Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (17)

Седемнадесета глава

Странната земя. Професорът се сражава с пеперуда. Приключенията на Карик и Валя в сандъчето. Скъпата екофора. Опакованият професор. На път към стария свят

От вятъра спря дишането им. Земята се заклати и изчезна.

— Дръжте се здраво! — извика професорът.

Децата едва чуха гласа му. Равното и шумно свирене на крилата на земната пчела и пронизителният писък на вятъра заглушаваха всичко.

Отначало земната пчела летеше високо над земята, но след това като че ли й дотежа, а може би я заболя. Три чифта ръце се бяха вкопчили за нейната мъхната козина, три чифта крака я ритаха по корема и гърдите при всеки остър завой.

Земната пчела започна да се мята ту на една, ту на друга страна — навярно за да се освободи от неканените пътници. Тя летеше, спускаше се все по-ниско и по-ниско, изтърсваше се, но не можеше да се освободи от тежкия си товар.

На Валя й се виеше свят, сърцето й замираше.

Професорът със страх я поглеждаше.

Само да се задържи, горката. Само да не пусне ръце!

Изведнъж земната пчела затрещя още по-силно с криле. В ушите на пътниците засвири вятърът. Пчелата като стрела се спусна надолу.

„Ех, жалко ще бъде, ако се приземи преждевременно — мина като светкавица през ума на Карик. — Поне да ни домъкнеше до средата на пътя.“

Земята се приближаваше с всяка минута. Професорът и децата подгънаха крака, за да не се ударят в нещо твърдо при кацането. Върховете на тревните джунгли се приближаваха все повече и повече.

И ето — силен тласък, втори, трети…

Още един тласък и пътешествениците бяха изхвърлени от кожените кабини и запокитени направо върху земята.

Премятайки се презглава, децата и професорът се търкулнаха по някакво синьо меко поле, покрито със също такива меки хълмове и купчинки.

Накрая, като се преметна за последен път, професорът се хвана с ръце за някакъв огромен гладък камък.

Иван Гермогенович се изправи. Като се опираше на камъка, той го заобиколи, пъшкайки и леко накуцвайки.

— Странно! — мърмореше Иван Гермогенович, като опипваше плоския и гладък камък, който много приличаше на воденичен камък. — Какво ли е това? А ето още един точно такъв кръгъл камък… Ето и трети, и четвърти.

Професорът с мъка се покатери на един от тях и се огледа наоколо. Пред него се разстилаше странна земя. Тя приличаше на шахматна дъска. Равни сини шосета я пресичаха от единия край до другия. Той се наведе над странния кръгъл камък, добросъвестно огледа неговата гладка черна и блестяща повърхност й изведнъж смела догадка мина през главата му.

— Копче! — удари се по челото професорът. — Аз стоя върху копче… А шахматното поле и сините пътища — това е… та това е… Деца! — извика той към Карик и Валя, които седяха върху карирано хълмче и търкаха ударените си колена. — Деца, та ние сме почти в къщи. Това е моето сако.

Зарадваните деца скочиха.

— Ами сандъкът?… Къде е сандъкът с увеличителния прах? — нетърпеливо извика Валя.

Стъпил върху копчето, професорът внимателно разглеждаше околностите на своето сако.

Той търсеше пръчката с червената кърпа, но никъде не я виждаше.

— Странно… много странно — сви рамене Иван Гермогенович.

Той се огледа още веднъж и видя огромен стълб, който лежеше върху земята. Другият му край се губеше далеч на запад… Горските джунгли се бяха разстъпили, правата просека се губеше някъде в синята безкрайност и се сливаше с далечния хоризонт.

— Паднал. Паднал, разбойникът! И то само преди десет минути!

— Кой е паднал? — попитаха децата.

— Нашият фар!… Но това не е беда! Ние вече сме до целта си. Сандъчето трябва да бъде някъде тук… в посоката, в която е паднал и нашият фар. След мен, приятели.

И професорът бодро затича по ревера на сакото, като прескачаше илиците и се спъваше в конците.

След него подтичваха Карик и Валя.

На края на сакото всички се спряха. Пред тях шумяха тревните джунгли.

— Ето го! — извика Иван Гермогенович и посочи с ръка гъстите шубраци.

Те видяха между дърветата високо жълто здание.

— Ур-а-а! — радостно завикаха децата, хванаха се за ръце и се затичаха към сандъка.

Пухтейки и пъшкайки, хукна към сандъка и професорът.

— Ето го, ето го — възбудено потриваше ръце Иван Гермогенович, — свършват нашите митарства! Колко хубаво, че не се изплашихме от земната пчела. Просто великолепно! Ако бяхме тръгнали пеша, не можехме да стигнем толкова бързо до сандъчето. А фарът, както виждате, е паднал само няколко минути преди нашето приземяване… Да! Да бъдеш смел е все едно да бъдеш щастлив.

Професорът прекара ръка по голата си глава и развълнувано каза:

— И така, приятели мои, само след минута ние отново ще станем големи, истински хора. Тук пред стените на това сандъче се свършва нашето тежко и опасно пътешествие. Ние стоим пред прага на големия свят. Но преди да напуснем този малък свят, аз искам да ви кажа няколко думи… Вие видяхте много през тези дни, но ако трябва да ви кажа истината, вие надникнахте само в едно малко кътче на малкия свят. Вие прочетохте само няколко реда от дебелата книга, която се нарича „Природа“. И аз бих казал, че тези редове са далеч не най-интересните. В книгата на природата има страници, от които човек просто не може да се откъсне.

Вие видяхте само едно мъничко късче от съседния до нас свят… Този свят е дребен, незабележим… ние често не му обръщаме внимание. Ние зле го познаваме. А между впрочем той е важна съставна част на големия свят, в който живеем ние с вас. Неговият живот е здраво свързан с нашия живот… Всеки случай много по-здраво, отколкото мнозина си мислят.

В този малък свят живеят и наши приятели, и наши врагове. И едните, и другите ние трябва добре да познаваме. Ние отново ще се върнем някога тука. Ще дойдем с голяма експедиция, въоръжени от главата до петите, и ще завоюваме този малко изследван свят.

За такъв поход няма да ни е нужна умалителна течност. Ние ще дойдем с микроскопи, с големи знания и с опита на много учени. Нашето оръжие ще бъде търпението. Но за това ще поговорим подробно в къщи, когато се приберем. А сега да се заемем с най-неотложната ни работа.

Да се увеличим!

Иван Гермогенович прекрачи към сандъка. Надникна в единственото кръгло прозорче и каза, като весело потриваше ръце:

— Всичко е на мястото си. Влизайте, приятели, по един. Кутийката с увеличителния прах е в десния ъгъл. Действайте!

Карик, а след него и Валя се покатериха през прозорчето.

Професорът помогна на децата да се качат и сам понечи да се покатери след тях, но изведнъж върху стената на сандъчето кацна пеперуда с блестящи, с метален оттенък криле.

Това беше много мъничка пеперуда, само няколко пъти по-голяма от професора. Иван Гермогенович я погледна и замря.

— Маслинената екофора! — задъхан от вълнение, прошепна той.

Иван Гермогенович се притисна към дървената стена и се изпъна като ловец, който е видял наблизо рядък звяр.

Екофората, без да обръща внимание на професора, запълзя покрай него върху стената.

Сърцето на Иван Гермогенович заби, заподскача.

— Стой! — извика той, подскочи високо и хвана екофората за крилата.

Пеперудата се дръпна и те заедно се пльоснаха на земята.

Тя замаха свободното си крило, опря се с крака в гърдите на професора, но Иван Гермогенович не я пускаше.

Лежеше на земята под пеперудата, напъваше всичките си сили и се мъчеше да задържи своята скъпоценна находка. Той забрави всичко на света.

Това никак не бе чудно. Иван Гермогенович държеше в ръцете си маслинената екофора — много рядка, необикновена за тези краища пеперуда молец, най-дребният представител от люспокрилите.

Как се бе появила тя върху стената на дървеното сандъче — тази пеперуда, която живееше в топлите страни, за това сега професорът и не мислеше. Той помнеше само едно: в неговата богата колекция в, раздела пеперуди, в семейството на молците, там, където под стъклото стояха набучени с тънки топлийки, разперили криле, килимен молец, кожен молец космат, зърнен, вишнев и полски молец — в това семейство и досега нямаше маслинена екофора. Сега той ще попълни колекцията си с нея.

— Почакай де. Ух, каква си! — уговаряше непослушната пеперуда Иван Гермогенович, а тя го търкаляше по земята и с всички сили се мъчеше да се освободи.

— Хайде де… хайде де… стига толкова… Хайде престани!

* * *

Докато Иван Гермогенович се бореше с маслинената екофора, Карик и Валя стигнаха до десния ъгъл на сандъка, където се намираше кутийката с увеличителния прах.

Постепенно очите им привикнаха с тъмнината. Те разгледаха празната стая и голите стени. През кръглото прозорче върху пода косо падаше слънчев лъч. Златен прах се носеше в слънчевия лъч и той приличаше на жив път.

— Тук е много весело, нали, Карик? — каза Валя, като се оглеждаше.

Без да отговори, Карик тръгна към ъгъла, където стоеше огромна като сандък, покрита с дебел пергаментов лист, бяла кутийка.

— Ето я! — каза Карик.

Той се покатери върху кутийката, почука с босите си пети върху стените й и протегна ръка на Валя.

— Качвай се! Хайде!

Валя се покатери и седна до Карик. Той се понапъна и скъса пергаментната обвивка на кутията.

— Яж! И се увеличавай! — каза той, като се наведе над кутията.

— А няма ли да почакаме Иван Гермогенович? — попита Валя.

— Не, няма… И знаеш ли защо? Хайде да се уголемим преди него. Помисли си колко интересно ще бъде. Ние ще сме големи, а той — още е мъничък.

— Добре. Съгласна съм — каза Валя.

Пъхна бързо ръцете си под пергамента и извади оттам цяла шепа блестящ като бертолетова сол прах. Доближи шепата си до устата, но изведнъж отпусна ръка и се обърна към Карик.

— А колко трябва да изядем, за да се увеличим?

— Яж повече!

— Ами ако станем много големи… не е много приятно за едно момиче да стане високо като върлина.

— Нищо, яж — спокойно отговори Карик. — Ако порастеш много, ще пийнеш малко умаляваща течност, ще станеш колкото трябва и толкоз. Гледай как ям аз. Ето, така.

И Карик изсипа в устата си цяла шепа прах.

— Готово!

Валя глътна праха и каза, като се мръщеше:

— Умалителната течност беше по-вкусна…

— И на праха нищо му няма… малко е киселичък…

Карик скочи на земята и дръпна Валя за крака.

— Сега да бягаме бързо оттук.

— Защо? — попита Валя.

— Защото скоро тук ще ни стане тясно.

— Защо пък тясно?

— Защо, защо? — разсърди се Карик. — Защото ще почнем да се превръщаме в големи хора. Разб… Олеле! — извика Карик и си прехапа езика.

Главата му се удари в тавана.

Чу се силен трясък и сандъчето се разби.

Ярка дневна светлина заслепи Карик.

Той присви очи, потърка ги и отново ги отвори.

Пред него стоеше Валя.

Тя никак не беше се изменила. Затова пък всичко наоколо беше станало съвсем друго: зелените джунгли се бяха превърнали в най-обикновена трева. Върху тревата лежеше тънък прът с червено, избеляло от слънцето парцалче, комарите отново бяха станали комари.

— Колко е хубаво! — каза Валя. — Помисли си само, сега вече няма да се страхуваме от комарите… Сега ще плесна с ръце и комара няма да го има.

— Почакай — я прекъсна Карик угрижено, — а къде е кутийката с праха?

Те потърсиха с очи наоколо.

Върху тревата се търкаляха трески от дървеното сандъче. Сред тези трески беше и катурнатата кутийчица, а до нея — мъничък пергаментов лист. Вятърът разнасяше по тревата лек бял прашец.

— Това е увеличителният прах! — изплашено извика Карик и се хвърли да лови праха.

Но беше вече късно.

— Какво ще правим сега? — разтревожена попита Валя. — Значи сега Иван Гермогенович завинаги ще остане мъничък? А може би вече сме го стъпкали?

— Пък ти не се върти! — подвикна й Карик. — Току-виж, наистина си го стъпкала.

Валя замря на място, а Карик приклекна и започна да претърсва тревата с разперени пръсти като с гребен.

Но всичко беше напразно.

— Карик — каза Валя, — той е някъде тука и навярно ни чува. Нека сам да се покаже.

— Да, вярно — съгласи се Карик.

Той намери сред треските от сандъка мъничка гладка дъсчица, издуха от нея прашинките, сложи я на равно място и каза не високо, но ясно:

— Иван Гермогенович, чувате ли ни? Излезте върху тази площадка. Ето на тази — почука с пръст Карик върху дъсчицата. — Не се страхувайте. Ние няма да се помръднем от местата си.

Минаха няколко минути. Децата стояха приклекнали и навели глави, гледаха дъсчицата.

Изведнъж върху нея се появи някаква дребна мушица.

— Той е! — задиша Валя.

— Спри! — прошепна Карик. — Не пухти като локомотив. Ти ще го издухаш от дъсчицата.

Сдържайки дишането си, Карик се наведе още по-ниско над дъсчицата. Примижал с очи, той започна внимателно да разглежда дребничкото същество, което тичаше назад и напред по края на дъсчицата.

— Той е! Това е нашият Иван Гермогенович! — каза Карик, като прикриваше устата си с ръка.

— Гледай, гледай — зашепна Валя. — Виждаш ли, маха с ръце… И колко е мъничък… и ние ли с тебе сме били такива?

— Дори още по-мънички — отговори Карик. — Не разговаряй. Стой и мълчи!

Валя дори престана да диша. И в настъпилата тишина се чу тъничък, тъничък писък, по-слаб от свиренето на комара.

— Говори нещо — прошепна Карик и доближи то си до дъсчицата.

— Какво говори?

— Не мога да разбера!

В това време професорът скочи от дъсчицата върху земята и изчезна между тревата.

— Отиде някъде.

— Къде?

— Щом отиде, значи е трябвало. Стой тука и чакай.

След няколко минути професорът се появи отново, но този път не беше сам.

— Гледай, гледай — каза Валя, — някой го е нападнал.

Децата се наведоха над дъсчицата, но колкото и да се взираха, не можеха да разберат: Иван Гермогенович ли мъкне след себе си тъмната пеперуда или пеперудата се е вкопчила за професора и не го пуска да се качи върху дъсчицата.

Пеперудата се бъхтеше, размахваше криле и събаряше професора.

— Трябва да му помогнем — каза Валя, — иначе тази негодница ще изяде нашия Иван Гермогенович.

Професорът се боричкаше на края на дъсчицата и нещо пискаше.

— Чуваш ли, Карик?… Той вика: помогнете ми, помогнете!

Валя протегна ръка към пеперудата.

— Почакай! — спря я Карик. — Той пак говори нещо.

Но Валя вече беше хванала пеперудата и със замах я хвърли настрана, след това вдигна дъсчицата с професора до самите си очи.

— Той като че ли е недоволен от нещо! — каза Валя. — Навярно пеперудата здравата го е смачкала.

Професорът вдигаше ръце към небето, тичаше по дъсчицата и пищеше. Той хващаше главата си с ръце, тропаше с мъничките си крачета.

— Не се бойте — каза Валя, — тя няма вече да ви докосне. Аз я убих.

Но това не успокои професора. Той още по-силно размаха ръце и сякаш няколко пъти плюна. По всичко личеше, че Иван Гермогенович беше сърдит не на шега.

— Добре, добре — успокояваше го Валя, — сега ще я намеря и ще я смачкам. Ще я науча аз нея как се обиждат мъничките.

Като чу тези думи, Иван Гермогенович се хвана за главата, политна и изведнъж така заподскача, така запищя, че Карик веднага разбра: професорът иска да каже нещо много важно.

— Сега ще я смачкам! — извика Валя.

— Стига си викала! — с шепот каза Карик. — Ти ще го оглушиш. Той е съвсем мъничък. Дай го на мене.

Карик внимателно изтърси професора от дъсчицата върху дланта на ръката си и го приближи до ухото си.

— Екофора — чу той слабия глас на Иван Гермогенович. — Единствената екофора… такъв екземпляр, такъв екземпляр…

— Говори за някаква екофора — прошепна Карик.

— Навярно прахът така се казва — тихо отговори Валя. — Но прах вече няма…

Карик погледна дланта си и каза бавно и разчленено:

— Иван Гермогенович, какво да правим? Вятърът отнесе всичкия прах… ние не сме виновни…

И пак доближи дланта си до ухото.

— Нищо — едва чуто пропищя гласчето на Иван Гермогенович, — в моята лаборатория има още няколко грама от този прах… занесете ме в къщи… Само първо намерете екофората… тя е тук… в тревата…

— А какво е това екофора? — попита Карик.

— Екофората е — пропищя Иван Гермогенович — пеперуда от семейството на молците… Среща се само на юг. По нашите места такива пеперуди са голяма рядкост, а Валя ми я отне… Непременно да я намери.

— Хайде, Валя — каза Карик, — търси екофората. Сама захвърли тази рядкост, сама я намери!

Валя се наведе, потърси и вдигна за крилото мъничката полумъртва пеперуда.

— Тази ли е? — попита Карик, като показваше пеперудата на Иван Гермогенович.

— Тази е! Тази е! — зарадва се Иван Гермогенович. — Отнесете я в къщи, но само ви моля внимателно… внимавайте да не смачкате крилцата й.

— В каква посока трябва да тръгнем за в къщи? — попита Карик.

— Вървете право към езерото, без да се отклонявате, а оттам сами ще видите пътя за града. Пътят към града е само един.

Карик откъсна широк лист от жиловляк, сгъна го сръчно на фуния и внимателно пусна на дъното й великия учен Иван Гермогенович Енотов.

— Сега да тичаме към къщи — каза той на Валя. — Само внимавай да не загубиш ценната екофора.

— Чакай!… Как ще вървим през града голи.

— Голяма работа! — презрително подхвърли Карик.

— Не, не — каза Валя. — Така аз не тръгвам. Срамота е.

— Защо пък да е срамота? — учуди се Карик.

— Защото ни стърчат костите. Гледай колко съм слаба. Ще ми се смеят.

— Нищо, ще тичаме.

— Не и не — клатеше глава Валя. — Трябва да се облечем.

Валя вдигна от земята смачканата риза на професора и я наметна.

— Ама че плашило! Погледни се на какво приличаш.

Ризата на Иван Гермогенович стигаше на Валя до петите. Ръкавите й висяха до коленете. И все пак това беше дреха. Валя засука ръкавите и подхвана ризата като шлейф.

— Ами ти? — попита тя Карик, без да обръща внимание на смеха му. — Облечи и ти нещо от дрехите на Иван Гермогенович.

Карик трябваше да се пъхне в панталоните на професора. Те му стигаха чак до гърлото.

— Съвсем е прилично — одобри Валя. Потънал в панталоните, Карик направи няколко крачки, спъна се и падна. Добре че навреме успя да вдигне ръката си, в която държеше професора, инак сигурно щеше да загуби или да смачка Иван Гермогенович.

— Навий крачолите! — посъветва го Валя и му помогна да стане и да ги навие.

Карик така и направи.

Най-после те бяха вече готови.

Карик хвана сестра си за ръка и двамата, като че ли се бяха наговорили, запяха дружно:

Ходом марш — зове тръбата

детския орляк.

По-високо дръж главата,

смело удряй крак!

Зад езерото като стрела се беше проточил асфалтовият път. Той водеше право в града.