Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (8)

Осма глава

Спасяване на давещите се. На път към сандъчето. Живите прозорчета. Пътешествениците срещат стада тревни крави. Тъжни спомени. Нападението на въздушната костенурка

Силното течение събаряше професора. Той падаше ту на едното, ту на другото си коляно, водата го блъскаше, заливаше главата му, но той отново се изправяше и внимателно пристъпвайки от камък на камък, вървеше напред.

Карик и Валя лежаха върху ръцете му като мъртви. Очите им бяха затворени, ръцете им безпомощно се клатеха, краката им се влачеха по водата.

— Нищо, нищо! — шепнеше професорът и тежко дишаше. — Всичко ще се нареди! — и той още по-здраво притискаше децата към себе си.

Но ето го и брега. Професорът постави Карик и Валя на земята, приклекна до тях и започна да ги разтрива.

— Е, хайде де! Ама какво правите? — мърмореше Иван Гермогенович.

Той сгъваше ръцете и краката им, преобръщаше ги ту на едната, ту на другата страна. Но всичко беше напразно. Децата лежаха неподвижни, със затворени очи и с плътно стиснати, побледнели, мъртвешки посинели устни.

— Какво да правя сега? — намръщи се Иван Гермогенович.

Той потърка чело и изведнъж засия. Професорът си спомни стария, вече забравен начин за спасяване на удавени. Скочи бърже, хвана Валя за краката, повдигна я над земята и със сила започна да я тръска. От носа и от устата на Валя рукна вода. Валя запъшка.

— Пъшкаш, а! — зарадва се Иван Гермогенович. — Великолепно. Значи си жива.

Сложи момиченцето на земята и хвана Карик.

— Раз! Два!

От устата на Карик потекоха мътни потоци.

— А сега и ти полежи.

Като кашляха и плюеха, децата отвориха очи. Те се огледаха и нищо не можеха да разберат. Пред тях стоеше Иван Гермогенович. Жив, истински Иван Гермогенович. Голям, с брада, такъв, какъвто бяха свикнали да го виждат всеки ден.

От радост децата не забелязаха дори колко странно е облечен професорът. Те гледаха лицето му, виждаха неговите добри, засмени очи, неговата разбъркана бяла брада.

— Иван Гермогенович! — извика Валя. Тя се хвърли към него и зарева от радост.

— Хайде, хайде стига! — смутено се закашля професорът и помилва момиченцето по главата. — Защо трябва да плачеш сега?

Валя размаза сълзите си с юмручета и се усмихна:

— Ами… Ами… водата излиза… Много се беше наляла!…

— Вярно, че много — съгласи се Иван Гермогенович. — А сега кажете ми, приятели мои, кой ви разреши да се разпореждате в моя кабинет?

Децата наведоха глави.

— Аха, мълчите! Забравили сте да говорите?

Децата въздъхнаха.

Мокри и нещастни, те стояха пред професора и не смееха да го погледнат. Карик така ниско беше навел глава, че брадичката му опираше в гърдите, покрити с лепкава кал. Валя се обърна.

— Е, защо мълчите?

Карик заподсмърча, засумтя, а Валя тежко въздъхна.

На професора му дожаля за децата. Той ги прегърна, здраво ги притисна към себе си и се засмя.

— Разбойници! Като си помисли човек само какво сте направили… Ех, кози такива… За малко не се побърках.

— Ние без да искаме! — каза Валя и започна да навива мокрите си коси около пръста.

Карик я погледна учуден: ама че лъже — но нищо не каза.

— Добре. Като се приберете в къщи, майка ви ще ви даде едно „без да искаме“. Страхувам се, че тя също, без да иска, ще ви нашляпа.

— Мама никога не ни бие — вдигна глава и каза Карик.

Професорът поглади белите си мустаци и каза тъжно:

— А когато аз бях малък, мен ме биеха и с пръчка, и с каиш ме биеха. Дива беше тогава Русия… Но стига, хайде да вървим при майката, която никога не бие… С такава майка е интересно да се срещаш по няколко пъти на ден, нали?

— Къде?…

— Как къде? Къде отиваме ли? Разбира се, че в къщи.

— В къщи, в къщи! — весело завика Валя, заподскача и запляска с ръце.

— А далече ли е до къщи, Иван Гермогенович? — попита Карик. — За един час ще стигнем ли?

— Час ли? Разбира се, че не. Професорът поклати глава.

— Сега и за десет часа няма да стигнем… Та ние се намираме на около десет километра от нашата къща.

— Ай, колко е хубаво! — заподскача Валя. — Такова разстояние можем бегом да изминем. След един час ще бъдем в къщи.

— Хм… — смутено се изкашля Иван Гермогенович. — Някога, т.е. днес сутринта, ние, разбира се, можехме да извървим това разстояние за два часа. Това е вярно. Но сега ще трябва да вървим няколко месеца.

— Какво? — учуди се Карик.

— Защо? — широко отвори очи Валя.

— Защото за един час ние ще извървим най-много метър и половина. Вие забравяте, че по-рано всяка наша стъпка беше около половин метър, а сега тя се равнява на нищожна част от сантиметъра.

— Ама ние още ли сме мънички?

Карик бързо се огледа.

Наоколо се издигаха странни дървета със зелени възлести стебла. По брега на реката бродеше някакво крилато същество, по-малко от теле, но много по-голямо от овен. Във въздуха, като че ли нарочно, прелетя огромно като автобус, цялото обрасло с черна козина животно.

Децата учудено се спогледаха. Какво ли означава пък това? Професорът е истински, а наоколо всичко си остава необикновено и неистинско…

— Но… но как така? — учудено замига Карик. — Нали вие сте истински, голям… Вие какъв сте — истински или не истински?

Професорът се усмихна.

— И истински, и не истински — каза той. — Ти помисли сам: аз и по-рано бях по-висок от вас — значи и в този мъничък свят аз имам право да бъда пак по-висок от вас. Сега ясно ли е?

— Ясно! — неуверено отговори Карик.

Но по очите на Карик професорът разбра, че нищо не му е ясно.

— Представи си — каза Иван Гермогенович, — че течността, която аз изобретих, я изпиехме аз, ти, слонът, конят, мишката и кучето. Всички, разбира се, щяха да се смалят стотици пъти, но за нас, хората, слонът пак щеше да си остане голям, такъв, какъвто сме привикнали да го виждаме в Зоологическата градина, а мишката — мишката пак щеше да си остане мъничка, само че хиляди пъти по-малка от обикновената мишка. И всички нас заедно със слона, коня, кучето и мишката истинският човек без труд може да ни събере върху дланта на ръката си.

— Разбирам — кимна с глава Карик.

— Но аз не разбирам… — каза Валя.

— А какво не разбираш?

— Не разбирам как научихте къде сме.

— Ще ви разкажа и за това, само че не сега — каза професорът и потупа Валя по рамото. — Пътят ни е дълъг, дълго ще трябва да вървим, за всичко ще успеем да поговорим. Вие ще ми разкажете какво сте видели и какво сте научили, пък аз ще ви разкажа как съм ви намерил… А сега ето какво, приятели… по пътя ние може да се загубим, затова всеки от нас трябва да знае и да може сам да намери пътя към къщи… Вървете след мен… Преди да тръгнем, аз трябва да ви кажа някои неща.

— Но ние не искаме да се загубим! — каза Валя и хвана ръката на Иван Гермогенович.

— Много добре и въпреки това… За всеки случай… Всичко може да се случи.

Професорът хвана децата за ръка и с бързи стъпки се изкачи на едно хълмче. Децата подтичваха, за да вървят заедно с професора.

— Виждате ли? — попита професорът, като посочи с ръка.

В далечината над гъсталаците на тревните джунгли към небето като висок комин се издигаше огромен стълб. На върха му в синевата се развяваше грамадно червено платнище. Стълбът беше побит всред гората, но той можеше да се види така добре, както се вижда самотен бор в степта.

— Това е моята мачта — каза Иван Гермогенович. — Тя ще ни служи като фар.

— Защо?

— Слушайте защо… където и да сме, ние винаги можем да видим нашия фар. Ще трябва само да се изкачим на върха на някоя тревичка и…

— Ясно! Ясно! — завикаха децата.

— Останалото е много просто… Долу до мачтата оставих мъничко сандъче. То е добре затворено. В него не може да проникне нито вода, нито слънце. А за да можем да се вмъкнем в него, аз съм пробил отстрани една малка дупчица.

— А защо трябва да се пъхаме?

— Стигнем ли до сандъчето, ние ще влезем в него и там ще намерим кутийка с бял прах… Това, приятели мои, е увеличителен прах… Достатъчно е всеки от нас да глътне малко от него, и ние отново ще се превърнем в истински големи човеци. Ясно ли е?

— Олеле! — извика неволно Валя. — Ами ако някой отмъкне сандъчето?

Професорът се смути. Той и сам вече беше мислил за това. Но трябваше ли сега да споделя с децата своите тревоги? Професорът поглади брадата си и каза уверено:

— Глупости! Кому ли е потрябвало такова старо сандъче? Доколкото ми е известно, в тоя край рядко се срещат хора. И… стига сме дрънкали, напразно губим време. На път, приятели мои! Напред! Горе главите! Подай ми ръката си, Карик! И ти, Валя!

— Накъде?

— Натам! — посочи с ръка професорът. — Пълен напред към сандъчето.

Високо вдигнал глава, Иван Гермогенович закрачи към гората. Децата вървяха след него и оживено си шепнеха нещо. Професорът чу:

— Ти кажи!

— Защо аз? Ти кажи!

— Какво има? — попита Иван Гермогенович и се спря.

— Ами сега как ще спим, как ще обядваме, как ще закусваме? — попита Валя.

Иван Гермогенович сви рамене.

— Това са дреболии. Ще спим, както са спали нашите прадеди. По дърветата, в колиби, в пещери. Това е много по-интересно, нали, отколкото да спиш в душна стая. Смятайте, че сме на вила. Това харесва ли ви?

— А какво ще ядем?

— Тук има ядене, колкото щеш. Можете да обядвате, вечеряте и закусвате, ако щете, по десет пъти на ден.

— А ние — каза Валя — днес искахме да изядем един плод, но някой ни удари и ни хвърли в реката.

— Удари ли ви? — учуди се професорът.

— Ами да.

И Валя разказа как са се опитвали да откъснат от дървото плод, но преди да го откъснат, паднали в буйната река.

— Ядохте ли от тези плодове? — с тревога попита Иван Гермогенович.

— Не! Не успяхме! Професорът въздъхна облекчено.

— Много добре сте направили. Това навярно са били плодовете на отровната дафна. Или както най-често наричат това растение — вълча ягода.

— Но ние не ядохме от него.

— Това няма значение. Вие сте дишали отровните изпарения на дафната и затова сте загубили съзнание.

— Иван Гермогенович — решително каза Карик, — ние сме готови да нощуваме върху клони и въобще навсякъде, само…

— Само какво?

Карик преглътна слюнката си и каза:

— Само че ние нищо не сме яли от вчера. И ние… ние не можем да вървим. Ако е възможно…

— Разбира се, разбира се — засуети се професорът. — И как не се сетих веднага?… Разбира се, приятели, разбира се… преди да тръгнем на път, ние с вас добре ще хапнем. Искате ли мляко?

— Истинско ли?

— М-м… разбира се, не съвсем истинско, но все пак — мляко.

— Дайте ни! — протегна ръка Карик.

— Само да е повече! — каза Валя.

— Да вървим! — каза професорът.

Отметнал назад глава, Иван Гермогенович тръгна, като се взираше в тревните дървета и търсеше нещо. След това се спря под сянката на един тревен баобаб, който имаше такива големи листа, че на всяко едно от тях можеше да се побере цяла футболна площадка и да остане място и за зрителите.

— Ето — протегна нагоре ръка професорът. — Тука пасат цели стада крави.

— Крави по дърветата?

— Ами да… За тях това е нещо като алпийско пасбище… Кой ще се покатери пръв?

— А… а… а… тези крави не хапят ли?

— Нито хапят, нито бодат. Те нямат нито зъби, нито рога, приятели мои.

Карик и Валя веднага се хвърлиха към дървото. След тях тръгна и Иван Гермогенович. Хващайки се за меките зелени клонки, те се катереха, като си помагаха, и скоро стигнаха до върха на могъщото дърво. Тихо се поклащаха и сияеха на слънцето широките гланцирани листа, които много приличаха на гладки зелени поляни.

Пътешествениците се изкачиха на едно от тези гигантски листа и тръгнаха по него, стъпвайки с босите си крака по месестата му повърхност. Но като направиха само няколко крачки, децата нерешително се спряха.

— Какво има? — попита професорът и също спря.

Валя посочи с треперещ пръст.

— Това какво е? — показа тя повърхността на листа.

— Да, да, какво ли е това? — попита Карик и отстъпи назад.

Листът изглеждаше като жив.

Неговата гланцирана повърхност се движеше, свиваше се и се разпускаше. Той имаше хиляди уста, които сякаш дъвчеха нещо или пък се тъкмяха да хванат Карик и Валя за босите пети.

— Е? Какво ви смущава? — учуди се професорът.

— Това лист ли е? — каза Валя. — Гледайте го какво прави. — Иска да ми отхапе краката. Аз много се боя от такива листа.

— Глупости! Засрамете се! Това са най-обикновени устица.

— Устица ли?

— Разбира се. Това са прозорчетата на листата, с които растението диша. Това са неговите бели дробове.

— А… а те не могат ли да ни захапят за краката?

— Разбира се, че не могат. Не се страхувайте. Вървете смело след мен.

И професорът тръгна по листа, покрай здравите жили, с които във всички направления беше прошита цялата зелена поляна. След професора тръгнаха и децата.

* * *

Първа видя кравите Валя.

— Гледайте, гледайте! — завика тя. — Та това крави ли са? Никак не приличат. И какви са зелени!

По края на листа полянка се разхождаха, движейки тънките си дълги крака, зелени животни, които приличаха на огромни круши. Някои от тях седяха, отпуснали върху месестата повърхност на листа мустаците си и дълбоко заболи в него кривия си хобот.

— Ето, запознайте се — каза професорът. — Тревните крави. Нека да не ви смущава, че не приличат на крави. Но затова пък млякото им е чудесно. Не по-лошо от млякото на истинските крави.

— А как се казват? — попита Валя.

— Още ли не се сещаш, че това са листни въшки. Най-обикновени насекоми. Ако някога си чела за мравките, ти трябва да знаеш, разбира се, и за листните въшки.

— Аха! Спомних си — каза Карик. — Мравките ги развъждат.

— Точно така, Карик — отговори Иван Гермогенович. — Мравките често пренасят листните въшки в мравуняка си и там ги хранят и се грижат за тях.

— Като в млечен колхоз.

— Да. Почти… Мравките много ценят листните въшки, както хората — кравите. Мравките ги доят, хранят се с млякото им… моля, по-внимателно. Не стъпвайте върху млякото. Професорът се спря пред локва от гъста течност.

— Мисля — каза Иван Гермогенович, — че не е нужно да доим тези зелени крави. Тук и без доене текат цели млечни реки. Пийте, приятели.

Той легна по корем, натопи устни в локвичката от зелено мляко и като нацапа брадата си, сръбна няколко глътки.

— Много е вкусно! Моля! Пийнете си! Децата последваха примера на Иван Гермогенович и жадно се нахвърлиха върху сладкото и гъсто мляко.

— Е, как е? — попита професорът. — Вкусно е, нали? Хареса ли ви се?

— По-хубаво от истинското! — каза Карик и доволен, изтри с ръка устата си.

Валя мляскаше, без да повдига глава, и само измуча нещо нечленоразделно.

Накрая всички се наситиха. Децата отпълзяха от млечната локва и се изтегнаха върху листа като на плаж. Валя лежеше и гладеше коремчето си. Карик се беше изпънал, широко разтворил ръце и крака.

— Хубаво! — каза той.

— Щом вече сте сити, да вървим! Да не губим напразно нито минута!

— Ох, не! — бързо каза Валя. — Нека най-напред малко да си починем.

— Поне половин час! — подкрепи сестра си Карик.

Усещаха като чужди натежалите си крака. Ръцете им лежаха върху мекия лист, налети сякаш с олово. Мързеше ги да се помръднат.

— Е, добре — съгласи се Иван Гермогенович. — Щом сте решили да почиваме, да почиваме.

— И легна до децата.

След всички днешни приключения и той нямаше нищо против да си почине половин час. Иван Гермогенович сладко се прозя, подложи ръце под главата си и затвори очи. Известно време пътешествениците лежаха мълчаливо, примижавайки от яркото слънце, и се обръщаха от една страна на друга. Над главите им шумеше вятърът. Листът се поклащаше като люлка.

— Много е хубаво, нали? — избоботи професорът.

Той започна да мърмори нещо, след това отпусна глава върху листа и като подсвиркваше с нос, тихо захърка.

— Заспа — каза Валя.

— Нека поспи. И ние ще си починем. Валя помълча известно време.

— Мама навярно плаче сега! — въздъхна тя.

— Разбира се, че плаче! — каза Карик и смръщи вежди.

Валя въздъхна още по-дълбоко, като че ли и тя се готвеше да заплаче, но в тази минута нещо зашумя във въздуха и със сила се удари в листа. Листът затрепера.

— Какво е това? — изписка Валя. Професорът поотвори сънените си очи. Върху листа пълзеше огромна костенурка — малко по-малка от танк. Гърбът на костенурката блестеше с червения си лак. Черните петна върху него сияеха като лакирани японски паници.

Професорът се прозя, затвори очи и отново безгрижно захърка. Децата с тревога поглеждаха червеното чудовище, което леко, съвсем не по костенурски, тичаше право към тях. Те се свиха едно до друго.

Червената костенурка ги доближи, разгледа ги отвисоко, като че ли от покрива на сайвант, и страшно размърда мустаци… Карик и Валя скочиха и с викове и писък побягнаха. Те изтичаха покрай зелените крави, които мирно пасяха върху листа-полянка, и стигнаха до самия край на листа. По-нататък не можеше да се бяга.