Кейт Моргенрот
Убийство с любов (23)

21.

Алекс

Алекс затвори вратата след последния полицай. След това се обърна и почти като насън отиде до трапезарията и се отпусна на един стол — там бе прекарал по-голямата част от сутринта, докато полицаите бяха в дома му. След като си тръгнаха, се върна там автоматично. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе, имаше и отворена кутия от понички, два геврека в чиния и празна кофичка от крема сирене. Алекс се протегна, взе си сух геврек и отхапа. Не беше закусвал и сега умираше от глад. Знаеше, че не бива да е гладен. Трябваше да е опечален съпруг. Не беше много добър в играта на роли, но бе усетил, че няма да направи добро впечатление, ако си вземе геврек пред останалите. Затова цяла сутрин седя на едно голо кафе, взираше се в храната и слушаше разговорите около себе си.

След първоначалния разпит полицаите спряха да му обръщат внимание — или поне така изглеждаше. Но Алекс чувстваше косите им погледи и когато стана, за да се поразходи из къщата, пратиха един униформен да го следи. Почувства се толкова неудобно, че реши да остане в кухнята и да види дали не може да извлече някаква информация, като слуша разговорите, но очевидно си говореха за важните неща някъде другаде, а пред него бъбреха само за четвъртия рожден ден на сина на единия, за тежкото решение дали да избере „Тойота Корола“ или „Нисан Сентра“, предстоящо на другия, и за подреждането на футболната лига на мечтите им.

Алекс се бе зачудил, че избраха за сборен пункт трапезарията, а не всекидневната, но после осъзна, че прозорците на трапезарията гледаха към предния двор. Нямаше пряк изглед към дървото, на което висеше жена му, то беше по-вляво, но пак беше в полезрението им. Стори му се, че минаха часове, преди да свалят Джулия.

От прозореца се виждаше и как полицаите разпитват другите свидетели. Говориха с Присила и Софи. Слава богу, че Софи бе там. Алекс не беше сигурен, че щеше да понесе истерията на Присила без нея. Знаеше, че полицаите сигурно ще разпитват двете жени за него — как е реагирал, когато са му казали, какво е направил, когато е видял трупа на жена си, какво е казал, докато са чакали полицаите. Чудеше се какво ще им отговорят. Какво точно бяха забелязали? Със сигурност бяха видели, че реакцията му не е обичайната за един любящ съпруг. Само това беше достатъчно, за да усложни нещата.

Изведнъж, както си седеше сам край масата в трапезарията, Алекс почувства, че го залива вълна от омраза. Шибаната Джулия!

Стана рязко и отиде в кухнята, където взе две торби за боклук и се качи с тях в спалнята, а от там — в гардеробната. Трудно беше да се нарече гардеробна, беше по-скоро малка стая, претъпкана със скъпи дизайнерски дрехи. „Прада“, „Албърта Ферети“, „Лакроа“, „Марк Джейкъбс“. Не искаше и да си помисля колко струва съдържанието на тази стая, което в момента бе разхвърляно по пода. Когато сутрин се чудеше какво да облече, Джулия сваляше дрехите от закачалките и ако решеше, че няма да ги облича, просто ги пускаше на земята. Икономката губеше всеки ден поне час да ги прибира. Но днес беше понеделник, а тя не идваше през уикендите. Джулия беше като торнадо, оставяше хаос навсякъде след себе си. Къщата имаше приличен вид само защото Алекс вървеше след жена си и оправяше, но до гардеробната не се доближаваше. Дрехите й струваха хиляди долари, а тя ги хвърляше навсякъде като евтини боклуци. Беше израснала в низините на обществото, но притежаваше повече горделивост от всеки друг, когото Алекс познаваше.

Отвори едната торба за боклук и започна да прибира дрехите в нея. Грабеше копринени рокли, кашмирени пуловери, кожени якета. Натъпка догоре торбата. След това взе другата. Продължи да прибира, докато полиците и закачалките не се изпразниха и покрай стените на гардеробната не се строиха торби за боклук. Току-що бе приключил и стоеше и оглеждаше резултата от работата си, когато чу звънеца на пътната врата.

Слезе пак по стълбите, прекоси всекидневната, после фоайето и отвори вратата. Пред него стояха двама мъже. Позна Питърс, един от детективите от сутринта. После погледна другия. И изведнъж го заля шок, но от друг вид разпознаване.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Алекс.

Акерман се усмихна.

— Здравейте, господин Стоу. Аз съм водещият детектив по случая, и искам да ви задам няколко въпроса.