Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (7)

Седма глава

Бой в подземието. Животно с уши на краката. Необикновената гора. Иван Гермогенович става пилот. Неочаквана среща.

Иван Гермогенович седеше в дупката. Когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя в дъното на черната пещера огромна глава с дълги мустаци.

— Ама че хусар! Кой ли е пък този? — промърмори объркано Иван Гермогенович.

Главата и предната част от тялото на животното бяха покрити с широк изпъкнал щит. Под щита се показваха зъбести лапи — късички, но много широки. Професорът веднага разбра, че не е по силите му да се бори с това подземно животно. То можеше да го убие с един удар на лапата си. И все пак Иван Гермогенович реши да се защищава.

Той притисна гръб до студената влажна стена на подземието и насочи напред жилото на осата. Животното се размърда. Голямото му твърдо тяло, сглобено сякаш от широки кокалени пръстени, се раздвижи. От стените на пещерата шумно се посипа пръст.

„Ами ако се опитам да го нападна отзад?“ — помисли Иван Гермогенович.

Но и отзад животното беше неуязвимо. Две ципести криле, сгънати едно до друго, покриваха тялото му като здрава броня.

— Какво ли ще е пък това? Какво? Професорът се понадигна на пръсти, протегна врат и изведнъж с ужас забеляза две копия с остри шипове, които се влачеха по земята като опашки.

— Подземен щурец. Попово прасе — прошепна Иван Гермогенович.

Поповото прасе шумно се въртеше в подземието, разгребваше пръстта с лапите си и се приближаваше все повече и повече към професора.

„Храни се с личинките на насекомите, със земни червеи — си спомни професорът, — значи ще излапа и мене.“

Като се оглеждаше безпомощно наоколо, Иван Гермогенович започна да отстъпва внимателно към тъмния ъгъл на пещерата, мъчейки се да се държи колкото се може по-далеч от поповото прасе.

„Трябва да го заобиколя!“ — помисли си професорът, като се промъкваше покрай стената в тила на своя враг.

Поповото прасе се обърна. То размърда мустаци, като че ли душеше или се ослушваше. Професорът спря да диша.

Поповото прасе отпусна мустаци и тромаво загребвайки с лапите си — лопати, се нахвърли точно върху професора. Иван Гермогенович хукна назад и се върна на старото си място.

Не! Никак не е лесно да се излъже попово прасе под земята. Тук то се чувствува като риба във вода.

— Не! Не мога да избягам! Трябва да се бием!

Иван Гермогенович се спря, решително издигна копието си и се приготви за бой. Отстъпи назад. Лактите му се опряха о стената и той изведнъж почувствува празнина под тях. Обърна се бързо. Точно пред него зееше вход към широка, тъмна дупка.

Професорът си пое дъх.

Накъде ли води този тунел? Кой го е изкопал? Не се ли крие в него нова опасност?

Но нямаше време да мисли сега за това…

„Да се скрия, да се махна оттук, да се заровя по-дълбоко в земята“ — проблесна в ума на професора и без да размисля дълго, бърже се мушна в дупката.

Като се препъваше и нараняваше от камъните, Иван Гермогенович започна да се промъква в тъмнината, опипвайки пътя с ръце.

Тунелът се оказа дълъг. Той ту се спускаше надолу, ту се издигаше нагоре, ту криволичеше надясно, ту остро завиваше наляво и ставаше все по-тесен и по-тесен. Трябваше да се навежда, а на места дори и да пълзи, влачейки след себе си копието. Но това бяха дреболии.

С тези неудобства професорът беше готов да се примири. Той беше съгласен цял ден да пълзи по корем, само да може да избяга от проклетото попово прасе! Само да се скрие някъде!

Но да се избяга от поповото прасе като че ли беше невъзможно. То го преследваше по петите и професорът ясно чуваше зад себе си нарастващия шум на преследването.

Иван Гермогенович току-що се беше мушнал в тунела, когато поповото прасе се спря, затършува с мустаци по стените на пещерата и замря като че ли в размисъл: къде може да се скрие този толкова странен и толкова чевръст червей?

Мустаците на поповото прасе неспокойно се раздвижиха. Те опипваха пода, стените, тавана и скоро откриха входа на дупката. Поповото прасе пъхна глава в дупката и тежко задиша. Интересно, дали е тук?

То постоя на място, като почукваше с лапите си, после решително промуши грамадното си тяло в дупката и бързо разгребвайки пръстта, запълзя по тунела. Поповото прасе се врязваше в пръстта като горещ гвоздей в парче краве масло. То вървеше и пробиваше с тялото си меката земя, продупчваше я с фантастична бързина.

Професорът чу зад себе си пресекливо дишане и изведнъж върху раменете му се стовариха коравите мустаци на поповото прасе. Мустаците го опипваха, плъзгаха се по лицето и ръцете му. Иван Гермогенович извика. Обърна се бързо, удари мустаците с копието и запълзя по-нататък.

Грапавите стени на тесния тунел болезнено драскаха раменете, гърба и лактите му. Тунелът стана толкова тесен, че Иван Гермогенович едвам се промъкваше напред. Беше много трудно да се диша от влагата и плесента.

Професорът се обливаше в пот. Сърцето му биеше. Ръцете и краката му трепереха. Колкото повече напредваше, толкова по-трудно се промъкваше през тесния коридор, но чуваше, че поповото прасе изостава, и това му вдъхваше надежда за спасение. Шумът от преследването заглъхваше все повече и повече. Поповото прасе остана някъде далече назад.

„Спасен съм! Отскубнах се!“ — задъхваше се Иван Гермогенович.

Опирайки се с лакти и колене в земята, той пълзеше, напрягаше всичките си сили и изведнъж блъсна главата си в стена. По-нататък нямаше изход. Тунелът се свърши. Иван Гермогенович потрепери.

„Нима — смърт? Но кой тогава ще спаси Карик и Валя?“

Облян в пот, той припряно шареше в тъмнината, ала ръцете му се натъкваха само на плътни стени.

Какво да прави? Той седеше в дупката като в капан. След него напредваше поповото прасе, а пред него — плътна стена. Какво може да се предприеме в такова безизходно положение? Иван Гермогенович почувствува как по цялото му тяло пробягваха тръпки. Ръцете и краката му изстинаха. Устата му пресъхна.

— Не — решително каза професорът, — още не се знае кой кого ще победи. Ти си голямо силно животно, но аз пък съм човек. Аз ще се бия с тебе и ще победя.

Само преди час Иван Гермогенович можеше да смачка с пръст поповото прасе, а сега трябваше да събере всичките си сили, и то без да бъде убеден какъв ще бъде изходът от този бой.

Иван Гермогенович се обърна назад и притискайки се към плътната стена, насочи напред копието.

— Ще го ударя точно в нервния възел под окото — високо каза професорът…

Изведнъж в главата му проблесна мисъл, от която той изтръпна.

„Ами как ще се измъкна оттука, ако убия поповото прасе? То ще запуши с огромното си тяло тунела. Как ще отместя от пътя си това огромно чудовище?“

Но време за мислене нямаше. Подземният шум все повече и повече нарастваше. Поповото прасе беше съвсем близко. Мина минута, втора.

— Махай се! Махай се! — завика Иван Гермогенович и размаха копието, като се мъчеше с виковете си да изплаши поповото прасе.

Пръстта се свлече с грохот. По стените на тунела се понесе шумолене. Грапавите мустаци на поповото прасе се протегнаха към професора, като опипваха в тъмното главата и раменете му. Иван Гермогенович рязко се дръпна назад и започна да нанася с копието безброй удари по главата на чудовището.

— На! На! На! — хрипкаво викаше професорът.

Поповото прасе не очакваше такова нападение. Отстъпвайки, то запълзя назад.

— Аха! Аха! — завика Иван Гермогенович и смело се хвърли срещу врага.

Поповото прасе протегна мустаците си, професорът с все сила ги удари с юмрук и ругаейки високо, подгони животното по тунела. Той продължаваше да бие с копието поповото прасе по главата, като гледаше да попадне с острия край в нервния възел.

Но изведнъж поповото прасе скри главата си под щита и копието зачука по роговия капак без всякакъв смисъл.

Чудовището се спря. Изглежда копието повече не го плашеше. Професорът разбра: битката беше загубена. Размърдвайки широките си лапи, поповото прасе премина в настъпление. Професорът пак трябваше да отстъпва.

Като размахваше копието, той започна бавно да отстъпва към дъното на тунела, докато не почувства зад гърба си здравата стена.

„Ето го и края“ — помисли си Иван Гермогенович.

Затвори уморено очи, скри глава в раменете си и целият се сви на кълбо.

Изведнъж чу шум над главата си. Таванът на дупката трещеше, като че ли някой го пробиваше. Отгоре му се посипа пръст. Таванът се пропука. В дупката за миг проблесна мътна светлинка, професорът видя късче от далечното синьо небе, но тутакси запушвайки процепа, отгоре се спусна нещо прилично на огромна шушулка.

— Какво ли е това? — извика професорът и хвана шушулката с ръце.

Шушулката трепна и започна бързо да се изкачва нагоре. Професорът разбра само едно — че шушулката идваше оттам, където имаше слънце, а той трябваше да излезе при слънцето изпод земята заедно с тази шушулка. Той я обхвана още по-здраво с ръце и крака и като тапа излетя от земята. Слънцето го ослепи. Професорът замижа.

— Спасен съм! Спасен съм! — зарадва се Иван Гермогенович.

Но преди да пусне ръцете си, някаква неизвестна сила го подхвърли нагоре, после го запокити надолу, след това пак нагоре, пак надолу. Професорът излиташе като топка и отново падаше на земята.

Трябваше по-бързо да се освободи от подскачащата шушулка. Професорът пусна ръцете си. Завъртя се във въздуха, полетя към земята и се търкулна през глава по камъните. Ударът беше толкова силен, че за миг загуби съзнание.

Когато се свести, първото, което видя, беше едно голямо зелено животно. То стоеше недалеч от него, разкрачило дългите си крака, осеяни с остри шипове — шпори. Силните му пищялки се издигаха по-високо от тялото и бяха прегънати в еднакви триъгълници. Върху земята лежеше дебела, извита като шушулка опашка, много по-дълга от самото зелено животно.

— Аха — повдигна се на лакти Иван Гермогенович, — сега разбирам, че съм се държал за тази опашка. Прекрасна опашка.

Като чу гласа на професора, животното обърна към него сплеснатата си глава с голяма уста и замърда неимоверно дългите си мустаци.

— Спасителю мой, от кое семейство си? — вежливо запита Иван Гермогенович.

Зеленото, сякаш цялото покрито с блестящ лак животно размърда краката си.

— Ах, виж кой бил! — извика професорът. — Ти ме слушаш с краката си, нали? Така, така, добре. Ти си зеленият щурец. Е, благодаря ти, благодаря ти, скъпи. Благодаря ти, че ме спаси от беда.

Щурецът отново размърда крака. Надлъжните слухови цепнатини на предните му крака се обърнаха към професора. Щурецът се ослушваше…

Сега вече на професора му стана ясно какво се беше случило с него.

По това време на годината самките на щурците пробиват земята, за да скрият дълбоко в нея своите яйца. През пролетта от тези яйца се излюпват личинките на щуреца. Те ще изпълзят на повърхността на земята и ще започнат да унищожават гъсениците, пеперудите и мухите.

За щастие самката проби земята точно на това място, където поповото прасе бе притиснало професора. Но щурецът не успя да снесе яйцата си. Допирайки се до яйцеполагалото, Иван Гермогенович, разбира се, силно изплаши самката и затова тя така бързо издърпа от земята своята опашка — яйцеполагало.

— Моля за извинение — весело каза Иван Гермогенович, — извинявай, че ти попречих. Щурецът подскочи. Разпери крилата си, които блеснаха на слънцето, и изчезна в зеления гъсталак на тревната гора.

— Извинявай! На добър час! — извика след него Иван Гермогенович и му махна с ръка. Професорът остана сам. Той стоеше, оглеждаше се и гладеше бялата си брада.

— Да — забъбри Иван Гермогенович, — но къде ме домъкна, мили зелени скокльо? Къде е сега езерото? Как да отида до него? Надясно ли да тръгна, или наляво?

Наоколо шумеше гората. Но едва сега професорът забеляза, че тази гора не приличаше на тревните джунгли. Тук нямаше изкривени бамбуковидни дървета. Дългите, едва извити стебла се издигаха нагоре като гигантски свещи.

Професорът погледна короните им и учудено замига с очи. Там, на главозамайваща височина, тихо се поклащаха огромни бели шапки. Всяко дърво приличаше на дълъг прът, върху който са нахлупили огромен бял калпак.

— Какво ли е пък това? — примижа Иван Гермогенович.

Той се приближи до дърветата и изведнъж се спря като вкаменен. Пред очите му от върха на едно дърво се откъсна и полетя бяло пухкаво облаче и внезапно изчезна, сякаш се разтопи във въздуха.

Професорът сви рамене. Той нищо не разбираше. В гърба му духна вятър и в същия миг белите върхове се откъснаха от стеблата и бавно заплуваха във въздуха.

Неочаквано в краката на Иван Гермогенович някъде отгоре падна тежко, продълговато ядро. Професорът се наведе. От предната част на ядрото стърчеше тънък дълъг камшик, а на края му трепереше пухкав парашут.

— Аха! — завика професорът. — Но това е… как не се сетих веднага?

Той чевръсто изтича до най-високото дърво, вдигна глава и го огледа от горе до долу.

— Така, така! Прекрасно! Днес имам голям късмет.

Професорът попристегна костюма си от паяжина, подскочи и се хвана за стеблото на дървото.

Стеблото беше дебело, професорът едвам го обхващаше с ръце и крака, но щом го докосна, той почувства, че дланите му и коленете му прилепнаха към него.

— Нищо, нищо — замърмори Иван Гермогенович, — само да се покатеря до средата, а нататък ще бъде по-лесно.

Той с мъка отлепваше ръцете и краката си, дишаше тежко, обливаше се в пот и пълзеше по стеблото като муха по мухоловка.

Отначало катеренето беше много трудно, но колкото по-високо се изкачваше професорът, толкова по-тънко ставаше стеблото, а изкачването — по-леко. Вятърът клатеше дървото и заедно с него се люлееше Иван Гермогенович, който не смееше да погледне към земята.

Но ето и върха на дървото — бяла пухкава шапка. Професорът протегна ръка, приготви се да се прехвърли от стеблото върху короната на дървото и изведнъж почувства, че по ръката му се плъзна нещо меко.

Иван Гермогенович се притисна до стеблото. Около него неочаквано запляскаха криле, въздухът зашумя. Пред очите на професора се понесоха, танцувайки, крилати животни. Изплашеният професор скри глава в раменете си.

„Ще ме излапат. Непременно ще ме излапат, разбойниците“ — с тъга помисли той; но като разгледа добре крилатите животни, изведнъж се успокои.

— Уф! Какъв съм страхливец! — с облекчение въздъхна Иван Гермогенович.

Опънали във въздуха дълги тънки крака, животните кръжаха около дървото, трептейки с прозрачните си твърди криле. Дългите им опашки докосваха лицето на професора, плъзгаха се по цялото му тяло.

— Еднодневки. Най-обикновени еднодневки — промърмори Иван Гермогенович, хвана се с две ръце за месестите листа на короната и спокойно продължи да пълзи към върха на удивителното дърво.

Еднодневките само от пръв поглед изглеждаха великани. В действителност те бяха малко по-големи от професора. Изглеждаха огромни, защото след тях вместо опашки се развяваха дълги нишки, които у едни приличаха на вилица, а у други на пергел. Тези нишки бяха два пъти по-дълги от телата им.

„Гледай как танцуват! — помисли професорът. — Навярно скоро ще почне да се стъмва?“

И без да обръща повече внимание на крилатите танцувачи, Иван Гермогенович се изкачи върху короната на дървото. Нямаше причина да се страхува от еднодневките. Тези насекоми нямат дори уста. Животът им е толкова къс, че не е необходимо да се грижат за храна. Те се появяват на тоя свят, за да изиграят в топлия въздух своя единствен танц.

Еднодневките цял ден се въртят във весело хоро, неуморно размахват крилца и когато настъпи лятната привечер, те се спускат върху водата, снасят яйцата си и повече никога не излитат. В такива дни телата на еднодневките покриват реките с червеникави килими. Течението носи милиарди безобидни същества, влачи ги покрай стръмни и полегати брегове, но до устието не ще доплува нито една еднодневка. По пътя до една ги изяждат риби и птици. Незавидна е съдбата на еднодневките. Да потанцуват и да бъдат изядени — ето за какво идват те на този свят.

Заобиколен от хороводите на еднодневките, Иван Гермогенович стоеше на върха на дървото, което напомняше купол. Цялата му полегата повърхност беше осеяна с тъмни блестящи ядра. От всяко ядро се издигаше нагоре гъвкаво стебло с парашутче на края. Те шумоляха над главата на професора като пролетна градина.

От време на време ту едно, ту друго ядро трепваше и се поклащаше, после се откъсваше и за миг оставаше да виси над короната. Вятърът подхващаше парашута и тогава ядрото плуваше във въздуха заедно със своя пухкав парашут и стебло.

Професорът опипа стеблата с ръка и се зае за работа. Той избра десетина най-едри парашути и ги откъсна от ядрата им. В ръцете му се появи цял букет чадъри с пухкави облачета на края. Парашутите се дърпаха нагоре и повдигаха Иван Гермогенович над короната; той трябваше да напрегне всички сили, за да се задържи на мястото си.

После Иван Гермогенович бързо откъсна още един чифт парашути, подскочи живо и увисна във въздуха. Известно време той вися, клатейки крака, но духна вятър и парашутите весело зашумяха над главата му. Въздушният поток подхвана професора и го понесе над земята.

— Великолепно! Просто великолепно! — засмя се Иван Гермогенович и се залюля във въздуха като махало. — Никога през живота си не съм помислил, че ще трябва да летя върху пухчетата на глухарче.

Сега от голямата височина странните дървета с бели шапки изглеждаха като най-обикновени глухарчета, а гората приличаше на най-обикновена трева. Професорът се огледа.

Наоколо се простираха тревни джунгли и пясъчни пустини. Далеч върху високата планина Иван Гермогенович видя огромен стълб, на който се развяваше червено платнище.

— Аха! Моят прът! — прошепна професорът и доволно се усмихна.

Още по-далеч и по-надясно синееше широко водно пространство.

— Ето го и езерото. Великолепно. Сега знам посоката.

Вятърът брулеше пухкавите парашути. Гмуркайки се във въздуха, Иван Гермогенович летеше над гори и полета и внимателно гледаше надолу. Но насрещният въздушен поток го подхвана и го понесе право към езерото.

— Ехе! Така мога и да потъна! — смръщи вежди професорът. — Трябва да се приземявам, докато не ме е отнесло в открито море.

В този момент Иван Гермогенович прелиташе над слънчева полянка. Мястото беше удобно за спускане. Той реши да се приземи. Пусна от ръцете си един след друг няколко парашута, прелетя с бръснещ полет над земята и бавно започна да се спуска. И тревата отново започна да се превръща във вековна гора, а тясното ручейче — в широка и буйна река.

— Хопа! — извика професорът и едновременно изпусна два парашута.

Понесе се над реката. Професорът наведе глава, търсейки удобно място за кацане, и изведнъж видя Карик и Валя, които плуваха по реката. Вълните ги хвърляха от камък на камък; влачеха ги по течението и те се въртяха върху водата като сламки.

— Дръж-те се-е-е! — извика професорът отгоре.

Пусна и последния парашут и като камък полетя надолу в пенливата вода.