Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (2)

Втора глава

Чудната течност. Странното поведение на гащетата и сандалите. Необикновеното превръщане в най-обикновената стая. Приключението върху перваза на прозореца. Карик и Валя се отправят в чудно пътешествие

А ето как стана това.

В навечерието на деня, когато се изгубиха децата, Карик седеше в кабинета на професор Енотов. В такива часове той обичаше да разговаря с Иван Гермогенович.

Кабинетът тъне в полумрак; от тъмните ъгли се проточват дълги черни сенки към тавана; там сякаш се е спотаил някой и гледа светлото петно върху голямата маса. Сините езичета на спиртниците се протягат, трептят и подскачат към опушените дъна на стъклените колби. В колбите нещо ври и клокочи.

През филтрите бавно се прецеждат и звънко падат в бутилката прозрачни капки. Карик е подвил крака на най-голямото кожено кресло. Притиснал брадичката си към масата, той внимателно следи ловките ръце на професора и се старае да не помръдне, да не диша. Професорът работи и си подсвирква, разказва на Карик забавни истории от своето детство, но най-често разказва какво е видял в Африка, Америка и Австралия; и всичко излиза много хубаво.

Ето и сега, запретнал белите ръкави на халата си, той се е навел над масата и бавно, капка по капка, прелива в тесни шишенца гъста, маслена течност. От време на време той хвърля в шишенцата някакви блестящи кристали — тогава в течността се появяват бели като сняг парцали, които кръжат бавно и се спускат към дъното.

След това Иван Гермогенович долива от мензурката нещо синьо, а течността, кой знае защо, става розова. Всичко това, разбира се, е много интересно и Карик е готов да остане край масата до сутринта.

Но изведнъж Иван Гермогенович изтри припряно ръце с кърпата, хвана за гърлото голямата колба и бърже-бърже я загъна в синя хартия.

— Ето — каза той, — накрая мога да се поздравя с успех.

— Готова ли е? — радостно пита Карик.

— Да. Остава само да я обезцветя и… Професорът щракна с пръсти и високо запя:

О, течност — чудо, красота!

Ще правим с тебе чудеса!

Карик, без да иска, се намръщи: макар че професорът пееше много силно, той нямаше слух и затова всички песни пееше на една мелодия, която приличаше на воя на вятъра в комина.

— Ами ако заекът не поиска да пие? — попита Карик.

— Защо да не пие? — професорът сви рамене. — Ще го накараме да пие… но това вече утре… а сега…

Иван Гермогенович погледна часовника си и се разбърза:

— Ай-ай-ай, Карик! Колко се заседяхме! Единадесет часът е… Да… Единадесет часът и две минути…

Карик разбра, че е време да си върви в къщи. Въздъхна, слезе без желание от креслото и попита:

— Утре нали няма да започнете без мене?

— В никакъв случай — поклати глава професорът. — Нали съм ти обещал.

— Мога ли да доведа и Валя?

— Валя ли? Професорът се замисли.

— Е, добре… Ела с Валя.

— Ами ако нищо не стане?

— Ще стане — уверено каза професорът и загаси спиртника.

— И заекът ще се превърне в бълха?

— Не — засмя се професорът. — Заекът ще си остане заек.

— А хората могат ли да стават мънички?

— Защо не?

— Но как така — нерешително каза Карик, — човекът — това е царят на природата… и изведнъж…

— И изведнъж?…

— И изведнъж… той ще стане по-мъничък от муха… Това е…

— Какво?

— Това е неприлично!

— Защо?

— Не знам! Баба казва, че е неприлично. Ние с Валя четохме неотдавна за Гъливер и лилипутите, а баба взе книжката и я скъса. Тя каза, че е неприлично да се изобразяват хората такива мънички. Дори се разсърди. Каза: „Човекът е по-голям от всички животни, затова и всички му се подчиняват“.

— А прилично ли е човек да бъде по-малък от слона?

— Но това е слон!

— Глупости, моето момче; човек е велик не с ръста си, а със своя ум. А умният човек никога няма да помисли: прилично ли е или неприлично да се изпие умаляваща течност и да се отправи в чудния свят на насекомите, за да открие там много неща, които са нужни и полезни за човека. Да, и освен това… Но между впрочем, време е, приятелю мой, да спим.

— Но кажете, Иван Гермогенович…

— Не, не. Повече нищо няма да ти кажа. Стига толкова. Ще отложим разговора си за утре. Прибирай се, приятелю. И аз се уморих, и за тебе е време вече да спиш.

* * *

Цяла нощ Карик се въртя. Присъни му се розов слон, но такъв мъничък, че можеше да се побере в напръстник. Слончето ядеше компот, тичаше около чиниите по масата и беше толкова немирно, че разсипа солта и едва не потъна в горчицата. Карик го извади от буркана с горчица и се зае да го мие внимателно в една паничка, но слончето се дърпаше и го буташе по рамото с хоботчето си. След това скочи върху главата му и проговори с гласа на познато момиче:

— Карик, какво ти е? Защо викаш?

Карик отвори очи. До кревата му, наметната с одеялото, стоеше Валя.

— Аха! Ти вече си се събудила — каза Карик. — Много хубаво. Бърже се обличай!

— Защо?

— Трябва да вървим. Ще идем при Иван Гермогенович. Да знаеш само какво ще стане днеска… Какви чудеса! Какви чудеса!

— Какви?

— Обличай се по-бързо!

— Ще си сложа гащетата и сандалите! — каза Валя и бързо си оправи кревата.

— Обличай, каквото искаш, само по-бързо! Търсейки под кревата сандалите си, Карик разказваше с шепот:

— Да знаеш какво е измислил!…

— Измислил ли?

— Да, Иван Гермогенович е измислил… Такава течност е измислил… розова… разбираш ли?

— Вкусна ли е, а? — попита Валя и си закопча каишката на сандала.

— Много вкусна… Макар че не знам още… Тази течност е за зайци!… Днес той ще им даде да пият от тази течност, а като я изпият, тогава… ох-ох-ох!

— Ах, колко е интересно! — плесна с ръце Валя.

— И знаеш ли какво ще стане с тях?

Валя ококори очи.

— Какво ще стане с тях? — кой знае защо, попита тя с шепот.

— С тях ли?

Карик помисли малко и отговори честно:

— Още е неизвестно ще стане ли нещо с тях или няма, но… Ей сега ще видим… Това са все още само опити. Хайде да тръгваме!

Карик и Валя затвориха след себе си вратата и тихо се промъкнаха през стаята на майка им. Майка им извика нещо, но Карик стисна ръката на Валя, заплаши я с пръст и бързо я задърпа след себе си.

— Мълчи — прошепна той, — че ей сега ще започне: измий си зъбите, облечи се, закуси, не си клати краката под масата… Непременно ще закъснеем!

Претичвайки през двора, те се шмугнаха в главния вход, изтичаха по стълбите и не спряха чак до петия етаж. Карик пръв хвана дръжката на вратата, на която беше закачена бележката с думите:

Звънецът не работи, моля, чукайте.

Карик почука, но никой не отговори. Тогава той натисна дръжката и вратата се отвори. Децата влязоха в полутъмното антре. Тук беше прохладно. В ъгъла блестеше голямо огледало. Отгоре, от огромния шкаф, към децата гледаха бронзови и мраморни глави. На закачалката висеше шубата на професора, палтото му и тъмната мушама, която приличаше на шахматна дъска.

В апартамента беше тихо. Някъде много далеч, навярно в кухнята, от крана капеше вода. В столовата равномерно тиктакаше часовникът.

— Сигурно Иван Гермогенович е в кабинета! — каза Карик. — Хайде по-бързо!

Но професора го нямаше и в кабинета. Децата решиха да го почакат.

Прозорците на кабинета бяха широко отворени. Силното лятно слънце ярко осветяваше голямата бяла маса. Тя цялата беше покрита с тумбести буркани, колби и реторти… Между бурканите в стъклени чаши имаше снопчета много дълги стъклени тръбички. Ослепително блестяха на слънцето никелираните чаши, матово проблясваха фарфоровите хаванчета, весело сияеха металните части на микроскопа. Палави слънчеви зайчета стремително се гонеха по тавана, плъзгаха се по стените, скачаха по колбите и ретортите.

Покрай стената тежко и важно стояха стъклени шкафове с дебели и тънки книги. Заглавията на книгите можеше да се прочетат, но да се разбере прочетеното, трябваше навярно много, много дълго да се учиш. Със златни букви върху кориците на книгите бяха написани такива заглавия: „Екология на животните“, „Хидробиология“, „Хирономиди“, „Аскариди“.

Май най-добре беше тези книги да не се пипат.

Децата мълчаливо обходиха кабинета, повъртяха мъничко винтовете на микроскопа, поседяха поред в коженото кресло, на облегалката на което се намираше, разперила празни ръкави, бялата престилка на професора, а след това започнаха да разглеждат бурканчетата, колбите и ретортите.

— А в кой буркан е вкусната течност? — попита Валя. — Ти каза, че Иван Гермогенович е измислил вкусна течност.

— Ох, Валка — строго каза Карик. — Ти по-добре се дръпни от масата и нищо не пипай!

— Че аз нищо не пипам! — въздъхна Валя и се премести съвсем близко до високата тясна чаша, която беше напълнена догоре със светла сребриста течност. От дъното на чашата се издигаха малки блестящи мехурчета и беззвучно се пукаха на повърхността. Течността приличаше на газирана вода и сигурно беше също така студена. Валя внимателно взе високата чаша. Тя беше студена като лед. Валя я доближи до носа си и я помириса. Водата миришеше на праскови и на още нещо непознато, но много, много вкусно.

— Ой, колко хубаво мирише! — завика Валя.

— Остави я веднага на мястото! — каза сърдито Карик. — Не пипай нищо. Може да е отрова. Дръпни се от масата, чуваш ли?

Валя постави чашата на мястото й, но не се дръпна от масата: течността имаше такъв хубав аромат, че й се искаше да я помирише още веднъж.

— Дръпни се, Валя! — каза Карик. — Иначе ще кажа на мама. Честна пионерска!

Валя обиколи масата, поседя в креслото, но скоро се върна обратно и без да иска, се намери пак пред ароматната чаша.

— Карик, знаеш ли, това май е газирана вода! — каза тя и така й се прииска да пие, като че ли цял ден беше яла солена риба.

— Не пипай! — извика Карик.

— Ами ако ми се пие? — попита Валя.

— Върви в къщи и пий чай!

Валя нищо не отговори. Тя отиде до прозореца, погледна надолу, а когато Карик се обърна, бързо подскочи до масата, взе чашата и сръбна малко.

— Ох, колко е вкусно! — прошепна Валя.

— Валя, ти си полудяла! — завика Карик.

— Да знаеш само колко е вкусно! Опитай де! — и тя протегна чашата към брат си. — Студена и е много вкусна… Никога не съм пила такова нещо.

— Ами ако това е отрова? — каза Карик.

— Отровата е горчива — засмя се Валя, — а тази вода е много вкусна. Карик пристъпваше от крак на крак.

— Навярно някакъв буламач! — каза той, като протегна нерешително ръка към чашата.

— Съвсем не е буламач. Опитай. Мирише на праскови и има вкус на лимонада. Само че още по-вкусна.

Карик се огледа. Ако в тази минута беше влязъл професорът, между него и Карик щеше да се проведе много неприятен разговор. Но в кабинета беше само Валя, затова Карик бързо изпи няколко глътки и остави чашата на предишното й място.

— Наистина било вкусно! — каза той. — Само не пий повече, защото Иван Гермогенович ще забележи. По-добре ела да поседнем на прозореца. Иван Гермогенович сигурно скоро ще дойде и ще започнем да правим опити.

— Добре — въздъхна Валя и със съжаление погледна към чашата, пълна с такава вкусна течност.

Децата се качиха на канапето до масата, а от канапето се преместиха на прозореца. Те наведоха главите си надолу, клатеха краката си и разглеждаха двора. Долу се разхождаше котката Анюта. Тя беше мъничка като играчка.

— У-у, колко е високо! — каза Валя и плю долу. — Ти би ли скочил?

— Да скоча? — попита Карик. — С парашут бих скочил.

— А без парашут?

— Без парашут ли? Не, без парашут от такава височина не се скача.

Край прозореца се стрелкаха лястовички и хващаха в движение мушици. Сиви гълъби кацаха по балконите и прозорците.

— Водно конче! — завика изведнъж Валя. — Гледай, гледай!

Точно към децата летеше, може би се спасяваше от лястовичките, синьо водно конче. Като видя децата, то застина неподвижно във въздуха, след това така се засили и с такава сила се удари в стъклото на отворения прозорец, че падна като мъртво върху перваза.

— Мое е! — извика Карик.

— Не, мое! — завика Валя. — Аз първа го видях. Водното конче лежеше върху перваза между Карик и Валя и безпомощно движеше малките си крачета. Карик протегна ръка към него и изведнъж му се стори, че губи гащетата си; той бързо се наведе, но не успя да ги хване, гащетата се плъзнаха надолу, а след тях от краката му паднаха и сандалите.

Карик поиска да скочи от прозореца върху канапето, но канапето изведнъж се понесе надолу като асансьор. Без да разбира нещо, Карик уплашено се огледа и видя, че цялата стая някак странно се разтяга нагоре и надолу.

— Какво е това? — изплашено извика той. Стените, подът и таванът се разтегляха като меха на огромен акордеон.

Полилеят се носеше нагоре заедно с тавана. Подът стремително падаше надолу. Мина не повече от минута, а стаята не можеше да се познае. Високо над главата му се полюшваше гигантски стъклен стратостат, окичен с блестящи прозрачни шушулки. Това беше полилеят. Дълбоко долу се беше простряло необятно жълто поле, разчертано на равни квадрати. Върху квадратите се търкаляха четириъгълни греди с обгорени краища. До тях стоеше дълга бяла тръба, върху която с огромни букви беше написано: „Беломорканал“^[1]. Единият й край беше обгорен и покрит с шапка от сива пепел.

Встрани като кожени планини се издигаха черните кресла, а бялата престилка на професора ги покриваше, както вечният сняг покрива планинските върхове… Там където бяха шкафовете за книги, сега се издигаха небостъргачи от стъкло и кафяви греди. През стъклата можеха да се видят големи колкото пететажни здания книги.

— Карик, какво е това? — спокойно запита Валя, разглеждайки с любопитство чудното превращение на стаята.

Едва сега Карик забеляза Валя. Тя стоеше до него без сандали и без гащета.

— Гледай колко е смешно, Карик! — засмя се тя. — Опитите почнаха, нали?

Но преди да успее да й отговори, до тях нещо зашумя, зачука. Гъсти облаци прах се понесоха над перваза на прозореца. Валя се вкопчи за рамото на Карик. Изведнъж духна вятър. Прахта се вдигна нагоре и бавно се разсея.

— Олеле! — извика Валя.

На мястото, където преди малко лежеше мъничкото водно конче, сега се мърдаше дебело и дълго като греда пръстеновидно тяло с огромна кука на края.

Покрито с тюркоазносини петна, кафявото тяло конвулсивно потреперваше. Ставите му се движеха, като ту се качваха една връз друга, ту се извиваха встрани. Четирите му огромни прозрачни крила, покрити с гъста паяжина от блестящи жилки, трептяха във въздуха. Чудовищната му глава се удряше в перваза на прозореца.

— Кари-и-ик? — прошепна Валя. — Какво е това?

— Ш-ш-т!

Стъпвайки внимателно, Карик тръгна по перваза, който сега приличаше на дървена аутострада, но като направи няколко стъпки, уплашено се спря. Той стоеше на ръба на пропаст. Стори му се, че гледа надолу от най-високата част на Исакиевската катедрала. И сега Карик разбра какво е станало. Той се обърна към Валя, хвана я за ръката и заеквайки от ужас, каза:

— Това… това навярно е била водата за зайците… Разбираш ли?… Опитът на професора е сполучлив… Само че не зайците станаха малки, а ние с тебе. Валя нищо не разбра.

— А това какво е? — попита тя и посочи към чудовището, което лежеше неподвижно на прозореца.

— Това ли?… Водното конче!

— Толкова грамадно?

— То не е грамадно — унило каза Карик, — то си е същото, каквото си беше, но ние с тебе станахме мънички… Като бълхи…

— Я, колко интересно! — се зарадва Валя.

— Глупачка! — разсърди се Карик. — Няма нищо интересно… Ще ни пъхнат сега в някой буркан и ще започнат да ни разглеждат под микроскоп.

— А аз мисля — уверено каза Валя, — че няма да ни разглеждат. Иван Гермогенович ще дойде и ще ни направи пак големи.

— Да-а, големи! Той дори няма да ни забележи!

— А ние ще извикаме!

— Няма да ни чуе.

— Защо да не ни чуе? Да не е глух?

— Той не е глух, но нашите гласове сега сигурно са като на комарите.

— Ами? — недоверчиво се усмихна Валя и извика, колкото сили имаше: — Ехе-ей! Ние сме тука!

Погледна Карик и запита:

— Е? Не се ли чува?

— Ние чуваме добре, но Иван Гермогенович няма да ни чуе.

— Какво ще стане сега с нас?

— Нищо особено. Ще ни бръснат с парцала от прозореца и ще ни стъпчат с краката си — това е всичко…

— Кой ще ни бръсне?

— Може и самият Иван Гермогенович.

— Да ни бръсне с парцал?

— Ами да. Ще започне да изтрива праха и ще ни бръсне! Заедно с прахта!

— Но ние… но ние… но ние… Чувай, Карик, аз вече измислих… Знаеш ли какво? Ще седнем върху водното конче. Иван Гермогенович ще види мъртвото водно конче и непременно ще го сложи върху масата, тогава ние ще се пъхнем под микроскопа и той ще ни види… Разбира се, че ще ни види! И ще ни направи отново големи… Качвай се по-скоро върху водното конче.

Валя хвана Карик за ръката.

— Качвай се!

Като си помагаха един на друг, децата чевръсто се покатериха върху водното конче, но едва успяха да седнат, то се размърда, зачука с гърмящите си крила, тежко се размърда и запухтя като машина. Децата почувствуваха как под тях започна да се извива силното му мускулесто тяло.

— Ай, то е живо. Бърже слизай! — извика Валя.

— Нищо, нищо. Дръж се по-здраво.

Децата здраво обхванаха с ръцете и краката си тялото на водното конче, а то се извиваше и се мъчеше да свали неприятния товар. Карик и Валя се люлееха и подскачаха, като че ли бяха върху пружини.

— Ще ни събори! Ай, ще ни събори! — викаше Валя.

— Почакай! — извика Карик. — Аз ще му… само почакай!

Той допълзя до главата на водното конче, наведе се и с всички сили го удари с юмрук по очите. То трепна, изви се и замря.

— Като че ли умря — каза Валя.

— Ще видим.

Карик слезе от водното конче, обиколи го, след това хвана с двете си ръце прозрачното му като слюда крило и се опита да го повдигне. Водното конче не помръдна.

— Умряло е — уверено каза Карик, катерейки се обратно върху него.

Известно време децата седяха, без да говорят, и поглеждаха към вратата, но скоро им стана скучно и те започнаха да разглеждат водното конче. Карик се покатери върху крилото и се опита да го откъсне от тялото. Но крилото се държеше здраво. Тогава Карик скочи върху главата му и го почука с пета по очите.

— У-ух, какви очища! Виждаш ли?

— Аха.

Валя страхливо протегна ръка и внимателно докосна студените, като че излети от кристал очи на водното конче.

— Ах, че страшни!

Водното конче наистина имаше чудни очи — огромни, изпъкнали като стъклени фенери. Покрити с хиляди равни плоскости, те светеха отвътре със синьо-зелени пламъци.

Тези странни очи гледаха едновременно и Карик, и Валя, и двора, и небето, и тавана на стаята, и пода. Като че ли във всяко око светеха хиляди зеленикави очи и всички те гледаха внимателно и зорко.

А пред тези огромни очи на самия край на главата имаше още три малки кафяви очички, които също така много внимателно следяха децата.

— Знаеш ли — каза Валя, — все пак то е живо. Не виждаш ли, Карик, че ни гледа?

— Е, и какво?

— Трябва още веднъж да го убием. Ами ако оживее?… Ти знаеш ли с какво се хранят водните кончета?

— Мисля, че с трева или с нектара на цветята — несигурно каза Карик. — Не си спомням добре. Защо?

— Страхувам се, ако оживее, да не изяде нас. Кой знае какво е свикнало да яде? По-добре да го убием още веднъж.

Валя пусна краката си, за да слезе от водното конче, но в същия миг в апартамента нещо гръмна като взрив. След това се чу равно, тежко тропане.

— Какво е това? — замря Валя.

— Това е… Ура-а! Това е Иван Гермогенович! — радостно извика Карик.

Валя побърза да се върне на предишното си място.

Вратата хлопна. В прозореца удари силна въздушна вълна. В кабинета влезе човек планина, с брада, която приличаше на купа бял памук.

Карик и Валя закрещяха, колкото сила имаха:

— Иван Гермогенович!

— Иван Гермогенович!

Човекът планина широко отвори очи. Дланта му — голяма колкото масата, излетя нагоре и се спря до извитото като раковина ухо, от което стърчаха бели снопчета косми, дебели като цветни моливи. Той се огледа, ослуша се и сви в недоумение рамене.

— Иван Гермогенович! Ива-ан Ге-ермо-оге-ено-вич! — извикаха заедно Карик и Валя.

Човекът планина шумно въздъхна. В стаята всичко затътна. Децата без малко не полетяха заедно с водното конче надолу.

— Към нас! Насам!

Човекът планина тръгна към прозореца.

— Ур-ра-а! — завика Карик. — Той ни чу.

— Ние сме тука! Тука! — дереше се Валя. Човекът планина се спря.

— Към на-а-ас! Към нас! Насам! Ние сме тука! — крещяха децата.

Човекът планина се приближи до прозореца. Но изведнъж водното конче се размърда, запука със слюдените си криле, вдигна от прозореца гъст облак прах и заедно с Карик и Валя потъна надолу в синия въздушен океан.

— Дръж се! — викна Валя и се хвана за врата на Карик.