Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (10)

Десета глава

Мъртвата гора. Пътешествениците търсят подслон за нощуване. Валя открива горски хотел. Професорът попада на ручейник. Първата нощ в новия свят

— Качете се при нас — викаха децата и със страх поглеждаха към Иван Гермогенович.

— Нищо, нищо — отговори той, разтреперан от студ.

Протегнала шия и полуотворила уста, Валя едва не заплака, като гледаше професора. Карик прехапа устни, смръщи вежди и се обърна. Той с нищо не можеше да помогне на Иван Гермогенович и нямаше сили да гледа добряка, който загиваше пред очите му.

— Приятели — каза Иван Гермогенович, — ако се случи нещо с мен, не забравяйте фара. Бързайте към него. Вие можете да се върнете в къщи само така, както вече ви казах. Други пътища няма.

Никой не му отговори. Децата смутено гледаха встрани. Те като че ли не бяха чули неговите думи. Но и на Карик, и на Валя очите бяха пълни със сълзи.

Професорът се готвеше да посрещне смъртта. И сигурно щеше да умре, без да дочака вечерта, ако неочаквано дъждът не беше спрял.

Изведнъж наоколо всичко затихна. По небето още се носеха разкъсани облаци, но по краищата то вече беше чисто. Огромно и червено, слънцето се спускаше зад хълмовете. Редки тежки капки все още шумно падаха върху покрива на гъбата, но веселата, осветена от залязващото слънце лятна вечер се спущаше над земята, повдигайки топли изпарения.

Около Иван Гермогенович се плискаха вълни. Те бяха червени като угасващото слънце и виолетови като здрачното небе. В мътните потоци плаваха и се въртяха греди и изтръгнати от корен тревни дървета. Професорът стоеше, широко разкрачен, и отблъскваше с вкочанени ръце мокрите хлъзгави дървета, които напираха към него като живи.

Водата започна да спада. До гъбата доплува огромно дърво. То потрепери върху вълните и бавно заседна на земята. Иван Гермогенович побърза да стъпи с измръзналите си крака върху мокрото стебло.

— Свърши се! — радостно извика Карик.

— Тя си отива! Отива си! — запляска с ръце Валя. — Погледнете, няма вече вода. Можем да слизаме.

Иван Гермогенович зиморничаво сви рамене. Пристъпвайки от крак на крак, той хрипкаво се закашля и каза:

— Да, да, слизайте… трябва да вървим.

Децата бързо слязоха на земята.

— Ох, вие съвсем ще замръзнете! — каза Валя на професора. — Хайде да потичаме. Когато тичаш, ти става топло.

— Добре, добре — кимна с глава професорът, — но първо да погледнем накъде трябва да вървим. Хайде, Карик, изкачи се, приятелю, на дървото и погледни къде е нашият фар.

— Ей сега, Иван Гермогенович.

Карик изтича към едно високо стебло, цялото покрито с тръни, и хващайки се за тях, бързо се заизкачва нагоре. Дървото се разклати. По листата като по водосточни тръби върху Карик се изляха потоци студена вода. Карик трепна, прилепи се към дървото, но веднага се изтърси като котка и запълзя нагоре.

Ето и върха на тревното дърво. Той се препъваше под тежестта на Карик, който бавно се люлееше и въртеше глава ту наляво, ту надясно. Долу, докъдето му очите стигаха, се простираше гора и само гора. Но сега тя не приличаше на предишната гора. Всички дървета се бяха наклонили на една, страна като подсечени.

Широките им листа се прегъваха под тежестта на огромни водни топки, сякаш излети от кристално стъкло. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха върху повърхността им с пурпурна светлина. Цялата гора пламтеше с хиляди огньове. Разтреперан от студ, Карик се обърна и погледна назад. Далеч на запад той видя самотна мачта. На върха й безжизнено висеше мокрото знаме.

— Ето го! — извика Карик и посочи с ръка на запад. — Нататък трябва да вървим. Нататък!

— Виждаме, виждаме! — завика отдолу Валя.

Карик бързо слезе на земята.

Пътешествениците тръгнаха на път и скоро навлязоха в гъстите тревни джунгли.

* * *

В гората беше тихо. Рядко, с шум и грохот, падаха върху земята водни топки и отново настъпваше мъртва тишина. Не се виждаше нито едно живо същество. Наоколо всичко сякаш спеше мъртвешки сън, също като в омагьосано, приказно царство.

— А къде се дянаха тези?… Дъждът ли ги уби? — попита Валя.

— Кои тези?

— Ами разните… диви зверове…

— Насекомите ли?… Тука някъде трябва да са! — отговори зиморничаво професорът. — Някъде са се скрили.

— Спят ли?

— Не, сушат се.

Иван Гермогенович здраво разтърка замръзналите си ръце и забърза.

— Всичко, което лети — каза той вървешком, — и всичко, което подскача в тревните гори, седи сега след дъжда и чака да го изсуши слънцето и тогава всички отново ще започнат да тичат, да скачат, да летят… Също така търпеливо те чакат изгряването на слънцето сутрин, когато седят в тревата, покрити целите с тежка роса.

— Чудесно! — засмя се Карик. — Дано цяла година да се сушат — никак няма да съжалявам.

— Значи сега ние сме сами в гората? — каза Валя. — А пък аз все се страхувах: ще легнем да спим, а през нощта те ще дойдат и ще ни нападнат. Но сега от нищо не се страхувам.

Децата се развеселиха. Те вървяха, бърбореха непрекъснато, а след това започнаха да играят. Гонеха се из гората, високо си подвикваха и се криеха зад могъщите дънери на тревните дървета.

Карик току изтичваше някъде далеч напред, а Валя храбро пъхаше нос във всяка дупка, във всяка цепнатина. Тя искаше да види как изглеждат след дъжда чудовищата на тревната джунгла.

Професорът гледаше Карик и Валя с нарастващо безпокойство и накрая каза сърдито:

— Не мислете, приятели мои, че всички насекоми ще седят и мирно ще чакат изгрева на слънцето… Щом се стъмни, из дупките и цепнатините ще изпълзят нощните хищници. А нощните хищници са по-страшни от дневните… И въобще не ви съветвам да си пъхате носа във всяка дупка.

Децата се спогледаха.

— Ние — каза притихнала Валя — не знаехме, че има нощни хищници.

Те се хванаха за ръка и тръгнаха след Иван Гермогенович, без да изостават нито крачка назад, нито пък го изпреварваха.

Слънцето залезе. В гората стана съвсем тъмно и някак особено тихо. Черните дървета обкръжиха пътешествениците като стена. Горе, над главите им, печално шумеше вятърът. От време на време тежки дъждовни капки падаха като камъни върху земята. Да се върви в тъмнината беше трудно. Професорът и децата все по-често налитаха върху дървета, препъваха се и падаха.

— Чакайте — каза накрая Иван Гермогенович и спря. — Така ние сигурно ще се заблудим, пък и време е да се погрижим за нощуване. Аз мисля, че най-добре е сега да вървим във верига из гората, като, разбира се, не се губим от очи.

— Тъмно е — прошепна Валя. — Можем да се заблудим!

— Ще се викаме.

— А после?

— А после трябва внимателно да потърсим някакво закътано местенце… Който намери подходящо място за нощуване, нека да извика… Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — в един глас извикаха Карик и Валя.

Пътешествениците се пръснаха в различни посоки. Валя тръгна покрай широкия ручей. Наляво от нея пое Карик, а още по-далеч — Иван Гермогенович.

— Внимателно гледайте! — чу се гласът на професора.

— Ау-у! — викна Валя.

— Ау-у! — отговори Карик.

Изведнъж на Валя й се стори, че някой се размърда до нея. Тя побягна, но тутакси чу зад гърба си нечии бързи стъпки. Валя спря и се скри зад едно дърво. Достраша я.

— Ау-у! — завика Валя.

— Ехе-хе-хей! — отговориха някъде зад дървото два гласа.

Професорът и Карик бяха съвсем близо. Валя се успокои и отново тръгна напред, но тозчас зад гърба й пак се чуха предпазливи стъпки.

— Кой е? Кой е там? — извика тя и без да дочака отговор, хукна из тъмния гъсталак.

Тя тичаше, препъваше се и не смееше нито да спре, нито да се огледа. Изведнъж в тъмнината израсна висока стена. Валя едва не се блъсна в нея. Добре че успя да протегне напред ръцете си. Ръцете й се опряха на студен камък.

— Ау-у! — извика Валя.

— Ау-у! — веднага отговори Карик.

Валя тръгна напред, като се опираше с ръка в скалата и тежко дишаше. Калта под краката й шляпаше. Краката й затъваха. Валя направи няколко крачки и спря. Пред нея имаше голяма дълбока локва.

„Трябва да я заобиколя от другата страна“ — помисли Валя, обърна се и тръгна назад. Измъкна се на сухо място и като опипваше с ръце гранитната скала, помъчи се да я заобиколи, но направи само няколко крачки и изведнъж почувства под ръката си празнота. Валя спря. В тъмнината чернееше вход на пещера.

— Насам! — извика Карик и изтича между дърветата.

— Тук! Тук! Намерих!

Карик огледа скалата, след това погледна Валя и каза сърдито:

— Защо крещиш напразно? Това е камък. Голям камък… Под камъка ли да нощуваме?

— В него — каза Валя. — Гледай!

Тя избута брат си към широкия черен вход, който водеше навътре в скалата. Карик се отдръпна малко от скалата, спря се, сложи ръце на кръста и започна да я оглежда с такъв вид, сякаш искаше да я купи.

— М-д-а-а! — важно поклати глава Карик. — Добре е! Хубав хотел!

Това беше дълга, прилична на пура каменна постройка. Тя лежеше между стволовете на големи възловати дървета, като че я беше донесъл и сложил тука някакъв приказен великан. Тя почти висеше във въздуха. Между нея и земята трудно можеше да си провреш ръката. Карик сложи ръцете си като фуния пред устата и завика:

— Иван Гермо-ге-но-ви-и-ч! Намерихме-е-е! — Ау-у! Идвам! Идва-а-ам!

Карик се обърна към Валя. Потупа я по рамото и каза важно:

— Браво! Това е нещо като каменен хангар… Струва ми се, че тук действително може да се нощува… Хайде да се опитаме да се вмъкнем вътре.

Пред самия вход на пещерата имаше, съборено от дъжда, дебело дърво. Карик се изкачи върху него и надникна в широката тъмна дупка.

— Жалко, че нямаме кибрит — каза той. — Нищо не виждам.

Той се повдигна на ръце и пъхна главата и раменете си в пещерата.

— Какво има там? — нетърпеливо го дръпна за крака Валя.

Внезапно Карик отскочи назад и като кълбо се изтърколи от мокрото стебло.

С един скок той избяга от пещерата, като мъкнеше след себе си и Валя, и бързо се скри зад едно дърво.

— Заето е! — зашепна Карик. — Там има някой… огромен… страшен…

От тъмната дупка се подадоха две дълги пипала, а след тях се появи черна кръгла глава. Тя погледна надясно, наляво, поклати се и бавно се скри обратно.

— Видя ли?

— Видях. Мустакан някакъв. Какво са това — мустаци? Нали?

— Сигурно мустаци. Тука всички са мустакати.

— Трябва да повикаме Иван Гермогенович — тихо каза Валя.

— Ау-у! — извика Карик.

— Ау-у! — чуха децата гласа на Иван Гермогенович. — Къде сте? Накъде да вървя?

— Насам! Насам!

— Тука!

В гората зашумяха листата, след това се чуха тежки стъпки и дрезгава кашлица. Зад дърветата излезе професорът.

— Е? Намерихте ли нещо?

— Намерихме.

— Почти намерихме.

Валя посочи с ръка пещерата.

— Аз я намерих! — каза тя с гордост.

Професорът се доближи и почука с пръчицата си по каменната стена.

— Ясно. Просто чудесно. Точно това, което сега ни трябва… Великолепен хотел за пътешественици като нас.

Иван Гермогенович стъпи върху поваленото дърво и надникна в пещерата.

— Чакайте, чакайте! — изплашено викна Карик и го задърпа за ръката.

— Какво има? Какво се е случило?

— Този хотел е зает… Вътре има някой… Влязъл е преди нас.

— С голяма глава и много страшен — шепнешком каза Валя.

— Нищо, нищо — спокойно отговори професорът. — Този жител аз го познавам добре… стар познат… няма да мине и минута и ние ще освободим жилището.

Професорът прецапа локвата и спря при тънкия край на скалата. Прикляквайки, той заопипва стената.

— Така. Така — чуха децата. — Всичко е наред!

Като си мърмореше нещо под нос, Иван Гермогенович тръгна към гората.

— Къде ли отива? — попита Валя.

— Не знам.

— Къде отивате, Иван Гермогенович? — извика Валя.

— Стойте там. Аз ей сега… Само минута! — чу се в тъмнината гласът на Иван Гермогенович.

Мина минута, а професорът още не се връщаше. Децата слушаха стъпките и мърморенето му, но какво правеше в гората, не можеха да разберат.

Най-после професорът се върна.

— Ето ме и мен — извика той, като влачеше след себе си дълъг прът.

Той домъкна пръта до скалата, опипа стената с ръка, намери кръглия отвор и пъхна в него острия край на пръта.

Карик и Валя следяха всяко движение на Иван Гермогенович, но не можеха да разберат какво е намислил професорът.

— Като че ли ще има бой — каза Валя.

— Аха!

Децата се наведоха и зашариха с ръце по земята. Карик вдигна тежка тояга. Валя намери камък и здраво го стисна в ръка. Така всеки момент можеха да се притекат на помощ на професора.

— Хайде, приятели, дръпнете се встрани — изправи се Иван Гермогенович.

Децата, без да бързат, се дръпнаха от пещерата и хванати за ръце, застанаха встрани.

— А сега гледайте как този голям и страшен звяр ще офейка — засмя се професорът.

Той завъртя пръта наляво, надясно, след това го набута дълбоко в тясната дупка и взе да го върти като ръжен в пещ. Чудовището започна да се безпокои. Тъмната му, покрита с шипове глава се показа през входа, разлюля се и се наведе надолу.

— Е, хайде! — извика професорът и натисна с цялото си тяло дебелия край на пръта.

Страшилището подскочи като ужилено, измъкна напред три чифта крака и като ги движеше бързо, изтърси се от пещерата. След това заизвива пръстеновидното си тяло и се повлече към реката. И преди да успеят децата да го разгледат добре, страшното животно се търкулна по наклона и цопна във водата. Течението го понесе и то тутакси се скри в тъмнината.

— Браво! — засмя се Карик. — Следващия път няма да се вмъква в чужд хотел.

— Нищо, нищо — добродушно измърмори Иван Гермогенович. — Сега няма да издирваме кой чия теория е заграбил. Той ли наша или ние негова. Във всеки случай няма да ни даде под съд.

— Как? — досети се Карик. — Значи ние отнехме на този урод собствената му квартира?

— Точно така — каза професорът. — Но вече е късно да се разкайваме, пък и не си струва… а сега, приятели, да се приготвим за нощуване. Мъкнете клонки, листа и съчки. Складирайте всичко това до входа.

В тъмнината закипя работа. Професорът и децата влачеха към новия си дом листа, корени и тревни стебла. Това беше тежка работа. Листата трябваше да ги носят по двама. А някакъв влажен и дебел листец от цвете едва домъкнаха и тримата заедно.

Иван Гермогенович очевидно бързаше, работеше, без да спре, и непрекъснато подканяше и децата.

— Хайде, хайде, по-бързо, по-бързо!… Валя, не стъпвай във водата! Карик, остави този лист, все едно, не можеш да го вдигнеш… Хайде помогнете ми да пренесем тези клонки!

Иван Гермогенович беше доволен. Той се страхуваше, че ще трябва да прекарат нощта под открито небе, а изведнъж — такова неочаквано щастие.

— Ех, приятели — говореше Иван Гермогенович, — днеска имаме голям късмет. Навярно сме се родили, както казват англичаните, със сребърна лъжица в устата… Почакайте, ще се вмъкнем под покрив и тогава ще разберете какви щастливци сме…

— Ами наводнението? — попита Карик. — Б-р-р… Страх ме хваща само като си спомня. Съвсем не приличаше на сребърна лъжица.

— Наводнението ли?… Е, да, разбира се, това бяха най-черните ни минути. Но нали не се удавихме… И знаете ли, приятели, наводнението ни направи не малка услуга… Всъщност, ако не беше наводнението, ние нямаше да имаме къде да нощуваме и не се знае какво можеше да ни се случи през тази нощ… Нали наводнението изхвърли на брега този ручейник и неговата къща калъф.

— Той дори не се защищаваше — каза Валя. — Голям, а пък такъв кротък.

— Кой? Ручейникът ли е кротък? — Иван Гермогенович се засмя. — Не е чак толкова кротък — каза той. — Под водата ручейникът никому не прощава. Този лаком хищник напада и малките рачета, и личинките на насекомите, а често изяжда дори и своите роднини.

— Я гледай какъв разбойник!

— Истински разбойник… А да видите как излиза на лов. О, ручейникът е въоръжен много добре. Той, мошеникът му с мошеник, е закован като някой рицар — разбойник в здрава, непробиваема броня. Дори по-добре от рицар. Рицарите са обличали само ризници, шлем и броня, а този господин мъкне със себе си цяла крепост.

— Той значи седи в нея като в танк, нали? — попита Валя.

— Не съвсем — каза Иван Гермогенович, — защото танкистите се возят в танка, а ручейникът мъкне своя танк върху себе си.

Валя погледна каменната постройка и поклати глава:

— Ой, такова тежко нещо!

— Не всички ручейници имат такива тежки къщи — каза Иван Гермогенович. — Там, където расте камъш и на дъното на реката падат парченца сух камъш, ручейниците правят своя дом вътре в камъшчето, а там, където дъното е песъчливо или каменисто, те съединяват камъчета, раковинки, песъчинки и така строят своите къщи крепости. Можем впрочем да срещнем къщи на ручейници, построени и от най-обикновени листа, паднали във водата.

— А защо къщата му има два входа: единият голям и другият малък?

— За да може — отговори Иван Гермогенович — водата свободно да преминава през цялата къща.

— А защо трябва да преминава?

— Как защо? — учуди се професорът. — Че нали къщата на ручейника винаги е пълна с вода. Ако водата не се сменя непрекъснато, стените на къщата ще се покрият с плесен и крепостта на този хищник ще бъде превзета с щурм от милиони най-различни бактерии. За тях застоялата вода е както за нас въздухът.

— Как майсторски го изгонихте от къщата му! — с възхищение каза Карик.

— О! — скромно отговори Иван Гермогенович. — Това не е мое изобретение. Помня, че когато бяхме деца, често се сдобивахме с ручейници по такъв начин. Пъхнем сламчица през черния вход, а ручейникът се покаже от главния. Поразмърдаш малко сламчицата — и той падне върху ръката ти.

— Защо? — с учудване попита Карик.

— С ручейници ловяхме риба — отговори професорът. — Като стръв той е много ценно животинче.

— Риба ли? — отново запита Карик. Той дори подскочи: — Добре ли кълве на него?

Професорът се засмя.

— Да не си рибар? Виж го как се запали.

— Охо! — заръкомаха Карик. — Рибата… ами че аз мога цял месец да стоя с въдица в ръка.

— Е, как? Върви ли ти?

— Не — призна си честно Карик. — Нещо не ми върви.

— Виж ти! Ето какво ще ти кажа: по-често лови риба на личинките на ручейника. По-добра стръв от нея няма и не може да има.

— Трябва да опитам.

— Ами как ще живее сега този ручейник… без калъф? — попита Валя. — Ще загине ли?

— Няма да загине — безгрижно каза Иван Гермогенович. — Докато ние разговаряме тука, той навярно вече си е построил половин къща… Не бой се, няма да загине… Ще порасне и ще се превърне в летящо насекомо.

— Той? В летящо?

— Разбира се — каза Иван Гермогенович, като мъкнеше по земята тежък лист. — Ще се превърне в насекомо, което много прилича на нощна пеперуда… Но ручейникът не само умее да лети. Той тича не лошо и по земята, и по водата. А когато настъпи време да снася яйца, слиза под водата. Снася там своите яйчица хайвер и ги прикрепя към водните растения.

Иван Гермогенович огледа купчината клони, листа и листенца на цветя, които бяха надомъкнали по време на разговора, и каза:

— Стига толкова. Така сме затрупали входа, че и ние няма да можем да влезем в пещерата… Хайде, качвайте се!

Карик и Валя не дочакаха втора покана. Те прескочиха купчината клонки и внимателно влязоха в полутъмния нисък коридор. В самия край на коридора едвам-едвам просветваше тесният отвор. Децата вървяха в тъмнината, като опипваха с ръце стените. Краката им сякаш стъпваха върху мек нежен килим. Също такива меки и копринени бяха и стените. Карик повдигна ръка и опипа и тавана.

— И той е мек! — учуди се той.

Децата стигнаха до края на коридора и спряха пред кръглата дупка. Хладен вятър духаше в краката им.

— Трябва да затворим тоя прозорец — каза Карик. — Мама не разрешава да стоим на течение.

Карик се върна, донесе мек лист, смачка го и здраво го напъха в дупката.

— Сега не духа — каза Валя, — но затова пък стана много тъмно. Хайде да се връщаме. Децата се върнаха към входа на пещерата, където професорът се ровеше из клонките и листата.

— Е как? Хареса ли ви къщата? — попита Иван Гермогенович. — Може ли да се живее в нея?

— Навсякъде килими, килими! — весело каза Карик. — Добре си живее ручейникът.

— Да, не лошо — съгласи се с него Иван Гермогенович. — Между впрочем тези килими не са обикновени. Ако някой поиска да измъкне ручейника от къщата му, той се закачва с кукичките си за тях и тогава вече никаква сила не е в състояние да го измъкне… Но бързо на работа, приятели! Помогнете ми да затрупаме входа, че току-виж, през нощта се домъкнал някой неочакван и неканен гост!

С помощта на децата професорът натрупа до входа купчина корени, клонки и листа. Направиха истинска барикада. Само отгоре остана малък процеп, през който в къщата на ручейника проникваше синкава нощна светлина.

— Великолепно — каза професорът. — Сега вече никой не може да се вмъкне при нас. Настанявайте се, приятели. Почивайте.

Децата си избраха едно удобно място в ъгълчето до самата стена, изтегнаха се върху мекия килим и се притиснаха едно до друго. Професорът легна до тях. Смелите пътешественици притихнаха, заслушани в шума на нощния вятър и унилото поскърцване на тревните дървета зад стените на къщата. Отгоре, от мокрите листа, върху покрива падаха тежки като оловни гюллета водни капки.

В къщичката беше топло и сухо. Професорът и децата се изтегнаха върху пода. Килимите бяха меки като пухени дюшеци. Но пътешествениците дълго не можаха да заспят. Това беше тяхната първа нощ в чудния, нов за тях свят, където само за един ден толкова много преживяха и срещнаха толкова много опасности. През пролуките на барикадата просветваше тъмното нощно небе и в него трепкаха огромни звезди.

Валя лежеше с отворени очи. Вперила поглед, тя гледаше синята звезда, която висеше над входа на пещерата. Звездата беше толкова голяма, че приличаше на пълна луна, само че много често мигаше. Също като у дома — лежиш си на кревата и гледаш през прозореца, а пред очите ти се клати голям, приличен на луната весел уличен фенер. Валя си спомни за подрънкването на трамваите, за пресипналите, сърдити клаксони на автомобилите, за бързите светлини, които пробягваха по прозорците, сякаш се гонеха.

Валя затвори очи. За миг й се стори, че лежи в топлия креват в къщи и чува веселия уличен шум. Вратата към съседната стая е притворена, а под вратата се вижда жълта ивичка светлина. В трапезарията майка й прибира масата. Тракат паници и чаши, звънят чаени лъжички. Майка й измива съдовете, избърсва трохите от масата и я покрива с чиста бяла покривка.

Валя въздъхна. Тя си спомни за малките като трошички парченца сирене, които сутрин след закуска оставаха върху масата, и преглътна. Ех, ако имаше тук в тази пещера поне една трошичка сирене, такова прясно и вкусно! Това парченце щеше да им стигне за вечеря и за професора, и за нея, и за Карик, дори щеше да им остане малко и за закуска. И Валя отново въздъхна. А може би те завинаги ще останат в този страшен свят? Дали ще се върнат някога в къщи? Ще видят ли пак майка си?

— Мама сигурно плаче сега — тихо каза Валя.

— Разбира се, че плаче — съгласи се Карик.

Децата се замислиха.

Какво ли прави сега майка им? Сигурно лежи облечена върху кревата и при всеки шум вдига глава от възглавницата и се ослушва: не идват ли децата? Върху масата, покрита със салфетка, стои вечерята, оставена за тях. В трапезарията тихо трака часовникът. В тъмния ъгъл мърка котката.

Очите на Валя се просълзиха. Тя тихичко ги изтри с юмрук и здраво ги стисна.

— Не! Няма да плача!

Зад стените на къщата тъжно свиреше среднощният вятър. Пътешествениците лежаха и всеки си мислеше за големия свят, в който те съвсем неотдавна живееха.

— Глупости! — шумно въздъхна най-после професорът. — Не може да не се върнем… Ще се върнем, приятели, не губете надежда.

Карик и Валя нищо не отговориха. Те вече спяха дълбок, здрав сън. Иван Гермогенович сладко се прозя, обърна се на една страна, подложи юмрука си вместо възглавница под главата и гръмогласно захърка.

* * *

Пътешествениците спяха така дълбоко, че дори не чуха проливния летен дъжд, който се изля през нощта.