Ян Лари
Необикновените приключения на Карик и Валя (3)

Трета глава

Среща във въздушния океан. Лакомият самолет. По неволя парашутисти. Приключенията на Карик и Валя в голямата локва. Подводният затвор. В лапите на осмоокото чудовище

Водното конче летеше, а прозрачните му твърди криле шумяха. Те гърмяха като листове ламарина. Силният вятър брулеше насреща, дърпаше косите им и пронизително свиреше в ушите им. Той ги удряше по лицата, заслепяваше очите им. Затрудняваше дишането им. Здраво вкопчили ръце и крака във водното конче, децата седяха ни живи, ни умрели.

— Карик — извика през воя на вятъра Валя. — Как да се държа? Свлича ме… свлича ме надолу… вятърът!

— Мълчи! Ще паднем! — извика Карик и едва не се задави от вятъра.

Вятърът духаше с такава сила, че всеки миг можеше да събори Карик и Валя от гърба на водното конче и да ги запрати долу. Децата се притиснаха до гърба на водното конче, но и това не помогна.

— Лягай, Валя! — завика Карик, изпъвайки се по цялата си дължина.

Валя последва примера му.

— Е, как е? — извика Карик. — Сега е по-добре, нали?

— Малко по-добре!

И наистина сега напорът на вятъра не беше толкова силен. Сега можеха да си отварят очите и дори да се огледат. Без да вдига глава, Валя извика:

— Че така съвсем не е страшно!

През шума на вятъра Карик чу само една дума: „страшно“. Той се обърна лекичко назад и каза колкото можеше високо и спокойно:

— Нищо, ти само се дръж по-здраво!

Водното конче се носеше, като ту плавно се издигаше над въздушни планини, ту стремително се спускаше надолу.

— Ох, Карик — пищеше Валя, — то иска да ни събори!

Но Карик не чу думите й.

Той внимателно наблюдаваше слюдените крила на водното конче. Двете предни крила висяха във въздуха почти неподвижно, движенията им бяха едва забележими. Понякога те се извиваха ту нагоре, ту надолу и в същия миг водното конче или се спускаше по-надолу, или се изкачваше по-нависоко.

С тия крила очевидно то управляваше полета си. Те го държаха във въздуха. Но затова пък задните крила се въртяха като перки. Те бучаха и виеха, загребваха бързо въздуха, отблъскваха се от него и тласкаха водното конче напред. Но ето че задните крила започнаха да се издигат нагоре и изведнъж се изправиха отвесно като платна на лодка. В гърба на децата подухна тих ветрец. Водното конче безшумно, като въздушна яхта заплува във въздуха.

— Ох, колко е интересно! — зашепна Валя. — Да може да се построи такъв самолет!

Карик погледна накриво сестра си и недоволно шмръкна с нос. Нейното лекомислие започна да го сърди.

— Седи и мълчи! — каза той и навъси вежди.

Но Валя не можеше да седи и да мълчи; нима беше възможно да се мълчи!

Край тях като насрещни влакове преминаваха огромни крилати зверове, които ги облъхваха с вятър. Те летяха толкова бързо, че дори не можеше да се разбере какви са. Птици ли, пчели ли, водни кончета ли?

Валя непрекъснато викаше:

— Кой е този? Какво е това? Видя ли, Карик?

Те едва не се сблъскаха във въздуха с някакъв огромен като танк бръмбар. Целият нагизден със златни и виолетови бои, той така ослепително блестеше на слънцето, че не можеше да се гледа.

Бръмбарът летеше право към водното конче. Сблъскването изглеждаше неизбежно, но изведнъж, все така бързо и дори без да се обръща, бръмбарът се понесе назад.

— Заден ход! — завика Валя. — Той може да лети със заден ход. Видя ли?

Неочаквано под крилата на водното конче нещо забръмча и зави. Някъде отдолу изскочи космато кръгло животно. Подгънало мъхестите си крака, то летеше шумно насреща им и се хвърляше насам-нататък. Зеленикавите му криле сияеха на слънцето и ту блестяха с ярки, зелени и сини пламъци, ту угасваха.

— Какво е пък това? — попита Валя.

— Муха! Само че много голяма! Като под микроскоп!

Разстоянието между мухата и водното конче се намаляваше все повече и повече. Сега и Валя позна мухата. Тя беше голяма колкото на плакатите: „Пази се от мухите — те разпространяват зарази“.

Но още Валя не беше успяла да си помисли каква точно зараза носи мухата, когато тя се стрелна встрани и се понесе някъде надолу.

Водното конче обърна сякаш на ос своята огромна глава наляво, надясно, нагоре, надолу, блесна с огромните си синьо-зелени кристалчета на очите и се спусна след мухата.

— Олеле! — извика Валя и се хвана за крака на Карик.

— Дръж се! — отговори Карик.

Започнаха остри завои, стремителни спускания и изкачвания. Преследвайки мухата, водното конче ту падаше надолу като камък, ту правеше лупинги, ту се плъзгаше настрани и накрая връхлетя върху музата, протегна към нея огромни, покрити с шипове клещи.

Мухата се преобърна и полетя с краката нагоре. Краката й заплашително се протягаха, опитваха се да отблъснат клещите на водното конче.

Но това не й помогна.

Водното конче я настигна. Клещите се затвориха.

„Ж-ж-ж!“ — бръмна с крила мухата.

Клещите щракнаха като ножици.

Хлоп!

Хлоп! И към земята, бавно кръжейки във въздуха, полетяха краката и крилата на нещастната муха.

Отново щракнаха силните и здрави клещи. Те смачкаха и сплескаха мухата на питка и я пъхнаха в голямата черна уста.

Карик и Валя мълчаливо се спогледаха.

Ето с какво се хранело водното конче!

— А ти разправяше — с нектара на цветята! — прошепна Валя.

Тя се уплаши. Щом водното конче можеше да налапа такава голяма муха, то тях щеше да глътне ей тъй, без дори и да ги забележи. Децата се умълчаха.

Далече напред се мярнаха огромни цветни крила. По края на крилата тъмнееха едри кадифени петна, а по ръба им се точеха тънки черни ивици, сякаш траурни ленти. Крилата танцуваха, подскачаха във въздуха, а извиващото се тяло, което поддържаха, приличаше на шарен дирижабъл. Дългите извити мустаци трепереха и се движеха ту нагоре, ту надолу.

Като долетяха по-близо, децата видяха върху крилата красиви люспи, покрити с пухкав цветен прах. Крилата безсмислено се движеха във въздуха и потръпваха като платна на вятъра.

Но ето пъстрото животно забеляза водното конче. То се засуети, заудря меко с крилата си, след това ги сви и започна стремително да се спуска надолу — там където бързо се мяркаха гори, поля и езера. Но да избяга от водното конче то не успя.

Водното конче се спусна след него, блъсна го с гърдите си, отхвърли го встрани и когато пъстрото животно се превъртя във въздуха, хвана го, откъсна главата и крилата му и в миг го лапна. И отново се понесе като самолет; мощните му крила засвириха и над главите на децата провлачено запя вятърът.

— Кого изяде то?

— Пеперуда — извика през шума на вятъра Карик. — Струва ми се, пеперуда.

Изглежда този ден водното конче беше много гладно.

Скоро то догони и глътна още една муха, още една пеперуда — този път бяла със сини петна, след това един комар.

— Ама че гладник! — завика Карик. Валя само зиморничаво настръхна. По небето пълзяха облаци. От време на време те закриваха слънцето и тогава върху земята лягаха сини студени сенки.

И сега децата с учудване забелязаха колко странно се държи водното конче, когато облаците закрият слънцето. Щом слънцето изчезнеше, водното конче ставаше мързеливо и се спускаше надолу бавно като безмоторен самолет.

Но щом слънцето се покажеше иззад облака, водното конче веднага се оживяваше. Лек размах на крилете и то стремително излиташе нагоре и отново започваше своя лов.

— Карик! — извика Валя. — Ти забеляза ли какво става с него?

— Да, да! — кимна с глава Карик. Той беше забелязал и още нещо.

Като попаднеше в потока слънчеви лъчи, тялото на водното конче се издуваше, ставаше твърдо и гладко. Но щом го настигнеше студената сянка на облаците, то се свиваше, набръчкваше се и започваше да пружинира като много старо кресло.

Като че ли слънцето нагряваше въздуха вътре във водното конче и той го разпъваше; но достатъчно беше да попадне в сянка и тогава тялото му отново се свиваше, омекваше като балонче, пробито с игла. Така си беше и в действителност, но децата не знаеха и затова се чудеха на странното поведение на водното конче.

Ловът продължаваше.

Водното конче поглъщаше без насита мухи, комари и пеперуди.

Ако децата трябваше да дадат някакво име на своя жив самолет, май не можеше да измислят по-добро от „Смърт на мухите и комарите“.

Като преследваше една бяла пеперуда, водното конче рязко зави. Валя се подхлъзна по гърба на крилатия лакомник и щеше да падне на земята, но успя да се хване за крака на Карик. Ала и самият Карик едва-едва се държеше на водното конче.

— Помощ! — завика Валя.

— Не… не мо-о-га!… — пресипнало каза Карик.

Валя го теглеше надолу като тежка гира. И той напразно се хващаше с ръце за гладките опънати хълбоци на водното конче. Ръцете му отмаляха, пръстите му се хлъзгаха. С отчаяние на загиващ той опря брадичката си в крилото на водното конче и обхвана с една ръка изпънатото тяло на лакомника. Но да се изкачи обратно върху гърба му нямаше сили.

— Не! Не мога повече! — извика Карик.

Дълбоко долу под краката им като в бездънна пропаст плаваше синята повърхност на огромно езеро. Край бреговете му над водата се издигаше зелен камъш. Белите чашки на водните лилии сякаш бяха прилепнали върху спокойната синева на езерото.

Водното конче направи рязък завой.

Нова мощна въздушна струя удари Карик в гърдите и ръцете му за последен път се хлъзнаха по гладкото тяло на водното конче. Карик затвори очи, сърцето му трепна и замря: под краката му нямаше нищо, в ушите му вятърът засвири и зави провлечено. Децата полетяха надолу.

— И-и-и! — записка Валя.

— А-а-а! — завика Карик.

Те летяха надолу и се премятаха презглава. Няколко пъти небето и земята си размениха местата.

Небе.

Земя.

Небе.

Земя.

У-ух!

Вдигайки фонтани от пръски, децата се врязаха в огледалната повърхност на езерото и сякаш камъни полетяха към дъното. Те разсичаха водата — плътна като желе и прозрачна като стъкло.

После се удариха с крака о дъното, като тапи излетяха обратно на повърхността и отчаяно заудряха водата с ръце и крака. Зашеметени от падането, те се въртяха на едно място и нищо не разбираха.

Пръв се опомни Карик.

— Трябва по-скоро да плаваме към брега! — извика той, като плюеше вода.

— А къде е брегът? — задавяйки се, попита Валя.

Карик посочи с глава надясно, където се виждаше високата зелена стена на гора.

— Дали ще успеем да доплуваме? — захленчи Валя.

— Разбира се, че ще доплуваме! — уверено каза Карик. — Само не бива да бързаме. А като се измориш, кажи ми. Ще си почиваме на гръб. Хайде плавай след мен!

И те заплуваха към брега, като вдигаха пръски, сумтяха и тежко дишаха. Изведнъж Валя извика:

— Гледай, какво е това? Идва точно срещу нас. Някакво странно животно се плъзгаше по водата върху високите си полупрегънати крака.

— Какво е?

— Не знам — пошепна Карик и сви главата си между раменете.

— Дали хапе?

— Не знам!

Животното се пързаляше като кънкьор върху лед и с всяка измината минута се приближаваше до децата.

— А това… дали не е като водното конче? — попита шепнешком Валя.

— Не знам… Но ти за всеки случай се приготви… Ако ни нападне, гмуркай се колкото можеш по-надълбоко.

Широко разкрачило дългите си крака, животното се носеше по огледалото на водата и ловко прескачаше водните растения. Кънките плавки оставяха вълнообразна следа по водата.

— Това е водомерка! — извика Карик. — Разбира се, най-обикновена водомерка, само че много по-голяма.

Водомерката великан се приближаваше с невероятна бързина. Кафявото й тяло, обрасло отдолу с белезникави косъмчета, едва-едва се поклащаше. Големите й като топки очи внимателно гледаха децата. На острите завои водомерката отхвърляше назад и встрани задните си крака и след това ги притегляше към себе си, като леко се обръщаше ту наляво, ту надясно. Беше ясно, че те й служат за кормило. Водомерката се носеше право към децата.

— Олеле! — извика Валя.

Водомерката завъртя глава и вдигна нагоре дългия си като копие и остър като игла хобот. Той беше покрит сякаш с ръжда от засъхнала кафява кръв. Краят му трепереше като изпъната стоманена пружина.

— С това тя убива! — завика Валя.

Водомерката се приближи още повече. Повдигна над водата предните си крака и насочи копието си точно срещу Валя. Но в този момент Карик хвана сестра си за ръката и я дръпна под водата. Децата се гмурнаха. Там, където току-що плаваха, останаха само големи кръгове и малки мехурчета.

Водомерката смутено се огледа с кръглите си очи. Тя нищо не разбираше. Ами нали плячката й беше под самия нос и изведнъж… Какво ли е пък това?

Водомерката още веднъж се огледа, притисна плътно хобота си към бялото коремче и се понесе нататък, плъзгайки се по водната лента. Като пухтяха и плюеха, децата отново се изкачиха над водата.

— Къде ли е? — попита Валя, дишайки тежко.

— У-уф! Не знам! — тихо отговори Карик. — Май си е отишла.

— Къде?

— Плавай към брега — разсърди се Карик. — Плавай и не разговаряй.

Известно време децата плаваха мълчаливо и страхливо се озъртаха встрани.

— Ай, какво е това? — изведнъж отново захленчи Валя. Беше почувствала, че краката й се заплитат в някакви объркани мрежи под водата.

Тя се дръпна веднъж — напразно, дръпна се още по-силно, но мрежата беше омотала пръстите й и целия й ляв крак почти до коляното. Валя се опита да си помогне с десния крак, но стотици тънки и здрави нишки оплетоха и него.

— Хайде, какво правиш там? — извика Карик на сестра си.

— Мрежа. Някой ме държи! Има някакви мрежи под водата…

Карик недоволно се върна обратно и й подаде ръка.

— Хайде, хващай се!

Но преди да успее да я докосне, почувствува, че и неговите крака се омотаха. Децата с всички сили запляскаха с ръце по водата. Водата закипя като в котел.

— Ай, ай — захленчи Валя. — Не мога… не мога…

— По-силно! По-силно! Не се предавай!

Но всичко беше напразно. Децата вече не можеха да се помръднат от мястото си. Здравите лепкави мрежи сега бяха омотали не само краката, но и целите им тела и ги дърпаха надолу, под водата. След минута-две водата с тих плясък покри главите им.

Като се задавяха и пускаха мехури, децата потъваха все по-надълбоко и надълбоко. И изведнъж нечии здрави, жилави пипала се плъзнаха по ръцете и краката им, изтръгнаха децата от мрежата и като ги стискаха здраво, помъкнаха ги някъде надолу към тъмното дъно. Децата се задавяха от противната топла вода. Пред очите им заплуваха жълти, къдрави кръгове, в ушите им зашумя и зазвъня тихичко-тихичко: „Т-и-и-и-и-ит!“

Още миг и щяха да се задушат, но в този момент нещо със сила подхвърли Карик и Валя нагоре и гърдите им веднага се напълниха с въздух.

Карик пое няколко пъти дълбоко и отвори очи. Той видя мокрото изплашено лице на Валя.

Тя широко отваряше уста, мъчеше се да каже нещо, но от устата й излизаше само вода. Децата се люлееха във въздуха. Държеше ги високо над водата огромна космата лапа. Сега можеха да дишат, но над главите им вместо топлото синьо небе и веселото слънце висеше тъмен, целият покрит с плесен свод. Над водата се издигаха влажни мрачни стени.

Валя заплака.

— Нищо — печално каза Карик. — Всички хора кога да е умират. Не плачи, Валя!

Но той също подсмръкна и зарева по-силно от Валя. Черната вода закипя, издигна се огромна гърбица и изведнъж гърбицата се пукна. От водата бавно изплува тлъсто тяло. Потоци се стичаха по огромните му кръгли хълбоци. Заедно с тялото се появиха космати крака, после още крака и още крака и накрая през сълзи децата видяха целия паяк великан. Той се поклащаше върху водата и ги разглеждаше със студени, злобни очи.

Осем малки немигащи змийски очи гледаха децата и следяха всяко тяхно движение. Карик и Валя се опитаха да се отскубнат, но паякът така здраво ги стисна с пипалото си, че те не можаха дори да извикат.

Осмоокото чудовище ги обърна с главата надолу и след това бързо-бързо ги завъртя… Пред очите на децата притъмня, в ушите им забуча. Карик и Валя загубиха съзнание.