Кейт Моргенрот
Убийство с любов (29)

27.

Сюзан и детективите

— Какво мисля за Джулия ли? — повтори Сюзан въпроса.

Акерман и Питърс разговаряха с нея и пред тях пак имаше кафе, което обаче този път те наистина пиеха. Сюзан им го сервира в големи груби чаши, които ако паднеха, биха счупили плочките на пода, без дори да се пропукат. А което беше най-хубавото — нямаше как да оставиш лекета върху теракота.

Това посещение се очерта съвсем различно още от мига, в който Сюзан отвори вратата и върху тях се хвърлиха две големи кучета — нюфаундленд и голдън ретривър. На Акерман му направи впечатление, че не са точно кучата пазачи, защото размахваха опашки като метрономи и облизваха всяко парченце гола кожа. Нюфаундлендът се опита да се изправи на задните си крака и да посрещне Питърс (който бе по-ниският от двамата) лице в лице.

— Бо, Хектор, долу! — умоляваше ги Сюзан.

Те не й обърнаха внимание, докато тя не ги хвана за каишките и не ги издърпа.

— Влизайте, влизайте — покани ги, останала без дъх. — Просто са развълнувани. Днес не съм ги водила на разходка. Заповядайте във всекидневната. Или предпочитате в кухнята?

— В кухнята — казаха почти едновременно Акерман и Питърс и Сюзан се усмихна широко.

— Идвате от Присила, нали? Нека позная. Завела ви е във всекидневната и ви е сервирала кафе. Плашещо е, нали? А щом това ви е изнервило, трябва да опитате да пиете червено вино там. Радвам се, че избрахте кухнята. Ако седнем във всекидневната, ще си тръгнете със следи от Бо и Хектор по костюмите.

Двамата мъже се засмяха и я последваха към кухнята. Акерман надникна във всекидневната, докато минаваха покрай нея. Изглеждаше уютна, като стая, в която се живее и — точно както тя бе казала — осеяна с кучешка козина.

В кухнята вече имаше готово кафе.

— Може да е малко прегоряло — извини се тя. — Машината е включена от сутринта.

— Това със сигурност ще ни накара да се почувстваме като у дома си — увери я Акерман. — Само такова кафе пием. Дори започнах да го харесвам.

— Моля, седнете. — И Сюзан им посочи две високи столчета до кухненския плот.

След това отиде до шкафа и извади три големи чаши и три чинийки.

— Ще ви дам нещо с кафето — обясни тя и извади тиквен пай. — Пресен, току-що купен. Не мога да пия кафе, без да си хапвам нещо. Винаги трябва да е кафе с още нещо и тъй като не пуша, прекалявам с яденето. Все си казвам, че ако се откажа от кафето, ще сваля десет килограма. — Докато бъбреше, отряза три парчета и ги сложи в чиниите, без да им даде възможност да откажат.

Чак след като чиниите бяха опразнени, Акерман успя да премине най-накрая към разпита. Но след оказаното гостоприемство не му се искаше да се впусне директно в подробностите около смъртта на Джулия, затова започна с общ въпрос — какво мисли Сюзан за мъртвата?

Домакинята седеше, обвила длани около чашата си, и разсъждаваше на глас.

— Какво мисля за Джулия ли? Ами, ако трябва да съм честна, не можех да я понасям.

Акерман не успя да се сдържи и гръмко се изсмя. Пак го бяха хванали неподготвен.

Но Сюзан изтълкува неправилно реакцията му като неодобрение, защото веднага тревожно добави:

— Толкова ужасно ли ви прозвуча? Да се изкажа така за някой, който… който вече не може да се защити? Просто реших, че не бива да разкрасявам истината. Имаше нещо, което… — Млъкна, обмисли продължението, после само сви рамене.

— Не, не е ужасно. Много повече ни помагате, когато сте абсолютно честна. Така получаваме представа за жертвата. Ами останалите? Те харесваха ли я?

Сюзан се поколеба.

— Ами всъщност не сме го обсъждали много. Но знам, че и Присила не я харесваше. Предполагам какво ще попитате — защо тогава сме били приятелки? Нали?

— Вършите ми работата — каза Акерман и се усмихна. — Дори няма нужда да ви задавам въпроси.

— Както казва съпругът ми, като навит часовник съм, сама вървя. Работата е там, че отначало Джулия беше много приятна. Или поне се преструваше на такава. Тя е от хората, които винаги ги канят навсякъде. Бихте се побояли да я пропуснете.

— Побояли? — повтори Акерман.

— О, я стига! — шеговито го сгълча Сюзан. — Не ме измъчвайте. Знаете какво имам предвид.

— Наистина знам — потвърди Акерман. — Но трябва да ви попитам, защото някой очевидно е мразил Джулия или се е боял от нея, или и двете заедно.

— Моля? — попита нервно Сюзан.

— Присила ни каза за клона — обясни Акерман. — И че не вярва да е самоубийство. Съгласна ли сте?

— Ами да.

— Това значи, че някой е изпитвал към нея достатъчно силна неприязън, за да я убие, нали така?

— Хм, да… Предполагам. Не бях се замисляла.

— Какво си помислихте, когато Присила ви каза какво е забелязала на клона?

— А тя какво е забелязала? — почуди се Сюзан. След това бързо се сети. — О, да. Извинявайте, какъв беше въпросът?

Акерман се намръщи, защото усети, че има нещо гнило в реакциите й, но не можеше да определи какво точно.

— Попитах ви какво си помислихте, когато разбрахте, че Джулия може и да е убита.

— Да. Боже, звучи толкова ужасно, като го формулирате по този начин. Помислих си, че в такъв случай не се е самоубила и че това е някакво облекчение за мен. Би било много притеснително, ако тя наистина е била толкова нещастна, а ние не сме забелязали нищо.

— И за вас е по-малко тревожен фактът, че някой я е убил? — попита Акерман.

— Да, така смятам. Може би не искам да допусна, че съм преценила някого до такава степен погрешно. Случвало ли ви се е? Толкова да се объркате за някого, че той да се окаже напълно различен човек от този за когото сте го мислили?

— Да — заяви Акерман, без да се поколебае.

Сюзан погледна Питърс.

— Разбира се — потвърди и той.

— Значи разбирате защо другото е много по-притеснително. Никога, за нищо на света не бих предположила, че Джулия е от хората, които се самоубиват.

— Но предполагате, че е възможно някой да иска да я убие? — попита Акерман.

— Ами… да. Ако трябва да съм честна, това ми е много по-лесно да си го представя.

— А какво мисли съпругът ви за случилото се?

— Хари? О… Смята го за ужасно.

На Акерман пак му се стори, че е напрегната, но въпреки това не можеше да определи какво не беше наред.

— Искаме да говорим и със съпруга ви — каза той.

— Затрупан е с работа, а когато стане така, обикновено преспива в града. Така че не знам кога ще се появи — оправда се Сюзан.

— А ще ни дадете ли телефонен номер, на който да се свържем с него?

Акерман си помисли колко е странно, че се поколеба, преди да им отговори:

— Хм. Разбира се. Ще взема химикалка, за да ви го запиша. — След това се втурна изведнъж да отваря шкафове, да рови за листове, из кламери и ластици да търси химикалка.

— Ето, вземете моята — предложи Питърс и протегна тази, с която досега си водеше записки.

— О, благодаря. — Сюзан взе химикалката и написа служебния и мобилния телефон на Хари.

Акерман взе листчето и го разгледа внимателно, сякаш то щеше да му помогне да разбере какво не бе наред.

— Ако мога с нещо друго да помогна, само кажете — заяви Сюзан.

Това беше реплика, с която човек обикновено даваше знак, че иска да приключи разговора и Акерман веднага я разпозна. Зачуди се защо тя изведнъж стана толкова нетърпелива да ги изпрати да си ходят?

— Благодаря за отделеното време — каза той. — Вероятно скоро ще се върнем пак, за да поговорим и със съпруга ви.

— Разбира се, заповядайте.

— А, и още нещо — сети се Акерман, когато с Питърс станаха и я последваха по коридора. — Госпожа Бренър спомена, че решавате заедно кръстословици. Затрудних се с едно условие в днешната ми кръстословица и се чудех дали няма да ми помогнете с някакви идеи.

— Странно, аз също точно преди да дойдете бях започнала да решавам кръстословица.

— Така ли?

— Ами през повечето дни започвам по една. Не че винаги ги завършвам. Почакайте една минутка, да ви я донеса. — Тя се шмугна във всекидневната и взе вестника от масичката. — Кое условие? — попита, когато се върна при тях в коридора.

— Три отвесно — „дистанционен пост“. Четири букви.

Тя се наведе със сериозно изражение към вестника в ръцете си.

— До това още не съм стигнала, но май имам първата буква. Според мен трябва да започва със С. При вас така ли е?

— Аз не съм засякъл нито една буква — каза извинително Акерман.

— Нищо, според мен първата буква е вярна. Дистанционен пост, четири букви. Какво ще кажете за Сиам? Далече е. И в исторически, и в географски смисъл. — Погледна пак надолу към вестника, сякаш там щеше да намери отговора. След това отново вдигна очи. — Не съм сигурна, че е вярно, ще трябва да попълня още някоя буква, за да видя какво ще се получи, но можем да го приемем като работна версия. Трябва да призная, че много трия с гума. Определено не съм от хората, които пишат с химикалка.

— И аз не пиша с химикалка — отбеляза Акерман.

— Така ли?

Той поклати глава.

— Дори и да можех, пак не бих използвал, принципна позиция.

— Каква принципна позиция?

— Смятам, че всеки допуска грешки.

 

 

— Значи госпожа Бренър излъга, че харесва Джулия — каза Акерман, когато с Питърс се върнаха в колата. — Това може и да означава нещо, а може и нищо да не означава. Странно защо, но ми се струва, че и госпожа Олтмън ни излъга за нещо. Изглеждаше ми превъзбудена. Поне към края на разговора. Кой е наред сега?

— Списъкът е у теб — припомни Питърс на колегата си.

— О, вярно. — И той провери. — Следващата е Ашли Търкел.