Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (5)

Пета глава

В плен на паяка. Битка в подводния затвор. Растение скитник. Ужасно положение. Карик намира изход.

Карик отвори очи и изведнъж си спомни всичко. Спомни си как те с Валя летяха върху водното конче. Спомни си страшния хобот на водомерката, силните космати лапи на паяка. Наоколо беше тъмно и миришеше на влага. Някъде долу, под краката му, тихо плискаше вода. До него някой много, много тихо дишаше. Карик лежеше изпънат, но никак не можеше да разбере върху какво. Главата му бучеше, ръцете и краката му бяха изтръпнали. Той заохка и веднага чу изплашения глас на Валя:

— Тихо! Той е тука!

Карик се обърна и главите им се чукнаха. Валя тихо извика. Карик опита да се отдръпне, но не можа: някой беше омотал него и Валя от главата до петите с дебели въжета и здраво ги беше превързал един към друг.

Карик се дръпна по-силно, но от това той и Валя само започнаха да се люлеят като в люлка.

— Тихо! — пошепна Валя. — Тихо, моля ти се! Той е долу.

— Паякът ли?

— Да… Той сега правеше нещо там… аз чух…

— Страх ли те е?

— Много. А тебе?

— И мене ме е страх, само недей плака. Първо ще опитаме някак да се освободим.

Карик промуши глава през мрежата от въжета и се огледа. Долу чернееше вода, от която се издигаха тъмни гладки стени, таванът над главите им беше наклонен. Децата висяха във въздуха, в средата на дупката.

— Разбираш ли — прошепна Карик, — той ни закачил. Закачил ни е за тавана.

— Аха — кимна Валя, — закачил ни е, това отдавна разбрах.

— Защо ли?

— И аз мисля: защо?

— И нищо ли не измисли?

— Не.

Карик с мъка измъкна от паяжината отначало едната си ръка, а след това — другата.

— Какво правиш, Карик?

— Тихо! Мълчи!

Като се мъчеше да не диша, Карик напълно освободи главата си и погледна надолу. Точно под децата се въртеше паякът. Той неспокойно тичаше по водата покрай стените на своето жилище, от време на време се спираше и като че ли се вслушваше в нещо.

Отгоре, от тавана, се откъсваха водни кълба капки и звънко падаха върху повърхността на черната вода. Към тавана излитаха водни фонтани.

До слуха на Карик достигна глух шум. Някъде съвсем близко, като че ли зад стената — или чукаха, или стържеха. Като че ли там ходеше някакъв човек и опипваше стената, търсейки врата.

Очевидно този шум безпокоеше паяка. Той ту отиваше до стената и там чакаше нещо, ту, мърдайки дългите си лапи, отстъпваше встрани.

— Чуваш ли? — тихо каза Валя. — Някой шуми зад стената.

— Да, да — прошепна Карик, — чувам. Шумът ставаше все по-силен и по-силен.

Като че удряха стената с меки, но тежки юмруци.

— Някой се промъква насам! — прошепна Валя. В същата минута стените на тази подводна къща се затресоха така силно, че децата подскочиха нагоре със своята люлка от паяжина. Люлката се удари в стената и се залюля като махало на часовник.

— Гледай паяка, паяка погледни! — зашепна Валя.

Паякът беше изскочил в средата на дупката, неспокойно пристъпваше от крак на крак, вперил всичките си очи в стената на своя дом.

Изведнъж стената се пропука. Във водата се посипаха парчета, които приличаха на мазилка. В пукнатината се показаха големи космати лапи. Лапите разтърсиха силно стената. Подводният дом се затресе и залюля. Люлката с децата започна да се удря ту в едната, ту в другата стена. Стената се събори.

С шум и плясък в подводния дом нахълта дебел паяк. Те си приличаха като две капки вода със стопанина на подводната къща. Паякът подгъна коленчатите си крака, като че ли се приготви за скок и бавно, бавно започна да се придвижва напред.

Стопанинът на подводния дом размаха пипала. Паяците се гледаха очаквателно.

След това стопанинът вдигна високо над главата пипалата си и се нахвърли стремително върху неканения гост. В тъмнината започна жестока борба. Пипалата свиреха във въздуха, пляскаха по водата. Към тавана хвърчаха пръски и скоро стените се покриха с трептящи, капки вода.

Битката на паяците така раздрусваше подводния дом, че стените се тресяха, таванът се клатеше, а водата долу кипеше като в котел. От силните удари люлката отново се залюля и с всеки нов удар излиташе все по-нагоре и по-нагоре и все по-често се удряше ту в едната, ту в другата стена. Пред очите на Карик и Валя като на кино пробягваха стени, таван, паяци, вода и отново стени, таван, вода.

Паяците се сражаваха мълчешката. Те се оплитаха с мощните си пипала, клатеха се като борците в цирка, след това отскачаха един от друг, напрегнато се гледаха със свирепите си очи и пак като по команда се хвърляха в бой и водата отново започваше да клокочи и да се пени, а стените на подводния дом се тресяха от силните тласъци като при земетресение. Децата наблюдаваха битката на страшните паяци, без да смеят дори да дишат.

— Ой, Карик — изведнъж захленчи Валя, — къде попаднахме? Никой няма да научи нищо за нас… нито мама… никой, никой…

— Тихо де! — изхриптя Карик. — Бърбориш, а сега трябва да се бяга… да се освободим някак си. Мълчи, моля ти се, струва ми се, че ей сега ще успея да си освободя крака.

От силните удари и сътресението въжетата на паяжината се разхлабиха. Помагайки си, децата успяха, макар и с големи усилия, най-после да се изтръгнат от въжената люлка. Ръцете на Карик и Валя бяха свободни, но какво да правят, ако паяците ги нападнат? Да се сражават с такива чудовища нямаха сили. Нямаше къде да бягат, нямаше и къде да се скрият.

— Нищо, нищо, Валя! Не се бой! — прошепна Карик с треперещи устни. — Ще се измъкнем някак си. Само, моля ти се, не плачи!

— Аз вече не плача! — изхълца тихо Валя и незабелязано от Карик бързо изтри очите си с ръка.

Като поглеждаше към паяците, Карик внимателно изпълзя от въжената люлка, протегна ръка към дебелото въже, което висеше от тавана, и се изправи, уловен за него.

Долу беше тихо. Протегнал шия, Карик разглеждаше паяците и си бърбореше нещо под носа. В тази минута той приличаше на съдия на ринга, който стои над падналия на земята боксьор и брои:

— Едно, две, три… пет… седем… девет! Ако събореният на земята боксьор не може да стане, след като съдията е изрекъл девет, значи боксьорът се счита победен. А Карик броеше все по-високо и по-високо.

— Сто и едно, сто и две, сто и три, сто и четири… Ура! — изведнъж завика той. — И двамата са готови! Гледай, Валя, те не мърдат! Ставай! Нали ти казах, не трябва да плачеш. Сега остава само по-бърже да се измъкнем оттука.

Валя стана и се изправи до брат си.

— Да — въздъхна тя и се огледа. — А как да се измъкнем оттука, знаеш ли?

— Лесна работа! — уверено каза Карик. — Непременно трябва да има някакъв вход и изход!

— А може и да няма!

— Браво! — усмихна се Карик. — А как, мислиш, ни домъкна дотук паякът? Трябва да търсим изхода! Трябва да има изход! Гледай внимателно!

Децата се наведоха, но Валя не видя нищо друго освен паяците и не беше чудно, защото тя гледаше само тях и не можеше да повярва, че те са загинали в горещата битка.

Безжизнените тела на паяците се полюшваха върху тъмната вода. Вълните ги изтласкаха към продънената стена и те лежаха един до друг, без да си обръщат внимание. В подводния дом настъпи такава тишина, че се чуваше тихият плясък на водата и шумът от капките, които падаха от опръсканите стени и тавана на подводния дом.

— Умряха! — радостно извика Карик.

Той се наведе, протегна шия и плю първо върху единия, сетне върху другия паяк. Паяците не помръднаха. Децата се спогледаха: дали са умрели или не са? Карик извика:

— Ехе-е-ей!

Паяците плаваха като надути с въздух кожени възглавници.

— Умрели са! — вече съвсем уверено каза Карик, измери с очи разстоянието до водата и пусна ръката си от въжето. Във въздуха се размятаха ръце и крака и Карик като камък цопна във водата.

— Карик, луд ли си! — завика Валя и гледаше с тревога фонтана от пръски, който се издигна над водата.

Главата на Карик изскочи на повърхността, той се огледа встрани и заплува към паяците.

— Карик! — запищя Валя. — Върни се! Те още дишат!

Без да обръща внимание на виковете й, Карик доплува до единия паяк, вдигна ръката си над водата и силно го удари по корема. Коремът на паяка избумтя като барабан. Карик бързо отплува от него, но го погледна, върна се обратно и го ритна по главата. Паякът не се помръдна. Тогава Карик се изкачи върху тялото му като върху сал и се изправи.

— Скачай! — извика Карик и махна на Валя с ръка.

— Не! — поклати глава Валя. — Много е високо!

— Да не мислиш завинаги да останеш там? Все някога ще трябва да скочиш. Хайде! Скачай! Валя въздъхна тежко.

— Скачай по-бързо, защото може да дойдат и други паяци, тогава ще стане още по-лошо. Валя затвори очи, пусна ръцете си и с писък полетя надолу. Дъжд от пръски обля Карик. Вълните залюляха паяците. Валя изскочи над водата, като пухтеше и дишаше тежко.

— Покатери се тука! — извика Карик, като барабанеше с краката си върху издутия тумбак на паяка. — Не се страхувай! Дай ръка!

Разтреперана и бледа, Валя доплува до страшното тяло, напипа с ръце дебелия космат корем на паяка, но изведнъж отдръпна ръката си и уплашено извика:

— Мъ-ър-да-а!

— Лъжеш! Нищо не мърда — разсърди се Карик. — Хайде по-бързо!

Най-после след дълги увещания Валя се хвана за ръката на Карик и той я издърпа върху страшния плаващ остров.

Паякът не мърдаше. Нямаше нищо страшно. Валя приклекна и започна да изстисква мокрите си коси. Карик се изправи и внимателно заразглежда мрачната дупка на паяка.

— Трябва да се махнем оттука — въздъхна Валя. — Къде ли е вратата?

— Ето я! — и Карик посочи черната пукнатина в стената.

Пляскайки с ръце над главата си, той скочи във водата и бърже заплува към пропуканата стена. Валя неспокойно го следеше, а когато той се скри в тъмнината, завика:

— Е? Какво има там?

Карик не отговаряше.

Валя погледна под краката си и побледня. Стори й се, че паякът се размърда.

— Ка-ари-ик! — завика тя.

Гласът й се търкулна под сводовете и замря.

— Ка-а-ри-ик! — извика Валя още по-силно. Тя вече се приготви да скочи във водата и да заплува към брат си, но в същия миг Карик се показа от тъмната цепнатина.

— Защо викаш? — каза сърдито той.

Като го видя жив и здрав, Валя се успокои. Тя му протегна ръка и му помогна да се изкачи върху паяка, после го попита:

— Какво видя там? Има ли врата?

— Не. Същата дупка като нашата — отговори Карик, като свиваше рамене.

— А там има ли някой?

— Никой!

Карик седна, сви колене под брадичката си, прегърна ги с ръце и се замисли.

— И врата ли няма?

— Няма!

— Ами ако вземем и се гмурнем под стената?

— Под стената ли?

Карик се наведе и започна да оглежда тъмната вода. Под водата се виждаше черното тинесто дъно на езерото. Сребърните нишки на паяжината се издигаха от черната тиня към самите краища на подводната камбана, придържайки я, и не й даваха да изплува.

— Трябва да се гмурнем под стената! — повтори Валя.

— А това виждаш ли го?

И Карик посочи с ръка опънатите под водата мрежи, които охраняваха входа и изхода в подводния затвор. Не! Страшно е да се гмурнат.

— Все пак трябва да има врата! — каза Карик. — Нали някак сме влезли тука.

Валя измуча нещо. Карик се обърна към сестра си и бързо я дръпна за ръката.

— Валя, какво ти е?

Тя стоеше бледа, с широко отворена уста, хванала с ръце гърлото си.

— Задушно е — тихо каза тя, — не ми… достига въздух…

— Сега, сега! — смутено измърмори Карик. Не знаеше с какво да помогне на сестра си, макар че и в неговите гърди нещо напираше и разпъваше до болка ребрата му. Главата му шумеше, сърцето му биеше често-често, като че ли Карик се изкачваше към висок стръмен връх. Влажният тежък въздух влизаше в дробовете му като гореща пара и само му пречеше да диша. Трябваше да се измисли нещо.

— Не бой се! — каза Карик и докосна ръката на Валя. — Все някак ще се измъкнем!

И отново, за стотен път, започна да оглежда подводния затвор. Виеше му се свят.

Той се наведе, взе с шепите си вода, плисна лицето си и изведнъж ръката му увисна във въздуха. По черното тинесто дъно видя огромни зелени яйца, разцепени в единия край. Едно яйце се помръдна, бавно се откъсна от тинята, чукна се в ръба на подводния дом и изплува някъде нагоре. Също така изплува и изчезна и второ яйце.

Карик протегна ръка към Валя.

— Водянка! Виждаш ли? — каза той с треперещ глас.

Карик не се излъга: това бяха пъпките на водянката. В големия свят той често беше виждал пъпките на водянката и сега ги позна без особен труд. Заедно с други млади природоизпитатели той беше събирал тези пъпки за училищния кръжок по естествознание и дори беше написал веднъж бележка в „Пионерская правда“ за това чудно растение.

Водянката е скитащо растение, което пътешества през цялото лято по реките и езерата, гонено от вятъра от бряг към бряг. Корените му приличат на мустачките на горската ягода. С тях растението се храни направо от водата. Към края на лятото върху мустачките се появяват млади кълнове. Те изскачат на повърхността на водата и разпускат листа, прилични на сърца, каквито рисуват по картинките.

През зимата водянката замръзва в леда и загива. Но преди това тя успява да пръсне по дъното на реката своите чудни пъпки.

През цялата зима зелените яйца лежат на дъното. Щом настъпят топлите дни, те се издигат и една след друга изплуват на повърхността и там се превръщат в плаващи растения.

Ето тези пъпки на водянката видя Карик.

Той хвана Валя за ръка и бързо заговори:

— Слушай! Те изскачат като тапи… Трябва да се гмурнем и да се хванем за една от тях. Сами ще ни изнесат нагоре…

— А паяжината? Гледай колко въжета има под водата.

— Все едно, трябва да опитаме… Гмуркай се бърже!

Точно в тоя миг на дъното се размърда гигантско зелено яйце. Нямаше за кога да се бавят. Пъпката се отдели от черната тиня и започна да се издига.

— Гмуркай се! — извика Карик.

Валя събра всичките си сили, дълбоко пое въздух, отблъсна се от паяка и изчезна под водата. Карик видя как тя се гмурна под стената, хвана се с две ръце за дебелата пъпка на водянката и заедно с нея излетя нагоре.

След сестра си се гмурна и той. Отвори очи под водата и стигна до една зелена торпила. Тя се размърда, Карик обгърна с ръце и крака дебелото хлъзгаво тяло и тозчас се завъртя като пумпал. Пъпката на водянката се преобърна няколко пъти и изведнъж, порейки водата, се понесе стремително нагоре.

Навярно дълго време водянката трябваше да цепи водата, защото Карик започна да се задушава. Още малко и сърцето му щеше да се пръсне от недостиг на въздух, но за щастие в същия миг той излетя като тапа върху повърхността. В лицето го удариха горещите слънчеви лъчи. Заслепен от ярката светлина, Карик пляскаше във водата и дишаше. Дишаше леко, с пълни гърди. До него плаваше Валя и също жадно поемаше свежия чист въздух.

— Ей, Валя — засмя се Карик, — жива ли си? Дишаш ли?

— Дишам!

— Най-важното е да не се боиш от нищо — радостно каза той, — да не се отчайваш, да не хленчиш и плачеш. Щом успяхме да се измъкнем от такъв страшен паяк, значи ще успеем да стигнем и до вкъщи.

Бедните деца, те дори не подозираха какво им предстоеше да преживеят в този непознат свят и колко още опасности щяха да срещнат по пътя си за в къщи.