Кейт Моргенрот
Убийство с любов (13)

11.

Читателките на криминалета

Ашли и Джулия вече се бяха настанили във всекидневната на Присила заедно с домакинята, когато пристигнаха Сюзан и Софи. Сюзан бе забравила да каже на Софи за правилото с обувките, затова Софи трябваше да се събуе на входа и да се запознае с останалите по чорапи.

Представи я Сюзан.

— Софи, това е Ашли — тя живее в къщата в колониален стил нагоре по улицата. А това е Джулия. Тя също се премести скоро в квартала, само няколко месеца преди теб. А това е Присила, нашата домакиня. — После се обърна към останалите. — Мисля, че знаете, че Софи току-що се нанесе в къщата в стил Тюдор и е голяма почитателка на криминалните романи, затова реших да я доведа. Съобщих й, че четем „Възмездието“, но се оказа, че тя вече го е чела, затова всичко се нарежда идеално.

Софи се усмихна и се опита да се почувства по-удобно, макар че никак не й беше лесно.

— Е, харесва ли ти Гринич? — попита Присила. След това малко лукаво добави: — Ходи ли до Авеню?

— Да, бях там онзи ден — отвърна Софи.

— Обзалагам се, че пътният полицай ти се е разкрещял — продължи Присила. — Нали?

— От къде знаеш?

Сюзан побърза да я успокои.

— О, случва се на всеки, който отиде там за първи път.

Присила добави с палава усмивка:

— За някои местни това е основно забавление през лятото. Сядат на пейките наблизо и гледат как овикват пришълците, които се опитват да пресекат.

— Това е страшно нелепо — обади се Ашли. — Искам да кажа, че дори да не идват коли, трябва да стоиш и да чакаш, докато пътният полицай ти каже, че може да пресичаш.

— Сигурно и на теб ти е крещял? — подхвърли Присила.

— С всички го прави — добави Сюзан.

— Всъщност не с всички — намеси се Джулия. — Аз не изчаках, преди да пресека, но не ми каза нищо.

— Лъжеш — заяви Присила.

Джулия сви рамене, сякаш искаше да каже: „Мисли си каквото искаш, но грешиш“.

— Защо не поговорим за книгата? — предложи жизнерадостно Сюзан. — Софи, имаш ли нужда от припомняне? Не знам колко отдавна си я чела. Това е една от мистериите с госпожица Марпъл…

— Това е последната мистерия с госпожица Марпъл, която Агата Кристи пише — прекъсна я Присила. — Въпреки че не е последният роман от поредицата. Кристи пише години по-рано книгата, с която възнамерява да завърши серията.

— Така ли? — учуди се Сюзан. — Не знаех. Е, както и да е, в тази книга госпожица Марпъл получава задача. Много богат бизнесмен — който всъщност е герой на по-ранен роман — умира и й оставя завещание, но тя може да го получи само ако разгадае една мистерия. Прякорът на бизнесмена е Немезида, което означава Възмездителя. Той се надява, че тя ще се справи със загадката и ще изглади несправедливостите. Само че не й казва какво трябва да изглади. И дори не споменава каква мистерия трябва да разгадае.

Тук се намеси Ашли.

— Не разбрах защо пази всичко в такава голяма тайна — оплака се тя. — Изглежда ми глупаво да си направи целия този труд да й остави завещание, а после да не й каже какво иска от нея.

Присила се обърна към Софи.

— Ти какво мислиш?

Софи се поколеба, усещайки, че по този начин я изпитват. Но след това заговори.

— Това е само мое лично мнение, но мисля, че е искал госпожица Марпъл да навлезе естествено в загадката. Затова кара адвоката си да я запише на екскурзия за разглеждане на старинните замъци на Британия и праща препоръчителни писма на старите си приятели. Така тя получава прекрасен шанс да навлезе в нещата, без да предизвиква подозрения. Предполагам, че е могъл да й каже, но също така предполагам, че е искал да я постави на изпитание, а не да я улеснява прекалено.

— Доста добре си спомняш книгата — отбеляза Сюзан.

— Днес я препрочетох — призна си Софи.

Присила вдигна вежди и кимна одобрително. След това погледна към Джулия, която отегчено зяпаше през прозореца.

— Джулия? Какво мислиш по въпроса?

Джулия набръчка нос.

— Няма достатъчно факти, за да се ориентира човек. Какво толкова й е интересно на една загадка, в която не можеш да се ориентираш? И тази госпожица Марпъл е толкова скучна. Както сама казва, накрая винаги намира разрешение на мистерията, защото убийството й напомня за някой неин познат от малкото й селце. Какво му е толкова интересното на това?

— Какво ли? — повиши глас Присила. — От къде да започна?

— Четем класически криминални романи — прошепна Сюзан на Софи. — Започнахме, разбира се, с По. След това минахме през Шерлок Холмс и Уилки Колинс, и… О, кой беше този?

— Амброуз Биърс — подсказа й Присила. Обърна се пак към Джулия, за да доразвие тезата си. — Как може да не разбираш защо тази идея е толкова важна? Когато госпожица Марпъл обяснява, че някой й напомня на някого друг, тя всъщност казва нещо много дълбоко за човешката природа. Прави паралел между месарчето Томи, което познава от Сент Мери Мийд и което краде от месото, и убиеца в случая, който трябва да разгадае. Кристи ни показва, че тези, които наричаме „злодеи“, са всъщност обикновени хора.

— Или колко са обикновени романите й — добави Джулия.

— Знаеш ли какъв тираж имат книгите й по цял свят? — попита Присила. — Към един милиард.

— Е, и? Това нищо не означава. И „Долината на куклите“ е продадена в милионен тираж. Да не искаш да кажеш, че и тя е шедьовър? — не й остана длъжна Джулия.

— Но това е книга на Агата Кристи — натърти Присила.

— За бога, все едно казах, че детето ти е грозно, или нещо подобно — засмя се Джулия.

Точно този смях уцели Присила право в сърцето.

— По-лошо — отвърна тя. — Когато казваш за толкова очевидно брилянтна личност, че е обикновена, тогава… — и се обърна към Сюзан. — Помогни ми.

— На мен ми хареса — започна малко хладно Сюзан, защото истината бе, че мислеше като Джулия и се чудеше какво да каже, за да не нарани чувствата на домакинята. Всъщност нито един от класическите криминални романи не й бе харесал. Предпочиташе съвременните мистерии за серийни убийци, книги, в които имаше поредица зловещи смърти и жестоки психопатични убийства. Не й допадаше обичайното лице на злото. Не искаше да си мисли, че някой от хората около нея може да извърши нещо толкова ужасно, затова не се въздържа и каза: — Работата е там, че ти говориш за злото с човешко лице, но аз разбирам и защо на Джулия й се струва твърде обикновено. И честно казано, аз изобщо не смятам, че убийството е нещо обикновено.

— Но то е. Не четеш ли вестници? — противопостави й се Присила. — Кристи се занимава именно с това. В една от книгите си казва: „Надявам се младите хора никога да не разберат колко зъл е този свят.“ Или нещо подобно. И точно това прави госпожица Марпъл специална — тя го разбира. Прозира истината за нещата, но не само това, ами се опитва и да направи нещо. Затова тя е Възмездителя. Тя е ангелът отмъстител, който се грижи накрая да възтържествува справедливостта.

— Но не става така — възрази Сюзан. — Имам предвид, че справедливостта не възтържествува. Агата Кристи като че ли винаги избива най-симпатичните хора. Така ги описва, че се привързвам към тях. И след това изведнъж се оказват мъртви. Това… е неприятно.

— Твоите серийни убийци не ми се виждат по-приятни — подхвърли саркастично Присила. — Какво мислиш ти, Софи?

До този момент Софи само слушаше, без да се обажда. Сега каза кротко:

— Според мен Агата Кристи е гений.

Присила въздъхна.

— Най-накрая някой да каже нещо смислено.

— И защо я мислиш за гений? — попита Джулия.

— А нима не е? — контрира делово Софи и нейният спокоен и уверен отговор й придаде повече авторитет, отколкото Присила успяваше да събере с дърленето си. — Нейните книги не са просто криминални романи, те описват реални хора. В тях има много психология.

— Да! — закачи се практично Присила за думите на Софи. — Нали всички говорят колко психологически достоверни са героите на Джейн Остин? Аз смятам, че Агата Кристи е не по-малко талантлива от нея.

— Сравняваш Джейн Остин с Агата Кристи? — попита озадачено Джулия.

— Да. Защо? Не си ли съгласна?

— Мисля, че повечето не биха се съгласили.

— И колко книги на Джейн Остин си прочела? — предизвика я Присила.

Джулия се опита да се измъкне, като й отговори с въпрос.

— А ти колко си прочела? — отвърна.

— Те са само шест. И тъй като имам магистърска степен по английска литература от XIX век, съм ги чела всичките — заяви Присила.

— О, и очакваш да се впечатля? — попита Джулия. — И откога чакаш да споменеш това така, между другото?

Сюзан се намеси, за да пренасочи разговора в по-безопасни води.

— И защо мислиш, че Агата Кристи е по-добър психолог от Джейн Остин?

Присила с нежелание откъсна унищожителния си поглед от Джулия и се обърна да обясни на Сюзан.

— Е, вярно е, че Остин добре се справя с интригите. Макар че е писала преди повече от век, сякаш описва хора, които познаваме. Но Кристи прави нещо повече от нея. Остин пресъздава един много маниерен свят. Всички там са твърде въздържани. А Кристи изследва силните объркани човешки емоции.

Докато Присила обясняваше, Софи кимаше и когато свърши, се обади:

— Както казва в тази книга — любовта е най-плашещата дума. И понякога е ужасна.

— И защо любовта да е ужасна? — прекъсна я Сюзан. — Според мен не е.

— Ти не искаш да допуснеш, че нещо може да е ужасно — изтъкна Присила.

Тук се намеси и Ашли.

— Нежеланието на Сюзан да допусне, че нещо може да е ужасно, като че ли показва какъв е смисълът на романите на Агата Кристи.

— И какъв е смисълът? — попита Присила, като не успя да овладее докрай сарказма си.

— Кристи пише за някаква… психологическа слепота — отвърна Ашли.

След този й коментар настъпи пълно с изненада мълчание.

— Какво имаш предвид под психологическа слепота? — проговори най-накрая Присила.

— Ами — започна Ашли бавно, обмисляйки думите си. — С всяка една от загадките си Кристи сякаш задава въпрос — как не сме го забелязали? Може би не искаме да видим истината. Пита едновременно героите и читателите си.

Всички я зяпнаха.

— Къде го прочете това? — попита Присила.

Ашли се поколеба и след това си призна.

— Имаше го в една книга.

— Коя книга?

— С анализи на романите на Кристи.

— О, да, чувала съм за нея — каза Присила. — Май там авторът специално разделя на съставните й части един от нейните романи. Нали?

— Да, същата.

— Трябва да я прочетем — обяви Присила. — Но преди това трябва да прочетем романа, който се анализира в нея. Помниш ли кой беше? — попита тя Ашли.

Ашли прехапа устни.

— Не знам защо, но единственият образ, който изниква в ума ми, е на актьора Дан Акройд.

— Сетих се — възкликна Присила. — Това е „Убийството на Роджър Акройд“^[1]. Един от най-известните й. Като си помисля, дори не знам защо още не съм ви я препоръчвала за четене в клуба. — Замисли се за миг. — Може би трябва да го прочетем за следващия път… или… какво ще кажете да си починем малко от Кристи и после пак да се върнем към нея?

— Да, добра идея — съгласиха се малко прекалено ентусиазирано Сюзан и Джулия. Присила им се намръщи, но не коментира, а каза:

— Ще ми се да обсъдим още малко тезата, която предложи Софи. Мислите, че хората убиват само от омраза и за отмъщение. Но и през ум не ви минава, че може да го правят и от любов.

Разговорът прерасна в дискусия за героите от книгата и техните мотиви. Накрая Присила каза:

— Добре, нека изберем следващата книга. — Обърна се към Софи, за да й обясни. — Аз избирам книгите, но приемам предложения от всички, преди да го направя. Сюзан, имаш ли някакви идеи?

— Излезе нов роман на Джонатан Келерман — съобщи с надежда Сюзан.

— Ти така или иначе ще го прочетеш, дори и да не е заради клуба — отбеляза Присила. — А за тези, които не са чели останалите книги от поредицата, тази едва ли ще е интересна. — Обърна се към Ашли. — А ти имаш ли предложения?

— Четох за един роман, в който в края на всяка глава имало рецепти. Мислех си, че ще е забавно да го прочетем и след това всяка да сготви по нещо и го донесе на обсъждането… Какво? — попита Ашли и се огледа с усещането, че е казала нещо, което не бива.

— Мисля, че след като ти се присъедини към нас, не съм повтаряла правилата, нали? — попита Присила.

— Да не би да предложих нещо, което е в разрез с правилата? — поинтересува се притеснено Ашли.

Присила показваше с пръсти, докато изброяваше.

— Никакви тематични криминалета. Никакви тематични храни, свързани с романите. Никакви тематични напитки към тях също. Нищо тематично, точка — завърши решително тя. — Всеки клуб, който започне да прави тематични неща, приключва съществуването си за по-малко от година. Всъщност, може би трябва да припомня отново правилата, а? Още повече че имаме нов член.

Сюзан се усмихна на Софи. Не се беше случвало Присила да реши толкова бързо да приеме нов член.

Домакинята продължи:

— Първото и най-важно правило е, че книгата трябва да е прочетена за срещата. Ако предпочитате, можете и да я слушате на запис. Не сме от онези клубове с толкова стриктни правила, че да гонят членове, ако ги хванат, че слушат записи, а не четат. Разбирам да изгонят някого, защото е слушал на запис съкратена версия, но ако е пълната — всичко е наред. Някои клубове изключват за аудиокниги.

— Наистина ли има такива клубове? — учуди се Софи.

— Да. Не си ли чувала? Те са клубни фундаменталисти — строги и буквални. Вярват само в печатаното слово. Повярвай ми, обичам книгите, но според мен е малко глупаво да се пренебрегва фактът, че историите векове наред са били разказвани, преди да започнат да се четат. Признавам, че предпочитам първо да прочета книгата, но ако е наистина добра, след като съм я прочела, обичам да я слушам и на запис. И забелязвам, че така откривам неща, които съм пропуснала при четенето. Ето защо нямам нищо против аудио книгите. Но при нас е много важно романът да е прочетен изцяло, независимо по какъв начин. Разбирам, че от време на време се случва нещо непредвидено, макар че имаме цял месец — обясни Присила, като така даде да се разбере, че не приема извинения. — Но е най-зле, когато някоя се преструва, че е чела до край. Толкова си личи, когато книгата не е довършена, когато е прочетен само сюжетът в интернет. Много е срамно. Но общо взето, това са ни правилата. Да прочетем книгата и да говорим за нея, като се съберем. Гледам редът да е простичък, така е най-добре. Свършихме ли? О, чакайте, не съм чула всички предложения за следващия месец. — Тя се обърна към Джулия. — Щом не харесваш Агата Кристи, искаш ли да предложиш нещо друго за четене?

Джулия сви рамене като че ли й бе все едно.

— Мислех си за поредиците. Чух за „Омнибус на криминалните романи“. Можем да прочетем част от нея. Там има и класика, и нови книги.

— Това е… — започна Присила, млъкна и продължи малко неохотно — … всъщност доста добра идея. И аз си мислех да видим този „Омнибус“, съставен от Дороти Сейърс. Но може би е по-добре да го съчетаем с някои по-нови подборки. Какво ще кажат останалите?

Но щом Джулия и Присила се бяха разбрали, никой друг не смееше да изкаже мнение.