Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (13)

Тринадесета глава

Спиране в непознато пристанище. Отново в плен. Иван Гермогенович тръгва по пресни следи. Животно, което диша с опашката си. Неочаквано откритие

На разсъмване задуха силен вятър.

Орехът се гмуркаше във вълните и ту излиташе върху високия им гребен, ту изчезваше в бялата кипяща пяна. Вълните шумно го заливаха, подхвърляха го и го мятаха на всички страни. Студени пръски се сипеха през широкия отвор, падаха върху Карик и Валя, но децата само неспокойно се въртяха насън, закриваха лицата и вратовете си с ръце и се дърпаха по-далеч от отвора. Те бяха толкова измъчени и уморени, че не можеше да ги събуди дори и леден душ.

Но ето че силното течение подхвана ореха и го завъртя във водовъртеж. Орехът рязко се разклати и се наклони встрани. Карик се преметна през сестра си и удари силно главата си в стената.

— Какво? Какво става? — извика Карик.

Той се опита да стане, но орехът пак са залюля и Карик отново се търколи на пода.

Хващайки се за грапавите стени на ореха, той успя някак да се изправи и завика:

— Валка, ставай, нещо се е случило! Някой влачи нашия орех.

Валя разтърка сънливите си очи и уплашено погледна Карик.

— Може би ни е нападнал някакъв звяр? Трябва по-скоро да разбудим Иван Гермогенович… Иван Гермогенович! — завика Валя и скочи.

Тя едва се беше изправила, когато подът под краката й се разклати и я отхвърли към стената. Валя събори и Карик и двамата заедно се изтърколиха по грапавия под.

Наоколо беше тъмно и само отгоре през кръглия отвор падаше синкава нощна светлина.

Като се опираше о стената на ореха, Карик изпълзя до отвора и подаде глава. В лицето му плисна вода. Вятърът с вой се носеше над водата и вдигаше високи пенливи вълни.

Наоколо бушуваха вълни. Всичко кипеше като в котел. Карик завика:

— Валя! По-бързо!… Гледай, какво е това? Ние плаваме.

Валя едва стигна до отвора и се вкопчи за края му с ръце.

— Плаваме! — изплашено каза Валя. — Плаваме нанякъде.

Орехът се люшкаше тъй, сякаш децата плаваха по истински океан. Валя се огледа, след това погледна и Карик, после пак се огледа и побледня.

— Къде е Иван Гермогенович?

— Не знам… Сигурно тука някъде — неуверено отговори Карик.

— Къде тука? Какво приказваш? — изплашено завика Валя. — Ние сме в ореха. В ореха — разбираш ли? А около нас има само вода.

Силен тласък отхвърли децата от отвора. Подът под краката им се завъртя, заподскача.

Валя и Карик паднаха.

Вятърът с яростен вой се понесе над реката. Всичко наоколо зави, засвири. Вълна плисна в отвора и окъпа децата от главата до петите със студена вода.

Треперещи и мокри, те седяха на дъното здраво прегърнати и със страх поглеждаха към кръглия отвор. Над отвора в мрачното небе плуваха черни облаци.

Орехът се накланяше встрани и тогава пред самия отвор скачаха пенливи вълни. После орехът се изправяше и над отвора отново се носеха облаци, а между облаците плуваше бледната луна.

При всеки нов тласък децата политаха в различни страни, но Валя тутакси допълзяваше до брат си и здраво се хващаше за него. Горките деца нищо не можеха да разберат: къде е Иван Гермогенович, как орехът е попаднал във водата и накъде ги носи реката?…

А орехът се носеше все напред и напред и ту подскачаше по гребените на вълните, ту се промушваше под тях. Но ето, бурята като че ли започна да стихва. Орехът вече не подскачаше, а само се полюшваше леко като люлка.

Децата станаха.

— Май люлеенето вече свърши! — каза Карик.

Той се приближи до отвора и погледна навън.

Брегът беше съвсем близо — обрасъл с гора.

Долу тихо се плискаха вълните.

И изведнъж орехът спря.

Черни буци пръст се издигаха точно пред самия отвор, също като стена. Брегът беше толкова близко, че можеше да се пипне с ръка.

Орехът спря на неизвестно пристанище.

— Все пак пристигнахме някъде! — тихо каза Валя.

— Бързо излизай! — заповяда Карик и се хвана с ръце за ръба на отвора…

Като си помагаха взаимно, Карик и Валя се измъкнаха от ореха и скочиха на земята.

* * *

Беше ранно утро.

В сивия предутринен здрач се издигаха спокойни и печални хълмове. Над далечния хоризонт едва забележимо светеше розова ивица.

В тихия залив до самия бряг плуваше, едва поклащайки се, черният мокър орех.

Край тях с шум се носеше реката. Течението й мъкнеше върху вълните греди, сухи клонки и листенца. Носеше ги в залива и ги изтикваше към брега. Те се въртяха около ореха и леко го блъскаха, сякаш се мъчеха да го отместят. Целият залив бе покрит с плаващи предмети, сякаш с люспи.

Децата се изкачиха на възвишението и нерешително спряха. Тръпнейки от студа, те уплашено се споглеждаха.

Накъде да вървят?

Какво да правят?

Ех, ако беше сега при тях Иван Гермогенович.

— Нима се е изгубил? — въздъхна Валя.

— Ще го намерим — решително каза Карик. — Той е тук. Непременно е някъде тук.

Карик сви ръцете си като фуния, повдигна се на пръсти и извика, колкото сили имаше:

— Иван Гер-мо-ге-но-вич.

Някъде отзад, зад тъмните хълмове, зашумяха листа.

Децата се ослушаха.

Стъпки?

Не. Това беше вятърът. Шумяха дърветата.

Валя пак въздъхна тежко.

— Нищо, нищо. Ще го намерим. Ще видиш. Той няма да ни изостави.

Карик хвана сестра си за ръка и я поведе след себе си по брега на реката. На всеки пет-шест крачки те спираха и високо викаха:

— Иван Гер-мо-ге-но-вич.

Но професорът не отговаряше.

— Знаеш ли какво — каза Карик — аз ще тръгна по брега, а ти малко по-навътре. Ето виждаш ли там една горичка зад хълма? Иди в тая горичка и викай високо. Първо ще викам аз, след това ти, след туй пак аз, след това пак ти. Разбра, нали?

— Разбрах.

— Само не се отдалечавай много и се оглеждай. Бъди внимателна. Хайде върви.

Карик тръгна по брега, а Валя към тъмната горичка.

От време на време децата се спираха, подвикваха си и отново тръгваха.

Валя стигна до горичката.

В горичката беше тъмно и много мрачно. От черните възлести стебла на дърветата се издигаха нагоре извити и криви клони, а широките им листа висяха до самата земя.

— Ей, Ва-ля-я! — понесе се откъм реката.

— Ау! — отговори Валя. — Тук съм!

Валя се доближи до тъмно разклонено дърво. От дървото се носеше вкусен и приятен мирис.

Чудна работа. Миришеше на истински бадемови сладки — както в къщи пред празник, когато майка им вадеше от фурната тавичките с курабии. Валя веднага си спомни, че от вчера нищо не е яла.

„Трябва да видя какво мирише така вкусно — помисли тя и решително тръгна към дървото. — Ще се покатеря и ще видя.“

— Хей, Карик! — извика Валя. — Ще се покача на дървото и от дървото ще ти викам. Чуваш ли ме?

— Качи се и викай. Само че по-силно. Сега ще дойда при тебе — отговори Карик.

Валя се хвана с ръце за мокрите плъзгави клони и бързо като маймунче се закатери нагоре.

Като отстраняваше широките листа, които висяха надолу по дървото и преграждаха пътя й, Валя се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Понякога тя поглеждаше към върха.

Съвсем близко над главата й се виждаше нещо като огромна чаша. Валя стигна до нея, хвана се за влажните й еластични, сякаш гумени стени и погледна вътре.

Близко до нея се полюшваха пухкави топки. Те висяха на дебели дълги дръжки, които се издигаха от дъното на чашката. От тях идваше този силен и толкова вкусен мирис.

Валя почувства, че ако веднага, в същия миг, не изяде ето тази топка, която се люлее пред самия й нос, просто ще умре от глад.

Издигна се на ръце и възседна цвета като стобор. Вкусната топка беше съвсем близо.

Валя я сграбчи с двете си ръце и силно я дръпна към себе си. Но не можа да я откъсне. Топката се държеше здраво. Валя дръпна още по-силно.

Листецът, който беше възседнала, се разлюля и тя едва не изгуби равновесие. За да не падне, Валя пусна топката и здраво се хвана за ръба на листа. Топката отлетя встрани, удари се в другия ръб на чашката, върна се веднага и пак заподскача пред очите на Валя. Тогава Валя дръпна топката с такава сила, че цялата чашка потрепери. Топката се откъсна от стеблото си и в същия миг Валя заедно със своята плячка се търколи на дъното на чашката.

Без да изпуска топката от ръце, Валя скочи на крака и се огледа. Тя се намираше в сърцевината на един огромен цвят. Влажните му листенца се издигаха наоколо като гладките стени на кръгла кула. През цепнатините на тъмните листенца се провираше розова утринна светлина. Някъде далеч-далеч зацвърчаха птици. Долу някой изтича бързо и леко и под краката му шумоляха листата.

„Трябва да слизам на земята“ — помисли си Валя.

Здраво притискайки към гърдите си вкусната топка, тя обиколи чашката на цветето и спря пред тясна цепнатина между листата. Опита се да се промуши, но цепнатината се оказа твърде тясна.

Тогава Валя направи опит да се изкачи нагоре по камшичето, но едва успя да се хване за него, листата на чашката се размърдаха, като че бяха живи, и започнаха бавно да се събират. Огромното цвете, в което беше влязла Валя, затвори над главата й листата си. В цветето изведнъж притъмня.

Напразно Валя се опитваше да разтвори листата и да излезе от цвета. Те се бяха свили здраво и не я пускаха да излезе от този ароматен затвор.

— Карик! Ка-ри-и-ик! — изплашено извика Валя. — Бързо! Ела тука! При мен!

Тя викаше с всичка сила, но гласът й не можеше да мине през дебелите меки стени на цветето. Сякаш викаше, забила лице в пухена възглавница. Този глух, едва чут вик, сякаш отглас на далечно ехо, стигна до Карик.

Той спря и се ослуша. Стори му се, че някъде далеч зад хълмовете вика Иван Гермогенович.

— Аха! — зарадва се Карик. — Идва насам. Намери ни все пак.

Изтича бързо на високото хълмче и като сви отново дланите си на фуния, завика:

— Насам! Ту-ка-а! Ние сме тук!

Отговори му само някаква нощна птица.

В подножието на хълма шумно се носеше реката. Вълните й се удряха в стръмния бряг. От него с леко шумолене се сипеше пясък.

„Откъде извика? — помисли Карик. — Отляво или отдясно?“

Той постоя така известно време и отново завика.

Но никой не отговори.

Той викна още веднъж и още веднъж, като се обръщаше в различни посоки. Напразно. Никой не му отговори.

Карик се намръщи.

— Никой. Трябва да ми се е сторило.

Той се обърна към тъмната гора, където остана Валя, и високо каза:

— Валя, ти чу ли? Като че ли Иван Гермогенович викаше? Чу ли или не чу?

Но този път Валя не му отговори.

„Само това липсва, и тя да се изгуби“ — помисли Карик и извика по-високо:

— Ва-ля-я.

От стръмния бряг във водата падна камък, Карик трепна, огледа се, почака малко и отново викна:

— Ва-лка-а.

Валя не отговаряше.

„Казвах й аз да си стои на дървото и да чака, а тя е отишла нанякъде… Голяма беля са това момичетата.“

И той, без да бърза, тръгна през полето към горичката. Ето я и нея. Карик се доближи до дърветата. Вдигна глава и погледна към гъстите им корони.

Сутрешният ветрец тихо полюшваше широките им листа, през които надничаха огромни жълти топки. Валя я нямаше на дърветата.

— Къде ли може да е? — съвсем се обърка Карик. Той извика още няколко пъти, но в отговор прошумоля само вятърът.

Валя не се обаждаше. Карик прехапа устни, седна и се замисли.

„Валя не може да е избягала надалеч. Значи?… Значи някой я е хванал и я е отмъкнал нанякъде… а може… и да я е изял.“

Карик дори потрепери.

„Ех, ако беше тук Иван Гермогенович! Той непременно щеше да измисли нещо и щяхме да намерим Валя.“

Карик се огледа безпомощно. Наоколо се издигаха безмълвни хълмове. Студеното небе висеше над мъртвите пясъци. Върху съседното хълмче тъжно шумеше гола, изсъхнала гора.

Над главата му със свистене се носеха нанякъде исполински бръмбари и докосваха с крилете си уродливите дървета.

Всичко наоколо беше някак си чуждо, необикновено, страшно.

Карик трепна и с пронизителен вик хукна напред, без да избира пътя.

* * *

Преди разсъмване Иван Гермогенович се събуди от страшен студ. Той се притисна към стената, но веднага отскочи като ужилен. Роговата стена на черупката беше студена като лед. Да се спи в такъв ледник беше съвсем невъзможно. Иван Гермогенович се измъкна от черупката и започна да тича около нея дано се посгрее.

Луната още светеше.

Студен вятър духаше в лицето му и в гърба му и вдигаше облаци мънички камъчета, които болезнено го шибаха по ръцете и краката.

— Ама че нощ! — мърмореше професорът. — Добре, че поне децата са на топло.

Той реши да види как спят в ореха. Удобно ли им е? Спокойни ли са? И целият настръхнал от студ, тръгна към реката.

Бледната луна осветяваше голото хълмче със самотното сухо дърво на върха му. Професорът изтича на хълмчето и учудено се огледа.

Върху хълмчето нямаше никой.

Сухото изкривено дърво скърцаше от вятъра и тъжно шумеше с изсъхналите си листа. Черните сенки на листата печално пълзяха по студената земя.

— Странно… Много странно… — измърмори Иван Гермогенович.

Той добре помнеше, че точно тук, на това място, се намираше огромният орех. Ето и плитката яма, издълбана от неговите кръгли стени. Разбира се, че това беше мястото. Никакви съмнения не можеше да има. Професорът се наведе и започна внимателно да разглежда земята.

От вдлъбнатината надолу към реката се проточваше широка черна следа, сякаш съвсем неотдавна тук бяха мъкнали нещо тежко.

Проточил шия, професорът тръгна по следата, като се навеждаше непрекъснато.

Следата го доведе до реката.

Иван Гермогенович спря на самия край на стръмнината и замислено погледна надолу към черната река, която шумно плискаше водите си.

Нямаше къде да се върви по-нататък.

Подръпвайки брадата си и смръщил вежди, той стоеше над пропастта и разговаряше сам със себе си:

— Ако ги беше нападнал някой, те щяха да се разпищят, да ме извикат! Аз винаги спя толкова леко и непременно щях да ги чуя. Но какво е могло да се случи? Да не би някой да е откраднал ореха? Не, не може да бъде. Кому е притрябвал стар, развален орех? Глупости. Работата е много по-проста: вятърът е духнал ореха във водата.

Професорът бързо се спусна към реката.

— Но накъде ли е отмъкнат ореха? Наляво? Или надясно?

Иван Гермогенович взе парченце сух лист и го хвърли във водата.

Течението подхвана листа, завъртя го и го понесе, като го подхвърляше върху пенливите вълни.

Професорът затича по брега в посоката, в която заплува листът.

Гората стигаше до самата река. Професорът трябваше ту да си пробива път през гъсталаците, ту да върви по топлата като току-що издоено мляко вода.

Нощта беше светла и лунна. Само край брега, където нагъсто растяха високи тревни дървета, се простираше черна ивица широки сенки.

По средата на реката, по лунната пътечка, плаваха и изпреварваха професора цветни листенца, гигантски листа и стебла. Те се гмуркаха и ту изчезваха, ту отново се появяваха и отдалеч на човек му се струваше, че някой плува, борейки се с вълните.

Всеки път, когато по средата на реката се появяваше дърво, което ту се показваше, ту се гмуркаше под вълните, Иван Гермогенович се спираше и с тревога се оглеждаше: „Да не са децата?“

Той нагазваше в реката, затъваше до кръста във вода и беше готов да им се притече на помощ. Но ето че дървото се приближаваше и той ясно виждаше сухите клонки.

— Фу! — с облекчение въздъхваше Иван Гермогенович и бързо тръгваше по-нататък.

Реката дълго криволичеше между тъмни гори и планини и накрая се разля пред очите на професора в широко светло водно пространство. Като разгръщаше с ръце мокрите клонки, Иван Гермогенович излезе от гората и изведнъж се спря.

— Децата!

По облятата с лунна светлина река плаваха Карик и Валя.

— Да, да, това са те! — зашепна Иван Гермогенович.

Ето по средата на реката плува Карик, а малко по-надясно от него, по-близко до брега — Валя. Главите им ту се скриват под водата, ту се появяват отново като плавки. Навярно децата бяха останали съвсем без сили. Още малко — и ще потънат.

— Ох, дано успея!

Професорът се хвърли във водата. Течението го подхвана и го понесе надолу покрай брега.

— Дръжте се! — извика Иван Гермогенович.

Разсичайки водата с ръце, той бързо заплува към тях. С всяко замахване разстоянието между него и децата се скъсяваше.

И ето професорът доплува до тях, протегна ръка… но какво е това? Той видя под водата, извити като буква S, прешленести тела.

— Вървете по дяволите! — възкликна с досада професорът и бързо се върна към брега.

Това, което под лъжливата лунна светлина бе сметнал за децата, бяха само най-обикновени мухи стретиомии. Те плуваха на повърхността, придържайки се със своите удивителни опашки, които приличаха на чорлави перуки. Личинките плуваха надолу с главата и току гълтаха зазяпалите се речни жители. Дишаха с косматите си опашки.

На младини професорът събираше тези личинки за аквариума. От тях после се излюпваха мухи с черни и жълти шарки, които много приличаха на пчелици, и дори снасяха яйцата си върху цъфтящите водни растения в аквариума.

За щурците, които слушат с краката си, и за стретиомията, която диша с опашката си, професорът дори беше написал книга. В друго време и със сила не биха могли да откъснат професора от тези чудни насекоми, но сега не му беше до тях.

Като напипа дъното с крака, професорът излезе на брега и целият разтреперан от студ, затича, за да се стопли. От време на време той поспираше и се ослушваше. Но чуваше само биенето на сърцето си и шума на вятъра. Забележеше ли някъде хълмче, той изтичваше към него, изкачваше се на върха му и високо викаше:

— Кари-ик! Ва-ля-я-я!

И отново слизаше към реката.

„Дали няма да е по-добре да си направя сал? — помисли си Иван Гермогенович. — Ще бутна в реката три-четири греди, ще ги свържа и ето ти, салът готов. Със сала май по-бърже ще настигна децата.“

Но не му се наложи да прави сал. Както в приказките, салът сам доплува до брега. Той спря до тъмната пясъчна плитчина и се завъртя на място.

— Това е великолепно! — извика Иван Гермогенович. Той се засили, скочи върху сала и започна да го разклаща, за да може да се отмести от пясъка.

Салът се залюля, заклати се върху вълните и бавно заплува по течението.

В това време покрай професора премина още един такъв сал, а след него още и още.

„Странно, откъде се взеха толкоз много салове“ — помисли си Иван Гермогенович.

Когато стигна до лунната пътека, професорът внимателно огледа своя чудноват сал. Той видя, че стои върху дебели, заострени от двете страни греди. Те приличаха на гигантски пури и стояха така плътно една до друга, сякаш някой беше ги залепил. Професорът се наведе, опипа ги с ръка и объркан промърмори:

— Гледай ти… какъв сал…

Дори на лунната светлина той позна тези страшни пури. Плавателният съд, върху който се намираше Иван Гермогенович, беше натъпкан с необикновен товар: трюмовете му бяха напълнени с треска: всяка греда пура криеше в себе си личинката на маларийния комар — анофелес.

— И през ум не ми е минавало, че ще стана капитан на малариен кораб! — усмихна се Иван Гермогенович.

Отляво и отдясно на неговия сал плаваха и го изпреварваха много още такива маларийни съдове. Навярно някъде по горното течение на реката комарите анофелеси снасяха яйцата си.

От време на време по реката плуваха и яйцата на обикновения комар. Те плуваха, слепени на купчинки като плавки и много приличаха на лодчици.

На всеки завой и на всяко извиване на реката Иван Гермогенович изпъваше шия и напрегнато се взираше в тъмнината да види дали не е изтласкан към брега, дали не плава в някой тих залив.

Гористите брегове отдавна останаха назад. Реката остро зави. Покрай него в безкрайна верига преминаваха голи хълмове.

Разсъмваше се.

Луната избледня. Звездите гаснеха една след друга, като че някой ги духваше, и само ниско над хълма остана да виси една самотна зелена звездичка.

Силното течение на реката носеше сала към брега. Иван Гермогенович стоеше на самия край на сала и разтъркваше измръзналите си ръце, гърди и хълбоци.

Реката зави надясно.

Изведнъж професорът чу далечен глас, който идваше иззад хълмовете. Иван Гермогенович трепна. Сърцето му заби.

— А-ая! — викаше някой на брега. Професорът затича по клатещия се сал и завика с цяло гърло:

— Карик! Валя!

— Иван Гермо-ге-но-вич! — носеше се откъм хълмовете.

— Тука! Тука! Насам! — засуети се още повече Иван Гермогенович.

Иззад височинната се показа главата на Карик, след това раменете му и накрая изскочи той целият, като уплашено се оглеждаше.

— Насам! Насам! Карик! — завика Иван Гермогенович.

Като видя професора, Карик някак странно изхълца и презглава хукна към реката.

— По-бързо спирайте! По-бързо! — викаше той и безсмислено размахваше ръце.

Професорът легна върху сала и започна припряно да гребе с ръце, но салът като че ли нарочно се носеше надолу по реката, въртеше се на водовъртежите и подскачаше по камъните. Салът мина бързо покрай Карик и се отдалечи надолу по течението.

— Спрете! Моля ви спрете! — викаше Карик и тичаше след сала.

— Сега, сега, гълъбче! — и професорът започна да гребе още по-бързо с ръцете си.

Но салът не искаше да го слуша.

Тогава Иван Гермогенович притича до самия край, засили се и се хвърли във водата.

Карик заплака и също нагази в реката.

— Какво, какво правиш! — извика професорът, като издигаше глава над водата.

Но Карик нищо не можеше да съобрази, вървеше към професора и се спря едва тогава, когато водата стигна до кръста му.

Професорът доплува до момчето.

— Защо си сам? Къде е Валя? Да не се е случило нещо? — попита той и с тревога се взираше в разплаканото лице на Карик.

— Случи се! — изхълца Карик. — Валя се загуби.

— Какво говориш?! — хвана професорът Карик за ръката. — Как стана това? Кога? Къде я загуби? Защо мълчиш?

— Отначало плавахме в ореха, след това спряхме на брега, излязохме от ореха и тръгнахме да търсим вас. А после…

Карик махна с ръка и замълча.

— А после, какво стана после? — подканяше го професорът. — Казвай къде я остави?

— Там — неопределено махна с ръка Карик, — зад тези хълмове.

— Помниш ли мястото?

— Да, но от тука няма да го намеря. А от ореха, ще го намеря!

— А къде е орехът?

— Там в залива.

— Ето какво — решително каза Иван Гермогенович, — първо ще отидем до залива, където е спрял орехът. А там ще решим какво да правим по-нататък. Хайде да тръгваме!

Професорът и Карик излязоха на брега и мълчаливо закрачиха по студената мокра земя.

— Хайде показвай пътя! — каза Иван Гермогенович.

— Аз го показвам — въздъхна Карик и отново изхлипа. — Ето оттук трябва да вървим.

— И моля те, недей плака! Ще я намерим. Тя да не е игла — жив човек е… Може и да извика, може и да ни чуе… ще я намерим. Непременно ще я намерим.

В далечината се показа заливът. Върху спокойната вода като гемия се поклащаше черният орех.

— Ето го — тихо каза Карик.

— Виждам.

Професорът се спря.

— Спомняш ли си накъде тръгнахте оттука? — попита Иван Гермогенович.

— Спомням си — каза Карик. — Аз тръгнах покрай брега, а Валя тръгна надясно. Ето в тази посока.

— Добре! — каза Иван Гермогенович. — Води ме по пътя, по който тръгна Валя.

Пътешествениците тръгнаха.

Когато стигнаха до горичката, Карик каза:

— Ето оттука тя ми викна за последен път. А след това изчезна.

— А как ти викаше, не си ли спомняш?

— Като че ли „ау!“ — неуверено отговори Карик.

Професорът се замисли.

— Сутринта търси ли я тука?

— Търсих я. Цялата горичка обиколих.

— Виж какво… ти тръгни надясно, а аз ще тръгна наляво — каза Иван Гермогенович. — Само гледай да не загубиш от очи тази горичка. Тука ще се срещнем. Хайде тръгвай!

Професорът и Карик тръгнаха в различни посоки. Те вървяха и оглеждаха внимателно всяка трапчинка, надничаха под камъните; повдигаха от земята дебелите листа и гледаха дали не се е скрила там Валя, дали не е заспала.

Карик викаше, докато прегракна. Но всичко беше напразно.

Валя я нямаше никъде.

След дълго търсене те отново се върнаха в горичката. Иван Гермогенович и Карик бяха така уморени, че едвам движеха краката си. Не им се и говореше.

Те седнаха под дървото, наведоха глави и стояха, без да смеят да се погледнат.

Над главата на професора се свеждаше клонка с жълти топки.

Топките се поклащаха и влачеха по земята кръглите си сенки. Една топка беше съвсем като жива. Стените й трепереха. Тя някак странно се мърдаше на клонката, сякаш искаше да се откъсне и да скочи на земята.

Останалите топки висяха спокойно.

— Е, хайде — въздъхна професорът — да тръгнем да я потърсим още веднъж. Ти върви нататък, а аз ще отида към реката. След това пак ще се върнем в горичката. Разбра ли?

— Разбрах — тъжно каза Карик.

Иван Гермогенович стана и енергично тръгна към реката.

Карик пое в противоположна посока. Когато се отдалечаваше, стори му се, че чува слаб, приглушен вик.

Той бързо се обърна.

— Върви, върви — викна професорът, — не си губи времето напразно!

И те отново започнаха да търсят, като тичаха по хълмовете и от време на време си подвикваха един на друг.

Изведнъж професорът се спря.

Встрани от горичката той видя странни следи. Земята беше разровена, разхвърляна. Върху рохкавата пръст ясно се виждаха отпечатъци от нечии крака. Явно беше, че тук наскоро е кипяла гореща битка.

Професорът се наведе към земята.

Широката прясна следа водеше към пясъчния хълм.

— Това е тя — изправи се професорът, — трябва да бързаме. Карик, идвай по-скоро насам! — махна той с ръка.

— Намерихте ли я? — завика Карик отдалеч.

— Ела насам!

Когато задъханият Карик дотича, Иван Гермогенович му показа следите върху земята.

— Какво е това? — побледня Карик.

— Изглежда — тихо каза професорът — тук са я хванали. Вижда се, че тя се е съпротивявала, но…

Професорът замълча.

— Да не са я разкъсали? — извика Карик.

— Едва ли — неуверено каза Иван Гермогенович, — сигурно са я замъкнали в дупката си.

— Защо ще я замъкнат?

— След това ще разсъждаваме, а сега да тичаме по-бързо по следата. Мисля, че зная кой я е хванал. Да бързаме! Ще успеем.

Професорът и Карик се понесоха по следата.

Те тичаха и се отдалечаваха все повече и повече от жълтото цвете, където остана Валя.

Вятърът вдигна по хълмовете високи стълбове прах, завъртя се около професора и Карик и засипа леките им следи.