Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (15)

Петнадесета глава

Карик се запозна с мравколъва. Нощуване в пещерата. Складът на земната пчела. Тайнствените огньове. Необикновеният кон. Нападението на мухите.

В розовата светлина на залеза пред професора и Карик стоеше Валя.

Живата, истинската Валя.

В ръцете си тя държеше кошничка диатомеа и внимателно разглеждаше сребристите й ажури. Тя ту доближаваше кошничката до очите си, ту я издигаше високо над главата си и я разглеждаше с присвити очи.

— Гледайте, граждани! — засмя се Карик. — Пред нас е продължението на филма „Девойката от Камчатка“. Изчезналото момиче се появява тайнствено на западното крайбрежие.

Иван Гермогенович нищо не каза. Той само силно прегърна Валя и мълчаливо я помилва по главата. Валя се изтръгна от ръцете на професора, повъртя пред очите си кошничката диатомеа и попита:

— Сами ли я направихте? От какво? Защо така вкусно мирише? Може ли да се яде?

— Кошничката не може, но питките, които са в кошничката, могат да се ядат — отговори професорът.

— Колко искаш? Две? Три? — попита Карик, като вадеше питките от кошничката.

— Пет! Искам пет! — бързо отговори Валя.

Иван Гермогенович и Карик се засмяха.

— Ето това се казва апетит! — каза Карик.

— Нищо, нищо. Нека се нахрани добре. И ние с тебе ще си хапнем за компания. Искаш ли?

— Искам — съгласи се Карик.

Пътешествениците седнаха под едно клонесто дърво.

Професорът сложи пред Карик и Валя по една кошничка с питки и с широк гостоприемен жест покани децата на вечеря.

Валя отхапа парченце от питката, сдъвка го и каза:

— Ах, че вкусно! — и започна да яде така, че ушите й запукаха.

Професорът и Карик я гледаха и се усмихваха. Карик намигна на Иван Гермогенович и със съвсем невинен вид попита:

— Вярно ли е, че в Москва живеел човек, който имал апетит на слон?

— Не съм чувал такова нещо — отговори професорът.

— Аз съм чувал. Казват, че изяждал по десет чинии супа.

— И аз бих изяла! — каза Валя, като пъхаше в устата си голямо парче питка.

Карик бутна Иван Гермогенович с лакът.

— И по десет кюфтета за второ.

— А аз мога да изям и петнайсет — каза Валя.

— И накрая за десерт изяждал по двайсет компота — продължаваше Карик.

— А аз мога и трийсет да изям!

Карик отмести кошничката и си изтри пръстите с един листец.

— А после този човек си връзвал салфетка около врата и казвал: „Май си залъгах глада и сега вече мога да започна истински да обядвам“.

— И аз…

Валя протегна ръка към осмата питка, но като я докосна, помисли малко, въздъхна тежко и каза:

— Не, повече не искам.

— А сега — потупа я по рамото Иван Гермогенович — разкажи как успя да попаднеш в цвета на енотерата.

— Ние с Карик търсихме вас… Нали, Карик?

Карик кимна.

— Аз ходих, ходих и изведнъж огладнях. А в гората мирише като в сладкарница. Ще се покатеря, си мисля, на дървото. И се покатерих. А то като се затвори, и не ме пуска. Виках, виках, дори ушите ме заболяха.

— И плака сигурно?

— Мъничко… а след това заспах толкова дълбоко, че дори нищо не съм сънувала. По едно време чувам, че някой вика: „Валя, Валя“. Помъчих се да се събудя, но не мога.

— Хубавото е, че всичко свърши добре — каза Иван Гермогенович. — А за да не се загубим пак, дайте ми честна дума, че няма да се отдалечавате от мене нито на крачка.

— Честна пионерска! — каза Карик.

— Честна със салют! — отрапортува Валя.

— Тогава — на път! — весело каза професорът. — На път, приятели мои, на път!

Пътешествениците взеха кошничките с питките и тръгнаха покрай реката. Късно вечерта стигнаха до едни големи хълмове. Пренощуваха тука в някаква дупка, сутринта закусиха с вкусните питки и тръгнаха отново на път.

Така вървяха няколко дена, като нощуваха в цветовете на цветята, в черупки, в празни гнезда на оси, дори под камъни, в мрачни и влажни бърлоги. Хранеха се с нектар, пчелен мед, яйца от пеперуди и зелено мляко.

В долината на трите реки професорът успя да убие присмехулник. Пътешествениците три дена ядоха пържен и пушен дивеч и сигурно месото щеше да им стигне още за две седмици, но по пътя ги нападнаха бръмбари кожояди, отнеха им всичките провизии и едва не осакатиха Иван Гермогенович и Карик.

* * *

С всеки изминат ден пътешествениците се приближаваха все повече и повече към езерото, на другия бряг на което се издигаше прътът фар.

По сметките на професора те трябваше да стигнат до езерото на следващия ден привечер, за една нощ да го преплуват и тогава до фара оставаше съвсем малко.

— Приблизително след два-три дена ще си бъдем в къщи — уверяваше децата професорът.

Но сметките на Иван Гермогенович не излязоха верни.

Когато пътешествениците бяха вече съвсем близо до езерото, случи се едно неприятно събитие.

Това стана рано сутринта.

Професорът и децата току-що бяха излезли от пещерата, в която нощуваха, и тръгнаха, крачейки по студената сутрешна роса.

— Ама че студ! — настръхна професорът.

Като трепереха от студ и тракаха със зъби, пътешествениците крачеха по хълмове и долини. Струваше им се, че босите им крака стъпват върху лед, леко посипан с пръст. Искаше им се да спрат и да подгънат крака, както гъските подгъват краката си върху леда. Децата не издържаха и за да се посгреят, затичаха напред.

— Не се отдалечавайте много — извика след тях Иван Гермогенович.

Но децата вече тичаха към веригата високи хълмове, надбягваха се, изпреварваха се, прескачаха широки ровове и неголеми ручеи.

— Върнете се! — викаше Иван Гермогенович. — Връщай се, Карик. Ела тук, Валя!

Но Карик само махна с ръка, изкачи се на върха на пясъчния хълм и се скри зад него.

Валя спря за миг, сякаш се двоумеше; да се върне ли обратно или да тича след Карик, но като помисли малко, тръгна след брат си и също се скри зад хълма.

Разтревожен, Иван Гермогенович забърза. И изведнъж зад хълма се чу отчаян вик. В същия миг на върха се появи Валя. Тя махаше с ръце и викаше Иван Гермогенович на помощ.

— По-бързо, по-бързо!… Нападнаха ни!

Професорът затича толкова бързо, колкото можеше.

На един дъх се изкачи на хълма.

— Къде е той? Къде е? — задъхан попита професорът.

— Ето! Ето го! — посочи с пръст Валя дълбоката яма.

На дъното й, заровено до гърлото в пясък, мърдаше някакво страшно чудовище. Голямата му черна глава с дълги извити куки бързо-бързо хвърляше нагоре дребни камъни и пясък. На края на ямата стоеше изплашеният Карик. Той безпомощно закриваше главата си с ръце и викаше нещо неразбрано. Пясък и камъни летяха към него с такава сила, че той ту падаше, ту ставаше, ту отново падаше. А чудовището хвърляше, без да спира, мъчеше се да го ослепи с пясъка и да го събори с камъните.

Пясъчните стени на ямата се свличаха под краката на Карик и той се плъзгаше все по-надолу и по-надолу, право в бърлогата на чудовището, и с всяка минута все повече се приближаваше към него.

— Обърни се гърбом! Обърни се с гръб към него! — викаше Иван Гермогенович.

Но Карик като че вече нищо не разбираше и нищо не чуваше. Тогава Иван Гермогенович се спусна пъргаво надолу, взе Карик на ръце и започна да се катери по ронливата стена, като здраво го притискаше към гърдите си.

Град от камъни с вой и свистене полетя след професора и Карик. Но Иван Гермогенович стисна зъби и без да изпуща Карик от ръцете си, продължаваше да се катери нагоре, като криеше глава между раменете и се навеждаше към земята. Най-после той се измъкна от ямата, внимателно сложи Карик на земята и промърмори объркан:

— Виж какъв си бил ти… може ли така да ме плашиш?

Карик лежеше бледен, със затворени очи. По бузата му пълзеше тънка струйка кръв. Главата му и целият той, от главата до петите, беше покрит с гъст слой сива пепел и пясък.

Валя гледаше Карик с широко отворени очи.

— Жив ли е? — прошепна тя, като коленичи до него.

— Жив е! — мрачно отговори Иван Гермогенович и пъхна под главата му сгънат лист от незабравка.

— Олеле, страх ме е! — прошепна Валя, като поглеждаше към грозната яма. — Ами ако този, страшният, излезе изведнъж и пак се нахвърли върху нас!

— Той няма да излезе, ако вие сами не се наврете при него — промърмори Иван Гермогенович и сърдито погледна Валя. — Не трябва да си пъхате носа навсякъде, ако искате да запазите главите си.

Той се наведе над Карик, прилепи ухо към гърдите му, намери пулса му и беззвучно замърда устни.

Карик въздъхна.

— Чуваш ли ме? — високо попита професорът.

Карик се понадигна и погледна професора с мътни очи. Устните му едва се мърдаха.

— Той… отиде ли си? — попита Карик със слаб глас.

— Отиде си, отиде си — каза професорът. — А ти как си? Можеш ли да станеш?

— Май че мога — каза Карик.

Като залиташе, той се изправи и каза със стиснати зъби:

— Да вървим!

Известно време пътешествениците вървяха, без да разговарят, но професорът не можеше дълго да се сърди.

Когато седнаха да си починат, Иван Гермогенович погледна Карик и усмихнат каза:

— Я гледай ти какъв герой… А? Пъхна се в бърлогата на лъва.

— Аз, без да искам — каза Карик. — Тичах, тичах — и изведнъж тази дупка. И аз се хлъзнах долу…

— По-добре да беше гледал под краката си, отколкото да броиш враните по небето. Още мъничко и с теб щеше да се наобядва мравколъвът.

— Как, казахте, се нарича? Мравколъв ли? — попита Валя.

— Точно така се нарича — кимна с глава Иван Гермогенович, — но това не беше истинският мравколъв, а само неговата личинка. Мравколъвът не седи в яма, а лети и най-често пълзи по дърветата. Мисля, че дори сте го срещали някога…

— Той какъв е? На какво прилича?

— Малко прилича на водното конче, но е тромав и ужасен мързеливец. Седне на дървото, отпусне и четирите си дълги крила и така виси цял ден, като че забоден с топлийка. А този побойник, който седи в трапчинката и хвърля камъни, е неговата личинка. Тя тук ловува. Видяхте ли какъв хитър капан е турила за зяпльовците?

— За мравките ли?

— Не само за мравките. Тя не прощава и на другите насекоми. А най-обидното е — усмихна се Иван Гермогенович, — че теб искаше да те изяде животно, което дори няма уста.

— Ами… А с какво щеше да ме яде? С краката си ли?

— Нещо подобно — отговори професорът. — Виждаш ли, приятелю, мравколъвът няма уста, но затова пък на главата му има две огромни куки, с които той се впива в жертвата си и изсмуква кръвта й. Само две-три минути още — и ти щеше да се запознаеш с тези куки.

Професорът се дигна от земята и каза:

— Хайде, стига толкова, да тръгваме!

Валя затича след професора, а Карик се затътри след тях, като се мъчеше да не изостава.

От време на време остра болка го караше да подскача и да се спира. Струваше му се, че стъпва върху дълги и остри игли.

И все пак той вървеше. Мръщеше се, кривеше се, хапеше устни, но вървеше и не изоставаше нито крачка.

Иван Гермогенович често се обръщаше и незабелязано наблюдаваше Карик. Когато Карик се препъваше, професорът спираше и с тревога питаше:

— Е, как е?… Може би ще се облегнеш на мен? А?

— Не, няма ми нищо — бързо отговаряше Карик, — само така… стъпил съм върху остър камък.

Накрая Карик започна да изостава. Той вече не вървеше, а подскачаше на един крак, като мъкнеше по земята другия. Иван Гермогенович спря:

— Май не можеш повече!

— Не, не — запротестира Карик. — Ако щете, мога още сто километра да извървя.

Той се изправи и бързо тръгна напред, но… направи няколко крачки, падна, хвана с ръце болния си крак и застена. Тогава професорът, без да каже нито дума, взе Карик на гърба си.

— Пуснете ме! Аз ще вървя сам! — дърпаше се Карик.

— Стой мирно! — подвикна му професорът. — Ще вървя!… Я гледай какъв бързоходец се извъдил…

Иван Гермогенович вървеше, притиснал Карик до себе си, и навъсено гледаше надолу.

До тях, виновно навела глава, крачеше Валя.

Карик сложи глава на рамото на професора и задряма. Скоро очите му се затвориха и той дълбоко заспа.

Когато отвори очи, той видя, че лежи на брега на голямо езеро. Професорът седеше върху един камък и с ръка над очите гледаше към другия бряг, където самотно стърчеше далечният прът фар.

Карик чу, че Валя попита нещо, но не разбра какво. Повдигна глава от земята и се ослуша. Сега говореше Иван Гермогенович:

— Ще построим кораб и ще преплуваме. Но първо трябва да потърсим удобна квартира. Нали ще трябва да поживеем седмица, а може би и две на брега.

— Защо?

— Как защо? Не виждаш ли, че Карик е болен?

— Не трябва!… — каза Карик и се повдигна на лактите си.

— Какво не трябва?

— Не трябва да живеем на брега. Аз ще мога да допълзя до кораба и дори да греба.

— Глупости! — махна с ръка професорът. — Ами ако връхлети буря? Ти като камък ще потънеш на дъното.

Иван Гермогенович се наведе над Карик и внимателно опипа с ръка подутото му коляно.

— Гледай как е посиняло! И сигурно те боли?

— Боли ме — намръщи се Карик — и гори цялото, като че някой го глади с гореща ютия.

Професорът се замисли, изведнъж се плесна по челото и изтича към езерото.

— Уф, колко се е подул! — с края на пръстчето си докосна Валя болния крак на Карик.

— Ако и тебе така те обстрелваха, щеше цялата да се подуеш — каза Карик, като милваше болното си коляно.

— А ти не стъпвай на този крак, тогава по-бързо ще ти мине. Искаш ли да ти намеря патерица?

В това време професорът се върна. Той държеше в протегнатите си напред ръце малък лист, от който капеше вода върху пясъка.

— Хайде, обърни се — каза Иван Гермогенович на Карик — и ми дай крака си.

Той сложи върху подутото горещо коляно мокрия и хладен лист и ловко обви болния крак на Карик.

— Е, как е сега?

— Добре — каза Карик, — като компрес. Веднага ми олекна.

— Чудесно! Лежи сега мирно, а ние с Валя ще идем да потърсим място за нощуване.

За щастие този път пътешествениците не трябваше дълго да търсят убежище. Целият бряг на езерото беше издълбан от дълбоки пещери. Професорът и Валя надникнаха тук-там и накрая избраха една суха песъчлива пещера с нисък свод и тесен вход.

— Хайде да останем в тази! — предложи Валя.

Професорът се съгласи.

Той се върна на брега, взе Карик на ръце и го пренесе в пещерата.

— Лежи! — каза Иван Гермогенович, като настаняваше Карик край стената. — Удобно ли ти е?

Карик нищо не отговори. Той вече спеше тежък сън на болен човек. Иван Гермогенович и Валя седнаха до входа и при слабата светлина на вечерния здрач се навечеряха с остатъците от меденото тесто.

— А сега да спим! — каза професорът.

След като затрупаха входа на пещерата с камъни, пътешествениците се изтегнаха върху сухия пясък и скоро заспаха.

* * *

Към сутринта Иван Гермогенович сънува мравколъва. Той здраво държеше Карик с извитите си куки и го гледаше втренчено с големите си изпъкнали очи.

Карик удряше чудовището с ръце и крака по главата и тихо стенеше. Професорът отвори очи.

„Ама че сън!“ — помисли си той.

Но стоновете не спираха. Значи това не е сън!

— Карик, какво ти е? — повика го професорът.

Карик не отговори.

В пещерата беше тъмно.

Професорът стана и тръгна към изхода, като се държеше с ръка за стената.

Напипа в тъмното каменната барикада, която затваряше входа на пещерата, свали два големи камъка и внимателно, да не уплаши децата, ги сложи на земята.

В пещерата веднага стана по-светло.

Сива предутринна светлина падаше върху пясъчния под и спящите деца.

Посред пещерата, свита на кравайче, лежеше Валя. Край стената спеше, широко разперил ръце, Карик. Той беше целият червен. По челото му беше избила пот. Карик потреперваше и пъшкаше насън.

Професорът отиде до него, наведе се и внимателно докосна подутото коляно, обвито в листото.

Без да се събужда, Карик сви крака си и още по-високо застена.

— Карик, не си ли жаден? — попита професорът.

Карик полуотвори очи. Без да разбира нещо, той дълго гледа Иван Гермогенович и след това мълчаливо се извърна към стената.

— Да ти донеса ли вода?

— Н-не! — през зъби каза Карик.

— Искаш ли да ти сменя компреса? — попита Иван Гермогенович.

— Да… компреса може.

Професорът донесе пресен мокър листец и го сложи върху подутото коляно.

— Е, сега по-добре ли си?

— По-добре — въздъхна Карик.

— Чудесно! Тогава спи! Аз ще отида да потърся нещо за ядене. Ако се събуди Валя, не й давай да излиза от пещерата. Аз скоро ще се върна.

Карик мълчаливо кимна.

Иван Гермогенович затрупа входа с камъни и като се оглеждаше непрекъснато, за да запомни добре мястото, тръгна да търси нещо за закуска.

Недалеч от пещерата се извисяваше покрит с гъсти храсти хълм.

Иван Гермогенович дойде до подножието му, огледа го внимателно и опипа меките пухкави клонки на зелените храсти.

— Като че ли това е мъх. Да, да, наистина мъх. Чакай да видим няма ли нещо за ядене.

Иван Гермогенович смело се мушна в гъстите храсти на мъха. Направи няколко крачки и неочаквано потъна до кръста, но когато падаше, успя да се хване за една клонка.

Като размахваше крака над черната яма, професорът се наведе и в полумрака видя сводове от пръст и гладко утъпкан под. Слабата светлина проникваше отгоре през гъстите шубраци и осветяваше оскъдно тъмно подземие. В дъното на подземието покрай стените бяха наредени бели бъчви.

— Като че ли попаднах в склад на земни пчели! — промърмори Иван Гермогенович.

Той премери с очи разстоянието до пръстения под, пусна клончето и скочи долу.

Земята под краката му беше суха и топла.

Професорът с любопитство заразглежда подземието и се приближи до бъчвичките. Всичките бяха плътно затворени с бели кръгли капаци. Той повдигна капака на една от тях, наведе се и я помириса.

— Така си и знаех.

Бъчвата беше пълна до горе с ароматичен мед.

Край нея стояха също такива бъчви и всички бяха пълни до горе с мед. Това приличаше на зимник, в който се пазят запаси за черни дни.

И наистина това беше зимник на земни пчели.

Майката земна пчела снася в гнездото яйце и до него оставя топчица мед с цветен прашец. От яйцето се излюпва личинка, изяжда меда и прашеца и се завива в какавида, която прилича на бъчвичка. След известно време младата земна пчела отваря капака на бъчвичката и излиза. Но празната какавида не се губи. През лятото земните пчели пълнят какавидите с мед и при студено, дъждовно време, когато не могат да излитат от гнездата си, те се хранят с него.

Иван Гермогенович закуси, без да бърза, след това избра по-здрава бъчвичка и се залови да я измъкне от зимника. Това не беше лека работа.

Бъчвичката се изплъзваше като жива от ръцете му, блъскаше го, събаряше го, но въпреки това професорът успя да я измъкне горе.

Колената му трепереха. Ръцете му се бяха вдървили. Сърцето му биеше така силно, че го чуваше да чука в слепоочията си.

„Как сега да дотъркалям бъчвата при пещерата?“ — разсъждаваше Иван Гермогенович.

Да сложи бъчвичката легнала и да я търкаля, както търкалят обикновените бъчви, професорът не посмя. Капакът можеше да се отвори и тогава всичкият мед щеше да се излее на земята.

— Добре… ще опитаме по друг начин.

Иван Гермогенович хвана с две ръце ръба на бъчвата и силно я раздруса. Бъчвата се заклати.

— Аха. Ще тръгнеш! — зарадва се професорът.

Той наклони бъчвата и като я държеше за ръба, започна да я бута напред, като я въртеше от една страна на друга, сякаш се мъчеше да пробие земята с нея.

Бавно, стъпка по стъпка, бутайки я с ръце и натискайки с цялото си тяло, Иван Гермогенович успя да я дотърколи при пещерата.

Посрещна го сънената Валя.

Тя се протягаше и прозяваше, но като видя бъчвата, плесна радостно с ръце и завика:

— Това е голяма торта, нали?

— Е, макар и да не е торта, но вярвам, ще ти хареса.

— Ами какво е?

— Мед.

— Пълна бъчва?

— Да, Валя. И не една. Намерих цял склад с такива бъчви. Май и за година няма да можем да изядем дори половината от това сладко съкровище.

— Ама че хубаво! — зарадва се Валя.

Тя се вкопчи с ръце за ръба на бъчвата и започна да помага на Иван Гермогенович с такова усърдие, че не мина и минута и те с дружни усилия вмъкнаха в пещерата бъчвата и я поставиха в ъгъла.

— Браво, отлично! — каза Иван Гермогенович, като изтриваше с ръце потния си врат. — Сега ти, Валя, можеш да закусиш с мед. А аз ще ида да потърся постеля за Карик. Само гледай да не излезеш от пещерата. Наоколо бродят такива страшни чудовища, че няма да успееш и да извикаш, и те ще са те нападнали вече.

Професорът излезе, а Валя, след като го изпрати до изхода на пещерата, веднага се върна обратно, доближи се до бъчвата и започна да домакинства. Тя вдигна капака без особен труд, помириса меда, облиза се и пъхна ръце направо в бъчвата.

— Ама че много мед! — прошепна Валя.

Пръстите й потънаха в лепкавия ароматичен мед.

Тя ядеше с такъв апетит, че скоро цялото й лице, вратът, гърдите и ръцете й чак до лактите се омазаха като с лепило с янтарножълтия мед. Цялата тя стана толкова лепкава, че започна да се залепя за бъчвата, за стените на пещерата, а и по нея полепваха песъчинки и парченца от листа.

Разперила лепкавите си пръсти, Валя ходеше из пещерата и непрекъснато се уголемяваше като снежна топка: по нея се полепваха стари паяжини, сухи влакънца от тестения цветен прашец и още някакви боклуци, които приличаха на едри парцали прах.

— Ще отида да се измия — въздъхна Валя.

Тя предпазливо подаде глава от пещерата, огледа се няма ли наблизо страшни животни — след това хукна право към езерото, като се навеждаше, и там се плиска с вода не по-малко от час.

Когато над главата й с рев и вой прелитаха шестокраки страшилища с големи очи, Валя бързо се гмуркаше под водата, после изведнъж си спомни за водния паяк аргиронет, записка от страх, изскочи от водата и хукна към пещерата.

Пред самия вход тя едва не се сблъска с Иван Гермогенович и щеше да го събори на земята.

— Къде си тичала? — строго я попита той. — Да не искаш да попаднеш в лапите на евмената?

— Аз… аз ходих да се мия.

Професорът поклати глава.

— Виждам, че много не ти се иска да се върнеш в къщи… Защото ако ти и Карик продължавате да се отделяте от мене и да се запознавате сами с чудовищата на този свят, страхувам се, майка ви никога вече няма да ви види.

— Аз цялата се бях омазала с мед! — каза Валя и ниско наведе глава.

— Още по-зле — каза Иван Гермогенович. — Могла е да те отмъкне муха, пчела, оса — и въобще малко ли са ловците на деца, намазани с мед. Това повече да не се повтаря! Чуваш ли какво ти говоря?

— Да — каза Валя и наведе още по-ниско глава.

— А сега ми помогни да направим на Карик легло.

Тогава Валя видя огромния куп пухкави влакна до стената на пещерата.

— Като истински дюшек — попипа Валя влакната. — Вие ли ги донесохте? Откъде ги взехте?

— Подарък от копринената пеперуда — усмихна се Иван Гермогенович.

— Подарък ли? — недоверчиво попита Валя.

— Ами да! Нали утре навършвам точно шестдесет години. Защо копринената пеперуда да не ми подари нещичко за рождения ден?

— И тя… тя ви ги подари?

— О, тя е толкова недосетлива — усмихна се Иван Гермогенович — и толкова неблагодарна! Аз съм я изучавал цели две години, написал съм три статии за нея и мисля, че имам пълно право на този дюшек.

— На дюшек ли спи пеперудата?

— Тя? О, не. Тя самата изобщо не спи, а неуморно лети, но виж, потомството си грижливо покрива с пух. Под такива дебели пухкави одеяла не е страшен нито дъждът, нито студът за яйцата, от които ще излязат новите пеперуди. Хайде сега да направим пухена постеля за Карик!

— Аз сама ще я направя! — каза Валя.

Тя пренесе голяма купчина от меките влакна до най-сухия ъгъл в пещерата, разби ги с ръка така, както разбиват пух, след това сложи откъм възглавето още една купчина влакна и се оттегли встрани.

— Така май е добре! — каза Валя, като се любуваше на своята работа.

— Прекрасно! Великолепно! — одобри работата й Иван Гермогенович.

Той вдигна на ръце спящия Карик и го пренесе върху пухкавата мека постеля.

Валя го покри с избелял лист от жълто цвете.

— Сега, струва ми се, му е удобно. Наглеждай го, аз ще изляза за половин час — каза Иван Гермогенович, — имам да свърша някоя и друга работа… Ако Карик се събуди, нахрани го.

— Добре — каза Валя, — вървете, аз също имам някоя и друга работа.

Когато професорът излезе, Валя приготви още две легла, домъкна две нови сини одеяла от цветчетата на камбанка, измете пода с парченце лист, след това дотъркаля в пещерата четири големи камъка, сложи отгоре им един плосък камък, а върху него разстла като покривка бяло листче от маргаритка.

Стана великолепна маса.

Около масата Валя постави по-малки камъни, обви ги с остатъците от влакната и ги покри с жълти листа.

— Това ще са креслата — каза Валя.

Като свърши работата си, тя обиколи пещерата и остана много доволна: в пещерата стана уютно.

— Така можем да чакаме цял месец, докато оздравее Карик.

Тя се приближи на пръсти до постелята на брат си, наведе се над него и грижливо оправи одеялото.

— Спи! Спи! — тихо каза тя.

Скоро се върна професорът. Тежко дишайки, той търколи в пещерата втора бъчва с мед и я постави до стената.

— Гледайте какво направих! — похвали се Валя.

— Какво си направила пак? — изплашено попита Иван Гермогенович, но като огледа пещерата, одобрително поклати глава. — Браво, браво! Юнак! Ти си истинска домакиня — похвали я той. — Но и аз мога да украся с туй-онуй нашия дом. Току-що намерих край нашата пещера нещо много интересно!

Той сложи пръст на устните си, излезе бързо и след десет минути се върна, като носеше един лист. Върху него като на поднос лежеше купчинка продълговати яйца.

— Какво е това? — попита Валя. — Ядат ли се?

— Не — отговори Иван Гермогенович, — не се ядат, но те ще ни потрябват, и още как ще ни потрябват.

— За какво ще ни потрябват?

— Ще поживееш — ще видиш.

Иван Гермогенович остави подноса с яйцата върху бъчвата и каза:

— Значи така: нашият болен навярно ще трябва да полежи няколко дена. За да не губим напразно време, ние с тебе ще пренесем всичките бъчви с мед в пещерата, а след това… След това, както изглежда, ще трябва да построим броненосец.

— Какъв броненосец?

— Ами какъвто излезе, такъв и ще построим. И щом Карик оздравее, ще се отправим в далечно плаване. Нали нашият фар се намира на другия бряг — значи, за да стигнем до него, ще трябва да плаваме с кораб.

Иван Гермогенович и Валя закусиха с мед, а после се заловиха да пренасят бъчви от склада на земните пчели.

Всеки път, когато се връщаха в пещерата, професорът отиваше при Карик, слушаше неравното му дишане и мереше пулса му.

Карик спеше като пребит. Когато целият ъгъл на пещерата бе напълнен с бъчви, професорът каза:

— Сега, Валя, хайде да идем да строим кораба.

— Ох, колко е интересно! — зарадва се Валя.

— Не знам дали ще бъде интересно — каза Иван Гермогенович, — но готов съм да си заложа главата, че ще трябва здравата да поработим.

Професорът и Валя затрупаха входа на пещерата с камъни, за да не се вмъкнат при Карик хищни насекоми, и отидоха към езерото.

— А от какво ще построим кораба? — попита Валя.

— Ще намерим от какво. Малко ли сухи листа се търкалят по брега? От тези листа ще го построим. Днес сутринта видях зад хълмовете истинска гора. Не тревни джунгли, а зелена дъбова гора. Вярвам, че вятърът е донесъл и тук сухи дъбови листа.

Професорът и Валя тръгнаха по брега, като внимателно се вглеждаха във всичко, каквото срещаха по пътя си. Изведнъж Валя извика:

— Намерих! Намерих! Вече намерих!

— Къде? Какво си намерила?

— Ето вижте! — и Валя повдигна с две ръце края на огромен жълт лист, който лежеше почти до брега на езерото. Това беше здрав лист с дълбоко изрязани краища. Дебелите му жили се разпръскваха на всички страни като ветрило.

Професорът обиколи листа. Огледа го от всички страни, повдигна единия му край, надникна под него и каза:

— Да, това е дъбов лист, но за съжаление от него няма да можем да построим кораб.

— Защо?

— По листа има гали. Виждаш ли? Целият лист е обсипан с гали.

— Какво е това гали?

Професорът повдигна малко по-високо края на дъбовия лист.

Валя клекна и погледна под него.

Цялата му долна страна беше покрита с тъмни топчета. Те бяха сякаш припоени към листа. Валя ги опипа с ръка. Бяха твърди като камък.

— Такъв лист не бихме могли да помръднем от мястото му! — каза Иван Гермогенович.

— Какви са тези топчета? — попита Валя.

— Това са гнезда на насекоми — отговори Иван Гермогенович. — Виждаш ли, Валя, много от насекомите снасят яйцата си направо върху листата. На листата това съвсем не им харесва и те с всички сили се защищават от неканените гости. Клетките на листа се събират около яйцето и се мъчат да го изтласкат, както белите кръвни телца изтласкват трънчето, което се е забило в пръста. Тогава пръстът загноява, а върху листата се появяват тези израстъци, които ние наричаме гали. Най-често ги наричат мастилени шикалки, въпреки че не всички шикалки са мастилени.

— А какви насекоми снасят яйцата си върху листа? — попита Валя.

Професорът сви рамене.

— Различни — каза той. — Върху листата снасят яйцата си шестдесет вида пеперуди, сто и тринадесет вида бръмбари, четиристотин осемдесет и шест вида мухи и двеста и деветдесет вида други насекоми.

— Значи трябва да търсим друг лист?

— Значи ще трябва да търсим друг! — каза професорът.

Вече мръкваше, когато Иван Гермогенович и Валя намериха най-после сух, подходящ дъбов лист. Но той беше толкова далеч от брега, че те нямаха сили да го пуснат във водата.

— Не, няма да го домъкнем — поклати глава Валя.

Иван Гермогенович се замисли. Той поглаждаше брадата си и мълчаливо разглеждаше листа, върху който стоеше.

— Ами ако?… Разбира се! — промърмори професорът и неочаквано се засмя.

— Какво ви става? — зачуди се Валя.

— Ето какво — каза Иван Гермогенович. — Да си вървим в къщи. Утре ще впрегнем за тая работа коне.

— Коне ли? — още повече се учуди Валя.

Професорът не отговори. Мърмореше си нещо под нос и бързо закрачи към пещерата.

Валя подтичваше след него.

— Ама моля ви се, Иван Гермогенович, моля ви се, кажете ми какви са тези коне? Откъде ще ги вземем?

— Няма да ти кажа!

— Ще ми кажете! — настояваше Валя.

— Не бъди любопитна, утре сама ще видиш.

— Ама моля ви се, Иван Гермогенович — захленчи отново Валя и изведнъж замлъкна.

Пред тях блесна огън. Валя хвана професора за ръка и се спря.

— Гори! Гледайте. Нашата пещера гори!

Между пролуките на камъните, с които беше затрупан входът на пещерата, светеше огън.

— Пожар! Пещерата гори! — изплашено каза Валя. — Да тичаме. Карик ще изгори.

— Не се страхувай, няма да изгори твоят брат. Но Валя не го чуваше и презглава тичаше към пещерата.

— Карик! — викаше тя тичешком. — Гориш ли? Ти ли гориш, Карик?

— Не, не съм аз — чу Валя спокойния глас на Карик.

Тя бързо отмести един камък. Втурна се в пещерата и спря като закована.

— Какво е това?

Ъгълът, където върху подноса стояха купчинката яйца, донесени от Иван Гермогенович, трепкаше със синя светлина, сякаш горяха новогодишни лампички. Само че яйцата светеха по-силно. При такова осветление можеше да се чете, да се пише и рисува.

— Харесва ли ти? — попита Иван Гермогенович, като сложи ръката си върху рамото на Валя.

— Ах, че е красиво-о! — с възхищение каза Валя. — Нали те… нали яйцата светят?

— Да — усмихна се Иван Гермогенович, — яйцата на светулката.

— Аха, знам! — кимна Валя. — Това е едно такова червейче. Червейче-светулчица. Иваново червейче.

— Да. Така им казват, но в действителност това не са червеи, а бръмбари. В това можем много лесно да се убедим, ако погледнем с какво се хранят и как живеят. Обикновените червеи живеят под земята и се хранят с пръст. А това бръмбарче живее във влажната трева и се храни с охлювчета.

— Да, да! Спомних си. Тези бръмбарчета светят в тревата.

— Съвършено вярно. Самите те светят, светят техните личинки, светят и техните яйца… Нали е красиво?

— Много е красиво! — обади се Карик от своя ъгъл. — Много хубаво, че ги намерихте.

— Е, а как се чувстваме? По-добре ли сме или по-зле? — Иван Гермогенович се приближи до болния. — Не искаш ли да хапнеш?

— Аз вече хапнах — каза Карик. — Докато ви нямаше, огледах всичко наоколо, намерих меда и закусих както трябва.

— Не бива да ставаш — смръщи вежди Иван Гермогенович, — рано е още да ставаш. Рано е, мили. Внимавай да не се разболееш по-тежко.

— Когато се събудих — каза Карик, — гледам, маса, кресла, светлина и аз си помислих, че съм в къщи, че е сутрин и че е време да ставам.

— А харесва ли ти нашата нова квартира? — попита Валя.

— Много! — каза Карик. — И особено ми харесват лампичките на светулката. Колко е силна светлината им!

— Това е нищо! — каза професорът. — Виж, ако можехме да донесем само чифт нощни пирофори, знаеш ли каква светлина щяхме да имаме?

— Какво е пък това… пи… пирофори?

— Бръмбари! Те живеят в Гвиана, в Бразилия и Мексико. Когато на някой бразилец или мексиканец му се наложи да върви нощем през гората, той си налавя нощни пирофори и ги навързва по шапката си. Светлината, която излъчват тези бръмбари фенери, е толкова силна, че може да вървиш дори и през най-тъмните тропически гъсталаци, без да объркаш пътя си. А мексиканските дами крият тези пирофори във фризурите си до брилянтите, понякога правят от тях пламтящи огърлици или ги нареждат около талията си като огнен колан. След бала дамите къпят уморените насекоми във ваната, слагат ги в стъклена ваза и през цялата нощ пирофорите нежно и приятно осветяват спалнята им.

— А у нас само светулката ли свети? — попита Валя.

— Не само тя — отговори Иван Гермогенович. — Можех да направя такова осветление от светещи бактерии… Когато бях студент, направих веднъж истинска лампа от такива бактерии. При светлината на такава лампа може да се чете и пише…

— От бактерии ли? Ами те нали са толкова малки, че не могат да се видят с просто око?… Как светят тогава? Нали не се виждат?

— Когато са много — отговори Иван Гермогенович, — тогава може да се види тяхната светлина, без, разбира се, да се виждат самите бактерии. Понякога в гората светят със синя или зелена светлина гнилите дънери. Струва ти се, че самият пън излъчва тази светлина, а в действителност светят бактериите. Светят също и гниещи риби, изхвърлени на брега на морето. Често такива синкави светлини излъчват и труповете на умрелите животни.

Изведнъж Иван Гермогенович се сепна, изтича до бъчвата, вдигна шумно капака и извика весело:

— Да вечеряме, да вечеряме, приятели. Да вечеряме и да спим!

* * *

Сутринта професорът излезе на разузнаване.

Той се върна едва привечер и донесе куп паяжинни върви.

До късно през нощта Иван Гермогенович седя на прага на пещерата и плетеше от паяжините дебели въжета, а когато се приготвяха да спят, каза на Валя:

— Утре ще отидем при нашия кораб. Време е да го пуснем вече във водата… Карик оздравява и скоро ще можем да пътуваме.

* * *

На другия ден Иван Гермогенович събуди Валя преди разсъмване. Те закусиха с мед, вдигнаха на рамо въжетата и тръгнаха на работа.

Дъбовият лист беше на старото си място.

— А сега — каза професорът, като хвърли въжетата до листа — да отидем до конюшнята за нашето добиче.

Той тръгна по брега, като се навеждаше и надничаше под камъните.

Накрая при един голям сив камък Иван Гермогенович се спря. Той клекна и внимателно заоглежда тъмния процеп под камъка. После пошари наоколо с ръка и хвърли в дупката шепа пясък.

Под камъка нещо се размърда.

— Великолепен жребец! — каза Иван Гермогенович, като ставаше. — Ако само не рита, ние бърже ще спуснем кораба във водата.

— Какво има под камъка? — с шепот попита Валя.

— Див кон! — пошегува се професорът. — Шестокрак кон. Хайде, помогни ми, Валек!

Иван Гермогенович пренесе въжето до дръжката на листа, завърза го за нея, дръпна го силно и здраво затегна примката.

— Великолепно! — промърмори той. Повлече въжето по земята и когато то се изопна, завърза на другия му край втора примка. След това донесе четири късички чуканчета и ги сложи на земята.

Иван Гермогенович позачука чуканчетата с камък, после леко побутваше с крак ту едно, ту друго и ги закрепи така, че те падаха при най-малкото докосване.

— Великолепно! — каза професорът.

Валя с любопитство го наблюдаваше, но нищо не можеше да разбере.

— Нещо да ви помогна? — попита тя накрая.

— Нищо, нищо! Всичко сам ще направя!

Иван Гермогенович вдигна примката, доближи я до чуканчетата и внимателно я опъна върху тях.

Примката увисна над земята, подпряна върху люлеещите се чуканчета.

— Хамутът е вече готов — каза Иван Гермогенович, — а сега да докараме коня. Ти запрягала ли си някога кон? — шеговито запита професорът.

— Не — честно си призна Валя, — никога не съм впрягала коне.

— Великолепно! Аз също никога не съм впрягал, но това не е беда.

Иван Гермогенович дигна от земята дълга пръчка и я подаде на Валя.

— На! Дръж!

След това той намери още по-дълга пръчка, сложи я на рамото си и изкомандва:

— След мен!

Като крачеше широко, професорът поведе Валя към големия син камък. До камъка той спря, чукна с края на тоягата си по земята и като стъпи с единия си крак напред, каза:

— Сега слушай внимателно. Ето тук под този камък се крие от дневната светлина личинката на бръмбара бегач. Бръмбарът бегач е хищник, който се храни с насекоми. Неговата личинка, както и нейният родител, се храни с насекоми. През деня тя седи мирно под камъка, а нощем тръгва на лов. Силата й е необикновена! Същинска тигрица!

— Страх ме е! — прошепна Валя, като гледаше професора с широко отворени очи.

— Напразно се страхуваш — отговори Иван Гермогенович. — Освен това няма време да се страхуваме… Трябва да изгоним личинката изпод камъка и да й нахлузим хамута. По-нататък тя сама ще закара кораба до брега на езерото. Мисля, че леко ще се справим с нея. Само не бива да се страхуваме.

— Ами ако ни ухапе?

— Разбира се, че ще ни ухапе, ако не внимаваме.

— Ами как ще я подкараме?

— Ето как — първо ще я изгоним изпод камъка, след това ти ще застанеш от едната й страна, а аз от другата. Щом се покаже, ти няма да й даваш да пълзи надясно, а аз няма да й давам да пълзи наляво. Ще я подкараме направо към хамута. Хайде, готови ли сме? Отдалечи се!

Валя отскочи встрани. Иван Гермогенович пъхна тоягата си под камъка и започна да я върти така, както се върти ръжен във фурна.

— Аха! Тръгна! Тръгна!

Професорът също отскочи настрани.

Точно срещу Валя пълзеше, измъквайки изпод камъка дългото си тяло, огромно чудовище.

Валя го удари с пръчката по гърба. Чудовището трепна и обърна глава към професора.

Иван Гермогенович го удари с тоягата си по главата така силно, че то понечи да се върне назад, но тутакси запълзя право към дъбовия лист, като ситнеше бързо с шестте си крака. Но насред пътя то пак спря. Иван Гермогенович подскочи към личинката и така силно я удари отзад, че тя трепна и се завъртя на място.

— Валя подкарвай я, подкарвай я!

Валя я замушка отстрани.

— Хайде, дий-й! Дий!

Така, стъпка след стъпка, те се доближаваха към дъбовия лист и подкарваха личинката с остените си.

Накрая главата на личинката се изравни с примката.

Професорът събори пънчетата с тоягата си. Примката падна на главата на личинката.

Иван Гермогенович хвърли тоягата, хвана с две ръце въжето и го дръпна силно.

Примката се затегна.

Тогава професорът отново вдигна пръчката и изтича до главата на личинката.

— Хайде дий-дий! — викна Иван Гермогенович.

Листът трепна. Вдигайки облаци прах, той бавно запълзя към брега. Личинката се хвърляше от една страна на друга, но всеки път се натъкваше на острите пръчки.

Пътешествениците не й позволяваха да завие нито наляво, нито надясно. Накрая се примири и помъкна тежкия лист към езерото.

Тя пълзеше и учудено поглеждаше с големите си очи ту Иван Гермогенович, ту Валя, без да разбира какво искат от нея тези странни двукраки насекоми с такива дълги пръчки в лапите си.

— Дий, конче вихрогонче! Юначага! — викаше от възторг Валя.

— Не конче вихрогонче, а карабус канцелятус — строго каза Иван Гермогенович. — Карабус е фамилията му, а канцелятус — името.

Личинката на бръмбара бегач домъкна дъбовия лист до самата вода и тук като че ли побесня.

Тя започна да тича по брега, след това рязко се обърна и се спусна обратно към пещерата.

Професорът и Валя с викове хукнаха след нея, удряха я с пръчките си по главата и по гърба. Трудно е да се предвиди колко щеше да продължава тази война. Но тя привърши съвсем неочаквано.

Минавайки край огромна скала, личинката спря за миг и се мушна под нея.

— Уф — въздъхна тежко професорът, — ама че карабус! Здравата ни измъчи.

— Ами сега как ще се отървем от този карабус? — попита Валя.

— Много просто — каза Иван Гермогенович, като отвързваше въжето от дръжката на листа. — Жалко е да се хвърли такова хубаво въже, но какво да се прави. Да тръгваме! За днеска стига. И ние трябва да починем малко.

Пътешествениците оставиха листа на брега и се върнаха в къщи.

На обяд Валя разказа на Карик колко хитро с помощта на личинката са успели да домъкнат дъбовия лист на брега.

Карик я слушаше с нескрита завист.

— Жалко, че и аз не бях там! — въздъхна той. — Щях да я вкарам и във водата. Трябваше да я дърпате за примката.

— Лесно е да даваш съвети — каза професорът, — но да беше поработил толкова, колкото ние с Валя. Във всеки случай ние се потрудихме не по-малко от карабуса.

Той прекара ръка по мустаците, изтри брадата си от меда и стана.

— Утре започваме да се приготвяме лека-полека за експедицията. А до довечера ще се опитаме да пренесем на брега бъчвите с мед, да си намерим облекло, да приготвим мачти, платна и въжета. С една дума, днес и утре ще трябва здравата да се поработи.

Иван Гермогенович натовари на раменете си голям сноп влакна на копринената пеперуда.

— Да вървим, Валя! — каза той и пое към изхода на пещерата.

Целия ден професорът и Валя работиха на брега на езерото.

Валя плетеше въжета от влакната на пеперудата, Иван Гермогенович отначало й помагаше, а след това отиде да търси мачта за кораба.

Когато се върна, носеше на рамото си дълга суха мачта — тревичка.

Надвечер корабът беше пуснат във водата.

В средата на листа Иван Гермогенович проби с остър камък дупка, след това пъхна в нея мачтата, замаза я наоколо с дебел слой глина и каза:

— Утре слънцето ще изпече глината и нашата мачта ще бъде здраво закрепена.

Професорът огледа кораба, помисли малко, след това взе от ръцете на Валя дълго въже и премина към тесния край на листа. Наведе се, хвърли примка върху дръжката на листа и с всички сили задърпа въжето.

Листът трепна, носът му запляска по водата и мъничко се приповдигна нагоре.

Сега дъбовият лист вече съвсем приличаше на кораб. Той се поклащаше, високо вирнал нос над водата.

— Извил е шия като гъска — се засмя Валя. — Ако му бяхме поставили и платно!

— И платно ще има — уверено каза Иван Гермогенович, — ще го направим от някакъв листец… Само че сега не си струва да го опъваме. Това ще направим по-късно в деня на тръгването. Иначе той ще изсъхне на слънцето, ще се сгърчи и ще заприлича на парцал.

Иван Гермогенович заби здраво в брега дебел кол и за него също така здраво привърза с въже кораба.

— Е — доволно потри ръце Иван Гермогенович, — с такъв великолепен кораб няма да ни бъде трудно да извършим дори и околосветско пътуване.

През това време Валя се изкачи по въжето на носа на кораба и написа нещо с парченце от мида.

— Какво правиш? — попита Иван Гермогенович, като присвиваше очи.

— Забравихме да кръстим кораба — каза Валя, — но сега той вече има хубаво име.

— Така ли? Как го нарече?

— Гледайте.

Валя скочи долу.

Иван Гермогенович се приближи, сложи ръка над очите си и зачете.

— Хм… Че какво, не е лошо! — одобри професорът.

На носа на кораба с едри букви беше издраскана само една дума „КАРАБУС“.

* * *

На следващия ден пътешествениците се заловиха да шият дрехи за път от цветни листа и когато дрехите бяха готови, Иван Гермогенович и Валя започнаха да пренасят на „Карабус“ бъчвите с мед. Целият ден мина в домакински грижи.

Подутината на крака на Карик почти спадна, той се мъчеше да ходи и дори няколко пъти се опита да помогне на професора и Валя да търкалят бъчвите с мед. Но Иван Гермогенович не му позволяваше да се вдига от леглото и всеки път, когато ставаше, професорът сърдито му викаше.

— Ти пак си станал? Май ще трябва да те вържа с въже за кревата, ако скачаш непрекъснато.

Същото беше и в деня, който донесе толкова много грижи на пътешествениците. Сутринта, когато Иван Гермогенович и Валя започнаха да пренасят бъчвите, Карик скочи от леглото и се хвърли да им помага, но професорът се развика и го застави да легне отново.

Това беше много неприятно, разбира се, но Карик не се опита да спори. Той покорно легна на леглото си, обърна лице към стената, престори се на заспал и тайно попоглеждаше Иван Гермогенович и Валя.

„Добре, добре — мислеше си той, — вие ще видите как мога да работя. Щом излезете, аз ще свърша толкова работа, колкото вие двамата заедно. Аз съм много силен. И вие ще се убедите в това още днес.“

Щом Иван Гермогенович и Валя излязоха от пещерата и затъркаляха към брега една от бъчвите, Карик скочи, хвана първата бъчва, която му попадна под ръка, и започна да я бута към изхода.

Той почти я беше изтърколил вече от пещерата, но в тоя миг се случи нещастие: Карик стъпи върху някакъв валчест камък, размаха ръце и падна върху бъчвата. От силния тласък тя се наклони. Той успя да се хване за ръба й, но загуби равновесие и се пльосна върху земята, а бъчвата се търкулна през прага на пещерата, подскочи някак странно и спря. Капакът се отвори. Гъстият мед запълзя по земята.

Карик стана. Изтърсвайки се от праха, той учудено гледаше катурнатата бъчва.

„Ама че им помогнах.“

Медената локва се разля по земята като рядко тесто. Карик се отмести встрани, погледна, после махна безнадеждно с ръка и заподскача на един крак към пещерата.

Беше вече съвсем тъмно, когато професорът и Валя се върнаха. Карик отдалеч чу гласовете им. Той бързо се свря в косматия дюшек и се престори на заспал.

— Олеле, какво е това? — изплашено извика Валя и се спря пред входа на пещерата.

Карик запуши ушите си с пръсти и здраво стисна очи.

— Ой, не мога да вървя — извика Валя. — Краката ми се залепиха за земята.

Иван Гермогенович изтича да й помогне, но щом я доближи, и неговите крака потънаха в лепкавата медена каша.

— Какво е това? — учуди се професорът. Потъвайки до глезените, той с мъка стигна до Валя и й протегна ръка.

— Хайде!

Валя му подаде ръка.

Иван Гермогенович тръгна назад и помъкна след себе си и Валя. Валя политна и… краката й още по-здраво залепнаха в гъстата медена каша.

— Чакайте! — извика тя. — Аз съвсем залепнах! Като муха в сладко.

— Нищо, нищо! — мърмореше и пъшкаше професорът.

Той измъкна криво-ляво Валя от медената каша и тръгна към пещерата. Медът под краката му шляпаше, пукаше, въздишаше, сякаш бе жив. Кашицата полепваше по краката им като тежка, лепкава кал. Накрая професорът се измъкна от локвата. Пусна Валя на земята пред входа на пещерата и с помощта на една пръчка очисти меда от краката си и после помогна на Валя да се очисти.

— Ей, Карик! — извика професорът и надникна в пещерата. — Какво се е случило тука?

Карик се свря още по-дълбоко в дюшека.

Професорът и Валя мълчаливо се спогледаха.

— Всичко е ясно — каза Иван Гермогенович, като влизаше в пещерата, — за всичко това трябва да благодарим само на Карик. Да не мислиш, че спи. Всичко чува! Само че го е срам да ни погледне. Ей, Карик!

Карик внимателно обърна глава и отвори едното си око. Той видя, че точно срещу него стои Валя. Бързо затвори очите си и силно захърка.

— Спи — засмя се Валя.

Професорът поклати глава, но нищо не каза.

Пътешествениците легнаха да спят.

* * *

Малко преди разсъмване Карик чу странен шум през съня си.

Той се надигна от смачкания дюшек и се приближи до изхода.

През пролуките между камъните Карик видя площадката, залята от нежната светлина на ранното лятно утро.

По площадката пред пещерата пълзяха огромни крилати животни.

Карик ги позна. Това бяха мухи. Те се суетяха около локвата мед, блъскаха се, с бръмчене излитаха нагоре и отново се спускаха към меда. С всяка минута те ставаха все повече и повече.

Силният шум разбуди професора и Валя. Иван Гермогенович каза нещо, но децата не можаха да чуят думите му. Мухите бръмчаха така, сякаш наблизо гърмяха мощни мотори. Да пренасят сега останалите бъчви с мед на кораба беше, разбира се, невъзможно. Мухите можеха да съборят пътешествениците и дори да ги убият. Блъскаха се пред самия вход, надничаха нахално в пещерата и се мъчеха да промушат през цепнатините дългите си хоботи.

Те пълзяха по камъните, с които беше затворен входът, и от тежестта им камъните се клатеха.

Пътешествениците със страх гледаха своята барикада. Всеки миг тя можеше да рухне, в пещерата щяха да нахълтат цели пълчища мухи и тогава… те бяха загубени. Но надвечер мухите изчезнаха.

— Отидоха си! — се зарадва Валя.

— Нищо подобно — унило каза Карик. — Утре те пак ще се върнат и ще нахълтат в пещерата. Аз ги знам. Те усетиха бъчвите с мед. А сега отидоха да спят.

— Да затрупаме по-добре входа — предложи Валя.

— Глупости — каза професорът. — Да седим тук още цял ден и да треперим, нали? Благодаря.

— Какво да правим?

— Да настъпваме! — каза професорът. — Да настъпваме, а не да се отбраняваме.

Той вдигна една кошничка диатомея, взе едно яйце от светулка, вдигна го високо над главата си като факла и изскочи от пещерата.

— Къде отивате, Иван Гермогенович? — завикаха след него децата.

— Сега, сега ще се върна! Ще ги нагостя аз тия негодници.

Синьото пламъче се мярна в тъмнината и изчезна.

— Къде ли отиде?

— Не знам. Навярно е измислил нещо.

Късно през нощта професорът се върна в пещерата много весел и доволен. Той постави кошничката на земята и като си поемаше дъх, каза:

— Ето. Донесох бомби. Утре срещу мухите ще открием артилерийски огън.

Децата се спуснаха към кошничката.

— Бомби ли?

— Ама че хубаво!

Карик внимателно пъхна ръката си в кошничката и извади оттам сива топчица.

Изведнъж лицето на Карик се удължи.

— Че това бомба ли е! Някакви си сиви топчици. Обикновена изсъхнала кал. Нима бомбите са такива?

Професорът се засмя.

— Не ти харесват, нали? — попита той. — Напразно. Утре ще видиш как ще действат. Не по-лошо от пироксилиновите бомби.

Иван Гермогенович изсипа топчиците от кошницата, раздели ги на две купчинки, премести по-малката купчинка към Валя и каза:

— Вземи тези и да тръгваме.

Натоварени с бомбите, професорът и Валя излязоха от пещерата.

— Разпръсни своите бомби около пещерата! — чу Карик гласа на професора.