Николай Теллалов
Царска заръка (19)

1

Още от сутринта денят жареше. Черни връх се криеше под буклеста перука. Бе горещо и слънцето слепеше отгоре, но за щастие подухваше. Скоро прахолякът стана непоносим.

Около два часа̀ телефонът у Закови зазвъня. Лъчезар вдигна слушалката. След петнайсетина секунди той отговори с кратко „добре“. Излезе почти веднага. По улиците виеха линейки и полицейски коли. От вестникарски сергии масово и със стръв се изкупуваха спортни издания. На път към мястото на срещата Лъчезар обърна лице нагоре. В дълбоката синева на зенита бяха заплували искрящо бели предвестници на дъждовното войнство: едни — мощно-кълбести, други — заканително парцаливи и разрошени. Обикаляха небето над Софийско поле и трупаха сили.

Този път Ясен беше в дънки, със спортно лятно сако и изглеждаше далеч по-човешки.

Заведението бе претъпкано, но всички следяха по телевизора мача България — Парагвай. Дори барманът не брои парите, бегло отвърна на поздрава, а очите му се намираха в екрана. Зако и агентът Георгиев се свряха в дъното на задименото помещение. Свободни столове както винаги нямаше и те седнаха върху каси от кока-кола.

— … консултанти… окултисти, етнографи? — с раздразнение говореше оперативният работник. — Астор? Екзорсисти? Двата ни синода? Папата? Или Далай Лама, някой аятолах? Никой нищо не знае, нищо не разбира от тези неща. Философства, разсъждава, строи хипотези, обаче конкретно — хабер си няма! Магове? Все шарлатани. Да намерим дори такива, които и до бели коси биха останали чираци — пак ще е добре… Врачки? Шантава, противоречива работа. Всеки има своя доктрина, свои принципи, иди се оправяй. Освен астролозите и хиромантите никой друг няма обща, криво-ляво научно призната система. Фраш диви таланти и нищо култивирано, обучено, школувано… Тай се.

Ченгето нетипично нервно за него смачка с мършави възлести пръсти цигарата в пепелника. Лъчезар безмълвстваше. Накъде бие този пън неясен?

— Сегашните академични среди като дяволи от тамян бягат от тези неща. А учен като Нютон, великият Нютон, той се е занимавал с метафизика. Днешните пък въртят нос — сакън да не им иде на вятъра „научната репутация“. Затова сега не разполагаме с никакви Учители, с никакви магически технологии, освен с най-примитивните. А примитивните са, ако щеш, нерентабилни. Чисто и просто неизгодни за прилагане извън лабораторни условия. Един кой и да е хай-тек продукт гълта много средства и интелектуална енергия, но употребата на такава технология дава качество, плюс по-ниска цена. Все едно да копаеш язовир на ръка или с багери. Багерите са скъпи, защото в тях е вложена инженерна мисъл, конструкторска работа и промишлено производство, демек — пари, средства някакви. А циганите с кирките се пръкат като кучетата. Обаче дейността, дали ще е язовир, египетска пирамида или Стоунхендж, в крайна сметка излиза по-евтина с „багери“, не с цигани. И ако сега някоя световна сила… абе, даже вземаш коя да е цивилизована страна, а не изключвам от това число нашата си, и когато тази държава хикс получи онова, което наричам „магическа технология“… а!? Непредвидима работа… Опасна. Векове наред човечеството е унищожавало онези свои представители, които са имали свръхестествени дарби. Това са сторили предшествениците ни. Църквата, инквизицията, държавата, материалистичната наука… Обществото, демек всеки посредствен средностатистически човек. Навярно от страх. Страхът, наборе, управлява света, от мен да го знаеш…

— Набори ли сме? — не сдържа учудването си Зако.

— Половин година под тебе съм. Дишам ти във врата.

— Верно?

— Ами да. Що, по-възрастен ли изглеждам?

— Определено.

— Не си от деликатните хора, да знаеш. Лъчо, да си чувал за Бялата жена^[1]?

— За кой??

— Тай се, няма значение… Подробност от свидетелски показания. Не мога да преценя дали има тежест и място. Ех… Слушай, това, което ще ти кажа… е много сериозно.

— Ъм?

— Трябва да изчезнеш.

Зако не отговори, само вдигна вежди, докато отпиваше джина си. Вече не обръщаше внимание на пируетите в монолога на Георгиев. Какво ще бъде сервирано сега?

— Кофти загазихме с този случай.

— Как така?

— Точно сега ще е най-удобно да драснеш, докато в службата сме ангажирани с маризите в Косово и гешефтите около това… Да, да, много може да се опарим, по-близо ни е от Бургас тая пуста Прищина! Та затова… ние там гледаме да…

— Кои „ние“.

— Ти. Аз. Службата.

Лъчезар помисли малко и убоде Георгиев с присвити очи.

— Според мен ти не си от НСС. Службата ти повече се занимава с приватизация, да не го кажа още по-направо, че ще вземеш да ми се обидиш. Най-благородното, което вършите, е промишлен шпионаж…

За миг Георгиев се ококори и сетне ъгълчето на устата му трепна в невесело подобие на усмивка.

— От кои си всъщност? — настоя Зако.

— От добрите.

— Хм!… И кой е срещу… нас?

— Лошите.

Лъчезар го изгледа и загаси цигарата.

— Май ще си ходя.

Георгиев направи някакво движение, все едно искаше да го хване за ръката. Зако дори се изненада, че не го стори. Георгиев обаче само каза:

— Чакай, недей…

Агентът, или какъвто се водеше там, се заколеба отново, потърка носа си с показалците и сухо изрече:

— Службата… в която съм… не можем да те предпазим от… заинтересовани организации от чужбина. И от наши… ммм… групировки, ъъъ… на частна практика. Всъщност… дори редица хора от нашия отбор решиха, че не е редно сами да разплитаме проблема. Разбираш ли какво ти говоря? Аз и някои мои колеги изобщо не определяхме хавата в Службата допреди буквално две-три години. А и сега още не сме в състояние. Може би след известно време, петилетка да речем, тогава ти би могъл да бъдеш защитен така, както една държава може да защити свой ценен гражданин. Не си прави илюзии, ценно е това, което знаеш и което още не си казал, а не черните ти очи. Да сме наясно. Говоря ти абсолютно по работа, служебно, делово. Ние много бихме искали да те скрием… но други от нашите… и бившите наши, сега частни лица… те ще те поднесат на тепсия… И не зная кое би било по-добро за тебе…

— Нещо пак не ми стана ясно…

Георгиев го спря с жест.

— Слушай, наборе, в момента искам да те уплаша. Само така ще разбереш колко шибана е ситуацията. Не вярвам да има голяма разлика между това да се озовеш в лапите на ЦРУ, NORAD, NSA^[2] или аналогичните кантори у руснаците. А братушките много биха те искали, защото си мислят, че става дума за качествено ново химико-бактериологично оръжие. Отровата на змейкинята имам предвид. Открай време много си падат по тия работи… Виж, бая хора напуснаха силовите структури, и не само полицията, но и разузнаването, а те знаят как да сметнат две и две. Та ако бързо не вземеш мерки да офейкаш някъде… ще дойдат онези. Все едно са си вкъщи, даже по-зле — на кого му пука за туземци…

— ГООО!!!… О! А?!! — изрева цялото заведение, задави се с крясъка си и зави обидено. — ГРЕДАаа…?! Мама му и късмет чилавертски! Абе, ЗАЩО, БЕЕЕЕ… Карпеджяни, насери се от кеф!…

Зако гледаше в порцелановосините очи на Георгиев и изведнъж разбра, че наистина е уплашен. Стомахът го сви и сърцето захлопа — дълбоко, силно, в ритъм на погребална камбана. Шумно пое въздух и усети как по гърба му се стича пот и ризата подгизва, вече не само от жегата.

Наоколо цареше диво разочарование и коментари, на екрана следваха ефектни повторения на пропуснатия гол. От тонколоните коментаторът на радио „Хоризонт“ също се задъхваше покрусено. Сияйна сянка от американското футболно лято ’94 вече не лежеше на лицата на хората в заведението.

— И…

„… сега какво да правя!??“ — едва не изпищя Лъчезар и зиморничаво подръпна рамене. Сви се към чашата си с алкохол и с малко непослушни пръсти запали цигара.

— И? — повтори той вече по-овладяно.

Георгиев продължи да го фиксира с хладни очи и Лъчезар му отвърна с най-мрачния си поглед.

Агентът кимна.

— Слава Богу, разбра ме. Единственото, което мога да ти обещая, при това без гаранция, но нямаш друг чойс, мой човек, е, че за известно време, около седмица, ще съумеем да удържим твоето име в тайна. Важно е да се потопиш за година-две… и тай се, а натам ще видим.

— Къде? — саркастично попита Зако.

— Имам една идея…

— Ъъййй!! — реагираха на опасна ситуация в нашето наказателно поле запалянковците. В екрана се креснаха псувни и ценни указания към националите от коя страна да ритат топката.

Георгиев за секунда се зарея в телевизора, после отново насочи вниманието си към Зако. Тежко убедително той рече:

— Май най-удачно ще е да идеш в Чуждестранния легион.

Това беше най-смешното нещо, което Зако чу за цялата вечер.