Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (1)

Първа глава

Неприятен разговор с бабата. Майката се безпокои. Джек тръгва по пресни следи. Чудното откритие в кабинета на професор Енотов. Тайнственото изчезване на Иван Гермогенович

Майката постла масата с голяма бяла покривка. Бабата нареди чинии, ножове, вилици и лъжици.

— Обяд е вече — сърдито каза бабата, — а децата още ги няма. И къде са, не мога да разбера… Когато бях малка…

— Ох — каза майката, — те дори не са закусили. — Тя се приближи до отворения прозорец, наведе се и завика:

— Карик! Валя!

— Как не — измърмори бабата, — тичат! Тичат презглава! Ти си викаш, а те сигурно играят на „дама“. Ти ги чакаш за обяд, а те може би се нуждаят от „бърза помощ“.

— Каква „дама“? Каква „бърза помощ“? — изплашено попита майката.

— Такава — каза бабата.

Тя извади от джоба на престилката си кълбо прежда, куки и недоплетен чорап. Лъскавите куки заподскачаха в ръцете й, теглейки от кълбото къдрава нишка. — Такава помощ — въздъхна бабата, — каквато викаха вчера за Валерик.

— Какъв Валерик?

— Как какъв… Един немирник имаме в двора… синът на домоуправителя! И какво, мислиш, наумил? Намерил някъде стар чадър, направил от него парашут и взел, че скочил от балкона на втория етаж като парашутист.

— И?

— И нищо! Закачил си гащите на водосточната тръба и увиснал надолу с главата. Така вися половин час, докато пристигна „бърза помощ“. Лекарят се разсърди. Трябва — казва — пожарната команда да викате в такива случаи, а не „бърза помощ“. Но все пак го откачиха от тръбата… И какво, мислиш? Смее се. Аз — казва — поставих рекорд, направих най-дългия забавен скок. Ето какви немирници са сега!… Когато аз бях малка…

— Ох — каза майката, — но къде са наистина?…

— Има един Антей в двора! Първо построи с децата метро, след това изобрети подводница. Разбира се… метрото се срина и ги затрупа. Добре че портиерът забелязал това навреме, та ги отрина, иначе всичките щяха да загинат. И какво, мислиш, че се укротиха? Ами! Дори и не помислиха! Сковаха от бъчви и сандъци подводница и всички щяха да се изподавят, но за тяхно щастие наблизо минавал милиционер и, слава богу, измъкнал ги криво-ляво. И мислиш, че това е краят?… Пфу! — плю сърдито бабата. — Ужасни немирници: още неизсъхнали, и веднага измислили космически полет. Наведат брезата до земята, вкопчат се двама, а всички останали…

— Стига, стига — замаха ръце майката, — стига! Не искам да слушам!

Тя отново отиде до прозореца и завика:

— Карик! Валя!

— Когато бях малка… — каза бабата.

Майката махна с ръка и без да я слуша, се надвеси над прозореца.

— Ка-а-рик! Ва-а-ля! Идвайте да обяд-ва-а-ме! На двора измяука котка.

— Аз си знаех — каза бабата. — Знаех си!

— Карик! Валя! — отново извика майката, после се обърна бързо към бабата и попита: — Те не ви ли казаха къде отиват?

Бабата сърдито сви устни.

— Когато бях малка — рече тя, — винаги казвах къде отивам, а сега децата правят, каквото си искат. Ако искат — тръгват към Северния полюс, а понякога и към Южния… Или например, предаваха неотдавна по радиото…

— Какво, какво предаваха? — припряно попита майката.

— Ами нищо! Удавило се някакво момче! За него предаваха.

Майката трепна.

— Не — каза тя. — Това… това е глупост! Карик и Валя никога не биха отишли да се къпят!

— Не знам, не знам! — поклати глава бабата. — Дали се къпят или не, не настоявам, но ето, отдавна е време за обяд, а тях все още ги няма. Къде са? Сутринта хукнаха навън, без дори да са закусили.

Майката изтри лицето си с ръка. Без да каже нито дума, тя бързо излезе от столовата.

— Когато бях малка… — въздъхна бабата. Но какво е правила бабата, когато е била малка, майката не можа да научи: тя вече стоеше сред двора и примигвайки срещу слънцето, се оглеждаше.

Посред двора върху жълтата пясъчна купчинка тя видя зелената лопатка на Валя, а до нея избелялата тюбетейка^[1] на Карик. И до тях, изпънала и четирите си крака, се приличаше на слънчице червеникавата дебела котка Анюта. Тя лениво примижаваше и така протягаше краката си, като че искаше да ги подари на майката.

— Къде са те, Анюта?

Котката сладко се прозя, погледна майката с едно око и мързеливо се изтегна по гръб.

— Но къде са, къде пропаднаха? — мърмореше майката.

Тя тръгна из двора, надникна в пералнята и дори в тъмните прозорци на мазето, където стоварваха дървата.

Децата никъде ги нямаше.

— Ка-а-рик! — още веднъж извика майката.

Никой не отговори.

— Ва-а-ля! — завика майката.

„Ав-ав-гав-гав-гау-у“ — изви някой съвсем близо. Вратата на страничния вход силно се затръшна. В двора, мъкнейки след себе си дрънчащ синджир, изскочи голямо овчарско куче с остра муцуна.

Дебелата котка Анюта с един скок отлетя върху купчината дърва.

„Тссс! — изсъска тя, вдигайки лапата си. — Моля без ш-ш-шум!“

Кучето сърдито джафна на Анюта, с един скок се озова върху пясъка и започна да се търкаля, вдигайки гъсти облаци прах. След това скочи, отърси се и със силен лай се хвърли върху майката. Майката отскочи встрани.

— Циба! Махай се! — замаха тя ръце.

— Джек! Мирно! — чу се от входа силен глас. Клатушкайки се, на двора излезе дебел човек със сандали на бос крак и със запалена цигара в ръка. Това беше фотографът Шмидт от четвъртия етаж.

— Джек, ти какви ги вършиш, а? — строго попита дебелият и заплаши кучето с пръст.

Джек виновно замаха опашка.

— Ама че си глупав! — засмя се фотографът.

Прозявайки се престорено, Джек се приближи до стопанина си, клекна до него и като дрънчеше със синджира, старателно се почеса по врата с крак.

— Временцето днес е хубаво — усмихна се приветливо дебеланът на майката. — Няма ли да отидете на вилата? Сега е тъкмо за гъби и за риба.

Майката погледна дебелана, после кучето и недоволно каза:

— Другарю Шмидт, пак сте го пуснали без намордник. А то е същински вълк. Дебне само да захапе някого.

— Вие за Джек ли говорите? — учуди се дебеланът. — Какво приказвате! Моят Джек и дете не би докоснал. Той е кротък като агне. Искате ли да го помилвате?

Майката махна с ръка.

— До кучета ли ми е сега. В къщи обедът изстива, не съм разтребила, а на всичко отгоре не мога да намеря и децата… Къде се дянаха, не знам. Ка-а-рик! Ва-а-ля! — отново завика тя.

— А вие помилвайте Джек, помолете го, кажете му: „Е, Джек, намери по-скоро Карик и Валя“… — и той мигновено ще ги намери.

Шмидт се наведе над кучето и го помилва по врата.

— Ще ги намериш ли, Джек?

Джек тихо изскимтя, подскочи неочаквано и близна фотографа по устата. Дебеланът се отдръпна, плю гнусливо и изтри устните си с ръкав. Майката се засмя.

— Не се смейте — важно каза Шмидт. — Това е куче търсач. То върви по следите на човека, както влакът по релсите. Искате ли да ви докажа?

— Аз ви вярвам — каза майката, — вярвам и без доказателства.

— Не, не, разрешете — развълнува се дебеланът. — Щом аз го казвам, значи е така. Само ми дайте някаква вещ на Карик или на Валя… играчка… ризка… тюбетейка… без значение какво.

Майката сви рамене, но все пак се наведе, вдигна тюбетейката и я подаде на Шмидт.

— Прекрасно! Великолепно! Много добре! — каза дебеланът и пъхна под носа на кучето шапката на Карик.

— Е, Джек — високо каза той, — покажи как работиш! Търси! Търси, кученцето ми!

Джек изскимтя, наведе глава към земята, опъна опашка и затича из двора, правейки широки кръгове. След него бодро подтичваше фотографът.

До купчината дърва Джек се изправи, изведнъж подскочи и застана на задните си лапи, а предните постави върху дървата. Носът му се срещна с муцуната на Анюта.

„Ррр-ра-ззз-къ-свам те!“ — изръмжа Джек.

Котката скочи, изви се в дъга, светна със зелените си очи и засъска като змия: „Мене ли? Да имаш-ш-ш да взема-ш-ш!“

Джек се опита да я хване за опашката. Котката настръхна и му лепна такава плесница, че бедното куче заскимтя от болка и яд, но веднага се опомни и със страшен лай се хвърли върху Анюта. Котката засъска още по-силно, вдигна лапата си и завика на своя котешки език: „Марш-ш-ш! Ще те ш-ш-шибна!“

— Хайде, хайде, Джек, стига — сърдито каза фотографът. — Не се отвличай! — И той така силно дръпна синджира, че кучето седна на задните си лапи.

— Сега търси!

Джек сърдито джафна на котката и побягна нататък. Той обиколи целия двор, спря се пред водосточната тръба и шумно поемайки въздух, погледна стопанина си.

— Ясно! Всичко ми е ясно, Джек! — поклати глава фотографът. — Ти искаш да ми кажеш, че те са седели тук и навярно са си играли с Анюта? Великолепно! Но къде са отишли после? Трябва да търсиш, Джек! Е? Търси, търси, кучето ми!

Джек се замята, завъртя се като пумпал, задраска с лапи земята под тръбата и после със силен лай побягна към главния вход.

— Аха, аха, виждате ли? — извика Шмидт. — То вече попадна на следа.

Тътрейки сандалите си и подтичвайки, фотографът последва кучето.

— Ако намерите децата, изпратете ги в къщи! — извика майката.

„Сигурно са в съседния двор“ — помисли тя и без да обръща повече внимание на Джек и на неговия стопанин, излезе от двора.

* * *

Джек силно дърпаше синджира и мъкнеше дебелана нагоре по стълбата.

— По-полека, по-полека! — пъшкаше дебеланът и едва успяваше след кучето.

На площадката на петия етаж Джек за секунда се спря, погледна стопанина си, след това рязко излая и се хвърли към вратата, облицована с мушама и кече. На вратата имаше закована бяла емайлирана табелка с надпис:

ПРОФЕСОР ИВАН ГЕРМОГЕНОВИЧ ЕНОТОВ

По-долу беше забодена бележка:

Звънецът не работи. Моля, чукайте.

Джек квичеше и подскачаше, драскаше с ноктите си мушамата на вратата.

— Мирно, Джек! — извика дебеланът. — Молят ни да чукаме, а не да квичим.

Фотографът Шмидт приглади с ръка косата си, изтри грижливо потното си лице с носна кърпа и после внимателно почука на вратата.

Зад вратата се чуха шляпане, стъпки. Ключалката щракна.

Вратата се открехна. В процепа се показа лице с рошави бели вежди и жълто-бяла брада.

— При мене ли идвате?

— Извинете, професоре — смутено проговори фотографът, — исках само да ви попитам… Но преди да успее да попита, Джек изтръгна от ръцете му повода и се шмугна в апартамента, като едва не събори професора.

— Назад! Джек! Чиба! — завика Шмидт.

Но Джек дрънчеше вече със синджира някъде в дъното на коридора.

— Извинете, професоре, Джек е много млад… Позволете ми да вляза. Сега ще го измъкна навън.

— Да, да… разбира се — разсеяно каза професорът и даде път на Шмидт. — Влезте, моля! Надявам се, че вашето куче не хапе!

— Много рядко! — успокои го Шмидт. Фотографът прекрачи прага. Затвори вратата след себе си и каза тихо:

— Хиляди извинения! Аз само за момент… При вас, другарю професор, трябва да са децата… Карик и Валя! От втория етаж…

— Моля, моля… Карик и Валя ли? Ами да! Разбира се. Познавам ги. Чудесни деца. Вежливи, любознателни…

— У вас ли са?

— Не! Днес не са идвали.

— Чудно! — промърмори дебеланът. — Джек така сигурно вървеше по следата…

— А може следата да е вчерашна? — вежливо попита професорът.

Но Шмидт не успя да отговори. В една от стаите Джек силно залая и в същия миг нещо задрънча, зазвъня и се затресе, като че на пода беше паднал шкаф или маса със съдове. Професорът трепна.

— Че така кучето ще изпочупи всичко! — плачливо завика той, хвана Шмидт за ръкава и го помъкна след себе си по тъмния коридор.

— Тука! Тука! — мърмореше той, бутайки вратата.

Щом професорът и фотографът прекрачиха прага на стаята, Джек се метна върху гърдите на стопанина, изквича и с лай се хвърли назад. Той обикаляше стаята, влачейки след себе си повода, душеше рафтовете с книги, скачаше върху кожените кресла, въртеше се под масата, хвърляше се безсмислено насам-натам. Върху масата подскачаха и звъняха колби и реторти, люлееха се високи прозрачни чаши, трепереха тънки стъклени тръбички. От силен удар се залюля и светна на слънцето микроскопът.

Професорът едва успя да го хване. Но спасявайки микроскопа, закачи с ръкава си блестящите никелови блюда на някакви сложни везни. Блюдата паднаха, подскочиха и със звън се търкулнаха по жълтия паркет.

— Какво правиш, Джек — обидено проговори фотографът. — Изложи се! Лаеш, но напразно. Е? Къде са децата?…

Джек наклони глава встрани. Наострил уши, той внимателно гледаше стопанина си и се мъчеше да разбере за какво му се карат.

— Срамота е, Джек — осъдително поклати глава фотографът, — а разправят, че си търсач! И то с диплом! Трябва да тичаш след котките, а не да откриваш следи! Хайде сега — в къщи! Извинете великодушно, другарю професор, за безпокойството!

Фотографът неловко се поклони и понечи да тръгне към вратата, но Джек сякаш побесня.

Той хвана със зъби панталона на стопанина си и опирайки се с лапи о хлъзгавия паркет, го задърпа към масата.

— Какво става с тебе? — учуди се дебеланът. Джек скимтеше и отново затича около масата, след това скочи върху канапето, което се намираше пред отворения прозорец. Сложи лапите си на перваза и отсечено залая. Шмидт се разсърди.

— Чиба! Мирно! — извика той и хвана кучето за нашийника, но Джек упорито дръпна глава и отново се хвърли към канапето.

— Нищо не разбирам! — разпери ръце фотографът.

— Навярно зад канапето има мишка — опита се да отгатне професорът. — А може би къшей хляб или кост? Аз често обядвам тук — той се доближи до канапето и го отмести от стената.

— Коричка хляб! — каза професорът.

Джек се хвърли напред. Той се провря между стената и отместеното канапе, завъртя опашка и като че ли взе нещо със зъбите си.

— Хайде, покажи ни какво взе! — извика фотографът.

Джек се дръпна назад, завъртя глава, рязко се обърна към стопанина си и сложи пред краката му разкривено детско сандалче.

Фотографът объркано повъртя находката в ръцете си.

— Като че ли е детска обувка, така да се каже…

— Хм… странно — каза професорът, разглеждайки сандала, — много странно!

Докато разглеждаха сандала, Джек измъкна изпод канапето още три: един като този, който държаха, и два по-малки. Професорът и дебеланът нищо не разбираха. Те ту се споглеждаха, ту гледаха сандалите. Шмидт почука с пръст твърдата подметка на единия от сандалите и, кой знае защо, каза:

— Здрави са! Хубави сандали!

През това време Джек измъкна изпод канапето сини гащета, после още едни гащета и като ги притисна о пода с лапата си, тихо лавна.

— Това пък какво е? — съвсем се обърка професорът.

Той се наведе и протегна ръка към гащетата, но Джек така се озъби, така заръмжа, че професорът бързо отдръпна ръката си.

— Все пак неприятен характер има кучето! — смутено каза той.

— Да, не е много вежливо! — съгласи се фотографът.

Той взе гащетата, изтърси ги внимателно, сгъна ги и ги подаде на професора.

— Моля!

Професорът погледна Джек.

— Не, не, не трябва — каза той. — Аз и така ги виждам… Разбира се… разбира се… Ето… „В“ и „К“. — Валя и Карик! — и той попипа с пръсти белите букви, извезани на гащетата.

Дебеланът изтри с длан потното си лице.

— Имате ли баня? — делово попита той.

— Не — отговори професорът, — нямам баня! Но ако искате да си измиете ръцете, то…

— Не — изпъшка дебеланът, — мога да се измия и в къщи. Помислих си, че са се съблекли и се къпят в банята. Разбирате ли?

— Да, разбирам! — кимна с глава професорът.

— Но къде са се дянали? Голи… без гащета… боси? Нищо не проумявам! — разпери ръце Шмидт.

Той широко разкрачи крака, сложи ръце на гърба си и отпуснал глава, дълго гледа жълтите квадрати на паркета, след това се изправи и каза уверено:

— Нищо! Сега ще ги намерим! Те са тук, професоре! Сигурно се крият! Уверен съм! Моят Джек никога не греши.

Професорът и фотографът обиколиха всички стаи, надзърнаха и в кухнята и дори претърсиха тъмния килер. Джек умърлушено се мъкнеше след тях.

В столовата дебеланът отвори вратите на бюфета, пъхна главата си под масата, а в спалнята потърси с ръце под кревата. Но децата ги нямаше в апартамента.

— Къде ли са се скрили? — мърмореше фотографът.

— Според мен — каза професорът, — те днес не са идвали тук.

— Сигурен ли сте? — замислено попита Шмидт. — Сигурен ли сте, че не са идвали тук? А ти какво мислиш, Джек? Тук ли са или не са тук? Джек лавна.

— Тук ли са?

Джек лавна още веднъж.

— Е тогава търси ги! Търси ги, кучето ми! Джек веднага се развесели. Той се хвърли назад и отново поведе професора и Шмидт към кабинета. Тук той пак скочи върху перваза на прозореца и започна силно да лае и да квичи, като че ли искаше да увери своя стопанин, че децата са излезли от този дом през прозореца. Шмидт се разсърди.

— Ама че глупак, ама че кутре! Да не мислиш, че децата са скочили от петия етаж? Или са излетели като мухи или водни кончета?

— Какво? — въздъхна професорът. — Излетели ли? Какво водно конче?

Фотографът се усмихна.

— Така мисли моят Джек!

Професорът се хвана за главата.

— Какъв ужас! — прошепна той. Фотографът с учудване го погледна и попита:

— Какво ви е? Пийнете вода! Вие така побледняхте.

Той тръгна към масата, където стоеше гарафа с вода, но в тоя момент професорът така изкрещя, като че ли беше стъпил бос върху нажежено желязо.

— Стоп! Стоп! Чакайте!

Уплашеният фотограф замръзна на мястото си. Професорът стремително протегна ръцете си към масата, взе чашата с безцветната течност, поднесе я бързо към очите си и я разгледа срещу светлината. След това припряно измъкна от джоба си голяма лупа с черна кокалена дръжка и извика на Шмидт:

— Не мърдайте! Моля ви се, не мърдайте! И дръжте кучето по-здраво! А още по-добре е да го вземете на ръце. Моля ви!

Изплашеният дебелан погледна в недоумение професора и без да го пита повече за нищо, сграбчи кучето и здраво го притисна към корема си.

„Старецът май полудя“ — помисли си той.

— Стойте така! — извика професорът.

С лупа в ръцете, превит на две, той започна внимателно да оглежда всеки квадрат на пода.

— Дълго ли ще трябва да стоя така, професоре? — плахо попита фотографът, който с тревога следеше странните движения на професора.

— Поставете тука крака си! — извика професорът и посочи с пръст близките квадрати на паркета.

Шмидт неловко премести крака си и така силно притисна към себе си Джек, че той се забъхти в ръцете му и тихо изскимтя.

— Мълчи! — прошепна Шмидт, като следеше със страх професора.

— Сега и другия крак! Поставете го тука!

Дебеланът безропотно се подчини.

Така, стъпка по стъпка, професорът доведе онемелия от учудване фотограф до вратата.

— А сега — каза професорът и отвори вратата, — а сега си вървете, моля ви се!

Вратата се затръшна пред самия носна Шмидт.

Със звън щракна французката ключалка. Дебеланът изпусна от ръцете си Джек и сандалите и хукна надолу по стълбата, като дишаше тежко и непрекъснато се оглеждаше.

Джек лаеше силно и тичаше след него. Така те стигнаха до милицията.

Надвечер в двора влезе кола с червени ивици отстрани. От колата изскочиха няколко милиционери, извикаха портиера и се качиха на петия етаж, — където живееше професор Енотов. Но професора го нямаше в къщи.

На вратата на апартамента му беше забодена с лъскави кабарчета бележка:

Не ме търсете. Безполезно е. Професор И. Г. Енотов