Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (18)

Осемнадесета глава

Неочаквано нападение. Биологията им помогна. Отново в къщи. Вълненията и радостите на професор Енотов. Глупавите слухове за слоновете и мухите

Беше вече късно, когато Карик и Валя влязоха в тъмните улици на града.

В прозорците на домовете светеха жълти светлинки.

Улиците бяха пусти.

Някъде далеч викаха деца. Навярно те играеха на разбойници и казаци.

Над тъмната зеленина на парка „Коминтерн“ се издигаше синьо зарево, отблясък от електрическата светлина. Гърмеше музика, скърцаха люлки, хората в парка шумяха и се смееха, весело звънтяха звънчета и призивно тръбеше тръба.

— В парка има веселба — като се ослуша, каза Карик, — значи днеска е неделя.

— А ние кога се изгубихме? — попита Валя.

— Много отдавна.

— Две седмици ни нямаше — въздъхна Валя. — А ми се струва, че ни е нямало няколко години.

Паркът беше недалеч от тяхната къща. — Хайде да тичаме! — предложи Валя.

— Хайде!

Но щом започнаха да тичат, от вратата на една голяма къща изскочи рошаво кривоного кученце със скъсано ухо.

Като се задавяше от лай, то се нахвърли върху Карик и Валя, готово да ги захапе.

Карик хвърли камък. Кученцето изквича, подгъна опашка и се мушна под вратата.

— Ей! — извика някой зад вратата. — Кой смее да бие нашия Тузик?

Вратата скръцна. На улицата изтича цяла банда момчета.

Валя и Карик се спряха.

Като държеше с една ръка смъкващите се панталони, а другата беше вдигнал високо над главата си, защото в нея стискаше листото, в което пък беше завил професора, Карик каза:

— А вашият Тузик да не се нахвърля върху хората.

Децата се приближиха и плътно ги обкръжиха. Едно момче с жилетка пъхна ръцете до лакти в джобовете, плю смело и огледа Валя и Карик от главата до петите.

— Какви са пък тези? — насмешливо попита то. — Откъде се взеха на нашата улица?

— Ние сме пътешественици! — страхливо каза Валя.

Момчетата се засмяха.

— Тя пътешества с майка си до пазара! — извика един.

— Какво приказваш? Това е дъщерята на оня тюлен, който беше отнесен заедно със зимовниците върху един леден блок.

— Нищо подобно. Тя пътешества пеш под масата.

Карик се намуси.

— Хей, вие — каза той и пристъпи напред, — пуснете ни или…

— Или?

— Лошо ви се пише!

Момчетата започнаха да дърпат Валя за дългата риза, а Карик за широките панталони на професора.

— Оставете ни, моля ви — заскимтя Валя. — Ние трябва бързо да се приберем в къщи. Ние отдавна не сме били в къщи.

— Откъде идвате? — попита момчето с жилетката.

— А вас какво ви интересува? — отговори Карик.

— Интересува ни. От градината ни се изгубиха две плашила: едното с риза, другото с панталони.

Момчетата се засмяха.

— Ей, момчета — извика едно от тях. — Хайде да ги замъкнем в градината, да плашат там враните.

— Хайде опитайте само! — храбро каза Карик. Той вдигна високо ръката, в която беше професорът, изблещи очи и каза със страшен глас:

— Микрога-а-а-стер немо-о-ору-ум! Момчетата се спогледаха.

— Триунгу-ули-и-ина-а! — изкряка Валя.

— Кар-р-рабус! — заскърца зъби Карик.

— Тия са луди! — изплашено извика някакво момче и децата веднага се разбягаха.

В тъмнината се замяркаха белите петна на ризите им, отляво и отдясно захлопаха врати.

Улицата мигновено опустя.

— Виждаш ли — каза Карик, като дишаше тежко, — все пак биологията ни потрябва… А сега бързо да бягаме, че да не ни срещнат други… Изглежда наистина приличаме на плашила…

Карик и Валя така се затичаха, че в ушите им засвири вятър. Къщи, улици, кьошета, градини — всичко това се мяркаше край тях като на кино.

Но ето и познатата зелена врата.

Децата се втурнаха в двора.

— Да не си загубил Иван Гермогенович? — запъхтяна попита Валя.

Карик внимателно повдигна края на листа.

— Тука е. Седи си.

Дворът беше празен.

Децата подигнаха глави и дълго гледаха към осветените прозорци на втория етаж. През пердетата се виждаше как някой — или майка им, или баба им — ходеше между масата и бюфета.

— Слагат за вечеря — прошепна Валя.

— Няма да закъснеем за вечерята! — каза Карик. — Да вървим!

— Олеле, Карик, страх ме е… Мама ще ни се кара!…

— Ами! Да не би мама да е по-страшна от осата евмена?

Децата хукнаха и като се блъскаха и изпреварваха едно друго, се изкачиха по стълбата и спряха пред вратата на тридесет и девета квартира.

Карик бързо натисна бялото копче. Зад вратата задрънча звънецът.

След половин минутна тишина, която се стори на децата цяла вечност, се чуха бързи стъпки. Задрънча верижката на вратата и тя се разтвори широко.

На прага стоеше майка им.

— Вие ли сте? — извика тя и заплака. — Врабченцата ми! Елате, елате да ви прегърна!

Тя започна да прегръща децата и да ги притиска към себе си.

— Мамо, чакай! Спри! — викаше Валя и се мъчеше да се отскубне. — Ти ще смачкаш Иван Гермогенович.

— Валя, какво ти е? — каза майка й и заплака още по-силно.

— Чакай, мамо, не плачи! — сериозно каза Карик. — По-добре ни дай една чиста ракиена чашка.

— Ракиена чашка ли?

— Ами да — кимна Карик. — Ще поставим в чашката Иван Гермогенович, защото се страхувам да не го загубим.

Майка им плесна с ръце.

— И двамата! И двамата са се побъркали! Какво е това?

Като се спъваше в столовете и ги събаряше, майка им изтича до телефона, сне слушалката и извика с плачлив глас:

— Бърза помощ! Веднага! По-бързо! Какво? Чий адрес? Нашият ли?

— Чакай, мамо — каза Карик, като взе от ръцете на майка си телефонната слушалка, — на него му трябва само чашка, а ти викаш цяла кола „бърза помощ“… За какво му е? Той ще се загуби там в колата и ще се лута в нея цяла година. По-добре дай чашка.

Майката уплашено отстъпи. Тя си спомни, че най-добре е да се съгласяваш с лудите и да не ги дразниш. Затова, без да каже повече нито дума, тя взе от бюфета чашка и обливайки се цялата в сълзи, я подаде на Карик.

Тя чакаше със затаен дъх какво ще направи той. А Карик разгъна смачкания лист на жиловляка, сложи чашката да легне и каза:

— Влезте в кристалния дворец, Иван Гермогенович.

И изведнъж майката видя как по зеления лист бързо заситни някаква буболечица и смело изтича в чашката.

Карик внимателно изправи чашката и я постави върху масата.

— Удобно ли ви е така? — попита той и доближи ухото си до чашката.

В чашката нещо изписка.

— Добре! — каза Карик. — Ще покрия двореца ви с чиста носна кърпа, а вместо дюшек ще ви дам парченце памук. Починете си.

— Сега вече разбирам — се усмихна през сълзи майка му, — това е някаква нова игра. Но каква е тази буболечка, която пъхнахте в чашката?

— Буболечка ли? — се обиди Карик. — И таз хубава!… Как може да се нарича така един учен човек?

— Разбирам — засмя се майка им. — Вие я наричате учен.

— Ние не, а цялата световна наука… и не тя, а той.

— Хайде покажете ми го. Дайте да видя какво сте намерили!

Майка им се наведе над чашката. Тя очакваше да види някакво дресирано насекомо.

— Чо… чо… човече! — извика тя с променен глас.

— Това съвсем не е човече — каза Карик. — А нашият професор Иван Гермогенович. Той изобрети течност, която го превърна в мъничък. Ние също бяхме такива, дори още по-малки. След това ние ядохме от увеличителния прах и станахме големи. А за Иван Гермогенович не стигна прах. Но от него има в кабинета му. Ние сега ще го отнесем там и ще го увеличим.

Майката учудена слушаше децата и накрая разбра, че те не са полудели.

— Но, деца — каза тя, — нали квартирата на Иван Гермогенович е запечатана от милицията. Ще трябва да почакаме до сутринта. Кажете това на Иван Гермогенович.

Карик членоразделно и тихо повтори всичко на професора.

— Нищо, Карик — весело изписка Иван Гермогенович, — тук се чувствувам великолепно… Ще почакаме до сутринта.

Карик вдигна глава и каза на майка си:

— Ще почакаме до сутринта.

В чашката отново се чу писукане. Карик послуша и каза:

— Седни, мамо, Иван Гермогенович иска да ти разкажем всичко.

Майката послушно седна.

Карик се изкашля и без да бърза, започна да разказва за необикновените приключения на тримата смели пътешественици върху земята и под земята, над водата и под водата, между небето и земята, във въздуха, в горите, в планините, в пещерите и клисурите.

И отново и тримата преживяваха своите подвизи: те отново храбро се сражаваха, плаваха на кораби, летяха по въздуха, спускаха се в дълбоки тъмни дупки.

Майката слушаше Карик и клатеше глава, понякога изхълцваше, понякога се смееше, но най-често прехласнато слушаше и с широко отворени от страх очи не смееше нито да диша, нито да мръдне.

— Горкичките! — каза тя, като изтриваше сълзите си с кърпичка. — Колко много сте преживели! Баба ви има да се вайка, когато се върне и чуе вашите приключения.

— Знаеш ли, мамо — каза Карик, — мисля, че на баба не трябва да разказваме за нашите приключения.

Майката помисли малко и се усмихна.

— Ти си прав — каза тя. — Баба ви е стара. За нея е вредно да слуша такива разкази. Аз ще й кажа, че сте били у чичо си Пьотр Андреевич… А сега с какво да ви нагостя? Какво ще ядете?

— Ох, мамо! — каза Валя. — Сега ние вече всичко ядем.

Майката се разшета. В столовата затракаха съдове. В кухнята печката зашумя.

Докато децата се миеха и обличаха, майката нареди масата — върху нея се появи цвърчащ тиган с пържена шунка и яйца, студено пиле, салата, сирене и цели камари пухкав мек хляб. Майката постоя пред бюфета, сякаш обмисляше нещо, след това отвори стъклената врата и извади оттам черна бутилка с бял етикет и златен надпис „Портвайн“.

— Хайде, от мен да мине — каза тя, — случаят си заслужава да пийнете малко вино с гореща вода.

Когато всичко беше готово, те седнаха на масата.

— Моля, заповядайте на масата, Иван Гермогенович — каза Карик и тържествено постави чашката с професора между своята чиния и Валината.

После отчупи парченце сирене и го постави в чашката.

— Заповядайте, Иван Гермогенович, хапнете си! — каза той.

В чашата се чу писък.

— Иска хляб — каза Валя и пусна на дъното трошичка хляб.

— Ами вино? — попита майката. — Как да почерпим Иван Гермогенович с вино?

— Аз знам! — скочи Карик от масата. — Ще му налеем виното в капсула.

Той изтича до стаята си и донесе капсула от патрон, майката капна в нея „Портвайн“ и Карик внимателно постави капсулата с виното на дъното на чашата.

Скоро всички се развеселиха.

— За ваше здраве, Иван Гермогенович! — викна Карик и вдигна чашата си с гореща вода, боядисана с „Портвайн“.

— За нашето пътешествие! — викна Валя.

Всички се чукаха, пиеха и ядяха. Професорът също не си губеше времето напразно. Той ядеше сирене и си пийваше „Портвайн“.

Скоро всички заспаха.

В своите чисти креватчета спокойно дишаха Карик и Валя.

Свит върху парченцето памук, спеше в ракиената чашка професорът.

За пръв път през тези последни дни техният сън беше спокоен и мирен. Вече нищо не ги заплашваше.

* * *

На другия ден, сякаш нищо не се беше случвало, Иван Гермогенович седеше зад писмената маса в кабинета си.

Десет кореспонденти фотографираха и записваха в тефтерчетата си неговите чудни приключения. Скоро в едно списание беше напечатана великолепна статия с голям портрет на Иван Гермогенович Енотов.

После някой пусна слух, че професорът Енотов се е научил да превръща слона в муха, а след това объркаха всичко и започнаха да говорят, „че той прави от мухата слон“.

Може би има такъв професор, който прави от мухата слон, но за него аз нищо не знам и затова нищо не мога да кажа, не обичам да пиша за неща, които не съм видял със собствените си очи.