Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (12)

Дванадесета глава

В лапите на крилатото чудовище. Пътешествениците се срещат в гърнето. Дървеният Монблан. Живите консерви. Карик и Валя се разделят с професора

Валя разтревожена тичаше по склоновете на планината. Тя се спускаше надолу, връщаше се на върха, надничаше в тъмния кладенец.

— Карик! — викаше тя. — Иван Гермогенович!

Никакъв отговор.

— Ох, къде ли са? — мънкаше Валя.

Горкото момиче съвсем се измори. Седна върху горещия камък, стисна главата си с ръце и заплака.

През сълзите също като през мътни от дъжд прозорци тя виждаше как край нея прелитат огромни крилати животни. Те се носеха съвсем близко, почти я докосваха, а крилата им предизвикваха истински вихър. Валя криеше главата си между раменете, навеждаше се към земята и със страх наблюдаваше полета на крилатите чудовища.

Те ту излитаха нагоре, ту отново със свистене падаха върху земята. Сгънали блестящите си прозрачни крила, извили пъстрите си тела, те пълзяха тромаво по пясъка, после вземаха нещо от земята и отново излитаха.

Едно от тях пропълзя съвсем близко до Валя и дори я закачи с крилото си. Силният удар свали Валя от камъка на земята. Пъстрото животно се обърна към нея и започна да я разглежда с блестящите си изпъкнали очи.

Валя замря.

Без да бърза, животното се отдалечи. Но щом момичето се размърда, чудовището мигновено подскочи към него и се спря, като поклащаше мустаците си над главата му.

Валя изстина от страх. Затаила дъх, тя с ужасени очи гледаше дългите мустаци. Не виждаше чудовището, но чувствуваше, че то е съвсем близко до нея.

Настъпи тишина, нарушавана само от собственото й дишане. После Валя чу как чудовището запълзя и тежко придвижвайки тялото си по земята, се отдалечаваше от нея.

Цялата разтреперана, Валя скочи. Беше се изпотила. Размаха ръце и с писък се хвърли надолу към подножието на планината. Но изведнъж здрави мъхнати лапи се сключиха около тялото й. Остра игла прободе пуловера от паяжина и раздра кожата на гърба й. Болеше я много, но Валя не успя дори да извика. Над главата шумно затрещяха крила и момичето се намери във въздуха.

Здравите лапи я притискаха към космат корем, който ту се свиваше, ту се издуваше като ковашки мях.

Валя се опита да обърне главата си и да види какво е това чудовище, което я държи в лапите си, но едва успя да се помръдне, и лапите я стиснаха като железни клещи.

Тя застена от болка.

— Помощ! — извика Валя.

Воят на вятъра заглуши гласа й. Тя викаше до пресипване, но не можеше да чуе гласа си.

Долу се носеха зелени поля и гори, мяркаха се реки, и сини езера, простираха се безкрайни жълти пясъци.

Валя отлиташе все по-далеч и по-далеч от кладенеца, където можеха да я намерят професорът и Карик.

Къде ли ще я отмъкне този страшен крилат звяр? Какво ще прави сама в непроходимите тревни джунгли? Как ще намери пътя за в къщи и дали някога ще се върне обратно в големия уютен свят?

Валя успя да обърне главата си и злобно впи зъби в жилавата лапа на звяра. Но лапата беше твърда и гладка като полирано дърво. Зъбите на Валя само се плъзгаха по нея.

В същата минута здравите клещи стиснаха горкото момиче още по-силно. Да се бори с чудовището, беше безсмислено. То можеше да я смачка като муха.

— Ще умра — проплака Валя — и никой няма дори да научи, че съм умряла.

Така й дожаля за самата нея, че се разрида още по-силно.

След това и сълзите пресъхнаха. Очите й станаха сухи, като че ли бяха изстискали от тях и последната сълзица. Тогава Валя започна отново да рита и да вика:

— Пусни ме! Какво си се захванала с мене? Да не съм те закачала? Пусни ме! Махай се! Остави ме!

Но крилатото чудовище все летеше и летеше, като свистеше с твърдите си гърмящи крила, които бръмчаха като дърворезачка.

Но ето то се спусна надолу с плъзгащ полет, затрептя във въздуха с крила, протегна напред лапите, с които стискаше Валя, и я пъхна в някаква тъмна като пещ дупка.

Валя удари главата си в нещо твърдо и презглава се затъркаля надолу като по пързалка.

„Загинах!“ — мина през ума й.

От страх затвори очи и изведнъж усети, че отново я хващат някакви лапи.

— Олеле! — завика Валя и заудря с ръце и крака.

Тя отвори ужасена очи и видя, че лапите, които я държат, съвсем не са лапи, а ръцете на стария професор.

— Иван Гермогенович, вие ли сте? — извика Валя.

— Аз съм, Валечка, аз! — ласкаво отговори професорът и я постави върху полегатия под.

— И аз съм тук! — чу гласа на Карик тя.

— Ами къде попаднахме ние? — като хълцаше, попита Валя.

— Нищо, нищо, после ще разберем — каза Иван Гермогенович, — най-важното е, че всички сме заедно.

Валя уплашено се заоглежда.

В полумрака тя видя гладки стени, които се издигаха стръмно нагоре. Таван нямаше. Отгоре, през широк кръгъл отвор, падаха бледи слънчеви лъчи. В тях плаваше прах.

Затворът, в който попаднаха Валя, Карик и професорът, приличаше на дълго гърне, само че то не стоеше изправено, а наклонено, сякаш, падайки, се бе закачило за нещо и бе увиснало във въздуха.

Валя гледаше ту тъмните стени, ту Карик и професора.

Как ли са попаднали тук професорът и Карик? Кой ги е пъхнал в това огромно гърне? Нима същото чудовище, което донесе и нея?

Тя започна да ги разпитва, но Иван Гермогенович я прекъсна.

— После, после — каза той, като смръщи вежди, — сега не е време за приказки. Ако ние веднага не се измъкнем оттука — загубени сме. Хайде, деца… Да опитаме.

Професорът застана на четири крака и бавно запълзя по полегатата гладка стена, след него запълзяха и децата.

Пълзенето беше трудно.

Ръцете и краката се хлъзгаха като по лед. Професорът почти беше стигнал до отвора на гърнето, но изведнъж колената му се разтрепериха, ръцете му се подхлъзнаха и той с грохот се изтърколи обратно на дъното, увличайки след себе си и децата.

— Несполучливо — каза той и се изправи на крака. — Ще опитаме още веднъж.

И пътешествениците отново запълзяха по гладката стена. И отново паднаха долу.

— Ще опитаме пак!

Няколко пъти се опитваха да се изкачат, но все безуспешно.

— Няма да излезем оттук — тъжно каза Валя.

— Мълчи — разсърди се професорът.

Той премери с очи разстоянието от ръба на гърнето до пода, огледа и Карик от главата до петите и решително каза:

— Хайде качвай се на раменете ми.

Карик подскочи като топка, хвана с ръце врата на професора и бързо се качи върху раменете му.

— Опитай да се хванеш за ръба — каза Иван Гермогенович.

Карик внимателно започна да се изправя. Той се държеше с ръце за стената, изправи прегънатите си колене и накрая се изправи целият.

— Сега стъпи върху дланите ми! — каза професорът и подложи ръцете си.

Карик стъпи първо с единия си крак, а след това и с другия върху ръцете на професора.

— Няма ли да паднеш? — попита професорът.

— Няма!

Професорът се понапъна и започна да издига Карик като тежка щанга нагоре.

— Готово! — извика Карик и се хвана с ръце за грапавия ръб на гърнето.

— Великолепно! Изпъни се още малко! Извивайки тялото си.

Карик започна да се издига на ръце, като здраво се опираше с петите си върху ръцете на професора.

— Хайде, хайде, още малко! — ободряваше го професорът.

Най-после Карик подскочи и ловко възседна ръба на гърнето.

— Великолепно! — каза Иван Гермогенович. — Помогни сега и на Валя.

Той повдигна Валя от пода и я подаде на Карик. След това бързо започна да развива паяжината, в която беше увит. Размота костюма си до половината и на края на паяжината върза примка.

— Дръжте! — извика Иван Гермогенович и подхвърли примката на децата.

Карик хвана въжето и сложи примката около една издатина на гърнето.

— Готово! — весело каза той.

Иван Гермогенович дръпна паяжината, опита здраво ли е вързана, след това се хвана с двете си ръце и бавно запълзя нагоре.

Като дишаше тежко и пъхтеше, той се изкачи най-сетне върху ръба на гърнето.

Пътешествениците погледнаха надолу.

Гърнето, от което се бяха измъкнали, беше прикрепено към гигантско стебло, покрито с червеникави израстъци. От него на всички страни се разклоняваха по-тънки стебла и от тях стърчаха на зелени снопове огромни копия. В пролуките между клоните се виждаше далечната земя.

— Къде попаднахме? — попита Валя и страхливо се заозърта.

Професорът се усмихна.

— Ние се намираме на най-обикновена борова клонка.

— На клонка ли? — попита Валя, като недоверчиво клатеше глава.

— Да, да, на борова клонка, каквито, вярвам, си виждала хиляди пъти през живота си. Клончето, разбира се, си е останало такова, каквото си е било винаги, но затова пък ти си станала много по-мъничка и ето защо всичко ти се струва толкова чудно.

— Добре. Клонка, клонка, но как ще слезем от нея на земята? — каза Карик. — Без парашут нищо няма да стане.

— Ще минем и без парашут — каза Иван Гермогенович.

Той потупа с ръка своя костюм и весело намигна на децата.

— А вие се смеехте на моя костюм… Не, скъпи мои, за такива бедни пътешественици като нас всяка нишка е цяло съкровище.

И професорът отново започна да размотава сребристата паяжина, в която беше обвит.

— Ние също ли да се събличаме? — попита Валя.

— Разбира се! Само моят костюм няма да стигне.

Карик и Валя се заловиха за работа.

Те размотаваха паяжината от себе си и внимателно я навиваха на търкала.

— Бързайте! Бързайте, приятели! — подканяше ги Иван Гермогенович. — Звярът, който ни домъкна тук, скоро ще се върне и тогава сме загубени.

— Готови сме! — извика Валя.

— Великолепно! Опитайте сега да усучете дебело въже.

— Ами как да го направим?

— Много просто! Ето така! — и професорът показа как се усукват въжета.

Пътешествениците си помагаха взаимно и бързо пресукаха от нишките на паяжината връв, а от връвта — дебело въже.

Най-после всичко беше готово за спускането им.

Иван Гермогенович събра цялото въже накуп, намота единия край около острата издутина на гърнето, а останалата купчина ритна надолу. Тежкото възлесто въже се плъзна между клоните и като се размотаваше, полетя надолу. Краят на въжето провисна над най-ниската клонка на бора.

— Първа ще се спусне Валя! — разпореди се Иван Гермогенович.

— Защо аз?

— Няма време за спорове! — намръщи се професорът.

— Добре, добре — бързо каза Валя, — първа ще сляза, само не се сърдете, моля ви!

Тя храбро се хвана за въжето и бързо се заспуска надолу.

— На добър час — махна с ръка Иван Гермогенович. — Когато слезеш, хвани края на въжето.

— Добре. Ще го хва-на-а! — извика Валя, като се спускаше по въжето.

Професорът и Карик се наведоха надолу и мълчаливо следяха как техният малък другар се спуска.

— Не се стра-ху-вай-й! — извика Карик.

— И през ум не ми минава! — чу се отдолу тихият гласец на Валя.

Тя се спускаше спокойно от възел до възел по въжето и така стигна до средата.

Но изведнъж задуха вятър.

Валя се залюля като махало. Тя здраво се вкопчи за възела на въжето, повдигна глава нагоре и уплашено затърси с очи професора.

— Слизай, слизай! — завикаха в един глас професорът и Карик.

Вятърът люлееше въжето все по-силно и по-силно. Валя описваше широки кръгове над пропастта.

— Слизай!

Валя замижа и отново се заспуска от възел на възел и най-после краката й докоснаха нещо твърдо. Това беше долната клонка на бора, която се оказа още по-широка и много по-дебела от горната. Валя можеше да се разхожда по нея свободно както по широк булевард.

— Стигнах! — извика Валя и погледна нагоре. Високо над главата й висеше грамадното гърне.

На края му стояха Иван Гермогенович и Карик и нещо викаха. Валя се ослуша.

— Хвани въжето! — викаше Карик отгоре.

Валя хвана края на въжето. Въжето потрепери и се опъна. Карик, а след него и професорът бързо се спуснаха долу и застанаха до Валя.

— Оттук до земята не е чак толкова далеч — каза Иван Гермогенович и погледна надолу. — Чакайте да видим къде е нашият фар.

Той погледна наляво, надясно и изведнъж завика:

— Ето го!

— Къде е? Къде е? — попитаха Валя и Карик и протегнаха шии.

През боровите иглички пътешествениците видяха на далечния хоризонт пръта с червено знаме. Но колко далече беше той сега! Изглеждаше съвсем мъничък — като флаг на параход играчка.

Валя присви очи, погледна фара, след това Карик и професора и тежко въздъхна.

— Сега няма да стигнем до него — каза тя, — и цяла година да вървим, няма да стигнем. Ние сме толкова мънички, а той е толкова далече…

— М-да — процеди през зъби професорът, — права си. Ще се наложи да вървим май два или дори три месеца.

— Три месеца ли? Но нали дотогава ще настъпи зимата… Ще трябва да си построим къща — каза Валя.

— Хъм… възможно е. Но защо стоим тук? Да вървим по клончето към стеблото на бора.

Професорът се огледа още веднъж и уверено тръгна напред.

След него тръгнаха и децата.

Те се катереха по тъмночервените хълмчета на боровата кора, прескачаха тесните, но дълбоки пукнатини.

Накрая пътешествениците стигнаха до отвесна стена.

Това беше стеблото.

Кафявочервените възвишения на кората се трупаха едно върху друго: между възвишенията имаше дълбоки проломи. На някои места тези проломи бяха гъсто обрасли със сиво-бели храстчета.

— Да починем, приятели! — каза Иван Гермогенович и седна. — А след това ще се спуснем по ствола, както правят мравките.

Децата погледнаха надолу и неволно се дръпнаха назад.

— Страшно е! — каза Валя.

— И все пак ще трябва да се спуснем — каза Иван Гермогенович.

Валя се притисна към едно червено възвишение и поклати глава.

— Нищо, нищо — утешаваше я професорът, — в Кавказ и Памир нашите алпинисти се изкачват на много по-стръмни върхове и, разбира се, се спускат по тях. А нима там изкачванията и спусканията са такива? Непрекъснато се срещат и ледници, и глетчери. От вятъра очите сълзят. От студа сълзите замръзват върху бузите. Б-р-р-р-р… Страшно е да си помислиш дори. А по нашия дървен Монблан не е чак толкова опасно да се спускаш.

— Добре, ще се спуснем някак си! — тъжно въздъхна Валя.

— Разбира се, че ще се спуснем — обади се Карик. — Все едно, друг път към земята няма. Значи ще трябва да се спускаме по стеблото.

Професорът размота още малко от своя костюм, направи здраво въже и подаде единия му край на Валя.

— Ти пак ще тръгнеш първа — каза той. — Завържи въжето около кръста си и се дръж здраво за него. Следващият ще бъде Карик. Аз ще сляза последен.

Иван Гермогенович върза примка на въжето и я преметна през раменете на Карик.

— Освободи ръцете си. Така-а-а.

Карик измъкна ръцете си, сложи примката на кръста си и я затегна здраво.

— Ето това е всичко — каза професорът.

Пътешествениците заслизаха надолу.

Първо спуснаха по въжето Валя. Тя шареше с крака, напипваше издатина върху кората и викаше:

— Стъпила съм! Отпуснете малко въжето!

И въжето се отпущаше. След Валя се спускаше Карик. Иван Гермогенович чакаше горе с широко разкрачени крака и придържаше въжето с двете си ръце. Той следеше всяко движение на децата.

Щом Карик и Валя стъпеха на нова площадка, Иван Гермогенович им хвърляше въжето, хващаше се здраво за издатините и внимателно слизаше надолу. Така преминаха почти половината от опасния път. Земята се приближаваше след всяка крачка. Вече можеха да видят възловатите стебла на тревната гора.

— И все пак още е далеч! — каза Иван Гермогенович. — На земята навярно ще стигнем чак след два часа.

И тримата бяха много уморени. Раменете и коленете на пътешествениците бяха целите в синини, драскотини и рани. Ръцете и краката им трепереха. Време беше да починат.

На една по-широка площадка професорът и децата се спряха.

— Почивка! — изкомандва професорът и падна изтощен върху хълмистата площадка.

Децата се отпуснаха до него. Иван Гермогенович лежеше, триеше с длан мокрото си от пот лице и тежко дишаше. Карик и Валя седяха със спуснати над пропастта крака.

И тримата мълчаха.

Изведнъж Валя скочи и замаха ръце.

— Ай, гледайте! Какво е това?

— Какво? Какво има? — попита Иван Гермогенович и се надигна.

И тогава професорът видя огромна глава, цялата покрита с гъста като гора четина. Къси, но здрави лапи се вкопчваха за края на площадката. Най-после животното се покатери върху площадката и извивайки косматото си дълго тяло, запълзя нагоре, като пристъпваше с многобройните си крака. След него се появи и друго също така космато и дълго животно, а след него още едно и още едно.

— Не се страхувайте — каза Иван Гермогенович и отново седна. — Това са гъсеници на копринарката. Няма да ни закачат.

— Ох, и все пак се страхувам от тях! — прошепна Валя.

— Защо се страхуваш? — каза Карик. — Щом ти казват, че няма да ни закачат — значи няма да ни закачат… С какво се хранят? — попита той професора.

— С борови иглички и млади борови пъпки — отговори Иван Гермогенович. — Ето виждаш ли? Това са гъсеници вегетарианки. Можеш дори да ги помилваш.

Но за всеки, случай Валя се поотмести по-далеч. Професорът се усмихна, отиде до Валя, потупа я по рамото и каза:

— Не бой се, не бой се, миличко. Те сега ще ни отминат. Ние съвсем не сме им нужни. Отиват за иглите и младите пъпки на бора. Те ще пострадат от косматите вегетарианци. О, аз добре ги познавам! Писал съм цяла книга за тях.

— Книга за гъсениците ли? — учуди се Валя.

— Какво чудно има в това? — сви рамене Иван Гермогенович. — Та тези гъсеници са истински горски скакалци. Те се събират на големи стада и изяждат иглолистните гори, както скакалците изяждат житото. Веднъж видях борова гора, по която бяха минали гъсеници копринарки. Тя беше съвсем изглозгана от тези лакомници. Десетки километри преминах, но никъде не видях едно зелено петънце, стърчаха само голи клони.

Изведнъж професорът погледна нагоре и се усмихна, като че ли беше видял някой от най-добрите си приятели.

— Ах, ето го и микрогастер неморум! — каза Иван Гермогенович. — Добре дошъл! Добре дошъл!

— Кого видяхте? Къде?

— А вие не виждате ли?

Във въздушния океан точно над копринарките безшумно летяха огромни животни с тесни тела и дълги прозрачни крила.

— Комари! — завика Валя.

— Микрогастер неморум! — повтори Иван Гермогенович. — Ездачи! Приятели на горите и полетата. Гледайте, деца, какво ще стане по-нататък. Много учени биха ни завидели сега! Р-рр-раз! — броеше професорът. — Първият! Р-рр-раз! Вторият! Великолепно! Р-рр-раз! Третият! Юнаци! Гледайте! Гледайте!

Крилатите ездачи се спускаха като ястреби върху гъсениците и се разполагаха върху гърбовете им.

— Препускат! Препускат! — засмя се Валя. — Истински ездачи!

Гледката приличаше на забавно представление в цирк, където кучета препускат на коне, а върху котките яздят изплашени мишки. Децата заръкопляскаха. Но изведнъж Валя отпусна ръце, погледна професора и изплашено попита:

— Тези… микри… те какво правят?

Тя беше видяла как ездачите бързо повдигат нагоре коремчето си с остра шпага на края и после с всичка сила забиват тази шпага в гърба на гъсеницата.

След като промушваха гъсеницата, те веднага излитаха нагоре.

— Бият се! — каза Валя. — Бият се, а не яздят!

— Нито се бият, нито яздят! — отговори Иван Гермогенович. — Ездачите със своето остро яйцеполагало пробиват кожата на гъсеницата и под нея слагат яйцата си. След известно време от яйцата ще се излюпят личинките на ездачите и ще започнат да унищожават гъсениците… Мисля, че те ще успеят да изядат гъсениците, преди да са се превърнали в пеперуди копринарки… Ако не бяха, приятели мои, тези ездачи, боровата копринарка щеше да изгризе цялата гора, но микрогастерът й пречи да се размножава. Затова ние можем да наречем микрогастера най-добър пазач на нашите гори.

— А той не може ли да се развъжда изкуствено? — попита Карик.

— Микрогастерът ли?… Може! — каза професорът.

— Тогава защо не ги развъждат?

— Опитват, но невинаги тези опити са сполучливи — отговори Иван Гермогенович. — За съжаление в личинките на тези ездачи снасят яйцата си други ездачи. Наистина, съвсем дребнички, но яйцата им убиват микрогастера и той загива.

— Ама че паразити! А не може ли да се унищожава този дребосък?

— Може! И тези мънички ездачи си имат също врагове, пак такива ездачи. Те са пък съвсем мънички.

— Тогава трябва — каза Карик — тях да развъждат!

— Да, разбира се, това би било разумно — съгласи се с него професорът, — но бедата е там, че на света има ездачи, които снасят своите яйца пак в личинките на тези полезни дребосъчета.

Карик смутено разтвори ръце.

— Това е като приказката за бялото теленце. Начало има, а краят не се вижда.

— Именно, именно! — подхвана Иван Гермогенович. — Понякога ти се струва, че си намерил края и че вече всичко знаеш за едно или друго животно, но щом вникнеш по-сериозно и по-надълбоко в същината на работата, убеждаваш се, че държиш в ръцете си не края, а само началото на нова, още по-интересна област за изследване.

Професорът беше забравил, че седи върху парченце кора.

Той скочи и разпалено започна да говори за учените, които като истински колумбовци пътешестват из непознати страни и откриват все нови и нови континенти.

По кората като по широк междуселски път пълзяха нагоре копринарките.

Насреща им се спущаха грамадни бръмбари.

Над боровия път пърхаха крилати животни.

Гъсениците копринарки безцеремонно блъскаха професора и деловито пълзяха нагоре.

Един огромен черен бръмбар едва не го събори, а той все продължаваше да говори и да говори…

Кой знае колко още щеше да стои Иван Гермогенович върху парчето кора като на катедра. Твърде възможно беше беседата да продължи до вечерта, но неочаквано се намеси някакъв крилат звяр.

Той падна като камък до професора и с един удар на крилото си го отхвърли настрани. След това повдигна нагоре коремчето си и с дългото си остро копие проби кората до самата глава на професора със силен и кратък удар.

Копието потъна дълбоко в кората.

Децата не успяха да извикат, а животното вече беше измъкнало меча си и изчезна също така, както се беше и появило.

Карик и Валя се притиснаха до червената скала. Бледи от страх, те тежко дишаха.

— Май че се поразбъбрих! — ставайки от кората, каза Иван Гермогенович. — А нали трябваше да се спуснем на земята, преди да е мръкнало.

Той погледна Карик и Валя и каза:

— Нищо опасно! Това е най-обикновена талеса. Или по-просто казано — също ездач.

— Сигурно сложи яйцата си в кората?

— Защо в кората? — каза професорът. — Той сложи яйцата си в личинката на вредителя на бора.

— В личинката ли? — огледа се Карик. — Но къде е тя?

— Под кората!

— Че как я виждате?

— Аз не я виждам, но съм готов да се обзаложа на каквото и да било, че тук под нас, под кората, живее личинка на бръмбар мустакатко.

— Значи ездачите виждат под кората?

— Не! Той също не вижда личинката, но я чувствува… Впрочем ние това не можем да го разберем. Изобщо ние лошо познаваме нравите и живота на насекомите. А много страни от живота на тези удивителни създания съвсем не са ни познати. Ние дори не знаем добре за какво например им са мустачките — каза Иван Гермогенович.

Той стана и без да бърза, намота края на въжето на ръката си.

— Е — каза Иван Гермогенович, — ставайте, приятели! Тръгваме.

И отново започна опасното и тежко спускане по скалите на кората.

От време на време професорът и децата избираха някоя площадка и лягаха мълчаливо върху червените скали да си починат. Разтривайки вдървените си ръце и крака, те оглеждаха здрави ли са въжетата, не са ли се протъркали възлите, после ставаха и отново тръгваха на път, като скачаха от скала на скала като кози.

На една от спирките пътешествениците трябваше да останат по-дълго. Това беше недалеч от земята.

Професорът и децата вече се бяха приготвили след кратката почивка да слизат, но изведнъж над главата им зашумяха крила.

Иван Гермогенович погледна нагоре и пребледня. Той бърже хвана децата за ръце и се шмугна с тях в тесния проход.

— Стойте мирно! — прошепна професорът.

Над тях прелетя пъстро животно с тънка дълга талия. Неговото продълговато тяло беше покрито с жълти и черни линии като тигрова кожа.

Животното разсичаше въздуха с прозрачните си жълти крила и летеше, като притискаше към коремчето си нещо извиващо се, приличащо на змия.

— Евмена — прошепна професорът, — това е осата евмена.

Осата прелетя до гърнето, от което току-що бяха излезли Иван Гермогенович и децата, хвърли там своя лов и се мушна в него.

— Тя ли ни домъкна тук? — попита Валя.

— Тя — кимна Иван Гермогенович. — Аз мисля, приятели, че осата евмена ни е сметнала за гъсеници. Но да видим какво прави там?

Осата евмена излезе от гърнето, стремително се спусна към земята и веднага отново излетя нагоре. Тя прелетя като вихър покрай пътешествениците и описвайки кръг, отново кацна върху гърнето.

Осата евмена пълзеше неспокойно около отвора на гърнето, като чевръсто движеше крачетата си и деловито почукваше ръба му с главата.

След това отлетя.

Пътешествениците видяха, че гърлото на гърнето беше плътно замазано с нещо сиво. В средата като тапа стърчеше голям остър камък.

— Виждате ли — каза Иван Гермогенович — как осата зазида своето гърне. Е, приятели, ако не бяхме се измъкнали навреме оттам, непременно щяхме да умрем от глад.

— А нямаше ли да можем да разчупим стената?

— Не. Осата евмена приготвя от прах и от собствената си слюнка такъв здрав цимент, че дори и големите хора трудно биха го разчупили.

— Нищо не разбирам — каза Карик. — Добре, тя ни домъкна тука, напъха ни в гърнето… А защо? Защо не ни изяде веднага?

— Че тя нямаше намерение да ни яде — отговори Иван Гермогенович. — Евмената се храни със сока от цветята, а гъсениците мъкне за потомството си, за своите бъдещи деца… И забележете, тя не убива своите жертви. С удара на жилото си само ги приспива… Консервира ги. Приготвя от гъсениците живи консерви…

— А защо не приспа и нас? — попита Валя.

— Не знам — сви рамене професорът. — Нищо не разбирам… Може би жилото й не е успяло да пробие нашите пуловери от паяжина. А може би отровата й не ни е подействала… Не знам! Изобщо всичко това е много чудно… Просто не мога да разбера как е могла да ни сбърка с гъсениците. Обикновено осите не се лъжат… За науката това е много загадъчен случай.

— А кой й е направил такова гърне? — попита Валя.

— Сама си го е направила — отговори Иван Гермогенович. — Със свой цимент. Зад тези сигурни стени личинката на евмената може спокойно да расте, без да се страхува, че някой може да я глътне или смачка. А храна й е приготвена точно толкова, колкото трябва… Когато личинката се излюпи от яйцето, тя ще се спусне по паяжината долу, ще падне върху гъсениците и ще започне да ги яде. И как само ги яде! Цели седмици гризе жертвата си, но гъсеницата до последния си ден остава жива, а месото й — прясно… После личинката се превръща в пашкул, а след известно време от пашкула излита самец или самка… От нашето гърне трябваше да излети самец, но сега…

— Откъде знаете, че непременно трябвало да излети самец?

— Знам! — отговори Иван Гермогенович. — В това гърне осата пусна нас тримата и после донесе още една гъсеница. Четири гъсеници — това е запасът, който се полага за бъдещия самец. За яйцата, от които ще се излюпи самка, осата оставя точно десет гъсеници. И това е напълно обяснимо. Бъдещата самка е по-едра от самеца и затова и повече храна трябва да се остави на нея.

— Значи осите могат да броят до десет? — попита Валя.

— Не мисля, че могат да броят дори и до две — отговори, като се усмихваше, Иван Гермогенович. — Спомнете си, че осата влезе в гърнето, след като ние вече бяхме се измъкнали от него. Така ли е?

— Е добре, влезе. И какво?

— Влезе, за да снесе там яйцето. Значи тя е видяла, че в гърнето има не четири гъсеници, а само една. И както виждате, не се досети да донесе още три гъсеници, а така зазида гърнето. Сега, разбира се, личинката ще загине.

Професорът излезе от прохода, огледа се наляво и надясно и каза:

— Тя отлетя, сега и ние можем да слизаме спокойно.

Земята вече беше близко и скоро пътешествениците благополучно се спуснаха долу.

Пред тях лежеше камениста пустиня. Отляво синееше далечна тревна гора. Над гората, като сламчица стърчеше прътът фар с мъничкото червено знаменце.

Пътешествениците тръгнаха на път. Целия ден вървяха по пясъци, гори и планини. Преминаваха дерета, прецапваха реки.

Надвечер, уморени и гладни, спряха на брега на пенлива река. Децата вече нямаха сили да преминат реката. Валя се излегна на брега и каза:

— Не мога повече.

Свечеряваше се. Небето потъмня. Алени облаци се трупаха над гората. Над главите им с писък се проточиха ята птици.

— Няма как, ще трябва тук да пренощуваме — каза Иван Гермогенович.

— На брега ли?

— Ще се опитаме да намерим някоя пещера или бърлога.

След малко Карик налетя на огромна кафява скала. Отстрани върху дебелата й стена чернееше кръгла дупка. Карик надникна вътре и се развика:

— Идвайте насам! Май че намерих някаква къщичка.

Професорът се доближи, огледа скалата от всички страни и като помисли, каза:

— Празен орех. Напусната квартира от личинките на орехов хоботник. Влизайте, деца. Това е един съвсем приличен хотел.

Вече се мръкваше. От умора на децата им се затваряха очите. Боляха ги краката.

Те бързо се мушнаха в дупката на ореха, паднаха върху грапавия под и веднага заспаха като пребити.

А в това време професорът обикаляше около ореха и въздишаше. Дупката беше толкова малка, че Иван Гермогенович можеше да пъхне в нея само главата си. Раменете му не можеха да се проврат.

— Ама че неприятност! — мърмореше той.

Като бърбореше сърдито, Иван Гермогенович още веднъж надникна в ореха, послуша как равномерно дишат насън децата и тръгна да търси пристанище за себе си.

Недалеч от ореха в една трапчинка намери черупката на охлюв и я огледа. Черупката беше празна.

Като пъшкаше и охкаше, Иван Гермогенович се вмъкна в нея. Наклоненият под на черупката беше твърд и студен, но уморен от пътя, професорът дори не забеляза това. Подложи под главата си юмрук, изпъна се и веднага заспа.

Посред нощ нещо забуча във въздуха. Професорът смътно чуваше през съня си.

Навярно свиреше вятърът.

Събуди се от студа и отвори очи. Небето беше покрито с облаци, а в облаците се гмуркаше луната. Прибра крака под себе си и задряма, като неспокойно се въртеше насън. А зад стените на черупката като бесен се носеше студеният вятър. По земята летяха и танцуваха прах, тревички и листенца.

Орехът се размърда под напора на вятъра, разклати се силно и подхванат от него, започна бавно да се плъзга към реката.

Нов порив на вятъра го бутна във водата.

Орехът затанцува върху вълните и заплува надолу по течението. Насън децата почувствуваха, че нещо ги люлее като в люлка.

Притискайки се едно в друго, те спяха и се усмихваха насън. А реката влачеше ореха и отнасяше децата все по-далеч от професора.