Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (14)

Четиринадесета глава

Среща с амофилата. Растението хищник. Любопитни разговори в енотеровата горичка. Чудните кошници. Дъжд от мъртъвци

Горичката отдавна се скри зад хълмовете.

Сега пътешествениците тичаха по широка гола долина. Отляво и отдясно като жълти стени се издигаха стръмни пясъчни възвишения. Понякога срещаха хилави тревни дървета. Клонките им бяха пречупени. Листата им засипани с пясък.

— Тя е жива! — викаше Иван Гермогенович, без да спира. — Виждаш ли, хващала се е за храстите. Тя се е борила. Трябва да бързаме. Ще успеем. Напред, Карик! Бързай, момчето ми!

И те затичаха още по-бързо…

— Виждам! Виждам! — изведнъж извика Карик. — Гледайте! Ето там под дърветата. Ето ги. Бият се.

Хилавите тревни дървета се люлееха, сякаш някой здравата ги тресеше.

— Това е Валя! Отбранява се! — хрипкаво проговори Карик. — По-бързо, Иван Гермогенович, по-бързо.

Професорът и Карик хукнаха с всички сили, но когато дотичаха до редките дървета, там вече нямаше никой. Дърветата бяха превити до земята, клоните им — изпочупени. Широката следа водеше някъде навътре, в гъсталака на тревните джунгли.

Професорът се спря. Карик едва не налетя върху него.

— Стой! — унило каза Иван Гермогенович.

— Какво има? — тихо попита Карик.

Иван Гермогенович леко го побутна и посочи с ръка напред.

Далеч върху жълтите пясъци момчето видя крилато дългокрако животно, което много приличаше на оса. То влачеше по земята огромна гъсеница. Гъсеницата беше едра, дебела и няколко пъти по-голяма от осата. Тя се съпротивяваше отчаяно, но изглежда не можеше да се изтръгне от здравите лапи на осата.

Осата влачеше гъсеницата, оставяйки широка следа по земята. По тази следа тичаха и нашите пътешественици.

— Това е пясъчната оса амофила — унило каза Иван Гермогенович. — Мъкне към дупката си сив червей. Най-страшният вредител на житата и цвеклото… Е, добре. Тя мъкне храна за своето потомство, а ние каква полза имаме от това? Ние защо тичаме след нея?

Карик уплашено погледна професора.

— Ами с Валя какво ще стане? — попита той.

— Трябва да се върнем — каза Иван Гермогенович. — Тя не е могла да отиде далеч. Трябва да я търсим около залива. Ако не я намерим до довечера, ще запалим блатен газ. Валя ще види огъня и, разбира се, ще се досети, че ние сме там. И да не се досети, все едно, ще тръгне към огъня.

Но на Карик вече не му се вярваше, че ще намерят Валя.

„Загуби се! Няма да я намерим! Няма да можем да я намерим!“ — мислеше той и крачеше до професора.

И изведнъж всичко му стана безразлично. Искаше да заплаче, но очите му бяха сухи.

Карик тежко въздъхна.

И едва сега усети колко много е изморен. Краката му трепереха. Препъваше се на всяка стъпка. Устата му беше пресъхнала. Езикът му се беше подул и гореше като в огън. Сега Карик можеше на един дъх да изпие цяла кофа ледена вода, но наоколо се простираха само мъртви и сухи пясъци.

„Поне ручейче да имаше някъде или някаква локвичка“ — мислеше Карик и се оглеждаше.

Изведнъж в подножието на жълтия хълм той видя високо голо стебло. Стеблото леко се поклащаше от вятъра.

Карик се доближи до дървото.

Долу, под стеблото, растяха месести сиво-зелени листа. От листата стърчаха като ресници на огромни очи извити гъвкави камшици. От края на всяка ресница висяха надолу тежки сребристи капки.

— Това е роса! — извика Карик и се хвърли към странните листа. — Вие вървете. Аз ще ви настигна. Само да пийна малко роса.

Карик прескочи през трапчинката.

— Стой! — извика Иван Гермогенович. — Чуваш ли? Чакай, Карик! Веднага се върни!

— Много съм жаден — упорито каза Карик. Иван Гермогенович прескочи трапчинката и решително му прегради пътя.

— Това не е роса. То не може да се пие.

Той хвана Карик за раменете и го заведе при странното растение.

— Гледай! — каза той.

Иван Гермогенович взе от земята камъче и го хвърли върху блестящите капки. Едва камъкът докосна листа, камшичетата се склопиха и го покриха плътно. Камъчето изчезна.

— Какво е това? — учуди се Карик.

— Росянка — спокойно отговори Иван Гермогенович. — Насекомоядно хищно растение.

— Какво? — още повече се учуди Карик. — Нима у нас има такива растения? Те нали растат само в топлите страни? Аз дори съм чел за тях в една книга.

— Наистина — каза Иван Гермогенович, — в топлите страни тези растения се срещат много по-често, отколкото у нас, но и у нас могат да се намерят не малко такива растения, особено там, където земята е бедна на сокове. Върху такава бедна почва обикновените прости растения не могат да живеят. А ето тези растения хищници се чувствуват не зле и върху бедна почва. Земята не може да ги изхрани, затова се занимават с лов. Хващат насекоми и изсмукват хранителните им сокове. Ето така живеят и растат. Нито животно, нито растение, а едновременно и едното, и другото. Запомни добре: освен росянката с лов на насекоми се занимават и някои видове иглика, петлуга, а във водоемите често се среща и хищната мехурка, която лови дори и дребни рибки. Въобще тези хищници са твърде много, приятелю. Мога да ти назова повече от петстотин вида, но…

— Чакайте! — завика Карик. — Сега вече всичко ми е ясно: Валя е попаднала в такова растение…

— Какво-о? — спря се Иван Гермогенович и с безпокойство загледа Карик.

— Да, да, сега си спомних. Тя ми извика: „Аз се качвам на дървото“. И значи тя се е качила на дървото, а на земята вече не слезе. Затова не я намерих в горичката.

Те хукнаха, като скачаха по жълтите буци.

— А как ядат тези растения? — тичешком попита Карик. — Веднага или по мъничко?

— Тези растения — задъхвайки се, отговори Иван Гермогенович — първо поливат своята жертва със сок и я държат, докато тя се накисне, а след това изсмукват кръвта и всичките й хранителни сокове!

— А Валка дали се е накиснала вече? — попита Карик.

— Не говори глупости!

Професорът здраво го хвана за ръка и го помъкна след себе си.

Те стремително преминаха през храсталаците и накрая притичаха до залива, където все още плаваше черният мокър орех.

— Тука — завика Карик. — Спрете, тука е.

Дишайки тежко, те се спряха на високия хълм. Долу под тях се разстилаше жълта пустиня. Надясно от пътешествениците зеленееше неголяма горичка.

— Къде са тези дървета? — попита професорът. — Аз не виждам наоколо нито едно насекомоядно растение.

— Тука е — бързо проговори Карик, — много добре помня, че Валя се изгуби точно в тази горичка.

И Карик посочи с ръка разклонените дървета с жълтите топки.

— В тази горичка ли? — попита Иван Гермогенович. — Където бяхме преди малко? Сигурен ли си, че тя се покатери именно на тези дървета?

— Разбира се, наоколо няма други.

Иван Гермогенович внимателно разгледа жълтите топки и се засмя.

— Но това е… Ех… Как не можах да се сетя веднага? Къде ми е бил умът?

Той се обърна към Карик и бързо попита:

— Кога стана това? Сутринта или през нощта?

— Сутринта. Слънцето още не беше изгряло. Професорът развълнувано потърка ръце.

— Сега всичко е ясно — каза Иван Гермогенович. — Да, да, вече всичко ми е ясно… Много добре. Просто великолепно!

Той шумно въздъхна, усмихна се, хвана ръцете на Карик и здраво ги стисна.

— Валя е жива. Тя е там. Седи в цветето.

— В цветето ли?

— Разбира се. Това е растението свещица или енотера. Валя седи в цвета на енотерата.

— А това не е ли опасно? — попита Карик.

— Не, не — отговори Иван Гермогенович. — Скоро ще я видим жива и здрава.

— Тогава по-бързо! — викна Карик и задърпа професора за ръка. — По-бързо да се покатерим на енотерата и да помогнем на Валя да се измъкне.

Иван Гермогенович поклати глава.

— Виждаш ли — като покашлюваше някак особено, каза професорът, — сега е безполезно: ние дори не знаем на коя енотера се е покатерила Валя. Това, първо. Но да допуснем, че намерим тази енотера. Че намерим дори и цвета, в който е влязла. Но как ще я освободим? За съжаление ние няма да можем да я освободим. Няма да ни стигнат силите да разтворим листата на енотерата. Това е второ.

— А, трето, Валя няма ли да се задуши там? — попита Карик.

— Няма. Цветът е голям и просторен. Ще почакаме до довечера и той сам ще се отвори.

— Ама че странно цвете — недоволно каза Карик. — Другите цветя се разтварят сутрин, а това, кой знае защо, вечер.

— Задморски гостенин. Чужденец. Дошъл е у нас от Америка и си живее със старите американски навици.

Карик недоверчиво се усмихна.

— Не се шегувам — сериозно каза Иван Гермогенович. — Енотерата са я донесли от Вирджиния. Семената й са били изпратени в Европа за ботаника Каспар Боген преди триста години. И ето за тези триста години енотерата е преминала през Италия, Франция, Германия, Полша и накрая се е появила и у нас… В наши дни по пясъчните брегове на много реки чужденката енотера се среща много по-често, отколкото другите, местните, растения.

— Но довечера нали непременно ще се отвори?

— Непременно. Всяка вечер цветовете на енотерата се разтварят, стоят отворени цялата нощ и едва рано сутринта се затварят отново. Ненапразно у нас са я нарекли „нощна свещица“. Но дотогава, приятелю мой, какво да правим? Имаме на разположение още няколко свободни часа.

— Предлагам да хапнем нещо и да легнем да спим — каза Карик.

— Разумно предложение — кимна с глава Иван Гермогенович — и затова единодушно се приема.

Протягайки се и прозявайки се, той стана и тръгна по брега.

— Да отидем, приятелю, направо при цветята. Там непременно ще намерим нещо за ядене.

— Видяхте ли някъде цветя?

— Цветя още не съм видял — каза Иван Гермогенович, — но затова пък добре чувам, че там някъде около речния нос бръмчат пчели. Значи там трябва да има и цветя.

Професорът не се излъга. Щом превалиха през хълмовете, те видяха ниско в долината огромни дървета, които се издигаха тук и там. Върховете на дърветата се превиваха от тежестта на лилавите им цветове.

Иван Гермогенович се доближи до едно самотно дърво, обсипано с цветове, покатери се и отгоре викна на Карик:

— Стой там!

Той се вмъкна в цвета и там се залови с някаква сложна работа.

Карик чакаше долу. Той виждаше между зелените листа изгорелия от слънцето гръб на Иван Гермогенович.

Професорът работеше с широко разтворени лакти; лактите му ту се издигаха, ту се спускаха като бутала на машина. Карик си спомни за майка си. По същия начин тя месеше тесто в кухнята.

— Ехе-й-й! — извика Иван Гермогенович и се обърна към Карик. — Дръж пресните хлебчета!

По листата забарабаниха кръгли питки. Подскачайки, те се търкулваха по земята.

Карик взе една питка и си отхапа от нея.

— Вкусно ли е? — попита отгоре професорът. Питката беше дъхава и много вкусна, както тестото на пчелата андрена.

— Това от прашец и от мед ли е? — попита Карик.

— Да, от прашец и нектар. Харесва ли ти?

— Много са вкусни. Как ги правите?

— Насипвам прашец в нектара и започвам да го меся като тесто.

Питките се сипеха на земята, както есенни ябълки от дърво. Карик ги събираше и ги трупаше на купчинки.

Най-после професорът слезе от дървото, седна на земята, избра си една по-голяма питка и веднага отхапа половината.

— Всъщност животът ни не е лош, нали? — приятелски намигна на Карик Иван Гермогенович.

— Да — съгласи се Карик. — Тук може да се живее, но все пак… — Той въздъхна и замълча.

— Хайде, хайде — каза Иван Гермогенович, — нищо страшно няма. Ще се върнем в къщи и всичко ще бъде добре.

Професорът стана.

— Макар до вечерта да е още далеч, не бива да се отдалечаваме от енотеровата горичка. Да отидем да седнем там и да чакаме Валя. Вземи питките. Мисля, че те ще й харесат.

— И аз така мисля — кимна с глава Карик. — Бедната, цял ден нищо не е яла. Сега всичко ще й се хареса.

— Добре — замислено каза Иван Гермогенович, — но как ще пренесем питките? Без кошница май няма да можем да вземем всичките. Виж какво, приятелю, ти почакай тука, а аз ще ида да потърся кошница.

Той се огледа наляво и надясно и тръгна към големите кафяви купчини, които се виждаха на брега на реката. Наведе се над една от тях и започна да я човърка с тресчица.

— Великолепно — каза той. — Струва ми се, точно това, което ни трябва.

Професорът започна да разравя купчината.

— Хайде, приятелю, измий това нещо — и професорът подаде на Карик голяма топка кал.

Карик я взе и като се мъчеше да я държи по-далеч от себе си, за да не се изцапа, изтича към реката. Той влезе до колене във водата и пусна находката на професора в реката.

Водата се размъти. Калта започна да се топи като парче масло върху горещ тиган и изведнъж нещо бяло блесна под калта. Карик започна да я стърже и неочаквано напипа в лепкавата гъста кал твърда, макар и много тънка дръжка.

— Това май наистина е кошница! — учуди се той.

А когато силните водни струи съвсем измиха калта, в ръцете на Карик остана една чудно красива кошничка.

Той я повдигна за дръжката, приближи я до очите си и цяла минута учуден разглеждаше дантелената решетка, която, сякаш бе изработена от слонова кост.

— Е, как, харесва ли ти кошницата? — чу Карик зад гърба си гласа на професора.

— Като че ли е изплетена от дантели — отговори Карик, без да откъсва очи от кошницата. — Кой я е направил?

— За това после — каза професорът, — а сега измий и тези.

Иван Гермогенович хвърли на земята още две тежки топки от кал и тръгна обратно към разровената купчина. Карик се залови за работа. Той внимателно измиваше калта от необикновените кошнички и ги нареждаше на брега, а професорът продължаваше да донася все нови и нови.

Кошничките бяха една от друга по-хубави. Тънки сребърни стрели се преплитаха в чудни решетки. Върху решетките имаше закачени щитове, украсени със звезди, листа и венци. Човек можеше да си помисли, че тези малки кошници са изработени от изкусен майстор.

Една кошничка напомняше мъничък дворец с ажурни кулички и стреловидни прозорци. Около двореца като стени се издигаха сребърни решетки. Тези страни бяха нагиздени с цветя, еленови рога и звезди. А някои изобщо не приличаха на кошнички. Но Карик не ги хвърляше, а ги поставяше до кошничките. Това бяха изработени от сребърна кост чинии, вази, шлемове, кълба, звезди, потири и корони.

— И всичките са различни! — чудеше се Карик.

— Да — каза Иван Гермогенович, — те са много разнообразни. Можеш цял живот да ги изучаваш и всеки ден да откриваш все нови и нови форми на тези растения.

— Какво? — бързо се обърна към професора Карик. — Вие казахте, че това са растения?

— Да, това е едноклетъчно водорасло, диатомеа! Или по-точно, обвивката на растението. В тези красиви кошнички обвивки живее простото водорасло диатомеа. Ето в тази — Иван Гермогенович вдигна от земята една кръгла кошничка — живее диатомеата хелиопелта, а в тези, триъгълните — трицератеата, в тази, ромбовидната — навикулата. Това, което държиш сега в ръцете си, са само скелетите на диатомеата. Самите водорасли са загинали. Но техните твърди обвивки са останали. Ще минат още десетки и стотици години и тези чудни кошнички няма да бъдат унищожени от времето.

— Охо — каза Карик, — те наистина са много здрави. Гледайте, невъзможно е да ги счупи човек.

Професорът се усмихна.

— Защото обвивката на диатомеата е изградена от силициев двуокис. Това е много здрав материал.

— Вие казахте, че то е водорасло. Значи то живее във водата. Но как?…

— Ти искаш да знаеш как са попаднали тук на земята? Навярно на брега ги е изхвърлило някое наводнение или буря. А може тук някога отдавна да е било езеро, което диатомеите са засипали.

— Такива малки? Как могат да засипят цяло езеро?

— Да, те са малки, но затова пък са много. Цели милиарди, те се носят във водата като прашинки в широк слънчев лъч. Животът им е кратък. Те се раждат, живеят няколко часа и умират. И денем, и нощем на дъното на морето, езерото или реката непрекъснато пада този дъжд от мъртъвци. И телата им настилат дъното. Върху телата им падат нови тела. Слой след слой все по-високо се надигат милиарди мъртви диатомеи. Минават хиляди години, диатомеите се издигат от дъното на реката като острови и плитчини. Реката се разделя на ръкави на делти. Променя се и руслото на реката. Изменя се нейната география. Огромни езера се превръщат в блата и изчезват от географските карти.

Върху един остров, недалеч от Ленинград, е разположен град Кронщадт. По Маркизова Лужа до него са тридесет километра път. Но след две и половина хиляди години от Ленинград до Кронщадт ще може да се отиде, без да си намокри човек краката. Телата на диатомеите ще покрият Маркизовата Лужа със здрава и плътна настилка.

Както виждаш, тия дребосъчета, незабелязано от човека, изменят облика на земята.

Професорът поглади брадата си.

— А сега — каза той — обвивките на диатомеата ще получат ново назначение. Избирай кошници за питките си.

Карик замислено напълни две кошнички с питки и тръгна след професора.

Пътешествениците се върнаха в енотеровата горичка. Те оставиха кошниците под едно дърво и се изтегнаха в прохладната му сянка. Сложили ръце под главите, те тихичко си приказваха, но скоро и двамата започнаха да се прозяват.

— Хайде да подремнем — предложи професорът.

— Вие спете — каза Карик, — а аз ще ви пазя.

Професорът заспа.

Карик лежеше и слушаше равното дишане на Иван Гермогенович. Мислеше си как ще се зарадва майка им, когато той и Валя се завърнат в къщи, и как ще ахка, когато започнат да й разказват за това чудно пътешествие.

Очите на Карик се слепваха. Той се обърна настрана и заспа също така дълбоко, както и професорът.

През сън те чуха някакъв неясен шум и тихи стъпки, сякаш някой див звяр се прокрадваше към тях. После всичко утихна. И изведнъж един най-обикновен човешки глас високо извика:

— А-а, ето ви къде сте! Това пък какво е? Иван Гермогенович и Карик отвориха очи.