Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (16)

Шестнадесета глава

Битката с мухите. Необикновените платна. Очи върху краката. Дървеница свири на цигулка. Яздене на земна пчела

Бум! Бум!

Децата скочиха от своите измачкани, разбъркани постели. Търкайки очи, те изплашено се огледаха.

— Карик, какво е това?

— Не знам.

— Може би стрелят нашите батареи?

В пещерата, както преди, мъждукаше синя светлина. Тъмните сводове висяха ниско над главите. В ъгъла до стената стояха наредени дебелите бели бъчви.

„Бум! Бум! Бум!“ — трещяха взривове зад стената.

Иван Гермогенович се надигна от постелята си, прозя се и като търкаше сънливите си очи с юмруци, промърмори:

— Аха!… Действат… Моята артилерия работи…

Иван Гермогенович, а след него и децата отидоха до барикадата, която преграждаше входа.

През пролуките между камъните се промъкваше утринната светлина. Площадката пред пещерата искреше ослепително на слънцето с жълтия си пясък. Локвата от разлетия мед блестеше като разтопено злато. Встрани се търкаляше преобърнатата бяла бъчва.

Пътешествениците премижаха от ярката светлина.

— Хубав ще бъде денят! — каза професорът, като гледаше чистото, като че ли измито синьо небе.

— Ама и колко мухи ще има! — въздъхна Валя. — Много повече, отколкото вчера.

— Не се тревожи — успокои я Иван Гермогенович и като потри весело ръце, каза: — Скоро ще станат по-малко. Значително по-малко… И въобще сега те вече не са страшни за нас!

— Защо?

— Нима не чуваш как се пръскат моите бомби? — с учудване запита Иван Гермогенович.

— Чувам — каза Валя, — но мухите май никак не се страхуват от вашите бомби. Виждам как вашите бомби се пръскат сред мухите, а те пет пари не дават.

— Почакай малко! — спокойно поглади брадата си Иван Гермогенович. — Не бързай! От моите бомби мухите не загиват веднага. След като парче от моята бомба попадне в мухата, тя продължава да пълзи още пет-шест часа и след това започва много интересно да умира… Любопитно е да се погледа.

— Тези мухи ранени ли са вече?

— Положително — с увереност отговори Иван Гермогенович. — Ако не се лъжа, обстрелът е започнал още от разсъмване.

Валя измъкна от барикадата един камък, прилепи се към образувалата се амбразура и започна да разглежда площадката.

По камъните се разхождаха огромни мъхнати мухи. Те се приближаваха до медената локва, потапяха хоботите си в меда, блъскаха се една друга. Една от тях, дебела, с бял корем, кацна върху катурнатата бъчва. Бъчвата се наклони. Мухата изплашено хвръкна и закръжи над бъчвата, разглеждайки я с огромните си изпъкнали очи. След това внимателно се спусна и кацна до нея.

Изведнъж тя се надигна и се закандилка като пияна. Краката й се подкосиха. Тя падна върху земята, повлачи тежката си глава по пясъка и замря. Но разперените й криле все още леко потрепкваха.

— Една свърши! — завика Карик.

— Не, това още не е всичко! — каза Иван Гермогенович. — Почакайте и ще видите какво ще стане с нея.

След известно време професорът и децата отново се доближиха до барикадата. На площадката пред пещерата се търкаляха вече няколко мухи. Някои от тях бяха още живи и мърдаха, другите лежаха с разперени крила и забити в пясъка глави. Те бяха покрити с нещо бяло като скреж, а от корема на мухата, която лежеше до бъчвата, беше израснал дълъг тънък камшик, с кръгла шапка на края.

— Ами това какво е? — попита Валя. — Гледайте, прилича на гъба.

— Да, точно така. Това е гъбката емпуза. Изведнъж шапката на гъбката се откъсна и падна на земята.

— Новата емпуза узря! — каза Иван Гермогенович.

— Каква смешна дума — „емпуза“! — засмя се Валя.

— Мигар е смешна? А виж, на мен никога не ми се е виждала смешна… Аз отдавна имам работа с емпузата. Тя е мой стар познат. Гъба паразит… Една от най-полезните за човека гъби… Тя убива мухите… Ето тази нова емпуза, която току-що падна на земята, ще гръмне, щом до нея се приближи муха, и ще я посипе с шрапнели семена; семената ще поникнат, ще пораснат, ще убият мухата и ще изхвърлят нова бомба гъбка, за да погубят й други мухи.

— Ами ако мухите не се доближат?

— Тогава емпузата няма да гръмне.

— Ами ако се доближи не муха, а пчела — тогава емпузата ще гръмне ли?

— Не, няма да гръмне.

— Значи тези емпузи не стрелят по пчелите?

— Тези не. Но пчелите също имат своя гъбка паразит. Тя попада в питите им и ги разрушава. Разбира се, такива гъбки не са полезни, а наопаки, много, много вредни.

„Бум“ — тресна нещо на площадката.

Професорът подаде главата си и каза:

— Още пет мухи са готови! Скоро и те ще опънат крака.

И наистина много скоро цялата площадка се покри с телата на мъртви мухи. Пътят към езерото беше свободен.

* * *

Следобед Иван Гермогенович реши да отиде на брега на езерото да види своя славен „Карабус“. На място ли е? Не го ли е отнесъл вятърът? Не се ли е наклонил?

Иван Гермогенович събра цял куп паяжинни въжета, метна ги на рамо и като пъхна в колана си остър камък, тръгна към изхода.

— Хайде, Валя. Ще ми помогнеш, нали?

— Разбира се, че ще ви помогна, само…

— Само какво?…

— Само ако върху площадката няма нито една муха…

— Няма и няма да има — отговори Иван Гермогенович.

— Ами нови няма ли да долетят?

— В никакъв случай. А дори и да долетят, веднага ще загинат. Сега цялата площадка е минирана с емпузи.

Успокоена, Валя тръгна към изхода.

— Ами аз? — скочи от леглото си Карик.

— Ти лежи! Оздравявай! Ще успеем да се справим и без тебе.

— Без мене ли? — възмути се Карик. — А знаете ли вие на какво се вика гротмачта? Какво е това бизан? Ами кливер какво е? А шкоти? Ами брамсели?

— Хайде, хайде — усмихна се професорът, — гледай го ти какъв морски вълк!

— Не съм нито вълк, нито морски, но разбирам нещичко от кораби! — с гордост отговори Карик, който беше чул всички тези морски названия от един познат моряк.

Професорът махна с ръка.

— Е, щом е така, да вървим! Само че внимавай да не удариш болния си крак.

Пътешествениците излязоха от пещерата.

— Истинско бойно поле — каза Иван Гермогенович, като се промъкваше между мъртвите мухи.

Валя поглеждаше труповете накриво и внимателно ги заобикаляше. Макар мухите да бяха мъртви, все пак… по-добре е да си по-далеч от тях.

— Чакайте! — викна изведнъж Карик.

Професорът и Валя бързо се обърнаха.

Карик стоеше до една голяма муха, която лежеше с широко разперени криле.

— Какво има, Карик?

— Гледайте — отговори Карик и повдигна с двете си ръце прозрачното крило на мухата. — Платно. Разбирате ли ме?

— Разбирам. Естествено, разбирам! — зарадва се Иван Гермогенович.

Той се приближи до мухата и като размърда гърмящото й крило, каза:

— Чудесно платно ще стане! Ще се възползваме!

Измъкна от колана си острия камък, качи се върху мухата и със силен удар отсече крилото й. Крилото падна пред краката на Карик.

— Едно е малко — каза Карик, като го вдигна и заоглежда. — Това ще стигне само за кливер. А на нас са ни нужни платна и за гротмачтата.

— Добре, ще намерим и за гротмачтата — каза професорът.

И той ловко започна да отсича с острия камък гърмящите крила и да ги хвърля долу. Децата ги нареждаха накуп. Накрая Карик каза:

— Май стига толкова!

Те наредиха крилата едно връз друго, както се нарежда ламарина. Професорът завърза най-долното крило с въже, преметна въжето през рамо и помъкна тежкия си товар към брега.

— Ето виждате ли — весело говореше Карик, като придържаше крилата с ръце, — аз отлично знам какви платна са нужни. Щом видях тези крила, веднага разбрах за какво могат да ни послужат.

— Добре, добре! — усмихваше се Иван Гермогенович. — Ама че се хвалиш. Дръж по-добре крилата, иначе ще разпилееш половината по пътя.

С голям труд пътешествениците домъкнаха тежкия си товар до брега. В тихото пристанище се поклащаше техният славен „Карабус“. Извитият му нос се отразяваше в спокойната синя вода. Ниските му бордове бяха почти на равнището на водата. Около високата мачта бяха наредени белите бъчви с мед.

— Истински кораб — каза Карик, — само платна му липсват.

— Сега ще му сложим и платна! — отговори Иван Гермогенович.

Като пренесоха крилете на мухите върху кораба, пътешествениците се заловиха за работа.

Карик се изкачи на мачтата.

— Хайде, подайте ми крилата и въжета! — извика той отгоре.

Закипя работа. Професорът подаваше на Карик криле, а Карик ги привързваше към мачтата едно над друго и скоро цялата гротмачта се покри с прозрачни платна криле.

Крилете зашумяха на вятъра. Платната на „Карабус“ затрепериха. И изведнъж колът, на който беше вързан корабът, запука и се счупи.

— Олеле! — извика Валя.

Без да каже нито дума, Иван Гермогенович скочи във водата.

— Какво стана? — попита отгоре Карик.

Никой не му отговори.

Тогава той провря глава между крилете и видя професора, който стоеше до кръста във водата и целият почервенял от напрежение, теглеше кораба към брега.

— Отвърза ли се? — попита Карик.

— Не. Някоя оса е прегризала кола.

От учудване Карик се спусна от мачтата върху палубата.

— Оса ли? — попита той. — Да не е глупачка да яде дърво?

— Съвсем не е глупава — каза Иван Гермогенович, като намотаваше въжето около дебел пън. — Дървото осата не го яде, но то й е нужно, за да приготви от него хартия, а хартията пък й е нужна, за да си построи гнездо.

Валя от учудване ококори очи.

— Значи осите умеят да правят хартия?

— Да… те между впрочем са научили и човека да прави хартията от дървесина — отговори Иван Гермогенович и прочете на децата цяла лекция за осите, за дървесината и за много стари, отдавна забравени открития.

— Било е време — разказваше Иван Гермогенович, — когато хартията са я приготвяли само от парцали. Но шведският учен Яков-Християн Шефер, който е живял в осемнадесети век, изследвайки живота на насекомите, се научил от тях да прави хартия от дървесина. Разглеждайки веднъж гнездото на оси, той забелязал, че то е направено от материал, който напомнял бристолски картон. Той проследил тяхната работа и тогава Християн Шефер открил, че осите дъвчат парченца дървесина и приготвят от нея великолепна хартия.

Но на откритието му по онова време никой не обърнал внимание.

Минали още петдесет години. Друг учен, Келер, напомнил на хората за откритието на Шефер и им го напомнил тъкмо навреме. Имало голяма нужда от хартия, а парцалите не достигали. Опитали да правят хартия, както я правят осите — от дървесина… Първо нищо не излизало, но след това работата потръгнала. Оттогава почти всичката хартия се прави изключително от дървесина.

— Ох — каза Валя, след като изслуша лекцията. — Значи тук наблизо трябва да има оси. Хайде да се прибираме по-бързо в къщи.

— Да, наистина време е — съгласи се Иван Гермогенович.

Пътешествениците се върнаха в пещерата.

* * *

Сутринта, преди още да се разсъмне, те дотърколиха на кораба последните бъчви мед, пренесоха своите постели и взеха яйцата от светулките.

Едно яйце Карик прикрепи на върха на мачтата като сигнална лампа.

Той се суетеше най-много от всички.

Тичаше по кораба и викаше с истински капитански глас:

— Хей, вие там на юта! Приберете шкотите.

— А какво е това „на юта“? — плахо попита Валя.

— Ами там… дето ти стоиш сега, това е ютът… Значи кърма. Хайде де, събирай шкотите, юнга!

— А какво е това шкоти?

— Шкоти — това са въжета.

— А не може ли — плахо попита професорът — кърмата да наричаме кърма, а шкотите — въжета?

Карик само се усмихна.

— Добре, наричайте ги, както си искате. Но тогава аз ще наричам какавидите на мравките мравешки яйца.

Професорът се хвана за главата.

— Не, само това не! Аз ще се опитам някак си да науча твоите морски безсмислици. Само те моля, не наричай какавидите яйца.

Карик отново затича по кораба.

— Отвържи въжетата! — викаше той със страшен глас. — Марсовите, по местата си! Вдигни сигналите!

Професорът прибра въжето, с което беше вързан корабът, и акуратно го нави върху кърмата. Валя изтегли шкотите.

Сега вече „Карабус“ беше готов за далечно плаване.

„Добре би било — помисли си Карик — да гръмнем с оръдие, преди да напуснем пристанището…“

Но за съжаление нямаше оръдие.

Карик мина по кораба, като вървеше с олюляваща се походка на истински моряк, огледа своята команда и плю зад борда. Минутата беше тържествена. Карик вдигна ръка нагоре.

— Внимание!

Командата не откъсваше поглед от своя капитан.

— Зюд-вест! Пълен напред, хиляди дяволи и една вещица!

— Слушам, капитане! — изрева Иван Гермогенович и весело намигна на Валя.

Валя отпусна шкотите. Вятърът наду платната.

„Карабус“ трепна, заклати се, като че размисляше да плава ли или да си остане в пристанището, и тихо се отдели от брега.

— Пълен напред! — извика смелият капитан.

… Духаше вятър.

По водата пробягаха бели зайчета. Корабът се клатеше, подхвърлян от вълните. Топли пръски удряха мореплавателите в лицето. Славният кораб летеше, като загребваше вода с бордовете си.

Около „Карабус“ бъкаха някакви странни живи същества. Те изпреварваха кораба, изскачаха от водата, премятаха се и играеха като делфини. Едно животно, което приличаше на заек с рога на елен, но съвсем прозрачно, дълго плава до тях, без да изостава от кораба.

През прозрачната обвивка на „този странен спътник на «Карабус»“ можеха да се видят всичките му вътрешности.

— Какво е това? — попита Валя.

— Най-обикновена сида — отговори професорът, — една от стотиците водни бълхи.

Валя удари с пръчка сидата по главата. Бълхата изчезна.

Край тях, като ги изпреварваше, премина нещо, прилично на подводна лодка.

Животното плуваше под водата, а на повърхността се виждаше само следата му. Това животно едва не налетя върху „Карабус“, но в последната минута остро зави надясно и бързо изчезна под водата.

— Какво е това? — прошепна изплашената Валя.

— Това е — отговори спокойно Иван Гермогенович — най-обикновен блатен охлюв.

— Блатен охлюв?

— Аха!

— Ами как се движи?

— Тъкмо този въпрос — каза Иван Гермогенович, като се усмихваше — е бил най-трудният за всички учени, но вече и той е разрешен блестящо. Блатният охлюв пътешества, колкото и да е странно това, надолу с главата. Протегнал своя единствен крак, той отделя върху водата лига, прикрепва се с помощта на тази лига към повърхността й и се плъзга по нея като по паркет.

— Значи той не вижда?

— Вижда великолепно. Очите му се намират на крака.

— Я, колко интересно — учуди се Карик.

— М-да! — промърмори Иван Гермогенович — Какво чудно има? Вие вече видяхте хищни животни, които нямат уста, животни, които чуват с краката си, а сега видяхте животинче, което пък гледа с краката си. Но всичко това са дреболии в сравнение с онова, което бих могъл да ви разкажа за други, още по-странни животни… Всички те живеят около нас. Това не са чудовища от приказките на Андерсен и Братя Грим. Те живеят в най-чудната, най-хубавата приказка, която се нарича „живот“… Впрочем започнах така често да ви чета лекции, че се страхувам да не си помислите, че дойдох не да ви заведа в къщи, а да ви чета лекции. Хайде по-добре да изпеем нещо, приятели.

Това предложение изплаши децата. Разказите на професора, макар и понякога да бяха скучни, все пак можеше да се слушат, но пеенето му… него можеше да слуша само глухонемият.

Опасявайки се да не запее (той през цялото време се канеше), Карик и Валя започнаха да го разпитват за всичко, което виждаха около себе си.

— Хайде — казваше той, като покашлюваше — да викнем да запеем. Хм… Хм… нещо като „марш напред“… Хайде…

— Олеле, гледайте, гледайте — бързо викаше Валя. — Какво е това там под водата? Нещо много голямо…

„Карабус“ плаваше над пъстри скали, легнали настрани като потънали кораби.

Професорът погледна надолу и добродушно каза:

— Това, приятели мои, е някогашната храна на човека. Раковинки. Някога много отдавна тези раковинки за човека са били това, което днес за нас е хлябът. Но сега ние гледаме с отвращение на този някогашен хляб на човека.

— Не мисля — каза Карик, — че раковините са по-вкусни от хляба.

— Ти си прав — съгласи се Иван Гермогенович, — жалко е само, че такова огромно количество храна пропада напразно! Може да се събират милиони тонове такива раковинки.

— Но за какво са ни, щом никой не ги яде?

— В Германия например ги събират, варят ги в големи котли и…

— Да не би да ги ядат?

— Не!… С тях хранят свинете. От такава храна свинете бързо дебелеят и месото им става изключително крехко и вкусно.

За известно време разговорът се прекъсваше, но щом децата чуеха заплашителното покашлюване, а това означаваше, че професорът се готви да запее, те бързо му задаваха някакъв въпрос.

Така минаха няколко часа.

„Карабус“ се носеше с най-голяма бързина. Но ето че слънцето се издигна високо и вятърът стихна.

Сега корабът се влачеше лениво по мъртвата шир и едва-едва се поклащаше.

Платната увиснаха. Капитанът оклюма.

Пътешествениците седнаха на борда и потопиха крака в прохладната вода.

В трепкащата вода се гонеха водни животни. Те сновяха между зелените подводни гори, които растяха по тъмното дъно на езерото.

Валя се просна върху палубата. Наведе глава през борда и започна да разглежда люлеещите се на дъното гъсталаци.

Най-после подводните гори свършиха. Сега под „Карабус“ се проточи сиво хълмисто дъно. По склоновете на подводните хълмове пълзяха и се извиваха гигантски червени змии. Те бяха толкова много, че на някои места дъното изглеждаше червено.

— Ой, колко са много! Какви са пък тези животни? — попита Валя.

Професорът сви рамене.

— Колицида хирономус… Или на наш език това са личинките на комара дърпач… Великолепна примамка за риби. Любима храна на дребните рибки.

— А защо ги наричат дърпачи?

— Ами защото винаги се дърпат и ритат с крака.

— Значи всички комари се наричат дърпачи, защото ритат с крака, така ли? А аз не знаех това.

— Не — каза професорът, — така се наричат само един вид комари. Другите комари имат други названия.

— Какво? — учуди се Карик. — Ами комарите различни ли са? Пък аз мислех, че всички комари са еднакви.

— О, не. Има стотици видове. Само в нашия район има комари дърпачи, комари бутачи, брадати комари, дългоноси комари, маларични комари, дългомустакати комари, земноводни комари, обикновени комари. У нас живее дори и снежният комар.

— Той бял ли е?

— Не. Снежен се нарича, защото живее върху снега.

— Нима комарите живеят и през зимата?

— Животът не прекъсва нито през зимата, нито през лятото — отговори Иван Гермогенович. — През лятото пълзят, скачат и летят едни насекоми, а през зимата — други. Например у нас върху снега могат да се срещнат снежни бълхи, снежни червеи, снежни паяци, ледолюбчета, безкрили комари и още много други живи същества.

— Всички ли комари хапят? — попита Валя и страхливо погледна към личинката на дърпача.

— Личинката никога не хапе, а и възрастният дърпач не закача нито човека, нито другите животни. И въобще какво представлява ухапването на нашия комар? Нищо! Дребна работа!

Иван Гермогенович поглади брадата си и като се усмихваше, каза:

— Виж, на остров Барбадос комарите хапят, но на това наистина може да се каже ухапване.

— Какво? Много ли боли от тяхното ухапване? — прошепна Валя.

— Здравата… Там имало такъв случай. В града Веракрус някаква жена заспала летаргичен сън. Роднините й решили, че е умряла, защото лицето й било восъчно, а тя самата — студена като лед. Разбира се, сложили я в ковчег, а ковчега изнесли на терасата.

— Е, и какво станало?

— Щом настъпила нощта, върху терасата налетели облак барбадоски комари. Те накацали по лъже-умрялата и започнали така да я хапят, че тя се събудила, грабнала от страх капака на ковчега и избягала на улицата заедно с него.

— И вече не умряла? — попита Карик.

— Да, след това живяла до края на живота си.

Изведнъж Валя скочи и завика:

— Олеле, гледайте каква барбадоса плава. Ох, ох, ох!

Под водата, встрани от кораба, се носеше дълго сиво животно с огромна глава. То като че ли цялото беше съшито от парчета. Широката му опашка приличаше на три пера от петел, и се извиваше с шеметна бързина.

От време на време животното спираше, изпъваше се като струна и изведнъж бързо-бързо се надуваше. Като се надуеше докрай, то изхвърляше назад силна струя вода. С тая струя то се отблъскваше и се движеше напред като ракета.

— Личинката на водното конче — каза професорът.

— Ех, ако можехме да я използуваме вместо мотор — мечтателно каза Карик.

Професорът се засмя.

— С такъв мотор май не бихме могли да се справим. Личинката на водното конче, приятели, е много опасен звяр. Тя напада дори дребните рибки и ги изяжда. А нали и най-дребната рибка в сравнение с нас е цял кит.

— Ето я и майка й — водното конче! — каза Валя. — Гледайте, гледайте къде се пъха!

Прилепило криле към гърба си, с едра глава и с огромни очи, водното конче се вкопчи за стеблото на едно подводно дърво и започна да се спуска към дъното надолу с главата.

— Какво прави? — учуди се Карик. — Да не е решило да се дави?

Валя погледна водното конче, помисли малко и нерешително каза:

— Сигурно е дошло да навести своята личинка. Домъчняло му е и е дошло да види детето си. Това е толкова просто.

Професорът се засмя.

— А още по-просто и вярно е, че то се спуска под водата, за да снесе яйцата си — каза той.

— Ух, колко е страшно! — каза Валя.

— Напротив, дори е много красиво! — възрази Иван Гермогенович. — Не току-така немците са го нарекли с поетичното име Васерюнгфер — русалка, а французите наричат водното конче демоазел, което значи девойка.

В това време над езерото се понесоха вълни. Платната зашумяха. Зад кърмата запляска вода.

— Команда, по местата си! — извика Карик.

— Слушам, капитане! — отговори Иван Гермогенович.

И корабът отново се понесе по вълните.

Карик се изкачи на мачтата.

„Карабус“ плаваше, като лавираше между зелени плоски острови — това бяха месестите листа на водните лилии. Най-после „Карабус“ излезе в чисти води.

Карик сложи ръка над очите си. В далечината, зад блесналата на слънцето синева на езерото, той видя мъглив бряг. Той почти се сливаше с водата. Облаците висяха над синкавите ивици земя като планини от памук.

Когато се вгледа, той различи на хоризонта мъничка, тънка като топлийка чертичка. На върха й трептеше нещо много прилично на червена перушинка.

— Ето го нашия фар! Иван Гермогенович, дръжте надясно. Така, така! Още по-надясно! Опънете десните шкоти, хиляди дяволи. Още! Още! Стоп! Така дръжте!

— Слушам, така да държим! — ревна професорът.

„Карабус“ се носеше направо към брега.

И изведнъж всичко наоколо зазвъня, запя. Пееше водата, пееше небето.

Карик изплашено се огледа и бързо слезе от мачтата.

Замислено присвил очи и склонил глава, професорът слушаше чудната музика. Сякаш хиляди цигулки и флейти свиреха някаква проста, но много приятна песен. Професорът въздъхна.

— Ето, точно така, когато е плувал по морето легендарният Одисей, наоколо са пели сирени.

— Ами сега сирени ли пеят? — попита Карик.

— Не — каза Иван Гермогенович. — Сирените са приказни морски девойки, които примамват мореплавателите със своето пеене. А тези същества, които пеят сега, се наричат просто „сигара минтисима“. Нали музиката е много нежна?

— Много — каза Валя.

— Да, хубаво пеят тези свирепи хищници — каза професорът.

— Хищници ли?

— Разбира се, нали това са водни дървеници — корикси. Лакомници и разбойници, но талантливи като приказните сирени.

— Ами как пеят? Нима дървениците имат глас?

— С краката си пеят — каза Иван Гермогенович. — На единия си преден крак самецът дървеница има четчици, нещо подобно на зъбците в музикален сандък… По тези четчици дървеницата прекарва като лък другия си преден крак и ето ти — музика.

Карик и Валя много искаха да видят дървениците цигулари, но колкото и да изпъваха шии и да се взираха, не можеха да ги открият…

Кориксите седяха някъде долу в подводната гора. А „Карабур“ се носеше с пълна скорост към полегатия бряг, който сега се приближаваше с всяка минута.

Ето изпод водата вече започнаха да се подават камъни и на места започнаха да жълтеят плитчини. Все по-ясно и ясно започна да се вижда крайбрежната тревна гора.

— Къде ще спрем? — попита Карик.

— Където искаш — отговори Иван Гермогенович, като гледаше към брега, — малко по-близко или по-далеч, сега това няма никакво значение — все едно, ще трябва да се мъкнем и пеша.

Валя въздъхна.

— Пак ли ще трябва да вървим пеш? Ох, омръзна ми вече!

— Потърпи, Валя — каза Иван Гермогенович. — Вярвам, че някога все пак нашето пътешествие ще свърши. И аз самият бързам да се прибера в къщи. Та мене ме чакат студентите в университета! Скоро ще започнат изпитите.

Професорът изведнъж започна да се смее.

— Ех, ако можеха да ме видят сега моите студенти на този кораб от дъбов лист под платна от крилата на мухи, какво ли щяха да кажат?! Сега всеки един от тях може да ме пъхне в джоба на жилетката си или да ме мушне в колана си. Ха-ха-ха!

… Беше пладне.

Камъните започнаха да дращят дъното на „Карабус“, той тихо доближи брега и спря, леко поклащайки се върху къдравата водна повърхност.

Пътешествениците слязоха на брега.

Зад близката гора стърчеше черната мачта на фара. Той изглеждаше съвсем близко, достатъчно беше само да преминеш през гората и ще се озовеш при него.

Карик се огледа. Отправи тъжен поглед към славния „Карабус“, помаха му с ръка за сбогом и тежко въздъхна:

— Сбогом, „Карабус“! Не забравяй своя капитан!

— А аз си мислех, че с него ще стигнем до самия фар — каза Валя.

— Напразно си мислила така — сви рамене Иван Гермогенович.

— Тогава защо натоварихме толкова продукти на кораба.

— Как защо? — възмути се Карик. — Ами ако започнеше буря? Ами ако бурята ни беше изхвърлила върху някакъв необитаем воден лист? Какво щеше да ядеш тогава?

— Правилно — каза Иван Гермогенович, — когато тръгва на път, човек трябва да бъде предвидлив. По-добре е да изхвърлиш излишното, отколкото да умреш от глад.

* * *

След два-три часа професорът и децата се разположиха на края на гората и добре закусиха.

Иван Гермогенович стана, изтри с листец мустаците, брадата, лицето и ръцете си и каза:

— Е, а сега ние с ва…

Професорът не се доизказа. Хвърли настрана листеца и пъргаво като момче изтича на близкия хълм.

— Така — каза той, като гледаше нагоре, — много добре! Великолепно! Просто прекрасно!

Децата също вдигнаха глави. Над гората летяха някакви тежки космати животни с широки, сякаш стъклени криле.

Тях ли разглеждаше Иван Гермогенович?

— Оси! — каза Карик.

— Не оси, а земни пчели! — поправи го професорът.

Тъмните със златист оттенък земни пчели кръжаха над гъстата тревна гора и кацаха върху някакви странни дървета, които вместо корони имаха огромни лилавочервени шапки. Те кацаха върху тия шапки, ровеха се в тях, а след това, издигайки се нагоре, летяха към фара и там изчезваха — сигурно кацаха на земята.

Професорът хвана децата за ръце, погледна ги внимателно и каза:

— Вижте, приятели, в главата ми се роди един много смел план… По-нататък ние ще полетим върху земните пчели.

Децата уплашено отстъпиха.

— Върху земните пчели?… Аз… аз не искам на земни пчели — каза Валя, — страхувам се.

Професорът я прегърна.

— Не се бой, гълъбче! То е съвсем безопасно. Ами и личинката на бръмбара майка лети върху пчелите и пчелите нищо не й правят.

— Може би е по-добре да полетим с пчели? — попита Карик.

Професорът поклати глава.

— Не, на пчели не можем да летим! Пчелите ще ни отнесат в кошера си и там ще загинем. А земните пчели ще ни отнесат право при фара. Сигурно там имат гнездо. Виждате ли накъде летят? За нас са по-подходящи земните пчели, отколкото обикновените.

— Не, все пак аз се страхувам! — заклати глава Валя. — Аз…

— Почакай — прекъсна я Иван Гермогенович, — ще ти разкажа подробно как пътешестват върху пчелите личинките на бръмбара майка и вярвам, че след това ще престанеш да се страхуваш.

Професорът седна върху една височинка, до него седнаха и децата и той започна:

— Много ви моля, приятели, да не бъркате бръмбара майка с майския бръмбар. Това не е едно и също. Бръмбарът майка има една чудна особеност… Обикновено почти всички насекоми имат три превращения: от яйцето се излюпва личинка, след това личинката се превръща в какавида и накрая от какавидата излиза истинското насекомо. А бръмбарът майка има цели четири превращения: яйце, личинка триунгулина, след това обикновена личинка, какавида и накрая истинския бръмбар майка. Запомнете: триунгулина. Та същата тази триунгулина се храни само с пчелен мед… Но как да намери питите?… Кой ще й покаже пътя към пчелите? Кой ще я отнесе в кошера?

— Нейната майка! — каза Валя.

— Не. Те не могат да разчитат на своите майки — усмихна се Иван Гермогенович. — Когато личинката се излюпи, нейната майка често вече не е жива… За да попадне в пчелния кошер на пълна издръжка, триунгулината трябва да се мушне в цветето и да чака пчелата. Щом пчелата кацне върху цветето, триунгулината се хваща с лапичките си за нейната космата шуба и се държи до момента, в който пчелата я занесе в кошера. Разбра ли? А сега, Валя, сама помисли: някаква си глупава триунгулина не се страхува от въздушните полети, та ти ли ще се уплашиш?

— Но това е триунгулина — въздъхна Валя, — тя е глупава.

— Стига си се страхувала — каза Карик. — Ако не полетим върху земните пчели, ще трябва да вървим пеша може би цели три седмици, а може би и месец. И не е известно какво може да ни се случи. По пътя си можем да срещнем хиляди нови опасности. Може някакъв бръмбар да ни изяде, да ни смачка гъсеница или пеперуда да ни събори в някоя пропаст. По-добре да летим със земните пчели! И… и изобщо пионерите не трябва да бъдат страхливи!

— Добре де, да полетим със земните пчели — каза Валя с треперещ глас. — На какво цвете трябва да се покатеря?

— Ето на това. На огромната червена топка, която се люлее там горе. Това е червена детелина. Любимите цветя на земните пчели.

Иван Гермогенович и децата се покатериха по високото стебло върху лилавочервената шапка на детелината и се скриха между тръбичките на цветето, които криеха в себе си капчици чист, светъл мед.

— Скоро ли ще дойде земната пчела? — с шепот попита Валя.

— Отде да знам? — също така шепнешком отговори Карик.

— Тихо! — изсъска професорът.

Така те стояха повече от час.

Най-после над главите им зашумяха криле. Широка сянка затули небето, сякаш слънцето се скри в облак.

Валя се притисна до брат си. Сърцето й биеше, а ръцете и краката й трепереха. Тя искаше да каже нещо, но устните й не я слушаха.

— Готови! — едва чуто каза професорът.

Валя скришом стисна ръката на Карик.

Все по-силно и по-силно шумяха могъщите криле. Раздърпана и чорлава, земната пчела направи няколко кръга и започна да се спуска върху цветето. Ето тя вече протяга лапи и се готви да кацне.

Но какво стана по-нататък, Карик и Валя не разбираха. Огромното космато тяло се впусна върху тях като тежка меча кожа. Децата чуха тихия глас на професора:

— Дръжте се здраво!

Те вкопчиха ръце в козината и в същия миг като вихър излетяха нагоре.