Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (6)

Шеста глава

Смелите водоплаватели. Странните пасажери. Карик и Валя си пробиват път през водните джунгли. В търсене на храна. Децата намират чудни плодове. На ръба на пропастта

Повдигнали глава над водата, децата се оглеждаха. Наоколо, додето стигаше погледът, се простираше синя водна шир и само на запад, където залязваше слънцето, чернееше назъбената стена на гората. Над гората се кълбяха облаци.

— Първо трябва някак да стигнем до земя — каза Карик, — а след това и в къщи.

— Мислиш ли, че ще доплуваме? — попита Валя, като поглеждаше далечния бряг.

— Ще доплуваме! — уверено каза Карик. — С тия пъпки непременно ще доплуваме. Качвай се на кораба си!

Децата възседнаха зелените торпили. Карик извика:

— Греби с краката!

Започнаха да ритат с крака, опитвайки се да потеглят, но грамадните пъпки само се поклащаха, без да се помръднат.

— Чакай! — извика Карик. — Прехвърли се при мене! Двамата ще гребем.

Валя се прехвърли при брат си. Пъпката на водянката потъна във водата повече от половината.

— Греби! — каза Карик.

Децата дружно удариха водата с ръце като с весла. Пъпката помръдна и бавно заплува.

— Плуваме! — завика Валя.

— Пълен напред! — извика Карик. Отначало пъпката се въртеше ту наляво, ту надясно, но скоро работата се оправи.

Порейки с носа си водата, зелената торпила се понесе към брега. Децата усърдно работеха с ръце и я тласкаха напред. Откъм брега идваше някакъв много странен шум. Като че ли някой удряше по водата с дъска или с весла; и колкото се приближаваха, толкова по-ясен ставаше шумът. И изведнъж до тях зарева оглушително зелено чудовище.

„Ква-а-а, ква-а-а!“ — понесе се над водата.

Валя подскочи и едва не падна от пъпката на водянката.

— Какво е това? — попита тя и престана да гребе.

— Жаба!… Навярно жаба. Най-обикновена жаба, само че малко по-голяма от пететажна къща. Не се бой.

— Да — жално каза Валя, — най-обикновена… Нас сега може да ни налапа една муха, а това е цяла пететажна жаба.

— Нищо — успокои я Карик. — Такава жаба няма да ни забележи.

Валя не каза нищо.

Сега децата плаваха покрай зелени, нарязани от заливи брегове.

От водата се издигаха месести яркозелени острови; те едва-едва се поклащаха като закотвени салове. За да не налетят на тях, децата трябваше внимателно да се оглеждат.

— Какво, мислиш, е това? — попита Валя, като сочеше един от тези острови.

— Не знам — нерешително отговори Карик, — сигурно някакви листа… някакви водни растения.

Ту отляво, ту отдясно от водата изплуваха кръгли животни с гладки, полирани като леки коли гърбове. Пък и самите те бяха не по-малки от кола. Животните разперваха криле, излитаха и отново кацаха върху водата, като вдигаха облаци пръски.

В широкия проток между островите децата видяха кафяво космато чудовище с дълги криви крака. То сновеше напред и назад, като се плъзгаше по водата върху своето тлъсто, кръгло шкембе. Върху гърба на дебелокореместия звяр седяха пет също такива зверчета, само че много мънички. Дребосъчетата стояха спокойно.

От време на време косматото животно хващаше нещо във водата. Тогава животинчетата в миг се плъзгаха във водата и също така бързо се връщаха обратно по местата си. В лапите си стискаха парчета храна, която бърже налапваха.

— Ето пак паяк! — пошепна Валя и престана да гребе.

Пъпката спря и мързеливо се заклати върху вълните.

— А това върху гърба му са малките паячета — каза Карик. — По-добре да почакаме малко, докато си отидат.

Но зад острова изскочи друг паяк, също такъв кафяв и космат. На гърба му също така мърдаха малки паячета. Паяците се хвърлиха един срещу друг. Това бяха паяци доломеди — надводни хищници. Те свирепо се сблъскаха. Паячетата се изсипаха във водата.

Докато големите паяци се биеха, малките им безсмислено тичаха по водата, събираха се бързо накуп и отново се разбягваха. Но ето, борбата свърши. Един от паяците започна бавно да потъва във водата. Широките водни кръгове подхванаха паячетата и ги заподхвърляха ту нагоре, ту надолу. Те заподскачаха върху вълните като току-що излюпени патета.

— Сега малките ще започнат да се бият! — тихо каза Валя.

Но дребосъчетата едва ли можеха да се сражават. Те затичаха неспокойно по водата, блъскаха се, премятаха се, а след това се спуснаха към паяка победител и като се бутаха, чевръсто се покатериха върху гърба му.

Карик и Валя се спогледаха.

— Как мислиш — запита Валя, — дали ще изпъди чуждите паячета?

Но паякът доломед дори не забеляза, че пасажерите върху гърба му едва ли не се удвоиха. Разкрачил дългите си крака, той спокойно стоеше върху водата и търпеливо чакаше паячетата да се настанят. А когато всички се качиха, той, сякаш нищо не беше се случило, се понесе напред и изчезна в лабиринта от острови. Децата заплуваха по-нататък.

— Интересно… — замислено каза Валя.

— Какво е интересно?

— Интересно, какво ядяха тия паячета?

Карик сви рамене.

— Навярно нещо отвратително!

Валя въздъхна. Тя си спомни, че не бяха яли нищо от вчера, и тихо каза:

— А може и да не е отвратително. Отначало може да не ти е вкусно, но след това ще свикнеш и толкоз. След това ще ти стане вкусно.

Беше обед. Децата се замислиха. Какво ли правят сега в къщи? Баба им навярно нарежда масата, майка им вчера казваше: „Обядът ще бъде много вкусен. Гледайте да не закъснеете“.

— Какво мислиш — запита Валя, — какъв ли е днес обедът?

— Мисля, супа и баница с лук и яйца.

Валя преглътна слюнката си.

— А може би борш със свинско, с шунка или с кренвирши, а за второ — бифтек с лук и пържени картофи. Ти какво предпочиташ?

— Аз ли? — Валя се замисли малко и каза: — Бих изяла парче хляб… и малко кашкавал.

— А аз — каза Карик — бифтек. Само да бъде голям… като чиния… и много, много картофи със салата, а след това мога да изям цяла баница и ягодова торта, а след това…

Валя престана да гребе. Тя се обърна към Карик и попита:

— А ние какво ще обядваме?

— Днеска май няма да обядваме.

— Ами ще вечеряме ли?

— Май няма и да вечеряме.

— Ами закуска?

— Няма и да закусваме.

— Ами какво ще правим?

— Нищо — каза унило Карик. — Ще трябва да не мислим за това.

Валя въздъхна.

— Хайде, греби! Карай по-бързо към брега! — извика Карик. — Може там да намерим нещо.

— Дано намерим ягоди. Сега те са десет пъти по-големи от нас. Навярно са като купа сено. Знаеш ли, можем да си издълбаем пещера в една ягода — да живеем в нея — и ще ядем от стените и тавана й.

— Стига си бъбрила — намръщи се Карик. — По-добре греби, а след това ще видим!

Валя замълча.

Под дружните замахвания на ръцете и краката пъпката пенеше водата и летеше към брега, а след нея като водни мустаци оставаше дълга разтапяща се следа. С всяка минута брегът се приближаваше все повече. Гората се издигаше все по-високо над водата и сякаш сама плуваше към децата.

— Хайде още малко! — подвикваше Карик.

— Давам пълен напред! — пъшкаше Валя.

Пъпката летеше като стрела.

Не мина и час и пред малките пътешественици израсна висока тръстикова гора, която закри слънцето. Гъста прохладна сянка лежеше върху водата, прохладна беше и водата край гората, не както на слънцето.

Пъпката плаваше между огромни пръстеновидни дънери, които растяха направо от водата. Върховете им се губеха някъде в небето.

— По-полека греби! — изкомандва Карик.

— Защо?

— Тук има някой! Чуваш ли?

Децата престанаха да гребат. Карик сложи пръст на устните си. Двете деца тревожно се споглеждаха и мълчаливо се ослушваха в нестройния шум, който идеше от гората. Кривите стебла се люлееха, търкаха се едно о друго и силно скърцаха. В тъмния гъсталак на гората, откъдето се носеше хлад и влага, нещо шумно пляскаше и някой пронизително цвърчеше и врещеше.

Гората беше залята като при пълноводие. През пролуките блестяха сини езерца, а по-нататък се издигаха гъсти шубраци. По водата, между тръстиковите дървета, преминаваха странни бързоноги животни, а тях ги гонеха други, още по-едри и страшни. Те настигаха своите жертви и веднага ги изгълтваха.

— Така-а-а! — каза Карик и тихо изсвири с уста.

Валя всичко разбра без думи. Поглеждайки със страх брат си, тя попита шепнешком:

— Обратно ли ще се върнем?

— Къде? — каза Карик, като помълча. — Трябва да доплуваме до брега, където няма такива чудовища. Хайде да потърсим друг бряг.

Те се измъкнаха от гъсталака и подкараха пъпката покрай тръстиковата гора, като непрекъснато се оглеждаха и се мъчеха да бъдат по-далеч от нея.

— Знаеш ли — каза Валя. — Предлагам да наречем този бряг: „Джунглите на кошмарните ужаси“.

— Ама че глупаво! — каза Карик.

— Защо да е глупаво? — учуди се Валя. — Всички пътешественици дават названия. И у Жул Верн е така.

Карик нищо не отговори. Той разглеждаше гората, покрай която плаваха, и си свирукаше не много весела песничка.

— А може — каза Валя — да я наречем „Гората на кървавите тайни“.

— Хубаво де — измърмори Карик, — по-добре греби!

Тръстиковата гора оредя и скоро съвсем се свърши. Отдясно започна пустинен бряг, засипан с жълти, блестящи на слънцето камъни. Беше толкова топло, че всичко живо се беше изпокрило, спотаено под листа, под камъни. Децата плаваха, без да срещнат нито една жива душа. Пътят беше свободен. Карик се развесели.

— Ето тези брегове — каза той и посочи каменистия бряг — аз бих нарекъл „Нос Добра надежда“.

— Защо нос? Аз не виждам никакъв нос.

— Това не е важно — отговори Карик и насочи лодката към брега, — докато пътешестваме, може да открием и някакъв нос.

— А аз…

— А аз хвърлям котва! — извика Карик и пръсна лицето на Валя с вода.

Децата за последен път размахаха ръце и зелената торпила се вряза в каменистия бряг. От силния удар пъпката се преобърна. Карик и Валя полетяха във водата, бързо скочиха и като се вкопчваха с ръце за издадените камъни, се покатериха на брега. Камъните бяха нажежени от слънцето. Валя седна на един от тях и веднага скочи.

— Какво? Хапе ли? — засмя се Карик. — Как мислиш да наречем този камък?

Той вдигна ръката си като козирка над очите, огледа хоризонта и каза:

— Знаеш ли какво?…

— Какво? — несигурно попита Валя.

— Тези камъни са пясък. Когато бяхме големи, той ни се струваше ситен, а сега за нас всяка песъчинка е колкото камък.

— Е, и какво от това? Карик въздъхна и каза:

— Разправят, че в Африка пекат яйца, като ги заравят в пясъка. Страхувам се да не се изпечем върху тези камъни.

Той докосна един камък и поклати глава.

— Не, тука не бива да спираме! Трябва да вървим другаде.

Децата се върнаха при своята зелена торпила и пъпката отново се отправи на път.

— Аз предлагам — каза Валя — да назовем този бряг…

— „Тайната на ужасните камъни“ — подхвана Карик и високо се засмя.

Валя обидено замълча. Свъсила вежди, тя усърдно подкарваше зелената торпила с ръце и крака. Мълчеше и Карик.

Колко време са карали пъпката на водянката покрай жълтия бряг, децата не знаеха, но ръцете и краката им започнаха да отмаляват.

— Ако знаеш само колко ми се яде! — заприказва Валя и наруши дългото мълчание.

— Знам — обади се Карик, — и на мене стомахът ми залепна.

— Хубаво ще бъде — рече Валя — да хванем нещо и да го изпечем на тези камъни…

— Какво например?…

— Ами каквото и да е… пеперуда… или водно конче…

— Мислиш ли, че ще е вкусно?

— Разбира се! Ако се изпече, непременно ще бъде вкусно.

— А аз — си призна Карик — май и сурова бих я изял… Пеперуда!… Само че няма как да я хванем.

Като разговаряха така, те доплаваха до брега, покрит с тревиста гора. Над гората се издигаше знойната пара на летния ден. Ту тук, ту там растяха възловати дървета, които приличаха на баобаби, каквито Карик и Валя бяха виждали на картинка.

— Тук трябва да има плодове! — завика Валя. — Аз знам. В гората винаги има плодове. Хайде да спираме по-бърже.

Пъпката спря до полегатия бряг. Децата скочиха на земята и като се препъваха, затичаха към гората. В гората беше задушно. Дърветата миришеха на блатна трева. Техните зелени блестящи стволове бяха без кора. Слънчевите лъчи проникваха през гъстите шубраци и падаха върху земята на големи жълти петна. Земята под краката им беше мокра и лепкава.

— Хайде! — извика Валя, като влизаше навътре в гората. — Да видим кой пръв ще намери обед.

— Добре — каза Карик, — търси, само не се отдалечавай много, иначе можем да се загубим. Като си подвикваха, децата вървяха из гората и внимателно се оглеждаха. От време на време те спираха, разтваряха с ръце тежките листа и гледаха дали няма плодове под тях. Катереха се по тревните дървета и там търсеха плодове. Но плодове нямаше никъде.

Ама че странна гора! Нима ще трябва да умрат от глад? Изведнъж децата чуха напред глух шум. Те се спряха.

— Чуваш ли?

— Да — кимна с глава Валя. — Това е вода! Като че ли шуми река. Хайде да вървим! Около реките винаги има плодове. Сигурна съм.

Валя се затича. Карик се спусна след нея.

— По-тихо! — извика той. — Може би това не е река, а някаква жаба диша.

Той хвана Валя за ръка. Децата тръгнаха в посоката, откъдето се чуваше шумът, и се вслушваха във всеки подозрителен звук. Купища повалени стебла, покрити със засъхнала кал, преграждаха пътя им. Сухи листа се изправяха пред тях като стена и когато децата се опитаха да заобиколят един малък лист, той падна отгоре им и те едва се измъкнаха.

Най-после Карик и Валя стигнаха до един висок хълм. Те изтичаха на върха му и изведнъж усетиха, че в лицата им лъхна хладина. Пред тях шумеше поток. Разтвориха с ръце шубраците и видяха пред себе си рекичка.

Рекичката не беше голяма. Тя шумеше и се пенеше, скачаше по камъните, лъкатушеше ту наляво, ту надясно, като се спускаше на гърмящи водопади.

— Виждам! — завика Валя.

Тя издърпа ръката си от ръката на Карик, отблъсна го и хукна напред.

— Валя! Стой! Върни се!

Но Валя вече се беше скрила зад дърветата.

— Насам! Насам! — чу Карик нейния глас. — По-бързо! Намерих плодове, и какви големи! По-бърже, Карик!

Карик затича по посока на гласа й.

— Валя-я-я!

— Насам! Насам!

Валя стоеше под високо дърво и поглеждайки нагоре, сочеше нещо. Карик изтича при нея.

— Плодове ли?

— Аха! Тука! Колко са големи!

Валя плесна с ръка по извитото стебло на дървото. Карик погледна нагоре.

Високо над земята, притискайки се към стеблото на дървото, висяха тъмни плодове, големи колкото бирени бъчви. Меки и сочни, те се гушеха в сянката на дългите тесни листа.

— Е? — светнаха очите на Валя.

— Какво „е“? Напред! — извика Карик и се хвърли към дървото.

Децата обхванаха стеблото с ръце и крака и се закатериха нагоре, като не откъсваха поглед от сочните тъмни плодове — пръв се катереше Карик, а след него — Валя. Стеблото леко се полюшваше, листата му трептяха. Долу в пропастта шумеше и се пенеше реката. Валя погледна надолу.

— Ох, ами ако паднем — ужас! — каза тя.

— Катери се, няма да паднем! — извика Карик отгоре.

Като работеха чевръсто с ръце и крака, те стигнаха най-сетне до съблазнителните плодове. Карик протегна ръка и изведнъж пред очите му притъмня, ръцете му се разтвориха.

— Какво ти е? — бързо попита Валя и в същия миг усети оглушителен шум в ушите. Главата й се завъртя.

Децата размахаха ръце, преобърнаха се във въздуха и стремително полетяха в бурната бърза река. Силното течение подхвана Карик и Валя, заподхвърля ги от камък на камък и ги понесе надолу към гърмящия водопад.