Кейт Моргенрот
Убийство с любов (47)

45.

Гордън и детективите

Разпитът на Гордън не вървеше добре.

— Джулия и Алекс ли? — повтори Гордън. — Не знам. На мен ми изглеждаха наред.

— Наред? — повтори въпросително Акерман.

Трябваше да ходят доста пеша до центъра, за да посетят Гордън в офиса му, и Акерман вече започваше да си мисли, че са си изгубили времето. Бяха при него от десет минути и детективът не бе успял да измъкне нищо значимо.

— Като се обърнете сега назад, какво виждате? — попита Акерман.

— Ужасно е. Не искам да си спомням за това — призна си Гордън.

В този момент влезе секретарката му с кафето, за което бе ходила до „Старбъкс“. Очевидно предлаганото в барчето не ставаше за пиене.

— Благодаря ти, Елизабет — кимна Гордън.

Детективите също поблагодариха. Когато тя излезе, Акерман продължи да задава въпроси.

— Бяхте ли близки?

— Не. Не мисля. Разбирам какво ме питате. За мен това не е лична загуба. Но винаги е шокиращо, когато нещо подобно се случи с човек, когото си познавал. А аз не обичам да се примирявам, като казвам, че такива неща се случват.

Защитено детство, в резултат на което се е получила типичната чувствителна душа, помисли си детективът. Той не можеше дори да си представи какво е това. Когато работата ти е разследване на убийства и всеки ден се сблъскваш с трагедии, чувствата ти се притъпяват. Акерман предполагаше, че това също е една от причините бракът му да се разпадне. Не обичаше да мисли по този въпрос. Опитваше се да намери у себе си някаква съчувствие към Гордън, но изминалата седмица беше уморителна и той започваше да се дразни.

— Със сигурност сте забелязали нещо? Имате ли някакво мнение? Някакво усещане, че нещата не са наред?

— Имам склонността да гледам на света през розови очила.

— Но това не ви прави сляп. Все пак забелязвате какво се случва около вас, нали? Особено ако е нещо по-впечатляващо.

— Да, ако е по-впечатляващо, в крайна сметка го забелязвам — потвърди тъжно Гордън.

— Е, забелязахте ли нещо? — повтори Акерман.

— Не мисля, че съм най-подходящият човек, на когото да зададете този въпрос. Какво казаха останалите?

— Всички, с които говорихме, знаеха едно нещо със сигурност: че Джулия не е била щастлива в Гринич. Смятаха, че може да е изпитвала гняв към съпруга си.

— И защо ще изпитва гняв към него? — учуди се Гордън.

Акерман трябваше да се напъне, за да овладее раздразнението си.

— Защото я е накарал да се преместят там.

— Но… не той я е накарал да се преместят.

Акерман и Питърс се спогледаха.

— Моля?

— Алекс не е карал Джулия да напускат града. Идеята е била нейна.

— Сигурно грешите — каза Акерман.

— Не, напълно съм сигурен — настоя Гордън. — През лятото се запознах с агентката по недвижима собственост, която им продаде къщата, и си поговорихме. Но ако искате да сте сигурни, питайте и нея.

Акерман и Питърс се обадиха на агентката по пътя към гарата. Тя потвърди казаното от Гордън — не Алекс, а Джулия бе решила да се преместят в провинцията.