Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (11)

Единадесета глава

Необикновеният въздух. Професорът гощава децата с пържени яйца. Иван Гермогенович отваря фабрика за дрехи. Пчелата Андреевна. Професорът и Карик изчезват

Над студената земя на гъсти вълни се спускаше бяла мъгла. Тя като мляко беше заляла притихналата тъмна гора и беше запълнила дълбоките долове и падини.

Върховете на дърветата ту се потапяха в мъглата, ту се появяваха отново.

Сутрешният студ и влага пропълзяха през пролуките на барикадата в пещерата и скоро вътре стана така студено, както под открито небе.

Децата неспокойно се въртяха в съня си, свиваха коленете до брадичките си, но от това не им ставаше по-топло.

Накрая Карик не издържа, скочи, потърка сънените си очи, потрепери и с недоумение заоглежда наклонените стени. Тя бяха сребристобели, като че ли покрити със скреж. Карик ги докосна.

— Не, това не е скреж. Това са килимите. Сребристи килими. Б-р-р-р, че студено!

Върху килима на пода лежеше свита на кълбо Валя. Тя беше прегънала коленете си чак до очите, а главата си беше покрила с ръце. Насън тихо стенеше, и хлипаше.

Карик заподскача на място, като се мъчеше да се стопли, а след това изтича покрай стената до края на коридора.

Като че ли му стана малко по-топло.

Върна се обратно, засили се и се преметна презглава веднъж, дваж, три пъти и падна точно върху краката на Валя.

— Какво? Какво става? — извика Валя и скочи. — Нападат ли ни вече?

Настръхнала, разтреперана, тя гледаше Карик със сънени и уплашени очи.

— Какво ти става? — учуди се Карик. — Аз съм, събуди се… Ти съвсем си замръзнала… Цялата си посиняла… Хайде да се борим… веднага ще се затоплиш. Започваме!

Той изтича до Валя и подскачайки около нея, започна да я дърпа.

— Остави ме! — отблъсна го Валя.

Но той залитна, хвана се за сестра си и те заедно се търколиха по мекия пухкав под.

Валя захленчи:

— Махай се! Аз не те закачам и ти ме остави на мира.

— Ех, ти, охлювче. Искам да се стоплиш.

— А аз искам да спя — измънка Валя и пак легна.

— Добре, спи тогава — каза сърдито Карик.

Някъде зад стените се чу кашлица, чукане и изведнъж някой високо и весело запя:

— Где обядвал си, врабецо?

— В клетката на баба Меца

и у хитрата Лисица…

А при Моржа пих водица.

Това беше ужасният глас на професора.

— Виждаш ли — каза Карик, — всички вече са станали, дори пеят, а ти още се излежаваш.

Той изтича до входа на килимената пещера и извика:

— Иван Гермогенович, къде сте?

— Тук съм! Тук съм! Ставайте, приятели. Закуската е вече готова.

— Какво има за закуска?

— Великолепни пържени яйца.

— Пържени яйца ли?

О, това беше много по-интересно, отколкото да мръзне, и затова Валя бързо скочи.

— Да вървим!

Децата разбутаха клонките и съчките, с които беше затрупан входът, и се измъкнаха навън. Но едва успя да стъпи на земята, Валя уплашено се дръпна назад.

— Какво е това, Карик? Къде сме? — зашепна тя и здраво стисна ръката на брат си.

Не се виждаха нито земята, нито небето, нито гората.

Във въздуха плаваха облаци от блестящи мехурчета. Мехурчетата танцуваха, сблъскваха се, бавно се спускаха надолу и отново излитаха нагоре. Наоколо бушуваше виелица от блестящи мехурчета.

— Иван Гермогенович, какво е това? — извика Карик. — Какво се върти около нас?

— Мъгла — чуха децата гласа на професора.

Иван Гермогенович беше някъде съвсем наблизо, но децата не го виждаха.

— Ами такава ли е мъглата? — недоверчиво попита Валя.

— Да, Валек, такава е мъглата. Такава е, когато я гледаме под микроскоп.

Гласът на професора звучеше глухо, като че ли идваше някъде от дълбока яма.

Децата протегнаха ръце и се опитаха да хванат мехурчетата, но те се пукаха и по пръстите им потичаше студена вода.

— Къде се бавите? — викна някъде от гъстата мъгла Иван Гермогенович. — Тичайте по-скоро!… Тука при мене има нещо много по-интересно от мъглата.

Стъпвайки внимателно, Карик и Валя тръгнаха по посока на гласа на професора.

— Много ли пържени яйца има? — викаше Валя.

— Ако побързаш, може би и ти ще успееш да ги опиташ — отговори Иван Гермогенович. — Бързайте, иначе ще ги изям сам.

Далече в мъглата заблестя синкаво огънче.

— Огън! — извика Карик.

Нима професорът е запалил огън? Откъде ли е взел кибрит? Валя с всички сили затича към огъня.

— Огън, огън! Имаме огън! — викаше тя.

Отпред, като разпръскваше мехурчетата на мъглата, весело танцуваше пламъчето на огъня.

Високият език на зеления огън се издигаше до самите върхове на тъмната мокра гора. До него на колене седеше професорът. С дебела пръчка той разравяше съчките, които весело се извиваха и пукаха в огъня.

— Ура! — завикаха децата.

Те изтичаха до огъня, хванаха се за ръце и започнаха да играят някакъв дивашки танц.

— Хопа-хоп! — викаше, подскачайки, Валя.

— Хопа-хоп, хопа-хоп — викаше зачервеният Карик.

— По-кротко, по-кротко! — спираше ги професорът. — Ще ми изпочупите всичките съдове. По-добре седнете и хапнете.

От огъня лъхаше такава топлина, че беше невъзможно да се стои дори далеч от него, макар съчките да не бяха много. Валя взе наръч сухи съчки и искаше да ги хвърли в огъня, но Иван Гермогенович я спря:

— Не трябва. Яйцата са готови.

— Ами огънят?… Ще загасне.

— Няма да загасне… Сядайте и закусвайте, приятели — каза Иван Гермогенович и постави пред Карик и Валя, направо върху земята, огромен бял съд с неравни краища; той догоре беше пълен с пържени яйца, които вдигаха пара.

Без да чакат повторна покана, децата лакомо се нахвърлиха върху яденето.

Опарваха се, духаха с всички сили върху пръстите си и гълтаха пържените яйца парче след парче.

Валя се зачерви. Носът на Карик се изпоти. И само Иван Гермогенович ядеше, без да бърза, и вместо с лъжица си служеше с парче сгънат на две листец от цвете.

Децата не бяха изяли и половината от яйцата, когато усетиха, че са преяли.

— Е — каза професорът, като изтриваше с парче лист брадата си, — вярвам, че сте сити.

— И още как! — засмя се Карик. — Дори коремът ми се поду.

— И на мен — каза Валя.

— Великолепно! — усмихна се професорът. — Радвам се, че ви харесаха пържените яйца.

— А от какво ги направихте? — попита Валя.

— Как от какво — от яйца — прекъсна я Карик. — Това е лесно. Но как успяхте да запалите огън? Откъде намерихте кибрит? И после — защо огънят се издига нагоре като стълб, защо е зелен и защо гори без съчки?

— Не ти ли харесва огън без съчки? Добре тогава, ще подхвърля в огъня този наръч съчки.

Иван Гермогенович хвърли в огъня съчки, разрови ги с пръчка и весело намигна на децата.

— Вие си мислите, че аз съм мързелувал цяла нощ? Нищо подобно. Цяла нощ ядох пържена шунка със зелен грах, топли баници, бифтеци, супи, плодове и най-различни торти. Но за съжаление всички тези неща ми се поднасяха само насън… Събудих се гладен като вълк. Скочих и хукнах да търся нещо за ядене. Но се страхувах да се отдалеча много от нашата разкошна къща… Виждате ли каква мъгла е наоколо… на две крачки нищо не се вижда. Може и да се заблудиш, може и в някоя пропаст да паднеш… Какво да се прави? Да чакам разсъмването? Или да тръгна наслуки?… Мислих, мислих и реших да запаля огън. Още вчера за наше щастие бях намерил в гората две кремъчета. Те ми помогнаха… Събрах сухи клонки, сложих ги накуп и започнах да работя…

— Като доисторически човек! — прошепна Валя.

— Именно — усмихна се професорът. — И трябва да ви кажа, че това не беше лека работа, поизмъчих се, докато успея да превърна искрата в огън… Едва сега разбрах, че нашите допотопни праотци не са живели много весело.

— А защо е зелен огънят? — попита Карик.

— Защо ли? Ами защото гори газ. Най-обикновен, торфен газ — метан, който на много места извира от земята… Имах късмет… Случайно запалих огъня на място, където под земята се е събрал много такъв газ… А пържените яйца сами пристигнаха на огъня.

Валя ахна.

— Сами ли пристигнаха?

Иван Гермогенович погледна Валя, поглади важно брадата си и каза:

— Щом се разгоря огънят, някой започна да шуми до мене, да се върти и изведнъж ме събори силен вятър. Всичко наоколо забуча така, като че ли, без да искам, бях изпуснал ураган изпод земята. Но това беше птица. А ураганът повдигаше нейните крила. Навярно огънят я беше подгонил от гнездото.

— Тя изгоря ли?

— Не, отлетя — каза Иван Гермогенович, — а аз започнах да търся гнездото й. Сигурно неслучайно е стояла така тихо.

— Намерихте ли го?

— Разбира се… яйцето взех от нейното гнездо.

— Да не е от врана?

— Не. По всичко приличаше на яйце на присмехулник, бяло, с точици. Вие виждали ли сте някога яйцата на присмехулника?… Те са малко по-големи от грахово зърно. Но аз здравата се измъчих с него. Търкалях го пред себе си като бъчва и най-малко десет пъти се спирах да почивам. Но още по-трудно беше да разчупя черупката. Струва ми се, цял час я дълбах с камък. Най-после я счупих и без малко не се удавих в белтъка… Добре че успях да отскоча настрана.

Професорът гледаше децата и се подсмиваше.

— А всичко останало беше много просто. Белтъкът се изля сам, а жълтъка изпържих в черупката като в тиган.

Карик се наведе към Валя и й прошепна нещо на ухото. Валя одобрително кимна с глава.

— Непременно го кажи.

Карик стана, оправи ризката си от незабравка, опъна ръце до тялото си и тържествено отрапортува:

— От името на двама пионери от Фрунзенския отряд благодаря за вкусните яйца и за огъня!

Професорът се поклони.

— Надявам се да ви бъда полезен и за в бъдеще — шеговито отвърна той.

Подхвърли още един наръч съчки в огъня и каза:

— Всъщност, приятели, и в този свят на лилипути може да се живее не лошо! Почакайте, ще посвикнем и тогава ще заживеем по-удобно.

— Какво? — с тревога попита Карик. — Вие мислите, че никога няма да се върнем в къщи и ще останем такива, каквито сме сега?

— Не, не мисля така — отговори професорът, — но ние сме длъжни да бъдем готови и за най-лошото… Може буря да събори нашия фар или пък някое любопитно момче да отнесе сандъчето в къщи, за да го изследва. Всичко може да се случи на този свят…

— Какво ще правим тогава?

— Нищо особено — сви рамене Иван Гермогенович. — Ще живеем като тревни робинзоновци… Всъщност, приятели, нашето положение е къде по-добро, отколкото на истинския Робинзон. Той е трябвало да си обзаведе цяло домакинство, а на нас всичко ни е под ръка. Мляко, яйца, мед, ароматен нектар, горски плодове и месо. Лятото ще преживеем без особени грижи. А за зимата ще изсушим боровинки, диви ягоди, гъби; ще се запасим с мед, сладко и хляб…

— С хляб ли?

— Разбира се. Ще посеем само едно зърно и от неговата реколта ще можем да се храним цяла зима…

— А откъде ще вземем месо?

— Ще ядем насекоми.

— Насекоми ли? Те ядат ли се?

— Представете си — каза Иван Гермогенович. — Дори и в големия свят се ядат много насекоми… Скакалците например. Ядат ги и пържени, и пушени, и сушени, и солени, и мариновани.

Професорът си спомни нещо и се усмихна:

— Когато запитали арабския халиф Омар Бен-Ел-Котал, какво мисли за скакалците, той отговорил: „Бих желал да имам цяла кошница от тези вкусни животинки и тогава бих показал как се работи със зъбите“. В стари времена, когато скакалците като облаци нападали арабските земи, в Багдад се е снижавала цената на месото… Между впрочем от скакалците правят и пекат превъзходни питки с масло.

— Пфу, кой знае колко е противно! — с отвращение плю Валя.

— Ами, противно — засмя се Иван Гермогенович, — просто не сме свикнали с такава храна и затова… Нали ядем омари, скариди, морски раци и дори речни раци, които се хранят с мърша. Ядем и се облизваме… А арабите гледат с отвращение тези, които ядат раци и скариди… Освен скакалци хората ядат и други насекоми. В Мексико например туземците събират яйцата на шарения бръмбар плувец, наричат ги „готл“ и ги смятат за най-вкусно ядене… Не е лоша на вкус, по мнението на познавачите, и цикадата или жетварят. Същата тази цикада, която беше възпял в една своя ода поетът на древна Гърция Анакреон.

Иван Гермогенович се изкашля и високо вдигнал ръка, издекламира:

Как блажена си, цикадо!

Ти — на богове подобна!

Професорът замислено поглади брадата си.

— А обикновените гърци прозаици са пържили тази богоподобна цикада в масло и са си хапвали от нея с апетит… Дори и на такива насекоми като мравките, и на тях им се е случвало да попадат в ръцете на готвачите. Някога във Франция от мравките са правели сос за яденета от месо или риба… На индианците, между впрочем, много им харесват чадърестите мравки. Те ги пържат в тиган, като ги посоляват леко, но ги ядат и сурови.

— Ами бръмбари ядат ли? — попита Валя. — Те, според мен, са най-противни.

— В Египет — отговори Иван Гермогенович — от бръмбара ленивец приготвят специално ядене. Ядат го жени, които искат да напълнеят.

— Това е много хубаво — каза Карик. — Сега разбирам, че нашата работа ще тръгне като по вода… Ще си опушим бутове от щурци, ще си приготвим салам от пеперуди, ще осолим цяла бъчва водни кончета… Ще трябва да си построим цял зимник. По тавана ще окачим бутове и суджуци, а край стените ще наредим бъчви с мариновани листни въшки.

— Ами мравките? — попита Валя. — Те нали са киселички?

— От мравките ще направим туршии… Не, по-добре от тях да приготвяме разни гарнитури.

— Великолепно! — поглаждаше брадата си Иван Гермогенович. — Просто великолепно!… Както виждате, приятели, прекрасно бъдеще се очертава. Ако ни се случи нещо и не успеем да стигнем до вкъщи, то тук ще живеем по-добре от всички робинзоновци на света.

— Всичко това е хубаво — каза Валя, — но през зимата ще замръзнем и всички тия бутове и туршии ще идат на вятъра.

— Нищо — успокои я Иван Гермогенович, — ще си намерим пещера с газово отопление. В краен случай този газ можем да го прекараме по тръби от камъш, където пожелаем.

— Разбира се — каза Карик. — Торфеният газ ще ни осигури и топлина, и светлина, и… нали, Иван Гермогенович, ще можем да построим тук цели фабрики и заводи…

— Не, приятелю — усмихна се Иван Гермогенович. — Но бихме могли да се заемем да опитомяваме насекоми…

— Ура! — извика Карик. — И ще можем да летим върху тях, да преплуваме езера…

— Ние — подхвана Валя — ще ги заставим да копаят тунели, да строят канали и… и въобще — нека те да работят.

— Вярно! — каза Карик. — С гъсениците ще орем, с бръмбарите ще пренасяме дърва, а върху водните кончета ще летим.

— А за да не ни изядат — каза Валя, като въздъхна, — добре ще е да измислим такива къщи, каквито имат ручейниците, да ги носим на себе си.

— Ама че го измисли! — махна с ръка Карик. — Казах ти, че приличаш на охлюв, но ти наистина си била охлюв.

— Ами как ще се защищаваме тогава? — попита Валя.

— Иван Гермогенович ще измисли барут — отговори Карик и се обърна към професора. — Можете ли да измислите барут, Иван Гермогенович?

— О, не… Барут не бих могъл да измисля — засмя се Иван Гермогенович, — но се надявам и без него да преживеем някак си. Аз, приятели мои, съм биолог. Добре познавам живота на обкръжаващия ни свят, а тези знания са по-силни от всякакви взривни вещества… Сега, Карик, хвърли в огъня съчки. По-приятно е да се седи край него, когато клонките пращят.

Карик донесе наръч съчки, хвърли ги в зеления огън, излегна се на земята и впери замислен поглед в огъня.

Всички мълчаха.

Съчките и клонките весело пращяха. Димът като стълб се издигаше към небето.

Пътешествениците седяха край огъня и всеки си мислеше за нещо.

Нямаше закъде да бързат.

Докато не се вдигнеше мъглата, не можеха да вървят. Но и накъде да вървят? Къде беше фарът? Напред ли? Отзад ли?

— Е — каза професорът, — докато седим, предлагам да изпеем една песен.

Децата изплашено се спогледаха.

„Всичко друго, само това не“ — четеше се по лицата на Карик и Валя. Само мъртвите биха могли да слушат спокойно, когато Иван Гермогенович пее. Но на живите гласът на професора действуваше като удар със сопа по главата.

Примижавайки от дима и закривайки лицето си с ръце, Карик се обърна настрана от димящия огън и бързо попита професора, който вече беше готов да запее:

— Разкажете ни, Иван Гермогенович, как се досетихте какво е станало с нас и как ни намерихте?

— Много просто — каза професорът. — Вие бяхте изпили почти половин чаша от течността. Това, разбира се, забелязах веднага.

— Но…

— И у мене имаше едно „но“ — засмя се Иван Гермогенович. — Добре, изпили сте течността, изпили сте, но къде сте изчезнали след това?… Цял час пълзях по пода с лупа в ръка, но… нищо не можах да открия… разбирате ли? Никакви следи. Значи…

— Значи сме отлетели! — каза Валя.

— Това е много прибързан извод! — спря я Иван Гермогенович.

— Но ние наистина отлетяхме — каза Валя.

— Въпреки това нямах основание да предполагам такова нещо, докато кучето на уважаемия фотограф Шмидт не откри вашите гащета и не се хвърли към прозореца… Тогава си спомних, че когато влязох в кабинета, на перваза на прозореца видях едно водно конче. И със сигурност можех да твърдя, че чух и някакви гласчета като на комар, които викаха: „Тук сме! Елате тук!“

— Да, да… ние викахме.

— Отначало си помислих, че ми се е счуло, но след това, като съпоставях различните факти, разбрах: немирниците ги е отвлякло водното конче и ако искам да ги спася, трябва да отида в Дубки при езерото, наречено „Гнилото блато“.

— Но защо дойдохте тук? — попита Карик. — Водното конче можеше да ни отмъкне и в гората, и в полето…

— Не, това не можеше да стане — снизходително се усмихна Иван Гермогенович. — Водните кончета живеят около водата. Във водата снасят яйцата си, във водата се раждат, във водата живеят и растат личинките на водното конче. Около водата водното конче ловува. Но понякога, преследвайки своята жертва, водното конче може да смени постоянното си място за лов.

— Толкова далече? — каза Валя. — Ами от нас до Дубки е повече от петнайсет километра.

— За водното конче това е нищо. То може да прелети от седемдесет до деветдесет километра в час, а петнайсет километра за него са само една малка разходка.

— Значи вие тръгнахте към Гнилото блато…

— Да — поглади брадата си Иван Гермогенович. — Тъй като знаех, че рано или късно водното конче ще се завърне там, където постоянно ловува, реших да вървя към Гнилото блато. За щастие това е единственият водоем край нашия град. Вярно, че има още един, но той е на триста километра оттук, така че аз твърдо знаех къде да ви търся… Ето, това е всичко. А сега — изкашля се професорът — да попеем, приятели.

— Чакайте — извика Валя.

— Какво има? — изплашено я погледна Иван Гермогенович.

— Не искате ли и вие да чуете какво се случи пък с нас? — попита Валя.

— Ах, да. Разбира се… Ще ми бъде много приятно да чуя вашия разказ — измърмори Иван Гермогенович. — Е, хайде, разказвайте. Трябва да е много интересно.

Той прегърна децата и доближи петите си до огъня. Карик и Валя в надпревара започнаха да му разказват какво се беше случило с тях, след като изпиха чудната течност.

Професорът слушаше децата, клатеше утвърдително глава и непрекъснато повтаряше:

— Точно така… Всичко е ясно…

— И на мен всичко ми е ясно — каза накрая Карик. — Само едно не мога да разбера.

— Тъй ли? Какво именно?

— Защо в гнездото на подводния паяк отначало ние дишахме леко, а след това едва не се задушихме?

— Много просто — отговори Иван Гермогенович. — Съдейки по твоя разказ, приятелю, мисля, че вие сте попаднали в лапите на подводния паяк — аргиронет… Аргиронет — това значи „сребърна прежда“. Наричат го още „сребърен паяк“… Той строи гнездото си под водата. Гнездото му прилича на водолазна камбана. С такива камбани някога водолазите са се спускали под водата. Но тази камбана не е по-голяма от орех. Тя не изплува нагоре само защото отстрани я придържат паяжини, които пък са прикрепени към подводните растения…

— Охо! Ние едва се измъкнахме от тази паяжина — каза Карик.

— В своята камбанка паякът пренася въздух от повърхността. Той се изкачва нагоре, подава навън коремчето си, което цялото е покрито с много тънки косъмчета. С тия косъмчета той набира въздух. Когато пространството между тях се напълни с въздух, паякът опъва паяжина върху корема си и също като под пола носи въздушния балон у дома си. Между впрочем със своя въздух като с куфар под водата пътешестват още много водни бръмбари.

— И за дълго време ли му стига въздухът?

— Не — отговори Иван Гермогенович, — този запас не му стига за дълго. В къщата му става задушно… Нали помните как сте се задушавали?

— Да, да.

— Обикновено подводният хищник аргиронет се издига по няколко пъти на повърхността за пресен въздух… Ако стоите тихо и търпеливо на брега на езерото, често можете да видите как аргиронетът — „сребърната прежда“ — си попълва запасите от въздух.

— А как да го познаем? — попита Валя.

— Тези паяци — отговори Иван Гермогенович — приличат на топчета от живак с черни точици… Най-често аргиронетите изплуват около водните растения… Те се издигат с коремчето нагоре и главата надолу. Няколко секунди остават на повърхността, а след това бавно се спускат под водата. На пръв поглед изглежда, че тези паячета са най-безобидните същества, но всъщност аргиронетът е свиреп хищник… Той никому не прощава нито на дъното, нито на повърхността.

— Защо не ни изяде, а ни закачи на тавана? — попита Валя.

— Да, и мен ме интересува това — каза Карик.

— За ваше щастие аргиронетът е бил сит — отговори Иван Гермогенович, — затова той ви е оставил за черни дни. Точно така впрочем постъпват и лисиците, и катеричките, и човекът, и много птици и в това няма нищо чудно… Той е щял да ви изяде в същия ден, когато или студът, или силният пек прогонят жертвите му.

— Аха! Разбирам — каза Валя. — Нашият паяк е бил сит, а този, който живееше до него, е бил зле с продоволствието и затова се промъкна, за да ни изяде.

— О, не! — каза Иван Гермогенович. — При вашия паяк е дошъл… Знаете ли кой?

— Знам! — завика Карик. — Неговият враг.

— Не! — усмихна се Иван Гермогенович. — При него е дошъл… годеникът му.

— Годеникът ли? Откъде знаете това? — учудиха се децата.

— Тези паяци — каза професорът — винаги строят своите подводни къщи една до друга: до къщата на женския паяк си построява къща и мъжкият. След това мъжкият паяк изгризва стената и идва да направи посещение…

— Това посещение — продължи Карик — се нарича бой, нали?

— Да, понякога разсърдената от нещо годеница се нахвърля върху годеника и го изяжда, а понякога, ако успее да я надвие, годеникът я изяжда; най-често годеницата посреща своя годеник благосклонно и те заживяват много дружно.

Професорът стана.

— Време е май да тръгваме — каза той. — Хайде да съберем партакешите си.

Той потършува с ръце из близките храсти и измъкна оттам великолепна кожена раничка.

— Ай! — широко разтвори очи Валя. — Откъде я купихте?

— Не съм я купил — усмихна се Иван Гермогенович, — а я получих подарък от един познат тихоход. Докато вие спяхте, аз поизрязах туй-онуй от това чувалче и както виждате, стана великолепна раница.

— Разбирам — кимна с глава Карик. — Вас ви е нападнал някакъв тихоход. Вие сте го убили и сте му одрали кожата.

— Нищо подобно — каза Иван Гермогенович. — И да искаше, тихоходът не можеше да ме нападне. Той е много мъничко същество, не по-голямо от милиметър. И аз не съм го нападал.

— Ами коженото чувалче?

— Чувалчето… как да ви обясня, приятели. Тихоходът се размножава чрез яйца и за да не му ги изяде някой, той сваля кожата си и слага яйцата си в нея като в куфар.

— А той умира ли? — попита Валя.

— Не.

— Като змиите! — каза Карик. — Те също сменят кожата си.

— Да — кимна с глава Иван Гермогенович. — Разликата е само там, че змиите събличат старите си кожи, а пък тихоходът е приспособил своята кожа, за да защити с нея потомството си от студ, жега и дъжд.

— Яйцата вие, разбира се, изхвърлихте, нали?

— Разбира се, за съжаление те не могат да се ядат.

Професорът отвори чувалчето на тихохода и сложи в него съдовете от яйчената черупка и остатъците от пържените яйца, внимателно завити в листенце от цвете.

* * *

Задуха свеж вятър.

Мъглата започна да редее.

Вятърът я носеше като дим над полето, насмиташе я в ниското, в падините и доловете.

Професорът засипа огъня с пръст.

— Е — каза той, — струва ми се, можем да вървим. Пригответе се.

— Ние сме вече готови — скочи Валя.

— Хъм — каза Иван Гермогенович. Погледна първо Валя, след това Карик и като се позамисли, каза:

— Трябва май да се преоблечете.

— С какво да се преоблечем? — попита Валя и погледна своята незабравчена рокля, която през нощта беше се смачкала, скъсила и висеше на парцали.

— С костюм като моя — каза Иван Гермогенович.

Той сне своя измачкан син плащ и остана по сребристия си костюм от паяжина.

Децата едва сега си спомниха, че вчера Иван Гермогенович се появи при тях, облечен в странен сребрист костюм, но тогава не обърнаха внимание на това. Сега разглеждаха костюма на професора, като че ли го виждаха за пръв път.

— Ой, че е красив! От какво е направен? — попита Валя.

— От паяжини.

— И аз искам такъв — каза Карик.

— И аз! — завика и Валя.

— Да вървим — каза Карик. — Вчера тук наблизо видях паяжина.

— А, не — засмя се Иван Гермогенович, — не искам да крада паяжина от паяка, пък и вас не съветвам… Костюмите ви ще купим от друг магазин… Вървете след мен.

И професорът тръгна към дома на ручейника. Слабата сутрешна светлина едвам го осветяваше, но сега можеше да се види, че и подът и таванът, и стените са покрити с гъста плътна паяжина.

— Ето ги вашите костюми — каза Иван Гермогенович.

Той се приближи до една от стените и вкопчи ръце в нея.

— Раз, два! — викаше професорът и дръпна паяжината към себе си. Стената запука.

— Хайде всички заедно! — още по-високо извика Иван Гермогенович.

Паяжината се късаше на парчета като влажни тапети.

Професорът подхвърли няколко парчета към Карик и Валя.

— Размотавайте паяжината, приятели, и я почистете от лепилото.

Децата започнаха да мачкат паяжината с ръце. Изсъхналото лепило се ронеше и падаше на бучки. Карик намери края на паяжината и започна да я размотава.

Копринените шнурчета на паяжината се навиваха на колела и скоро пред краката на Карик и Валя израсна сребриста купчинка от размотана паяжина.

— Колко е дълга! — каза Карик, като продължаваше да размотава безкрайната нишка.

— Има и по-дълги — усмихна се Иван Гермогенович. — Паяжината на копринената буба например е дълга цели три километра.

Професорът се наведе, взе единия край на сребристата нишка и я подаде на Валя.

— Хайде обличай се!

— С конци ли… Как ще се облека в конци?

— Ето така…

Иван Гермогенович направи примка, нахлузи я като ласо на врата на Валя, после хвана момичето с две ръце за раменете и започна да го върти все на една страна.

Нишката от купа потреперя и бързо побягна, като се увиваше около Валя като на макара.

— Великолепно!… Прекрасно! — каза Иван Гермогенович, като оглеждаше Валя. — Здраво, топло и удобно. А сега ти, Карик.

Но Карик вече сам беше завързал конеца от паяжината около кръста си и бързо се завъртя като пумпал. Не бяха минали и пет минути и децата бяха облечени в дълги сребристи пуловери.

— Готово — каза Иван Гермогенович. — Сега се поразходете около къщата, а през това време и аз ще се преоблека.

Децата излязоха.

Мъглата съвсем се беше вдигнала.

Заобикаляше ги мократа гора. Огромни капки вода висяха на тревните дървета като кристални топки.

Едва Карик и Валя прекрачиха прага, и по върховете на планините се плъзнаха първите лъчи на утринното слънце.

И изведнъж всичко пламна, заблестя и затрептя в хиляди разноцветни огньове.

Беше толкова неочаквано, че децата присвиха очи и без да искат, отстъпиха назад.

Няколко минути те стояха мълчаливи и с притворени очи разглеждаха чудната, окичена с блестящи топки гора.

— Ех, да можехме да покажем на мама това! — каза Валя.

Карик въздъхна.

— Сега мама вари кафе! — каза той.

— И млекарката сигурно вече е дошла — тъжно каза Валя.

— Не, не е дошла още — поклати глава Карик. — Рано е. Млекарката идва в седем.

— А колко часът е сега?

— Не знам.

— Е, все едно… Хайде да се покатерим на това дърво и да видим няма ли там зелени крави.

— Хайде.

Децата изтичаха до едно дърво, което приличаше на баобаб, и започнаха да се катерят нагоре, но в това време Иван Гермогенович подаде глава от пещерата и викна:

— Напразен труд, приятели!

— Защо?

— Днес и със свещ да търсите, никъде няма да намерите зелени крави.

— Че къде са? — учуди се Карик. — Нали вчера казахте, че листните въшки пасат на всяко дърво.

— Да, но това беше вчера — отговори Иван Гермогенович. — Вчера през деня, а вечерта заваля дъжд и той навярно е отвлякъл всичките листни въшки. Ето че и аз съм готов. Да вървим!

Децата се обърнаха към професора и изведнъж започнаха да се смеят.

— Защо се смеете? — смутено се заоглежда Иван Гермогенович.

— Ох!… Как сте се…

— Как сте се облекли!… — смееха се децата.

Иван Гермогенович стоеше омотан с копринения шнур от главата до петите. Беше намотал около корема, плещите и шията си всичката паяжина, която беше намерил в дома на ручейника.

— Приличате на какавида! — каза Валя, като се задушаваше от смях.

Професорът се усмихна.

— А ти да не мислиш, че приличаш на пеперудка? И Карик, и ти сега приличате на малки гъсеници… Хайде да вървим, приятели.

— Но накъде да вървим? — попита Карик, като се оглеждаше.

През нощта водата беше заляла всичко наоколо. Можеше да се върви само в една посока. От дома на ручейника се простираше тясна ивица земя, покрита с гъсти зелени храсти.

Професорът метна чувалчето на рамо и каза:

— Първо ще трябва да се измъкнем от това блато, а после ще видим какво ще правим. Напред!

И като размаха ръце, професорът подхвана:

Ходом марш — зове тръбата детския орляк.

По-високо дръж главата, смело удряй крак!

* * *

Гъстите храсталаци на тревната гора бяха безмълвни. Тежки водни топки висяха ниско над главите на пътешествениците — трябваше да вървят много внимателно, защото падащите капки можеха да ги съборят.

Когато паднеше водна топка, в тихата кънтяща гора се вдигаше шум като при взрив от бомба. Една капка улучи пътешествениците.

— Ай! — изписка Валя и падна.

— У-ух! — извика Карик и отхвръкна настрани.

— Нищо, нищо! Един душ сутринта е полезен! — смееше се Иван Гермогенович, като ставаше от земята.

Но ето, слънцето се издигна високо над гората. Горещите му лъчи като че ли подпалиха земята. Тя задимя. Гъста пара обви тревните джунгли. Стана задушно като в баня.

Към обед пътешествениците излязоха на края на гората.

Отпред между редките дървета се мяркаха жълти хълмове.

Острият връх на един от хълмовете се издигаше над земята като захаросана глава, щедро позлатена.

— Ето — каза Иван Гермогенович, — от този връх ще погледнем къде е нашият фар.

— Хайде да тичаме — извика Валя и се понесе напред. — Ще нарека този връх „Златният Везувий“.

Професорът и Карик затичаха след нея.

Но до „Златният Везувий“ не беше толкова близко, както изглеждаше.

Пътешествениците дотичаха при него запъхтени, изтривайки с ръце потните си лица.

— Ама че Везувий! — промърмори Карик.

Това беше обикновена планина от жълти камъни. А чудните камъни, които блестяха като злато, бяха най-обикновени песъчинки.

Хващайки се с ръце за камъните песъчинки, пътешествениците започнаха да се катерят нагоре към връх „Златният Везувий“.

Слънцето се беше издигнало вече високо. Горещите вълни на маранята струяха над земята като прозрачни въздушни реки. Горещите жълти камъни пареха краката им.

Иван Гермогенович се препъваше почти на всяка крачка. Планината под краката му сякаш пълзеше и се превръщаше в гърмящ поток от нажежени камъни.

Да се катерят зад професора, беше опасно.

Карик и Валя настигнаха Иван Гермогенович и тръгнаха заедно. А склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Малките алпинисти трябваше да пълзят на четири крака и да вкопчват ръце в издатините на камъните.

— Все едно че се изкачваме на Еверест! — пъшкаше професорът.

Нито Карик, нито Валя бяха слушали някога за Еверест, но веднага се досетиха, че Еверест сигурно е връх като този, по който сега се изкачваха.

Но ето го и върха. Целите облени в пот, професорът и децата се изкачиха на билото.

Иван Гермогенович се изправи, сложи ръка над очите си и започна да се оглежда.

— Е, хайде — говореше професорът — да видим къде е нашият фар, да вид…

Той не успя да довърши думата си. Земята под краката му запълзя. Професорът пропадна до кръста. Децата се хвърлиха да му помагат, но изведнъж хълмът под краката им се разтресе и се разтвори като паст.

Професорът, а след него и децата полетяха надолу по тесен наклонен комин. След тях с грохот се посипаха камъни и тежки буци пръст. Валя изпищя. Карик падна върху професора и двамата със страшна сила се забиха в мокро, тинесто дъно.

Пръв се опомни професорът. Като пъшкаше и охкаше, той се измъкна от гъстата лепкава кал и разтривайки кръста си, тъжно се пошегува:

— Бавен скок без парашут. Разрешете да ви поздравя с благополучното приземяване. Ставайте, приятели.

Той изтри ръцете си в костюма, погледна загрижено децата, които пляскаха в тинята, и попита:

— Всичко е наред, нали? Как си, Валя? Да не се удари?

— Не — отговори Валя и стана. — Само лакътя съм си одраскала малко.

— А ти, Карик?

— Ударих си коляното.

Децата разтриваха ударените места и уплашено оглеждаха тъмните стени на тесния кладенец.

— Това са дреболии! — каза Иван Гермогенович. — По-лошото е, че загубих чувалчето с провизиите и съдовете.

— Къде се намираме? — попита Валя.

— Сега ще разберем — промърмори Иван Гермогенович, като вдигаше нагоре брадата си.

Високо над главите им сияеше далечното небе. Бледа дневна светлина падаше върху високите полегати стени, но на тинестото дъно на тоя дълбок мрачен кладенец беше почти съвсем тъмно.

— Изглежда — каза Карик — ние сме попаднали в бърлогата на паяка земекоп. Това са много страшни паяци. Чел съм за тях.

— Какво? — трепна Валя. — Пак ли паяци! И във въздуха, и на земята, и под водата, и под земята — навсякъде паяци!

— Успокойте се — каза Иван Гермогенович, — паяците земекопи, за които говори Карик, живеят в Италия и Южна Франция. У нас ги няма.

— Тогава чия е тази бърлога?

Професорът не отговори. Пощипвайки брадичката си, той обиколи кладенеца, почука с юмрук по стените и замислено каза:

— Да, да… Това е… Андрена!

— Коя е пък тая Андреевна! — захленчи Валя.

— Така, така… тъй си и мислех… Всичко е наред, приятели. Нищо опасно няма. Този път паднахме на много удобно място. Озовахме се право в сладкарницата.

Очите на Валя станаха кръгли от учудване.

— И тук — попита тя — можем да си хапнем торти и пасти?

— Да! — усмихна се професорът.

— Но къде са те? Виждам само кал.

— Малко търпение.

Професорът удари с юмрук по стената.

— Сезам, отвори се!

Стената затътна, сякаш беше ударил по дъното на празна бъчва.

— Не се отваря! — каза Валя и облиза устните си.

— Нищо чудно! — усмихна се професорът. — Само в приказките всичко става по заповед на щуката. Ние ще трябва да поработим. Копайте! Ето тука.

Иван Гермогенович доближи стената и взе да рови земята като попово прасе, изхвърляйки с ръцете си тежки лепкави буци.

Карик и Валя се заловиха да му помагат.

Особено се стараеше Карик. От ръцете му хвърчаха буци пръст и камъни.

— По-полека, по-полека! — завика Иван Гермогенович. — Така и нас ще засипеш. По-внимателно! Не бързай, моля ти се.

Карик искаше да отговори, но в този миг стената потрепери, в краката на пътешествениците се посипаха камъни и те видяха дълбока ниша.

Замириса на пресни медени курабии.

— Какво е това? — облиза се Валя. — Мирише като на новогодишна елха.

— Това е сладкарницата! — отговори Иван Гермогенович и се наведе. — А сега се дръпнете встрани… Така… Много добре!

Той провря и двете си ръце в дупката, разкрачи се и започна да тегли нещо към себе си.

— Има! Има! — засмя се професорът.

Понапъна се и измъкна от нишата голяма сива топка, цялата покрита с жълта пудра и дребен пясък.

— Готово! — каза Иван Гермогенович и внимателно сложи топката на земята.

С един остър камък той я очисти от малките камъчета и с мъка откъсна от върха й нещо бяло.

Това беше яйце — приличаше на гъше, само че беше много голямо.

— Охо! — каза Карик. — Пак ще ядем омлет!

— От това яйце — засмя се професорът — няма да стане омлет. По-добре да се заемем ей с това — и той тупна с ръка топката, която приличаше на огромна пита от козуначно тесто.

— Цветна торта! — каза Иван Гермогенович. Той изтри ръцете си о костюма, отчупи парче от питката и го пъхна в устата си. Веждите му се издигнаха нагоре. На лицето му се появи доволна усмивка.

— Не е лошо — каза той, като дъвчеше, — никак не е лошо! Заповядайте, приятели!

Ароматното лепкаво тесто дъхаше на мед и цветя. То се разтапяше в устата.

— Ох, че вкусно! — каза Валя. — Много по-вкусно от маслена торта.

— Ти просто си изгладняла — отговори Иван Гермогенович и се усмихна. — И никак не е чудно… Закусвахме преди разсъмване, а сега е вече пладне.

— Не, не, наистина е много вкусно! — уверяваше всички Валя.

— А какво е това? — попита Карик, като лапаше лакомо ароматното тесто.

— Цветен прашец с мед! — отговори професорът.

— А защо се намира в този кладенец?

Професорът вдигна от земята бялото, покрито със здрава ципа яйце и го подхвърли на дланта си.

— Защото — каза Иван Гермогенович — тортата е приготвена за личинката, която ще се излюпи от това яйце, а тортата и яйцето е сложила тука подземната пчела андрена.

— Щом е подземна — каза Валя, — трябва по-бързо да бягаме оттук. Професорът се усмихна.

— Тя се нарича подземна пчела — каза той — само защото строи своето гнездо под земята, но тя самата живее горе, където живеят водните кончета, мухите, комарите. Наистина понякога можеш да намериш нейно гнездо и на повърхността на земята: в гнили дънери, в хралупи на повалени дървета, но най-често в земята. Затова учените наричат андрената подземна пчела.

И професорът разказа на Карик и Валя как от яйцето се излюпва личинка, как се храни тя от приготвената за нея вкусна питка и как след това се превръща в крилата пчела андрена.

— Такива питки — каза Иван Гермогенович — можем да намерим по няколко в гнездо. Ако искате, сега ще ви намеря още. Децата се засмяха.

— Защо ни са, да не сме слонове? — каза Карик. — Ние и тази няма да можем да изядем… По-добре да офейкаме, докато тази пчела „Андреевна“ не се е върнала в къщи.

— Първо, андрена, а не Андреевна — поправи го Иван Гермогенович. — И второ, вече ви казах, щом пчелата андрена си изрови гнездото, снесе в него яйцата и приготви за потомството си храна, тя повече не се връща. Няма какво да прави… Но и ние, разбира се, няма защо да стоим тук. Хапнахме си — и довиждане.

Професорът доближи наклонената стена и хващайки се за корените на растенията, се заизкачва нагоре.

Децата ловко като маймунчета се закатериха след него.

Бавно, стъпка след стъпка, те се придвижваха по стената на кладенеца към големия кръгъл отвор, над който сияеше синьото небе. От време на време се поспираха, почиваха си и отново се катереха нагоре. Под краката им се отронваха камъни и с грохот падаха долу по дъното на гнездото на андрената.

Професорът пръв се изкачи горе. Тук беше светло и горещо.

— Уф! — тежко въздъхна той. — Ама че стръмно!… Хайде, деца, защо изоставате?… Аз съм стар, а ви изпреварих.

Той се надвеси над тъмния кладенец и протегна надолу ръка.

— Дайте да ви помогна.

Но Карик не успя да се хване за ръката му. Иван Гермогенович изведнъж подскочи като гумена топка. Високо над кладенеца се мярнаха петите му и той изчезна.

Карик ужасен се притисна до стената.

— Ш-ш-шт!

— Какво има? — попита Валя.

— Клъвна го птица! — прошепна Карик. — Голяма — много голяма, с крила. Валя потрепери.

— Ти видя ли?

— Да, видях крилата… Огромни… Като платна на кораб!

Децата се спогледаха. Очите на Валя се наляха със сълзи.

Карик каза:

— Ще видиш, че ще се измъкне!

Валя тихо заплака.

— Моля ти си, не плачи! Ще се измъкне! — утешаваше Карик сестра си, като внимателно подаде главата си от кладенеца и високо извика:

— Иван Гермогенович!

Никакъв отговор.

Валя изтри сълзите си с юмрук и решително каза:

— Трябва да излезем оттук!

— Трябва! — съгласи се Карик.

Като си помагаха, децата излязоха от кладенеца. Те стояха навръх „Златният Везувий“. Недалеч от тях върху земята се търкаляше чувалчето на Иван Гермогенович с остатъка от пържените яйца и съдовете от черупката. Пред тях се простираше хълмиста жълта пустиня. Зад тях като зелено море шумяха тревните джунгли, през които се промъкваха цяла сутрин. Отляво и отдясно синееха езера, чиито брегове бяха обрасли с висока тръстикова гора. Но професора го нямаше.

— Иван Гермогенович, къде сте?! — завика Валя.

Тя се ослуша.

Никакъв отговор.

— Иван Гермогенович!

Но в отговор само вятърът печално прошумя над върха на планината и многогласното ехо се търкулна и замря някъде зад хълмовете.

— Хайде да викнем заедно! — предложи Карик.

Децата се хванаха за ръце.

— И-ван Гер-мо-ге-но-вич!

„О-о-в-и-ич!“ — отговори ехото и замлъкна.

От очите на Валя бликнаха сълзи. Тя закри лицето си с ръце и безутешно заплака.

В тоя миг над нея с вой премина някакъв вихър. Отхвърли я встрани и я търколи по огромните камъни.

Когато се изправи най-после на крака и се огледа, Карик го нямаше на върха. А нали той ей сега стоеше тук, до онзи кръгъл камък.

— Карик! — изплашено извика Валя. — Къде си, Карик? Защо ме плашиш?

От много високо, сякаш от облаците, някой отговори със слаб глас:

— Ва-ля-я!