — Дотук това определено не беше спокойният и тих живот, на какъвто се надяваше.

— Никога не съм я виждал по-щастлива — отвърна Лео. — Мисля, че се примири с идеята, че човек не може да избегне бурите и нещастията, но поне може да намери правилния партньор, с когото да ги посрещне.

Кам се усмихна при тези думи, притиснал към гърди тъмнокосия си син.

— Добре казано, фрал.

Лео стана и дръпна настрана чашата с вино.

— Ще отида да се измия, преди да са сервирали. — Оглеждайки стаята, той си придаде изражение на лека изненада. — Не виждам Маркс. Надявам се, че ще слезе за вечеря… имам нужда от един хубав спор.

— Последния път, когато я видях — отговори Биатрикс, — обикаляше къщата в търсене на жартиерите си. Доджър пак ги е откраднал от скрина й.

— Биа — прошепна Уин, — по-добре е да не споменаваш думата „жартиери“ в смесена компания.

— Хубаво. Макар да не разбирам защо. Всички знаят, че ги носим… защо трябва да се преструваме, че е тайна?

Когато Уин се опита да обясни тактично, Лео се засмя и тръгна към стълбите. Вместо да се насочи към собствената си стая, обаче, той отиде до дъното на коридора, зави надясно и почука на вратата. Без да чака отговор, натисна бравата и влезе.

Катрин Маркс изви лице да види кой е и зяпна:

— Как смеете да влизате в стаята ми без… — Гласът й секна, когато Лео затвори вратата и се приближи към нея. Тя облиза долната си устна и отстъпи назад, блъсвайки се в ръба на малката тоалетка. Косата й се спускаше на светли копринени кичури над раменете, очите й бяха потъмнели като сиво-син развълнуван океан. Когато впери поглед в него, по устните й плъзна червенина.

— Защо се върнахте? — попита тя слабо.

— Знаете защо. — Лео подпря ръце на тоалетката от двете й страни.

Тя се опита да се дръпне назад, но нямаше накъде. Мирисът на кожата й, примесен с аромата на тоалетен сапун и свежи градински цветя се издигна до ноздрите му. Споменът за усещането закръжи около тях, между тях.

Когато Лео видя тръпката, която мина през нея, той усети прилив на топлина и кръвта му се превърна в течен огън. Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да се съвземе.

— Кат… трябва да поговорим за онова, което се случи.