Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (9)

Девета глава

Тежък поход. Млечният бар в тревните джунгли. Щурмът на горската крепост. Война с мравките. Под гъбата. Наводнение.

Карик и Валя стояха на самия край на листа. Долу под краката им се поклащаха върховете на дърветата; през листата се виждаше далечната земя. Да скочат? Но може ли да се скочи от такава височина? Валя здраво се вкопчи в ръката на Карик.

Червената костенурка допълзя съвсем близко. Още миг и тя ще се нахвърли върху децата, ще ги събори, ще ги хване и ще ги изяде…

— Не се страхувайте. Не се страхувайте — изведнъж чуха децата гласа на Иван Гермогенович. — Та това е калинка. Тя няма и да ви докосне. Елате насам.

— Няма да ни докосне! — шепнеше Валя и се криеше зад гърба на Карик.

Без да сваля поглед от огромната костенурка, Карик се отмести по-далеч от нея.

— Хайде, хайде! По-смело! — ободряваше ги професорът.

Децата бързо се обърнаха и хукнаха, като връхлитаха върху зелените крави. Едва дишайки, те стигнаха до професора и в миг се скриха зад широкия му гръб.

— Тя не е опасна — каза професорът. — Напразно се страхувате.

— Не е опасна, но е много страшна! — задъхваше се Валя.

— Гледайте, гледайте — какво прави тази безобидна животинка! — извика Карик.

Калинката се беше доближила до стадото зелени крави, спря се и изведнъж като лъв удари с лапата си една от тях, събори я под себе си, натисна я с цялото си тяло и се впи в нея. За един миг от кравата остана само зелена кожица. Калинката се залови да яде и другите. Тя ги притискаше под себе си; гризваше ги като семки и гнусливо отхвърляше кожичките.

Докато децата се опомнят, върху листа не остана нито една листна въшка. Като изяде листните въшки, калинката изтри мустаци с огромната си лапа, изтръска полепналите върху краката си кожички и тръгна към края на листа. Тук тя повдигна своята броня и пусна изпод нея прозрачен кремав шлейф. С лек трясък бронята се раздели на две тежки, прилични на корита крила. След тях с остро скърцане се разтвориха още две тънки прозрачни крила. Те се завъртяха и затрещяха като перки. Вятър повея в лицата на пътешествениците. Калинката бавно се откъсна от листа и като се отдалечаваше, заплува над гората.

— Ето, това се казва кротка калинка! — каза Валя. — Излапа всички и отлетя.

— Прекрасно! — каза Иван Гермогенович. — Така трябва. Това е хубаво.

— Хубаво ли?

— Разбира се… листните въшки трябва да се унищожават с всички средства. Но най-доброто средство срещу тях е калинката. В Америка събират калинките в чували и през пролетта ги пускат из градините, където има листни въшки. Ловците на калинки дори имат специални карти, на които са отбелязани местата, в които зимуват тези полезни насекоми. Ето на тия места ги и събират.

— Но защо трябва да се унищожават листните въшки? — попита Валя. — Млякото им е толкова вкусно.

— Вярно, че млякото им е хубаво — съгласи се Иван Гермогенович, — но самата листна въшка е много вредно насекомо и освен това то е най-плодовитото същество на света. Ако калинките не унищожаваха този вредител, ние, хората, щяхме много трудно да се борим с него.

— Че какво вредят?

— Нападат листата на овощните дървета, на цветята и листата на зеленчуците. С една дума, през лятото е почти невъзможно да намериш растение, върху което да няма листна въшка.

— И какво правят?

— Въшките изсмукват сока на растението. Но това е още нищо. Лошото е друго. Със зеленото си мляко, което толкова много ви хареса, листната въшка залепва порите на листа и му пречи да диша и расте. И листът, разбира се, загива. А щом загинат листата, няма защо да чакаш нито плодове, нито зеленчуци. Но стига сме бъбрили. Починахме си — и хайде на път. Да тръгваме, приятели.

Но преди да слезе от дървото, Иван Гермогенович намери на хоризонта далечния фар. На запад, над гъсталаците на тревните джунгли, се развяваше от вятъра огромното червено знаме.

— Аха — промърмори Иван Гермогенович, като заслиза надолу, — пътят ни е на запад. Трябва да се ориентираме по слънцето.

Професорът скочи на земята.

— Да вървим! — извика той, закрачи през поляната и запя както вятър в комина:

Ходом марш — зове тръбата

де-етски-ия орляк. —

По-високо дръж главата,

сме-е-ело удряй крак!

Валя се намръщи и запуши уши.

Карик махна с ръка: нека си пее. Всеки човек трябва да има някакъв недостатък.

А професорът също беше човек.

* * *

Пътешествениците вървяха през гората. Високите дървета без клони и чворове стояха изправени като исполински антени.

Слънчевите лъчи падаха отгоре, лягаха върху земята на златни ивици и земята приличаше на шарено жълто одеяло.

А пътешествениците се катереха ту по стръмни, почти отвесни склонове, ту се плъзгаха надолу и дигаха гъсти облаци прах. Дълбоките дерета се сменяха от високи хълмове. Гората се спускаше надолу към самото дъно на дерето и се изкачваше нагоре до хребетите на високите планини.

Земята беше разровена и обезобразена.

Ръцете и краката на професора и децата се покриха с драскотини и ранички. Върху челото на Валя синееше голяма цицина. На Карик му се поду носът и през целите му гърди минаваше червен белег.

Децата пухтяха, но не изоставаха от професора нито на крачка. Слънцето до болка обгаряше ръцете и раменете им. Иван Гермогенович често изтриваше с ръце мокрото си лице. Валя беше толкова червена, сякаш я бяха облели с вряла вода.

— Същинска Африка! — опита се да се пошегува Карик. — Още един такъв ден — и кожата ни ще започне да се бели. Ще станем шарени като зебри.

Иван Гермогенович и Валя мълчаха. Те вървяха, облизваха с език попуканите си устни и непрекъснато се оглеждаха — няма ли да блесне отнякъде вадичка или река.

Но вода нямаше.

— Ако знаете колко съм жадна! — не издържа Валя.

— Как да не знаем! — хрипкаво каза Карик. — На мене устата ми като че ли е посипана с пипер.

— Хайде, хайде, горе главите! — ободряваше ги професорът. — Все някъде наблизо трябва да има вода.

Скоро Валя съвсем отпадна.

— Да починем! — повтаряше тя на всеки десет минути.

Пътешествениците спираха и сядаха да си починат. Но да се седи върху нажежената земя беше много по-лошо, отколкото да се върви по нея. И минутка не починали, скачаха отново и тръгваха на път.

— М-да… — мърмореше професорът — като че ли пътешестваме по пустинята Кара-кум.

Валя залиташе.

— Жадна съм! Жадна съм! — хленчеше тя. Карик вървеше като насън, спъваше се и се удряше в дърветата.

И изведнъж в края на гората се мярна синя ивица.

— Вода! — завика Валя и се хвърли напред. Карик и професорът също забравиха умората си.

Те се спуснаха в надпревара след Валя. Гората отстъпи. Сред зелените шубраци висяха огромни сини цветя, но вода и тук нямаше. Валя падна на земята.

— Аз… аз не мога повече — изпъшка тя.

— Сега, сега — мърмореше професорът.

Той хвана Валя под ръка.

— Трябва да вървим, да вървим, Валя.

На всяка крачка на децата и професора се привиждаше студена, освежаваща вода; тя се показваше ту отпред, ту отляво, ту отдясно. Изтощените пътешественици тичаха с последни сили към водата, но всеки път намираха само сини цветя.

— Искам да пия! Жадна съм! — със сипкав глас каза Валя.

— Жаден съм! — шепнеше с пресъхнали устни Карик.

Иван Гермогенович се олюля и падна с лице върху земята. Децата паднаха до него. Те лежаха и се задъхваха от горещина и жажда.

Край тях тичаха разни чудовища от тревната джунгла. Те сновяха назад и напред също като на кръстопът на оживени булеварди.

Но пътешествениците сега не им обръщаха никакво внимание. Една гъсеница мина съвсем до тях. Дори настъпи Валя по ръката, но тя не се и помръдна.

— Искам вода!

— Дайте ни вода! — пъшкаха децата.

Залитайки, професорът стана.

Трябваше да вървят. Но накъде? В коя посока имаше вода?

Иван Гермогенович се облегна на дървото и отпуснал безсилно глава на гърдите си, с мътен поглед се оглеждаше.

И изведнъж съвсем неочаквано, почти до самия Иван Гермогенович, се размърда хълмче от пръст. Към подножието на хълма с шум се изтърколиха камъни, а върхът му се разцепи на две. Във въздуха се мярнаха дълги мустаци и над земята се показа огромна глава, а след нея изпълзя тъмно тяло с жълта ивица по края.

— Спасени сме — извика професорът.

Децата повдигнаха глави.

— Ставайте! Намерих вода! — викаше Иван Гермогенович.

Като събраха последните си сили, Карик и Валя се надигнаха.

— Дайте ни… ка-ка-капчица ни дайте.

— След минута ще получите цяла река. До водата ще ни заведе този мой добър познат. Професорът посочи с ръка натам, където стоеше, чистейки се от прах и кал, чудовището с жълта ивица. То приличаше на бръмбар, но този бръмбар изглеждаше голям колкото локомотив.

— Какво е това? — попита Карик.

— Най-обикновен бръмбар-плувец — каза Иван Гермогенович с такъв глас, сякаш говореше за свой стар познат. — Щастлива среща! Той ще ни заведе сега до вода. Само не изоставайте от него!

Старият познат на Иван Гермогенович важно размърда мустаците си, сякаш разбра, че говорят за него, зави надясно и уверено тръгна напред, като мачкаше под себе си тревните дървета. Изведнъж всички се развеселиха.

— А защо стои заровен под земята? Може би там има подземна река? — попита Карик.

Иван Гермогенович с увлечение започна да разказва на децата за живота и навиците на това изумително насекомо. Той забрави всичко на света и вече не обръщаше внимание нито на голямата жега, нито на трудния път, по който Карик и Валя се мъкнеха, спъвайки се, а понякога и пропадаха в ями. Децата разсеяно слушаха Иван Гермогенович и само при думите: „вода, водни, мокри“, тъжно въздъхваха и ускоряваха крачките си.

А професорът, без да забелязва нещо, продължаваше да разказва:

— Тия изумителни насекоми се размножават, като прикрепят яйцата си към водните растения. След месец от яйцата се излюпват личинки, които много приличат на гъсеници, а по своите наклонности — на тигри. Тези смели и лакоми личинки нападат почти всички водни жители, дори и рибите, макар че те са хиляди пъти по-големи от тях. Когато пораснат, личинките изпълзяват на брега, намират удобно и спокойно място и се заравят дълбоко под земята. Тука личинката първо се превръща в какавида, а след това в истински голям бръмбар. Бръмбарът излиза от земята — вие току-що видяхте това — и тръгва да вилнее в своята родна стихия — водата.

— А откъде знае къде се намира водата? — попита Валя и облиза изсъхналите си устни.

— А откъде знаят птиците къде е юг, когато отлитат наесен, за да презимуват в топлите страни?

Професорът говореше, без да млъкне; той знаеше, че приказките скъсяват пътя.

— Този бръмбар — говореше Иван Гермогенович — е най-чудното животно на земята. Можем да го срещнем във всеки водоем. Когато го срещнете, разгледайте го внимателно… и запомнете, приятели, той плува по водата като глисер, гмурка се като патица-потапница, може да седи на дъното на езерото много по-дълго от един водолаз, пътешества под водата като подводница, лети във въздуха като самолет и върви по земята като човек. Такива животни не се срещат често по земята… Веднъж аз…

— Вода! — извика Валя.

Децата оставиха професора да си говори и хукнаха към водата.

Сред зелените шубраци се виждаше неподвижното синьо огледало на водата.

Бръмбарът стигна до стръмнината, хвърли се надолу с главата и изчезна. Върху огледалото на водата пробягнаха кръгове.

— Вода!

— Вода!

На брега на езерото растяха дървета с големи сини цветове. Тъмните им листа хвърляха върху земята гъста прохладна сянка. Карик, без да се спира, изтича по надолнището, подскочи, протегна ръце и цамбурна във водата като бръмбара. Той пляскаше, пълнеше устата си с вода, пръскаше и високо се смееше. Умората изведнъж изчезна.

— По-бързо! — викаше Карик. — Идвайте по-бързо, докато не съм изпил всичката вода.

Препъвайки се, до брега дотичаха Иван Гермогенович и Валя. Те скочиха във водата, като вдигнаха облаци пръски, и започнаха веднага да пият, долепили до водата напуканите си от горещината устни.

— Ох, колко е хубаво! — повдигна глава Валя. Носът й беше мокър, по бузите и по брадичката й се стичаха капки вода.

— Къпете се! Къпете се! — изкомандува професорът, като изстискваше мократа си брада.

Като се наситиха да се къпят, пътешествениците излязоха от водата, изсушиха се на слънцето, а след това отидоха в гората и се изтегнаха под прохладните сенки на дърветата със сините цветове. Така лежаха, без да помръднат, без да разговарят, разглеждаха през пролуките между цветовете и листата синьото небе и лениво се ослушваха в шума на тревните джунгли.

Изведнъж професорът скочи, пооправи костюма си, отиде към едно от дърветата и се хвана с две ръце за зелената му клонка.

— Къде отивате? — завикаха децата.

— Лежете спокойно. Аз ей сега…

Професорът се покатери на дървото. Децата се спогледаха.

— Да се покатерим и ние — каза Валя.

— Да се покатерим.

Те изтичаха до дървото, но преди да успеят да се хванат за долните клонки, отгоре нещо затрещя, сякаш цепеха здраво платно.

— Деца, дръжте!

Карик и Валя протегнаха ръце. Във въздуха се мярна нещо синьо. Като се въртеше лениво и се поклащаше точно върху главите на децата, се спусна голямо синьо покривало.

— Какво е това? — завика Карик.

— Листец от незабравка! — извика отгоре професорът.

— За какво ни е?

— Как за какво? Ще си ушием дрехи; ще си направим чадъри… Не зная вие как сте, но на мен целият ми гръб е в мехури! Изгори ме слънцето.

Професорът хвърли още няколко листенца. Децата ги събраха и ги наредиха накуп.

С един листец Валя покри главата си. Той беше голям и широк, плъзна се по раменете и покри изгорелия й гръб като шлифер.

— Е, как е? — попита Иван Гермогенович и скочи от дървото.

— Много е голям! — отговори Валя.

Професорът взе листеца, завъртя го в ръцете си, сгъна го наполовина, сгъна го още веднъж и отхапа ъгъла му.

— Я гледай колко е здрав! — каза Иван Гермогенович и внимателно разгъна отхапания листец. По средата имаше неравна, с къдрави краища дупчица.

— Я пъхни главата си през нея! — каза Иван Гермогенович.

Върху изгорелите от слънцето рамене на Валя легна прохладна мека дрешка. Листът покри Валя от раменете до коленете.

— Добре е — одобри Карик. — Прилича на плащ-палатка.

— Не е плащ-палатка — каза професорът, — а обикновен плащ от цвете — и той подаде на Карик също такъв лист.

— Хайде, докарай се и ти. Тези наметала ще ни спасят през деня от слънчевите лъчи, а през нощта — от студа.

Малката група заприлича сега на пътуващ цирк. Професорът и децата, облечени в сините си наметала, вървяха един след друг. В ръцете си държаха дълги пръчки, на които леко се развяваха парченца от листа на незабравка. Под сините чадъри ги облъхваше прохлада — те великолепно защищаваха пътешествениците от палещите лъчи на слънцето. Професорът вървеше и си подсвиркваше някакъв марш. Карик и Валя тихо му пригласяха.

Гората скоро започна да редее. Пътешествениците излязоха на слънчева полянка. Над главите им със свирене се носеха големи колкото крави крилати животни. Те блестяха с прозрачните си криле и прелитаха така ниско, че Карик и Валя непрекъснато приклякаха и изплашено спираха.

— Напразно се боите от насекомите — усмихна се Иван Гермогенович. — Запомнете: всяко от тях има своя постоянна храна, с която е привикнало. Водните кончета например се хранят с мухи и пеперуди, пчелите — със сока на цветята. А много от летящите насекоми изобщо не ядат. Те се появяват на този свят само за да снесат яйцата си и след това умират. Много от тях дори нямат уста. Виждате, че тука е също така безопасно, както по улиците на един град. Аз съм убеден, че никое от насекомите няма и да помисли да ни изяде…

Професорът не успя да довърши. Хвана неочаквано ръцете на Карик и Валя и с всичка сила ги дръпна към себе си. Децата паднаха. Иван Гермогенович също се изтегна до тях.

— Т-с-с-с! — засъска професорът и се притисна към земята.

В същия миг над главите на пътешествениците изсвири нещо и с шум се сгромоляса в гората. Пътешествениците бързо се покриха с чадърите.

— Какво е това?

— Какво е?

Професорът предпазливо надникна изпод чадъра. Недалеч, зад тъмното възвишение, над върховете на гората, блестеше на слънцето нечий лъскав зелен гръб. Той ту се издигаше, ту се снишаваше. След това животното изпълзя встрани, подскочи, с трясък разпери криле и изчезна.

— Зелен щурец! — каза професорът, стана и се отърси.

Карик побутна Валя.

— Щурците людоеди ли са? — попита той.

— Виждаш ли — смутено промърмори Иван Гермогенович, — щурецът е хищно насекомо и отде да знам какво може да му хрумне? Предпазливостта, приятели, никога не вреди.

Пътешествениците тръгнаха напред, без да бързат. Те вървяха, прецапваха рекички или преплуваха малки езера, промъкваха се през гъстите храсти на джунглата.

Иван Гермогенович сочеше ту едно, ту друго тревно дърво и разказваше на децата интересни истории за разни растения. И май нямаше трева и цвете, което да растеше просто така без някаква полза за човека.

Изведнъж Валя хвана професора за ръката и извика:

— Гледайте! Гледайте… Какво е това?

И тримата се спряха пред гъстите шубраци.

— Къде? Какво виждаш?

— Ето! Ето ги! Дебнат ни!

— Нищо не виждам! — свъси вежди Иван Гермогенович. Той сложи ръце над очите, протегна врат, повдигна се на пръсти и внимателно започна да разглежда шубраците.

— И аз! И аз ги виждам! — каза Карик. — Кръгли са и се мърдат.

— Къде ги виждате? — попита разтревожено Иван Гермогенович.

Той направи крачка напред и изведнъж весело се засмя:

— Нищо не е това. Вие сами ще се разсмеете, когато се доближите при тези горски чудовища. Да вървим.

И като крачеше бързо, професорът тръгна към бърлогата на тези страшни животни. Децата тръгнаха след него. Колкото повече се приближаваха до горските чудовища, толкова по-ясно можеха да видят висящите върху тревните дървета кафяво-черни топки. Отдалеч те приличаха на футболни топки, но отблизо се оказаха не по-малки от аеростати. Стените на тези кафяви аеростати бяха направени от греди и парчета кал.

— Отгатнете какво е това? — попита Иван Гермогенович и се спря.

— О?! — завика Валя. — Ами кръгли къщи! Гледайте само колко квартиранти има в тях. Това е горският хотел „Приют на насекомите“.

— Или горски ресторант „Тайната на кръглата маса“ — засмя се Карик.

По дебелите изпъкнали стени пълзяха жълти шестокраки животни. Те се сблъскваха край тъмните входове и лениво плъзваха на различни страни, след това отново се събираха, опипваха се взаимно с мустаците си и като кретаха смешно, пъхаха се в тъмните коридори на кръглата къща.

— Ами че това са листни въшки? — извика Карик. — Но защо са такива жълти?…

— Много просто — отговори Иван Гермогенович. — Този вид листни въшки са приспособени към цвета на своята къща… На север всички птици и животни са бели като снега, а на юг животните са пъстри, за да приличат на ярките цветове на южните гори и степи. Нима не знаеш това?

— За да се прикриват по-добре, нали? — попита Карик.

Професорът поклати утвърдително глава.

— И за да се прикриват, и за да могат да се прокрадват по-лесно до своите жертви. Петнистата кожа на жирафа му помага по-добре да се скрие, а пъстрата кожа на тигъра — незабелязано да се хвърля върху своята жертва.

Иван Гермогенович се приближи до кафявия кръгъл дом, огледа го от всички страни и дори почука с дръжката на чадъра си.

— Прекрасна работа! Изумителна! Добросъвестна! — каза професорът. — Юнаци са тези мравки!

— Мравките ли? Те ли са ги построили?

— Разбира се.

— А защо в тях живеят листни въшки?

— Защото това са млечните стопанства на мравките…

Професорът размаха синия си чадър и каза:

— Така както човекът отглежда крави, мравките развъждат листните въшки. И не само ги развъждат, но ги и пазят от враговете им. А за да не отнесе дъждът тези шестокраки крави, мравките им строят ето тези къщи ферми.

— А как пренасят млякото оттука?

— Защо да го пренасят? Те сами идват тука и тука го пият.

Карик весело се засмя.

— Значи това не е стопанство, а млечен бар.

— Някои видове мравки — продължи Иван Гермогенович — пренасят листните въшки през зимата в мравуняците си и цяла зима пият прясно мляко, без да излизат навън.

— Хитро измислено! — подсвирна Карик. — А аз бях чел, че през зимата мравките спят и нищо не ядат.

— Това е истина, само че не за всички мравки. В някои мравуняци част от мравките винаги бодърстват. Те именно се хранят с млякото на листните въшки.

— Белите мравки се хранят през зимата, нали? — каза Валя. — Аз също съм чела. Те живеят в Африка. И се наричат термити.

— Ти, Валя, всичко си объркала. Бели мравки няма. А термитите не са мравки, въпреки че техните постройки много приличат на мравешките. Термитите са по-близо до водните кончета, отколкото до мравките.

— Значи няма бели мравки?

— Не, няма. Но има черни, червеникави, червени, кръвни и жълти. Има мравки — скулптори, мравки — рудокопачи, каменари, скотовъди, земеделци, медни мравки, чадърести и мравки — самотници. Но, все едно, не можем да изброим всички.

Така, разговаряйки за мравките, пътешествениците стигнаха до една пропаст. Тя стръмно се спускаше надолу към зелена долина, обкръжена с ниски планини. Леки облаци бягаха над планините. Върховете бяха залени от оранжевата светлина на вечерното слънце.

— Гледайте! — извика изведнъж Валя. — Египетски пирамиди! Гледайте! Гледайте де!

Сред долината се издигаше кръгла планина. Тя беше изградена от тъмни греди, посипани с пръст. Висящи галерии обгръщаха пирамидата и като спирала се спускаха надолу.

— Мравки! — каза Иван Гермогенович. — Черни мравки. Стопаните на млечните стопанства, покрай които току-що минахме.

Дълготелите като хрътки мравки се суетяха около мравуняка. Те сновяха назад и напред, блъскаха се по висящите галерии, падаха, скачаха и отново хукваха. Като че ли бяха изплашени от нещо. Те хващаха огромните какавиди и бързо ги мъкнеха към тъмните входове на жилището си. Дългите бели какавиди плаваха над главите на черните мравки.

— Те мъкнат яйцата. И защо ли? — попита Валя.

Професорът сви рамене.

— Може да се предполага — каза Иван Гермогенович, като погледна небето, — че скоро ще вали дъжд. Обикновено преди дъжд мравките крият какавидите си или, както ти ги наричаш, яйцата си и затварят всички входове и изходи… Но да не губим напразно време: докато мравките са заети със своята работа, да се опитаме да преминем през долината. И ние, приятели, трябва да потърсим закътано място, за да можем да се скрием от дъжда.

Пътешествениците започнаха да се спущат надолу. Но преди да успеят да направят няколко крачки, те чуха някакъв неясен, приближаващ се шум.

Професорът спря.

— Нима вече започва да вали? Той погледна към небето.

То беше потъмняло и цялото покрито с дъждовни облаци. Тревните джунгли стояха неподвижни и притихнали. Но дъжд още нямаше.

— Интересно, какво ли шуми така?

Пътешествениците наостриха уши.

Децата с безпокойство загледаха професора, който внимателно се ослушваше в нарастващия шум и поглаждаше бялата си брада.

— Странно… много странно! — промърмори професорът. — Не ми се харесва тоя шум, приятели.

За всеки случай професорът и децата се скриха зад тревните дървета.

— Като че ли някой тича насам! — каза Карик и внимателно надникна зад дебелия ствол на дървото.

Шумът приближаваше. Сега вече можеше да се чуе бърз тропот на крака, сякаш цяло стадо изплашени крави тичаше право към пътешествениците. Върховете на далечните планини задимяха. Покри ги облак прах.

— Виждам! — извика Валя. — Ето ги! Ето ги! Гледайте! Идват! Ох, колко са много!

Върху вълнообразните хребети се появиха черни точки. Отначало те се разпръснаха по дължината на хребета, след това за секунда спряха и после бързо се понесоха по нанадолнището. Хълмовете веднага потъмняха. Неизброими пълчища от някакви животни като лавина се спуснаха надолу и скоро цялата долина замърда като жива. А отзад зад хълмовете все прииждаха и прииждаха нови колони.

— Червени мравки! — извика Иван Гермогенович.

Професорът не се излъга.

Това бяха огромни червени мравки. Здравите им тела преливаха на слънцето като бронз. Те бяха два пъти по-големи от черните. А какъв войнствен и свиреп вид имаха! Без да се спират, мравките пришелци се хвърлиха на щурм срещу мравуняка на черните. Те се хващаха със здравите си крака за гредите и скоро като жив поток наводниха всички галерии.

Срещу свирепите мравки изтичаха стопаните на мравуняка. В галериите се завърза ожесточен бой. Като глутница гладни кучета червените мравки разкъсваха мирните скотовъди, убиваха ги и ги хвърляха от галериите. Те атакуваха мравуняка от всички страни. Скотовъдите се защищаваха отчаяно. Те загиваха със стотици, храбро отбранявайки всеки вход на своя дом.

Но силите бяха неравни. По труповете на разпокъсаните черни мравки стъпка по стъпка се придвижваха напред червените и накрая, помитайки и последните защитници, с шум нахлуха в мравуняка. Навсякъде по галериите се търкаляха труповете на убити черни мравки. Долу в подножието на мравуняка малки групички черни мравки все още храбро се сражаваха с червените. Но боят беше към своя край.

Червените мравки разгромиха черните и започнаха да ограбват мравуняка. Победителите мъкнеха от тунелите белите какавиди и бързо се спускаха по галериите надолу, където се събираше безредна шумна тълпа. Те приличаха на бандити, които, разбили къщата, мъкнат с вързопи ограбеното имущество.

— Какво ли е имало да делят? — с недоумение попита Карик.

— Нима не виждаш? — е шепот отговори Иван Гермогенович. — Червените мравки отнеха какавидите на черните, техните деца. Сега те ще отнесат тези какавиди в своя мравуняк и когато от тях излязат мравки, ще ги превърнат в свои роби.

— Как-во-о?

Карик подскочи като ужилен.

— Как можахте да мълчите досега? Тези робовладелци грабят, а ние седим със скръстени ръце?

Той грабна един камък и със сила го запрати върху тълпата бандити, които мъкнеха от мравуняка белите какавиди.

— Удряйте! Валка, какво зяпаш? Не виждаш ли?! Ах, вие паразити нещастни!

Към червените мравки полетяха късове пръст и камъни. Без да мислят за опасността, децата изскочиха от своите прикрития.

— Огън — бий! — изкомандува Карик.

И два камъка със свистене полетяха в тълпата на разбойниците. Изплашеният Иван Гермогенович хвана децата за ръцете.

— Чакайте. Луди ли сте? Какво правите? Да не искате да се нахвърлят върху вас?

— Нека! — намръщи вежди Валя. — Нека да се нахвърлят. Ние ще им покажем как се взимат роби.

— Ние не можем да се справим с тях! — уговаряше ги професорът.

— Ще видим кой кого! — войнствено отговори Карик, като обстрелваше червените мравки с камъни.

Децата така се увлякоха, че нищо не беше в състояние да ги спре.

— Ама вие какво? — извика Валя на професора. — Как не ви е срам да стоите със скръстени ръце? Помагайте — и тя пъхна в ръката на Иван Гермогенович камък.

Но професорът само махна с ръка и се дръпна встрани. Той седна на края на пропастта, провеси крака и започна да брои извадените от строя мравки.

Някое от децата удари ловко една мравка точно по главата. Мравката се залюля и бавно, като че ли размисляше върху нещо, започна да пада. В същия миг в гърдите й като стрела се вряза втори камък. Мравката потръпна и затихна. Какавидата падна от лапите й и се търкулна по нанадолнището. Веднага към нея притича друг бандит.

— Бийте ги де! — викна Валя. Професорът неочаквано и за самия себе си замахна и захвърли своя снаряд към червената мравка.

Точно в тази минута мравката беше стигнала до какавидата. Тя се опитваше да я хване със силните си лапи, но камъкът, който беше запратил Иван Гермогенович, я цапна по лапата. Мравката се завъртя, повали се на една страна и накуцвайки, запълзя обратно.

— Аха, не ти харесва! — засмя се професорът и се наведе за нов камък.

Но към какавидата вече тичаше трета мравка. Подхващайки я, тя бързо тръгна към шайката.

— Ехе, да има да вземаш! — завика професорът. — Няма да ти я отстъпя!

И той така добре се прицели, че с един удар катурна и тази мравка. Какавидата отхвръкна далеч встрани.

— Бийте ги! — извика Карик. — Тези паразити още не са получили, каквото заслужават. Ех, ако беше тука нашият пионерски отряд, щяхме да им дадем да се разберат на тези робовладелци… Какви негодници! Тях никой не ги закача, а те нападат… Хайде всички заедно. Батарея, огън — бий!

Едри камъни полетяха към червените мравки.

— Ура! Бягат! — радостно викна Валя.

Тя се наведе, за да вземе нов камък, но изведнъж пред самото й лице изпълзя страшна мравешка муцуна. Как се беше промъкнала тая мравка през падината? Защо никой не я забеляза? Валя взе буца пръст от земята, удари мравката по главата и завика:

— На помощ! Насам!

Мравката се олюля, но тръгна право към смелото момиче.

Професорът изкомандва:

— Вие — отстрани, а аз — отпред! Бийте я с камъни!

— У-р-а-а-а! — завикаха децата и безстрашно се хвърлиха срещу мравката.

Професорът с все сила удари мравката в очите. Тя трепна, залюля се и безпомощно зарита с крака. Карик я удари по гърба, а Валя подскочи по-близо до нея и я удари с камък по главата. Мравката тупна на земята.

— У-р-а-а! — завика Валя.

С камък във вдигнатата си ръка, зачервена, Валя гордо гледаше професора и Карик. Но беше рано да се радват. На помощ на поваления бандит през долината, вече се носеше цяла сюрия свирепи мравки. Те тичаха, ловки и мускулести, а слънцето осветяваше червените им лъскави тела, които блестяха като медни ризници. Тревните джунгли затрепериха от тежките им стъпки.

— Валя, Валя! Погледни… Отзад! — извика Карик.

Валя се обърна.

— Олеле, те са повече от сто! — завика тя. — Не, повече са. Пълзят! Напредват!

Хващайки се с лапите си за края на пропастта, към хълмчето се катереха цели пълчища мравки.

— Да бягаме! — завика професорът.

Той хвана децата за ръце и те хукнаха, без да избират пътя, прескачаха трапове, спъваха се в камъни. Вятърът засвири и запя с тънко гласче в ушите им: „фюи-и-и“.

Подире им тичаха мравките, като трополяха тежко, и бързо настигаха нещастните пътешественици.

Още миг — и ще ги догонят, ще ги хванат и ще ги разкъсат на парченца.

Задъхвайки се от бързото бягане, Иван Гермогенович често се обръщаше назад и с безпокойство следеше децата — дали ще издържат това надбягване?

„Няма да можем да избягаме! — с мъка си помисли професорът. — Няма начин да избягаме.“ Какво да се прави? Да загинат? И децата, и той? Не, това е немислимо! Ами ако спре и задържи мравките? Може би децата ще успеят да се скрият, докато той води бой с мравките?

Професорът, сякаш без да иска, се препъна и се спря. Като видяха това, децата също се спряха.

— Вие бягайте! Бягайте! — замаха с ръце Иван Гермогенович.

Карик и Валя хукнаха, но след няколко крачки отново се спряха.

— Бягайте, дявол да ви вземе! — разсърди се професорът. — Бягайте! Какво стоите? Какво има?

— Река. Тук има река.

— Къде?

Професорът изтича до децата. Пред тях се разстилаше верига от невисоки хълмове. Зад тях синееше реката.

— Ще успеете ли да я преплувате? — бързо попита професорът, като едва поемаше дъх. Карик и Валя се спогледаха и заедно отговориха: — Ще я преплуваме!

— Разбира се, че ще я преплуваме!

— Тогава — напред! Спасени сме! Професорът изтича по стръмния хълм.

— Скачайте! — извика той. — Плувайте към отсрещния бряг! — и като размаха ръце, скочи от високото в реката.

— След мен! — чуха децата.

Без да мислят повече нито секунда, Карик и Валя рипнаха след професора. От студената вода дъхът им спря. Карик изскочи като тапа на повърхността и бързо се огледа. Напред, пухтейки като тюлен, плуваше професорът. Голата му глава светеше на слънцето, сякаш полирана билярдна топка. Бързо гребейки с ръце, след професора плуваха Карик и Валя. Но той сякаш не забелязваше децата. Въртеше глава, изскачаше от водата и се оглеждаше.

— Е-хо-о! — викаше Иван Гермогенович. — Къде сте?

— Тук сме!

— Тук!

— Не изоставайте!

Карик и Валя удряха водата с ръце. Напрягайки всичките си сили, те се стремяха да настигнат Иван Гермогенович, но той беше великолепен плувец. Разстоянието между децата и професора с всяка минута се увеличаваше. Той се приближаваше вече до другия бряг, а Карик и Валя бяха все още по средата. Валя извика нещо. Тогава Иван Гермогенович се обърна назад, изравни се с децата и заплува до тях.

— Е, как сме? — с безпокойство запита той. — Не се ли уморихте? Ще доплувате ли?

— Ще доплуваме! — едва пое въздух Валя и изпусна няколко мехура.

Карик извърна глава. Той най-много се страхуваше да не би червените мравки да ги преследват и по водата. Той беше видял как те се суетяха по брега, притичваха до реката, навеждаха се до самата вода, внимателно протягаха лапите си, като че ли ще се хвърлят и заплуват, но веднага отстъпваха назад. Никоя от тях не се решаваше да влезе във водата.

Измъчените пътешественици стигнаха до другия бряг и като залитаха от умора, се потътриха към пъстрите камъни. Децата седнаха върху тях.

— Ама че война беше! — каза професорът, като изстискваше водата от брадата си.

Карик и Валя замълчаха. Те бяха вперили поглед към другия бряг, където тичаха насам-натам червените мравки.

— А тези мравки не плуват ли? — попита Валя и изтри лицето си с ръка.

— Не. Тези не плуват! — успокои момичето Иван Гермогенович. — А аз бях чел — каза Карик, като поемаше тежко въздух, — че те се хващат една за друга, правят мост и така преминават реките.

— Това е вярно — кимна с глава Иван Гермогенович. — Но тия не са толкова много, за да могат да построят такъв мост… И въобще…

Професорът загрижено погледна към покритото с тежки дъждовни облаци небе и рязко се обърна към брега.

— Нас ни заплашва друга опасност, приятели мои. Сега ще ливне такова дъждище… че бягай, спасявай се… Ние трябва да се скрием някъде… и колкото се може по-скоро.

Валя се засмя.

— Но ние и без това сме целите мокри. Защо да се боим от дъжда?

— Ти забравяш — каза Иван Гермогенович, — че сега първата дъждовна капка ще ни събори, а следващите капки ще ни забият като гвоздейчета в земята. Хайде, приятели, огледайте се добре и вижте дали няма тук някъде наблизо надежден покрив, под който можем да се скрием, докато мине дъждът.

Не бяха успели още пътешествениците да се отдалечат от реката и небето потъмня, над върховете на тревните джунгли зашумя хладен вятър и гъст, едър дъжд забарабани по листата. Но това бяха само първите капки.

— По-бързо! — извика професорът. — След мен, приятели!

Той се изтърколи по стръмния наклон, след това бързо скочи и затича нататък. Децата пухтяха след него. Вятърът развяваше сините им плащове. Чадърите трептяха. Тънките им дръжки се огъваха като дъги. Изведнъж професорът рязко свърна встрани…

— Насам, деца! — извика той и затича към една висока сива скала, която се издигаше над долината като силозна кула.

Върху скалата лежеше огромна тъмнокафява плоча. Отдалеч всичко това удивително приличаше на гигантска гъба. Професорът изтича към подножието на тази странна скала, вдигна глава нагоре и бързо я заоглежда.

— Наистина това е чудесно — каза той, потривайки ръце.

Карик и Валя притичаха до него и в хор извикаха:

— Какво е това?

— Каква е тази скала?

— Не я ли познахте? — попита професорът. — Е хайде, вгледайте се в това чудо по-добре. Скалата се издигаше високо в небето и колкото отиваше по-нагоре, толкова по-тънка ставаше. Отгоре, на височината на десететажно здание, висеше кръгъл порест покрив. Той се спускаше като периферия на огромна шапка, намокрена от дъжда. Черна сянка падаше от покрива до средата на стълба.

— Гъба! — завика Валя.

— Разбира се, че е гъба! — засмя се Иван Гермогенович.

— Но интересно каква гъба? — попита Карик. — Бяла, брезова манатарка, мухоморка или пачи крак?

Иван Гермогенович отвори уста, за да отговори, но изведнъж ливна проливен дъжд. Гласът на професора потъна в гръмотевичния шум на пороя. Такъв дъжд нито професорът, нито децата бяха виждали в живота си.

Във въздуха със свистене и вой се носеха тежки водни топки и с грохот падаха върху земята. Буци пръст излитаха нагоре като при взрив на снаряд. Преди да успее калта да падне отново на земята, стотици нови водни кълба с грохот и вой се врязваха в почвата, избухваха и я разпръскваха встрани.

Цели потоци вода се изсипваха върху земята. И скоро мътна водна завеса скри от очите на пътешествениците целия свят. Въздухът внезапно стана студен. Професорът и децата започнаха да настръхват, да подгъват крака като гъски върху лед. Леден вятър подухваше отстрани и обливаше пътешествениците със студени пръски.

— Сту-де-но ми е! — тракна със зъби Карик.

— Лошо, приятели! — извика Иван Гермогенович и потрепери. — Така съвсем ще измръзнем. Трябва да намерим закритата от вятъра страна на гъбата. Ето какво… Ти, Карик, тръгни надясно, а ти, Валя — наляво. Сборен пункт тук. Потърсете няма ли по-добро местенце… Хайде, ходом марш!

Тракайки със зъби, децата хукнаха около гигантската гъба. Валя заобиколи дебелата издатина на скалата гъба. Вятърът я духна в гърба и спря. Зад издатината беше завет. На земята се търкаляха сухи пръти и греди. Пръстта беше топла. Стъпвайки по нея с измръзнали крака, Валя почувствува как изведнъж започна да се стопля.

Това беше най-сухото и най-топло място под гъбата, но малко тъмнично. Не много високо над земята дебелата кожа на гъбата се беше пукнала и висеше надолу като навес над вход. Валя се скри под навеса.

— Тука! Елате насам! — завика тя. — Намерих палатка! Тук има палатка! Идвайте бързо!

От двете страни на гъбата към Валя дотичаха професорът и Карик. Закътаното ъгълче под навеса веднага им хареса.

— Съвсем не е лошо — каза Иван Гермогенович, като се оглеждаше. — В този павилион може много удобно да дочакаме да спре дъждът.

Той дотъркаля под навеса дебели, къси стебла от сухи треви и пътешествениците се настаниха удобно върху тях.

— Аз предлагам — каза развеселеният Карик — да наречем това убежище на пътешествениците „Гъба-Валя“.

— Нямам нищо против! — каза Валя, много доволна от предложението на Карик.

— Липсва ни само по чаша горещ чай и… — каза професорът.

Но преди да завърши мисълта си, върху покрива на беседката падна нещо тежко и с грохот се изтърколи над главите им. Във въздуха се мярна бяла, дебела, с черна глава змия, която се въртеше и извиваше на пръстени. Тя цопна върху земята, завъртя се, заусуква се в самите крака на пътешествениците, като че ли се тъкмеше да ги нападне.

Децата се хвърлиха към професора и бързо се скриха зад широкия му гръб. Но професорът, също уплашен, отстъпи. Змията беше почти два пъти по-голяма от Иван Гермогенович и много по-дебела от него. Забила черната си глава в земята, тя я пробиваше като с бургия, въртеше се и се извиваше и накрая се скри под земята.

— А, ето каква била работата! — промърмори професорът.

Преди още да са се опомнили пътешествениците, отгоре се посипа истински дъжд от бели змии, които също така бързо се скриха в земята. Децата побягнаха.

— Къде? Къде бягате? — извика професорът. — Чакайте!

Той ги хвана за ръцете.

— Змии! — захълца Валя.

— Какви змии! Глупости! Това не са змии, а най-обикновени личинки на комари.

— На комари ли?

— Ами да! Личинки на гъбния комар. Виждате ли — посочи с ръка професорът шапката покрив на гъбата, — виждате ли как са го изяли?… Не се страхувайте, приятели! Няма дори и да ни погледнат. Те си имат свои грижи… Докато земята е мокра, мека, бързат да се заровят по-надълбоко, за да се превърнат там в какавиди.

Децата се успокоиха. Всички отново седнаха под навеса на беседката и здраво се притиснаха един о друг. А наоколо бушуваше порой. Тревната гора се огъваше под тежките потоци.

Върху шапката на гъбата дъждът удряше с такава сила, че над главите им всичко бучеше, като че ли боботеше гръм. Професорът и децата с тревога поглеждаха нагоре и неволно криеха главите си между раменете. Изведнъж Карик извика:

— Още някой идва насам! Ух, колко е голям! Гледайте! Към нас идва!

Горе по месестия чадър лениво пълзеше някакво голо, тлъсто животно. То приличаше на добре натъпкан мръсен дюшек. Гърбът на този изрод лъщеше, като че ли беше намазан с мас.

— Какво е пък това? — попита Валя, като за всеки случай се криеше зад гърба на професора.

— Гол охлюв — спокойно отвърна Иван Гермогенович. — Най-обикновен гол охлюв.

— И той ли ще падне?

— Не, той няма да падне! — засмя се професорът. — Той се държи здраво. Не чакайте да падне.

— Също ли е вредител?

— Голият охлюв ли? Какво приказваш! Голият охлюв е най-добрият приятел на гъбата. Вярно е, че унищожава гъбите, но в същото време им дава нов живот.

— А може ли едновременно да бъде и полезен, и вреден?

Професорът поглади брадата си и бавно отговори:

— Голият охлюв поглъща парчета от гъбата, в която се намират спорите — семената на гъбата. Спорите минават през стомаха на голия охлюв и когато падат върху земята, се засяват. Ако не беше голият охлюв, много гъби щяха да се срещат много по-рядко от сега.

— Е, Валя — засмя се Карик, — ние нарекохме гъбата на твоето име, но покрива й ще трябва да наречем на името на голия охлюв.

Валя искаше да отговори нещо, но Иван Гермогенович предупреждаващо вдигна показалеца си, ослуша се и каза с тревога:

— Какво е това? Чувате ли?

Пътешествениците станаха. През шума и грохота на пороя те чуха някакъв смътен рев, като че ли някъде надалече в скалите се разбиваха морски вълни. Шумът на прибоя се приближаваше с всяка минута и ставаше все по-силен и по-силен.

— Дали не е гръм? — прошепна Валя, като се ослушваше.

Изведнъж във въздуха нещо зарева, загърмя. Неизвестно откъде хлуйна вода и наоколо забучаха пенливи мътни потоци. Иван Гермогенович и децата стояха върху малкото островче и плътно се притискаха до стеблото на гъбата. Събаряйки всичко по пътя си, водата се носеше с рев, кършеше тревните дървета и ги превиваше до самата земя.

Гъбата стоеше като кула върху остров, но водата се издигаше все по-високо и по-високо и заплашваше да залее и острова, и кулата. Тя се плискаше вече почти до самите им крака.

— Тука някъде наблизо тече рекичка — каза професорът, — сигурно е излязла от коритото си и ето…

Той безпомощно разпери ръце.

— А нас няма ли да ни отвлече водата? — със страх запита Валя.

Професорът нищо не отговори. Намръщил вежди, той мълчаливо разглеждаше краката си и мърдаше сините си измръзнали пръсти.

Водата се изкачваше. Тя се надигаше като тесто, заплашваше да отмъкне пътешествениците от острова, да ги отнесе към тревните джунгли и да ги удави там в някое дълбоко дере. Карик погледна смутения професор и разбра, че и той нищо не може да измисли за тяхното спасение.

— Чуйте, Иван Гермогенович! — решително каза Карик и докосна студената ръка на професора. — Аз мисля, че нашето положение не е чак толкова страшно.

— Какво предлагаш?

— Трябва да се покатерим върху гъбата! — отговори Карик.

— Да, да — объркано забърбори професорът, — да опитаме да се изкачим на гъбата!

Но като огледа кръглия дебел ствол, който се издигаше отвесно нагоре, той въздъхна и тъжно поклати глава: да се изкачат по него беше невъзможно.

— Не, това няма да стане, приятели мои — каза Иван Гермогенович. — Няма да можем да се изкачим.

— Ами върху покрива на тази беседка? — запита Валя, като оглеждаше дебелата увиснала кожа на гъбата. — Дали ще издържи?

Професорът погледна нагоре.

— Чудесно зарадва се той. — Ами разбира се… Това е прекрасна мисъл. Бързо, приятели. Това е просто чудесно!

Той помогна на децата да се качат върху раменете му и от раменете му да се прехвърлят върху покрива на беседката. Първо Валя, след нея — Карик. Валя клекна, наведе се и протегна ръка на професора.

— Подайте ми ръката си! Професорът добродушно замига с очи.

— Хайде де. Защо се бавите? — извика Валя.

— Нищо, нищо! Аз мога да постоя и тук — каза Иван Гермогенович.

Той знаеше, че децата няма да могат да го издърпат върху покрива на беседката, а и самият покрив нямаше да издържи такава тежест. В това време водата се издигаше. Тя вече беше заляла напълно островчето, върху което стоеше гъбата, и пълзеше към краката на Иван Гермогенович. Вълните се удряха в пънчето на гъбата и обливаха треперещия от студ професор от главата до петите.

Какво да прави? Да плува? Накъде? Докато доплува до суша, ще се вкочани, ще замръзне. И как да остави децата сами?

Професорът стоеше, тракаше със зъби и тъжно поглеждаше бушуващото около него езеро. Водата се изкачи до коленете му. Силното течение го събаряше. Точно към него плаваха греди — те го блъскаха, удряха го по колената. Краката на Иван Гермогенович се покриха с дълбоки драскотини.

Водата достигаше вече до кръста му. Той стоеше, здраво стиснал замръзналите си от студа устни, и се мъчеше да не мисли за нищо.

„Май децата ще трябва сами да се върнат вкъщи“ — мина през главата на Иван Гермогенович.