Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Информация:

Николай Теллалов. Царска заръка

Роман, български.

Редактор: Николай Светлев

Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова

Корица и илюстрации: Николай Теллалов

Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011

 

Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.

История

  1. — Добавяне

4

Пращяха тежки цепеници в камината на трапезарията, по масите кадяха нафтени фенери. В хижата нямаше ток и навън валеше.

Елица зъзнеше край огъня, пиеше греяно червено вино с черен пипер и подсмърчаше с острото си носле, а до нея Крис продължаваше да мрънка. Настроението й беше във възможно най-ниската си точка.

Още щом ги пресрещнаха излезлите в паника момчета от компанията, начело с хижаря, започнаха да валят упреци върху й колко била неразумна и какви тревоги била създала. Чак й се доплака от досада.

В същото време не посмя да се оправдава. Беше уплашена.

Когато Витан я изведе от мъглата, наоколо цареше тъма, духаше сърдит страничен вятър, бе кално и шибаха редки дъждовни капки, които четвърт час преди хижата се сляха в есенноподобен дъжд. Зад невидими хребети ръмжаха гласове на отминали светкавици.

Не й се побираше в разсъдъка къде се бяха дянали, в коя дупка се бяха продънили часове, през които да успее да залезе слънцето, а от тайфата да вдигнат тревога и да се понесат надолу по трасето с факли и фенерчета като някаква потеря.

Няколко пъти „спасителите“ бяха кръстосали района, където бе лежал „морният“ облак. И криеха смущението си зад сръдни и укори.

Добре, че имаше и такива, които рекоха:

— Айде, стига хленчове! Намери ли се? Намери се. Всичко е тип-топ, стига сте дърляли момичето… Бате Витане, ти как така тука? Къде беше изчезнал?

— Натам-насам…

Люси веднага се лепна за него, но той не се отдели от Елица, докато не я настани до камината и там я остави на грижите на Катето. Накара я да изпие канче топло вино, в което сложи някакви черни коренчета.

А веднага след това довтаса Крис, който се държа като измамен съпруг.

Пфу, да му се не види, все едно нарочно се е изгубила!

Елица хвърли гузен и нещастен поглед към останалите.

Напрежението от нейното премеждие се разсейваше, дрънкаха китари, още само за акомпанимент на разговорите — без песни, с една дума веселбата скърцаше. Истинското тепърва предстоеше, то чакаше да се заситят стомасите след преживените вълнения.

Това, което най-много я интересуваше, се случваше в най-отдалечения ъгъл на помещението. Край Витан се беше събрала купчинка момчета и момичета и нещо си говореха. Самият той както винаги мълчеше и кимаше. Люси седеше до него и го мереше с влажни очи.

Елица се вкисна още повече.

Появи се Катето.

— Мръдни се малко, Крис, Елица ще се преоблича! — сопна се тя на „сянката“ на приятелката си. — Хайде де, какво има да зяпаш!… Ели, айде в спалното, там може да е студено, но поне няма перде киризчии!

Младежът с неохота стана и се поотдалечи.

Катето разгъна якето си като параван. Елица замаяно засмъква мократа си риза. Захлипа.

— Недей — нежно й каза Катето. — На всеки се случва нещо да сбърка. Не им обръщай внимание. Държат се, като че са безгрешни и съвършени. Я майната им! Усмихни се! Бързо! Иначе ще те гъделичкам!

Елица измъчено се усмихна.

— Няма нищо — утешаваше я приятелката й, — като спре да те втриса, това е само от нерви, да знаеш, ще си седнеме, ще си пийнеме и ще си купонясваме. Ба! Няма да си разваляш настроението зарад чужд кеф, я. И не се отпускай, не се предавай, настинката само това чака. Дошли сме да се веселим и точно това ще правим!… А този Крис е голямо мекотело. Само какви сцени разигра да знаеш! Ако има кой да се притеснява, той да е. Защо те заряза в мъглата, а? Искал да потичаш след него, тъпук с тъпук. Ей от такива играчки като нищо плачки стават. Добре ли си вече? Ела.

И тя ловко настани Елица на едната от двете дълги маси така, че Крис не успя да се вреди до нея. От това на Елица малко й олекна.

Групата около Витан ставаше по-шумна. Песните наближаваха. Някои от принудено поизтрезнелите взеха отново да се напиват.

Време беше и тя да се отпусне — права е Катето. Права и още как.

— Но, Ели, какво, по дяволите, се случи в облака, а?

Въпросът бе зададен меко, грижовно, шепнешком.

— Кате… — хлъцна Елица и млъкна. Какво да й каже, след като не знаеше.

Тази секунда бе достатъчна за Катето, която веднага се разпореди:

— Ясно. Дръж си чашата! Хайде, господа офицери и останалата непьющая сволочь…

— Наздраве! — рече Елица на приятелката си и момичетата си размениха окуражителни усмивки.

За беля Крис все пак се присламчи, но и това не успя да помрачи съвземащата се Елица.

Защото в този миг срещна топлите и дружелюбни очи на Витан, който повдигаше към нея чашата си.

Сега вече наистина веселбата нямаше къде да избяга.

Може би след третата наздравица тя се сети, че в раницата си има ябълки — грамадни, червени, породисти и сладки като целувка.

Ще дам едната на Витан, рече си тя и, кой знае защо, сърцето й затрептя някак тревожно.

 

 

Като малка й викаха щъркелче заради източения ръст и дългите крака. Тъмнокоса, с весели очи, тя често ослепяваше хората с бисерна усмивка на леко мургавото си лице. Изящна като порцеланова статуетка, приличаше повече на лястовичка, особено с предпочитания си стил на обличане — бяла блузка, черни сако и пола или тъмни джинси с черен пухкав пуловер — според сезона. За през лятото обожаваше свободно падащи къси рокли на цветя и така и не свикна да ходи на токчета. Кой знае защо, всички, с които се запознаваше, отначало мислеха, че учи в консерваторията, я цигулка, я някой друг деликатен инструмент. Или че е балерина. Истината беше, че Елица се притесняваше да танцува и без особен успех се бе занимавала с акордеон. Чак в последния гимназиален клас се понаучи да подрънква на китара и се осмели да пее пред непознати, макар да продължаваше да смята, че гласът й е прекалено детински и слаб. А дискотеките, на които я водеше Катето — и което непрекъснато дразнеше Теодор, — притъпиха неоправдания й комплекс, че подскачала като чапла.

— Кате — подшушна тя, без да изпуска Витан от умолително блеснали очи. — Вземи китара от някой.

Катето кимна и след малко успя да изтръгне инструмента от пиянски-непослушните планинарски ръце.

Елица прокара тънки пръсти през струните, настрои третата и тихичко засвири в нестроен ритъм любимата си мелодия. Дори си затананика. Песента я успокояваше.

— Ели, я по-силно! — подкани я някой и добави към другите: — Айде млък, бе, стига с тоя английски, нека чуем нещо наше си.

Елица се смути и изведнъж чу баритона на Витан:

— Изпей нещо, Елице.

Тя наведе лице, уж съсредоточена в хващането на акордите, за да скрие аленината, заляла бузите й. Сърцето й сякаш стана огромно и задумка от ушите до петите.

— Давай, приятелко — помоли шепнешком тя, — помагай!

На което Катето окуражително отвърна:

— Утрепвам ги тия къркачи!

Откъде заизвира сила, Боже! Девойката започна колебливо да подпява, гласът й от само себе си укрепна и зазвънтя в помещението над гръдния сопран на Катето:

Оставете човека, който няма какво да ви каже,

да брадясва щастливо над своята чаша с пелин,

да си мисли, че кашля от това, че тютюнът е влажен

и да мачка трохите от хляба, пред който стои…[1]

Песента рязко прекъсна, щом Елица затисна струните с ръка.

В едносекундната тишина изпращя камината и вятър глухо засвири в комина.

Витан изръкопляска. След миг към него се присъединиха почти всички (Крис си гледаше обувките, а Люси търсеше нещо интересно по тавана, опитвайки се да изглежда отегчена) и захванаха да я молят за още нещо.

Как да откаже, щом и душата й пееше!

… И нека да бъдеш — през девет царства в десето:

ще дойда през огън и преспи, през вятър суров…

Вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето

в отплата за твойта едничка трошица любов.[2]

— Май е време за „Козият рог“ — обади се Катето подир следващата песен. — Ще ги закопаем!

— Наистина ли пея добре? — попита с надежда Елица.

— И питаш! Страшно е! Хайде сега твойта песен за капак и ги остави.

— Ма точно „Вървят ли двама…“?

— Ъхъ. Никой не я може като нас! Витан ще те изпие с поглед…

— Добре. Ама ти не само пригласяй, води…

— На два гласа, бе! Не се плашункай.

Вървят ли двама

на дълъг път…

Катето я изхитри по едно време и почти замлъкна, ала песента вече водеше Елица и нямаше никакво притеснение у нея, а Витан я гледаше със сериозно лице и сякаш светнали в сумрака на свещите и фенерите очи. Все едно главата му бе пълна с огън, както зиналата паст на камината!…

… Ще легнат чисти във таз земя,

ах, как не искам да съм сама…

Този път хвалби се посипаха отвсякъде.

— Не, не можем повече — отказа на подканянията Елица. — Уморихме се.

И наистина, що се отнася до самата нея, тя се чувстваше изцедена.

Люси забъбри нещо в ухото на Витан и младият мъж откъсна взор от Елица, заслушан в брътвежите й. Елица въздъхна. Какво толкова очакваш? Да ти падне на колене и да ти целуне ръката ли?…

… Как се случи да го издебне, самата тя не разбра. В един момент той стана и тя дочу гласа му, отговарящ някому от купонясващите:

— Въздух да глътна, доста запушили сте.

Люси направи опит да се изниже подире му, но той я възпря с жест.

Може би русокосата си въобразяваше, че Витан й е в кърпа вързан — как само му се умилкваше за най-голямо и горчиво недоумение на момъка, с когото уж бе дошла.

Елица седя като на тръни седем минути — една цигара време — и също стана, показвайки на Катето с очи към пияния Крис. Той вече здраво и неприятно се беше разлигавил и не й се щеше да накисва приятелката си, но Катето кимна и задържа Кристиян на мястото му.

Елица се измъкна навън.

Суетливата врява с нестройни песни и завалени изказвания останаха зад дебелата врата. Лъхна я свежестта на шушнещия вятър.

Той гонеше по звездното небе разпарцальосани облаци и в миг разроши косите й, загъделичка вратлето, дори палаво се опита да бръкне под блузката.

Тя притисна ябълката към гърдите си и се огледа.

Витан стоеше на края на терасата, полугърбом към нея, с кръстосани на парапета ръце и гледаше яркосребърните рогца на растящата луна. И с неговата коса си играеше вятърът, но някак по-кротко, почти плахо, без волности.

Елица пристъпи към младия мъж.

Той я изненада.

Протегна назад ръка и я прегърна през раменете, без да поглежда. После наклони глава и вдъхна от косите й. Сякаш миришеше китка.

За една неприятно проточила се секунда Елица си помисли, че е очаквал другата, че се е объркал… но той се обади и веднага разсея лошото усещане:

— Хубаво, че подаръка ми пазиш. Тоз камък… вълшебен е.

Тя се усмихна в рамото му.

— Заповядай — рече и протегна ябълката.

Стори ли й се или наистина мускулите на Витан се стегнаха? Елица се видя сякаш в прегръдка на статуя от стомана.

Той бавно пое ябълката и със смайващо чуплив глас прошепна:

— Благодаря… ти… Елице.

Тя вирна учудено лице към неговото. Блеснаха ли очите му, или играта на лунните сенки сгърчи за кратко чертите му?

— Мирише като теб — каза й той с усмивка.

Луната ту се забулваше, ту искреше отгоре.

Не разбра кога се целунаха. Лекичко, по-скоро приятно, усети боцкане от брадата му, погали страните му и внезапно неистово зарови пръсти в косата му, както бе направил той.

Той…

— Освен теб друга жена не съм обичал — едва разбра тя от устните му.

И едва по-късно щеше да се учуди, как така й се сториха естествени тези думи, сякаш бе го питала… А и не звучаха те като да бяха изречени точно така, сякаш не на български ги произнесе, но тя разбра признанието му, разбра го!

Имаше чувството, че го познава толкова отдавна, че не помни първата им среща. Че го е искала винаги.

И се притисна към тялото му, жадна за ласките на ръцете му, примираща от докосванията, също толкова изгладнели, ала нежни и внимателни, въпреки цялата им сила.

Страховитата сила на дланите му.

Колко дълго ги бе чакала!

… Витан я внесе на ръце като булка в стаята с по-войнишки двуетажни легла; тя изведнъж се стресна насред целувките му и прошепна уплашено:

— Ще влезе някой!

Витан направи някакъв едва различим в тъмното жест към вратата и убедено каза:

— Никой няма да влезе.

И тя му повярва и отново, вече смело, потъна в милувките му. Струваше й се, че кожата им свети в мрака и отвън вятърът свири на флейта…

 

 

Когато китаристите успяха да скъсат по някоя-друга струна и да разкървавят изтръпнали пръсти, певците бяха прегракнали, пияниците — заспали с глави на масите, а най-слабите духом си легнаха във второто спално, купонът взе да залязва. Трапезарията се опразни. Последни останаха няколко души, сред които Люси, начумерена и с размазан грим, и Крис, който спеше с грозно отворена уста, опрял гръб в ъгъла. Момчето с транзистора съобщи за голяма железопътна катастрофа в Германия, угасващият разговор се поразсъни с обсъждане на резултата от мача с Алжир и на гледания завчера по телевизията филм за Косовската криза.

„Голема инфекция ке стане тамо!“ — авторитетно предсказа един от туристите, който минаваше за експерт по въпроса, понеже имаше роднини в Югославия.

Някой спомена за мотори. Казаха по две-три думи за онези шантави мотоциклетисти, които няма да доживеят до старини и не ще умрат в леглото си.

„Ще си отидат млади и красиви.“

„При тяхната скорост няма как да останат красиви!“

И с това се разотидоха да спят.

… Чудно, как така никой не влезе при Елица и Витан, дори не затропа по вратата на бунгалото, която даже не бе и заключена…

Бележки

[1] „Оставете човека…“ — песен на Велислав Тумангелов.

[2] Откъс от „Остана ми спомен“, Асен Разцветников (1897–1951).