Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (4)

Четвърта глава

Професор Енотов се отправя в чудния свят. Тайната на обикновената паяжина. Първи лов. Броня и копие. Капан. Иван Гермогенович в опасност

На върха на зеления хълм стоеше професор Енотов. Белите му панталони бяха изцапани със смола и глина. Връзката му се беше изкривила встрани. Смачканата му шапка беше килната назад и откриваше червеното му потно чело. Из гъстата брада на професора стърчаха сухи клечки.

В едната си ръка Иван Гермогенович държеше мъничко сандъче. В другата — дълъг тънък прът. На единия край на този прът беше завързана червена кърпа. Тя се развяваше на вятъра като знаме.

— Уф! — изпъшка професорът и се огледа наоколо. — Тука трябва да е…

Долу, в подножието на зеления хълм, блестеше на слънцето тихо, сънно езеро. Върху неподвижната синя вода едва се поклащаха водни лилии. Между камъша пляскаше риба.

Професорът постави на земята сандъчето, а до него заби пръта.

— Добре, да започнем — въздъхна Иван Гермогенович, свали шапката от главата си и започна да скубе трева с двете си ръце.

Като наскуба цял наръч, той внимателно покри с тревата сандъчето, след това отиде до пръта, заби го по-дълбоко, подръпна го, поклати го наляво и надясно. Прътът беше забит здраво.

— Отлично! — каза Иван Гермогенович. Пъхна ръка в джоба си и извади оттам мъничко тумбесто шишенце. Сребърни мехурчета се издигаха от дъното и се пукаха. Иван Гермогенович се съблече, остави дрехите си върху тревата и взе шишенцето със сребристата течност.

— Мисля, че това е напълно достатъчно! — каза той.

Огледа всичко наоколо, въздъхна тъжно и изпи наведнъж онова, което беше в стъкълцето.

— Сега всичко е наред! — промърмори професорът и хвърли празното шишенце в езерото.

Известно време Иван Гермогенович стоя, без да мръдне, и замислено гледаше широките кръгове, които бягаха един след друг по вадата; след това погледна ръцете си, направи крачка към реката и… като че ли се стопи.

Там, където току-що стоеше голям човек, сега самотно стърчеше дългият прът с червеното знаменце, а долу върху тревата се търкаляха смачкани дрехи, обувки и раирани чорапи.

* * *

Какво стана с професора?

След като изпи течността, той постоя прав, пристъпвайки от крак на крак. И изведнъж всичко наоколо започна да се променя по един странен начин. Тревата с учудваща бързина се заиздига нагоре. Всяка тревичка растеше, уголемяваше се, ставаше все по-дебела и по-висока.

Не мина и минута, и около Иван Гермогенович зашумя гъста гора. Зелени блестящи стебла обкръжиха професора от всички страни. Всяко дърво приличаше на гигантски бамбук. Високо над върховете на дърветата тихо се полюшваха огромните чаши на червени, жълти и сини цветове и посипваха гората със златист прах, който силно и опияняващо миришеше.

— Така, така — каза Иван Гермогенович и потри ръце. — Така си и знаех. Разбира се, тази гора от трева напомня тропиците.

В тази чудна гора нямаше мрак и тишина, както в старите борови гори. Не приличаше тази гора и на брезова горичка, където листата шумят и трептят непрестанно.

Не, това беше друга, особена гора. Тя цялата светеше — слънчева и зелена. Голите блестящи стебла покриваха хълмове и падини. В гората сияеха сини езера и тихо ромоляха рекички. Понякога странни шумове нарушаваха тишината. Като че ли някъде съвсем наблизо внимателно се прокрадваха някакви непознати зверове.

Трудно беше да се върви. Остри листа драскаха тялото му. Иван Гермогенович непрекъснато пропадаше в ями. Слънцето приличаше и на него му се струваше, като че ли се разхожда в пещ. Земята тука приличаше на бойно поле, изровено от артилерийски снаряди. Тук-там в гъстите шубраци висяха лепкави мрежи и той трябваше да заобикаля много внимателно тези капани.

— Паешка работа! — мърмореше Иван Гермогенович и си пробиваше път през храсталаците.

Понякога Иван Гермогенович се спираше и любопитно разглеждаше изкусната работа на горския тъкач. Особено внимателно професорът се взираше в многобройните възелчета, пръснати по цялата паяжина.

На Иван Гермогенович, разбира се, му беше известно, че не мрежата лови насекомите, а тия именно мънички лепкави възелчета. Към тях като към прясно лепило прилепват крилата и крачетата на насекомите и тогава те стават плячка на паяка.

Всичко това професорът знаеше отдавна, но едно е да знаеш, а друго — да го видиш със собствените си очи.

Мина почти цял час, а Иван Гермогенович съвсем забрави къде се намира и защо е тук. Струваше му се, че седи в кабинета си, наведен над микроскопа, и пред него един след друг минават неговите стари познати.

Но какво е микроскопът!? Нима през стъклото на микроскопа можеш да видиш изведнъж целия паяк? Разбира се — не. През микроскопа можеш да разгледаш или само окото на паяка, или крайчеца на неговия крак, или нокътчето му, което прилича на гребен, или възелчето от паяжината. А тук пред професора стоеше целият паяк — огромен като бик, и можеха наведнъж да се видят осемте му очи, двата му чифта челюсти, осемте му крака с ноктите гребенчета и издутият му мек корем.

Но най-много се радваше Иван Гермогенович, че паякът е жив и е излязъл на лов. Под микроскопа — дори под най-съвършения микроскоп, не можеше да се види как паякът лови своята жертва. А сега професорът можеше съвсем отблизо да наблюдава всичко това.

Паякът дебнеше. Огромният свиреп хищник се беше притаил до разпънатите мрежи. Точно към него водеше сигналната нишка. Той стоеше като рибар на брега и чакаше. Ето, ще се дръпне конецът — и тогава той ще се нахвърли върху своята жертва, ще впие отровните си нокти, ще я убие и ще изпие кръвта й.

Професорът гледаше опънатата мрежа и беше забравил всичко наоколо. Изведнъж във въздуха, тъкмо над главата му, нещо избръмча и като снаряд с вой се вряза в мрежата. Мрежата затрепера, заподскача.

— Аха! — извика Иван Гермогенович. — Една се хвана!

В мрежата се удряше, извиваше и подскачаше огромно крилато животно.

То беше по-голямо от паяка, във всеки случай по-дълго от него. Прозрачните му, покрити с жилки крила се извиваха като дъги, мъчейки се да се отскубнат от лепкавите възелчета на паяжината, но да се измъкнеш от мрежата не беше толкова просто.

„Оса! Да, разбира се. Оса!“ — реши Иван Гермогенович.

Той се приближи до мрежата и покашляйки, стоеше тихо и наблюдаваше борбата между паяка и осата.

Паякът, опрял се на гребенчетата на краката си, бързо запълзя по паяжината. Той обиколи около осата веднъж, втори път и започна внимателно да се присламчва към нея изотзад.

Осата насочи острото си жило. Паякът отскочи назад и отново започна да се върти около нея. Но щом само се приближеше, осата извиваше своя пръстеновиден корем и заплашително протягаше напред гладкото си остро жило.

Паякът се опита да я нападне отзад, отстрани, но всеки път го посрещаше извиващото се като шпага жило на осата.

— Любопитно, много любопитно! — бърбореше професорът и наблюдаваше борбата между осата и паяка.

Най-после след дълги безплодни опити паякът беше принуден да се откаже от борбата си с тази опасна жертва.

Като описваше широки кръгове, той бързо затича по паяжината си — тя се разклати и осата заподскача като в люлка. Осата се забъхта още по-силно.

Паякът тичаше около нея и бързо късаше нишка след нишка. Най-после осата падна на ръба на дълбок дол и увлече със себе си и паяжината. Тя се бъхтеше безпомощно, все повече се оплиташе в паяжината, докато се търкулна надолу по стръмния склон; след нея се посипаха буци пръст и камъни.

— Аха! Аха! Прекрасно! — зарадва се Иван Гермогенович. — Точно това ми трябва.

Той изтича до дола и погледна надолу. На дъното се извиваше и гърчеше, омотана в мрежата, огромната оса. Тя извиваше шареното си туловище, търкаляше се по земята, мъчеше се да се освободи, но паяжината все по-плътно омотаваше крилете, краката и главата й.

Професорът затича по ръба на дола, като поглеждаше под краката си. Накрая той намери това, което търсеше — голям камък с остри краища. Да го вдигне професорът не би се наел. Скалата беше няколко пъти по-голяма от него. Но за щастие тя висеше на ръба на дола. Трябваше само да я разклати, да я бутне и тя сама щеше да падне долу на дъното.

Професорът опря краката си в земята и започна да клати канарата. Това беше трудна работа. Канарата се размърда, заклати се като гнил зъб, но все пак не искаше да падне. Професорът пъшкаше като локомотив.

— Лъжеш! Лъжеш! — мърмореше той и натискаше с рамото си скалата. — Клатиш се, значи ще паднеш.

Само преди час и половина Иван Гермогенович можеше да събори това камъче с едно щракане на пръста си, но сега не беше така просто. Професорът се зачерви, задъха се. Лицето му се покри с пот.

— Да си починем малко — каза Иван Гермогенович, като дишаше тежко, и изтри с длан потното си лице.

Той поседна върху камъка. Почти над главата му паякът тъчеше и приготвяше нова мрежа. Върху корема на паяка Иван Гермогенович видя четири издути като мехчета с вино хълмчета.

— Паякови брадавици! — си спомни професорът.

Но сега би било смешно да се наричат тия чувалчета брадавици. Всяка от тях беше много по-голяма от главата на професора. Иван Гермогенович виждаше без микроскоп стотици дупчици по тези брадавици — от тях изтичаха капчици лепкава течност. Те се изтегляха като нишки, проточваха се след паяка и веднага се усукваха на дебели въжета с блестящи лепкави възелчета.

За няколко минути паякът закърпи разкъсаната мрежа, веднага прехвърли към нея сигнална нишка и се скри, хванал единия й край в потайно ъгълче.

— А аз какво правя? — разсърди се Иван Гермогенович.

Скочи на крака, събра всичките си сили и опря рамо в скалата.

— Хайде, хоп! Блъсна я веднъж.

— Хайде, хоп! Хайде, хоп! Блъсна я още веднъж.

Канарата се разклати, надвеси се над пропастта, като че ли в размисъл, и изведнъж с гръм и трясък се затъркаля надолу, като повдигаше облаци прах след себе си. Когато прахът се разсея, Иван Гермогенович завика радостно:

— Ура-а-а!

Канарата лежеше на дъното на пропастта. Под канарата се извиваше, като движеше конвулсивно крака, смазаната оса. Нейното дълго, нашарено коремче се свиваше и разпускаше като мях на хармоника.

— Отлично! Много добре! — каза Иван Гермогенович и потри ръце.

Без да мисли дълго, той спусна краката си надолу и като се хващаше с ръце за корени и камъни, започна внимателно да се смъква към дъното на пропастта. Когато стигна до осата, тя вече не мърдаше.

Професорът я побутна с крак, попипа я с ръка — тя не шавна.

— Така — каза Иван Гермогенович и свирейки си с уста нещо неразбрано, спокойно се залови за работа.

Той работи цял час, докато успя да измъкне от тялото на осата нейното дълго, прилично на копие жило.

— Прекрасно оръжие! — каза Иван Гермогенович, като изтриваше с ръка копието жило.

С такова копие в ръце вече не беше страшно да броди в тия тревни джунгли и да търси Карик и Валя. Ако го нападнеха, можеше не само да се отбранява, но и сам да нападне тези, които биха помислили да го изядат.

Сега трябваше да се погрижи за облеклото си. Все пак професорът не искаше да пътешества из гората гол.

Като си служеше ловко с острото копие, Иван Гермогенович сряза паяжините, в които се беше заплела осата, очисти ги внимателно от лепкавите възелчета и ги намота около себе си. Меките копринени нишки плътно обвиха тялото му. Костюмът, разбира се, не беше много хубав, но затова пък — здрав.

„Аз съм в него като в броня!“ — помисли си Иван Гермогенович и с удоволствие се огледа от главата до петите.

После преметна копието на рамо и бодро тръгна напред, като заобикаляше големите ями и прескачаше траповете и вадите.

Иван Гермогенович избираше отде да мине, често се поспираше, дълго стоеше на едно място и се вслушваше в шума на гората; понякога се скриваше зад грамадните зелени стволове, откъдето предпазливо поглеждаше наоколо. Тази предпазливост не беше излишна. Тревните джунгли гъмжаха от чудовищни животни.

Като тенекиени листове дрънчаха над главата на Иван Гермогенович водните кончета, които сега приличаха повече на гигантски самолети, отколкото на обикновени насекоми. Над върховете на тревите прелитаха зелени, големи колкото автобуси щурци. Разтваряйки с огромните си тела гъсталака на джунглата, пълзяха шарени гъсеници. Те бяха толкова големи и вдигаха такъв шум, та на професора му се струваше, че покрай него минават направо по земята дълги и тежки товарни влакове.

От време на време бързо, като трополяха с крака и навеждаха ниско до земята дългите си тела, притичваха стоножки. Кой да е крак на тези животинки можеше да сплеска професора и да го натъпче в земята.

Да се сражава с всички животни от тревната джунгла беше, разбира се, съвсем глупаво. Освен това Иван Гермогенович нямаше нито време, нито желание.

Той се промъкваше към езерото, което се синееше между стъблата, като минаваше от дърво към дърво. От време на време се спираше, за да разгледа по-добре някое дърво или огромно като великанска камбана цвете. Иван Гермогенович знаеше великолепно названията на всички цветя; когато беше обикновен голям човек, той без труд можеше да каже как се казва всяко от тях, но сега той не би могъл да назове с увереност нито едно.

Те бяха толкова големи, че много от тях професорът съвсем не можеше да познае и това го забавляваше много.

— Ето това например — въздишаше Иван Гермогенович, разглеждайки синя, прилична на щъркелово гнездо топка, — как се казваше това цвете?

Но кой можеше да отговори сега на въпроса на професора? Над върховете на гората тихо се поклащаха розови камбанки, грамадни жълти звезди, червени топки, лилави кошнички. От топките, като бодлите на таралеж, на всички страни стърчаха моравочервени тръбички.

— Какво ли е пък това? — заинтересува се Иван Гермогенович и като се удари по челото, извика през смях: — Детелина! Най-обикновена детелина!

До цветовете на детелината се люлееха във въздуха, трепереха и подскачаха лилави камбанки. Те светеха на слънцето и земята под тях също беше лилава.

— А-а, вас ви познавам! — весело каза професорът. — За вас дори и стихове са написани.

И запя с пълен глас:

Рой звънчета разлюлени —

трепкат степните цветя…

И поглеждат все към мене

над зелените листа.

— Можете да ме гледате колкото си искате — засмя се Иван Гермогенович, — но ако такова цвете се откъсне и падне върху главата ми, едва ли ще остана жив.

Иван Гермогенович се промъкваше през гъстите тревни джунгли и с любопитство оглеждаше новия непознат свят.

Скоро пред очите му се откри необятна водна шир. Водата блестеше на слънцето като огромно огледало.

— Тука трябва да е! — каза замислен Иван Гермогенович.

Той излезе на края на тревната гора. Дълга тясна вада, пълна догоре с кафява вода, пресичаше пътя му. Иван Гермогенович се засили и прескочи леко вадата, но в същия миг почувства, че земята под краката му се движи и пропада. Професорът извика и размахвайки крака във въздуха, полетя надолу в някаква тъмна дупка. Като падна на дъното, Иван Гермогенович бързо скочи и се огледа.

Над главата му синееше далечното небе. Слаба светлина осветяваше черните стени на дупката, гъсто оплетени от корени. Право пред себе си Иван Гермогенович забеляза вход в черен тунел. Професорът се наведе. От тунела лъхаше влага и хлад.

— Така — каза Иван Гермогенович.

Той се отдалечи от тунела и започна да се катери по отвесната стена на дупката, като се крепеше с ръце и крака за корените. Почти беше стигнал до края; оставаше само да протегне ръка и слънцето отново щеше да заблести над главата му, но в тая минута видя точно пред себе си безобразната муцуна на някакво чудовище.

— Извинете — вежливо каза професорът, скри главата си между раменете и веднага скочи обратно в дупката.

Чудовището размърда огромните си лапи, обърна се към професора и очите им се срещнаха. „Бръмбар — едва не извика Иван Гермогенович, — торен бръмбар!“

Бръмбарът мъкнеше към дупката огромна сива круша, която май не би се събрала дори в най-голямата стая, ако целият наш свят изведнъж се беше смалил така, както Иван Гермогенович.

Побутвайки крушата, бръмбарът я изтласка до ръба на дупката и преди професорът да успее да си спомни латинското название на бръмбара, огромната круша запуши дупката и скри небето. В дупката стана тъмно.

Изплашеният професор бърже се изкатери по стената и с всички сили започна да бута крушата с рамото и главата си. Мъчеше се да отвори входа на подземието, но напразно. Той натисна още по-силно, но в същото време и торният бръмбар натисна крушата отгоре с такава сила, че тя запуши дупката, както тапата запушва бутилка.

Силният тласък събори професора. Върху главата му се посипа пръст, остър камък го удари по гърдите.

— Така-а-а… — изпъшка професорът.

Потърквайки ударените си гърди, той се опита да стане и изведнъж почувства, че не е сам в тази тъмна дупка. Професорът бързо се огледа. Зад гърба му нещо мърдаше, бавно и внимателно се промъкваше към него.

Иван Гермогенович пошари с ръце около себе си. Пръстите му напипаха копието. Той го стисна здраво и скачайки на крака, се притисна до стената.

„Тцз-а-анк!“ — щракна нещо досам него.

Професорът чу задъхано дишане. Той размаха пред себе си копието и прегракнало завика:

— Кой е? Кой е там?