Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Информация:

Николай Теллалов. Царска заръка

Роман, български.

Редактор: Николай Светлев

Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова

Корица и илюстрации: Николай Теллалов

Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011

 

Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.

История

  1. — Добавяне

2

— Познавам я от нашествието на угърите-маджари, насъскани срещу ни от ромейския василевс[1]. Спретна се поход и поставиха боила колобри да наглеждат помагачите ни печенези. През по вашему 896-а. През туй време Царят, още княз тогава, дебнеше византиеца и, кога му дзера пратихме, че издавени са в Дунав и Днепър маджарите, той разпердушини ромеите край Булгарофигон. В учебниците по история тез битки ги пише като война за Цариградското тържище. Бях едва в първо си пълнолетие, на дванайсет години, и змейкинята ни беше командир. Пазеше ни като соколица пиленцата си… Сега трябва да я намеря отново…

— В Долната Земя ли?

Несигурност и нещо като едва удържан изблик на отчаян гняв:

— Ако трябва — там! — Окопити се под учудените й, станали плахи очи и спокойно додаде: — Този път Цветето няма да се измъкне, ами къде е Долната Земя на змейовете ще каже. Узная ли туй, Път дотам ще намеря. Поне сигурно, че Верена там е, не нейде неизвестно къде!… Бре, че хитроумен бил Радан — никой не я усети в онзи камък!

— … Но… защо си я търсил така упорито, пък и сега, щом вече има кой да се грижи за нея, ето Радо…

Витан я прекъсна толкова рязко, че тя онемя. Нима той можеше да бъде груб??!

— В десети век ще я върна! — изрече младият магьосник и Симеонов джамач.

Елица опулена слушаше разпаленото продължение:

— Да пречистя Историята, мила! Спомни си що е записано в учебниците ви днешни, нека има грешки там доста, ала виж — подир Симеон Велики всичко в България, духът на Авитохол, Ирник, Аспарух и други велики канове се изражда! Обидихме змейовете, що ни закриляха отдън времена, Елице! От десети век до сегашно само упадък и смаляване гледам, повярвай ми! Смаляват се не просто земи — какво значение има туй! — смаляват се сърца и души! Не бива!!! В цял свят се не диша! Затуй Верена трябва да се върне в своето време и да стане Царица вместо Петър.

Девойката нервно се изхили.

— Ха, Дичо ще стане цар ли?

От Витан лъхна студенина.

— За Радослав изобщо не може дума да става. Той… той ще изчезне в небитието на Небитието.

— Как така в Небитието…

— Той е от хода на историята, която не е бивало да се случи. И просто няма да го стане. Друг ще бъде. Другият цар-Симеонов син. Или… някой още по-достоен.

— Ти ли? — внезапно за себе си изстреля Елица и моментално съжали.

— Аз? Бих могъл. От потекло съм, що Владетели на България дало е през Размирните години против Гноеносния император. Ала не ща. Ще се върна при теб, Елице…

— Но аз съм тук!

— Не — упорито отвърна Вананд. — Ти си там. Ще се завърнем, щом аз променя историята…

щом аз променя историята

Въздухът, колкото и да влизаше в гърдите й, не можеше да я засити.

щом променя… ИСТОРИЯТА!

— Как така ще промениш историята?

— Туй най-пресветлото и градивно дело на живота ми ще е, Елице, обич ми скъпа! Обучаван бях за багаин колобър, за воинска магия, за разрушител, на Смъртта услугвач, че да вирее на чисто здравият живот. Ала сега мога да сторя нещо инакво!… Сам стигнах до Висшата магия… Виж, истина говоря.

И той… изчезна!

Елица премига.

От празното пространство се донесе гласът му:

— Взри се по-внимателно. Таз магия не е за разума заблуда. Истинска е, от Последния Пръстен. Ако се вгледаш, ще познаеш, где съм.

Наистина. С голямо усилие Елица различи над пода едва-едва трептяща мараня. Оптичното изкривяване имаше очертания на човек. Витан изплува сякаш от въздуха, като да бе скрит в гънки на покривало, върху което някой прожектираше действителността.

— Лошото е, че с очи си да виждам не мога, щом незрим съм. Ала за тогава слух аз имам, осезание… и колобърското ми око. То в главата ми е. Научил съм го. Сам. Без Учител. Така се случи. И сега възможност държа за промяна на грешки сторени. Най-висшето изкуство как се владее и опазва читав Всемира. Не като както приказките-картини на синематограф, с машини някакви. А с воля и магия.

— За какво ми говориш?

— За пътуване във времето. Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

— А… защо самата Верена не го е направила, това де, да се върне в своето си време?

— Има неща, които дори змейовете не знаят.

— Ами ти, ти как така го знаеш?!

Самодоволно:

— Узнах го от Цветето. То само̀ не усети се какво ми е издало…

Елица мълчеше.

— Помниш за него, нали… То не е туй, що изглежда. Не е живо. Дори не съществува в никой реален Свят! То от умове сбрана мъдрост е, не всичките човешки. То мост е към знанието на отвъдното

Момичето мълчеше.

— Елице, чуваш ли ме, мила?

Вместо отговор тя замислено подхвана:

— Радослав и Верена… Не, не бяха от онези, които се натискат и лижат по спирките, нито като все едно са сами на този свят, нито за да се покажат… Но пък и не се държаха сякаш са чужди, както става модерно сега. Личеше си, че се радват от това, че са заедно, без да го изпъкват…

— Елице… — с лека досада и нетърпение се намеси той. Девойката повиши тон, гледайки право пред себе си:

— Личеше им, че са един за друг, личеше им, че са заедно, дори да бяха в различни ъгли на стаята. Помежду им прехвърчаше нежност. Усещаше се… И ти… ти искаш да убиеш любовта им? — тя обърна лицето си към неговото и Витан трепна. — Заради своя чудовищен експеримент? И… откъде си сигурен, че това е възможно? Как можеш да си сигурен?!

— Защото проверил съм. Сторих веднъж една малка промяна за проба… ала трябва ми Верена-змеица, за да владея по-тънко Вселенските сили, тя ще ми помогне. … Не сполучих докрай, ала видях, че възможно е. И го мога.

Мога… да променя… Историята…

Тя се смрази.

Той зареди развълнувани слова, които не влизаха в ушите й. Стоеше приведен, с искрица молба и престорен възторг в очите. Ловеше я за ръцете, а тя за първи път не почувства сладкото отмаляване при допир с тялото му.

— … Ала виж, виж какво ще стане с Българите, Елице, ако поправя грешката на Радан и сдобря народа ни със змейовете! Светът ще бъде по-добър и по-справедлив!

Елица потръпна.

— За сметка на една обич…

— Нима не заслужава?!

— Нацистите май са казвали същото. А преди тях инквизиторите.

Той се свъси.

— Знам ги нацистите… бях на техен парад в Нюрнберг-град. Кошмарно. Следващия път, когато се върнах, видях, че Страшната война, която предчувствах, сбъдната е. Макар сетне въгленът жив за виновен изкараха, а не немирната ръка, що го бе връз чергата хвърлила! Да, нацистите бяха… и са… много неприятни… Ала за туй, което ти говоря — инакво е!

— Кое е различното?! Ей така, с лекота ще изтриеш всички, родени след началото на твоя проклет десети век, ще ги избършеш като тебешир от дъска. Хиляда и сто години — хоп и ги няма!

— Ще има нови хиляда и сто. По-честити, по-достойни. Без толкова кръв и мъка. Без толкоз лицемерие и подлости. Няма да има много от несправедливите неща…

— И мен няма да ме има, Витане. За това помисли ли?…

Тупна като изтървано мълчанието. Зейналата пауза-пропаст завърши със сподавено негово издишване:

— Не може да те няма, ти…

— Защо не оставиш Миналото да си бъде такова, каквото е било? — прекъсна го тя. — Добро, лошо, справедливо, несправедливо… Какво значение има това за нашето Сега?! То затова е Минало, защото е вече зад гърба ни. Ако ние, хората, сме научили поне нещо от всичките тези хиляди и хиляди години, тогава ще бъдем и по-щастливи… и по-честити. И нямам предвид само нас си, само България, а всички хора. Всички.

Той се силеше да преодолее пукнатината, усещана помежду им. Но само намери упорито да повтори:

— Мога да го сторя. Знам как.

— Какво като знаеш! — избухна тя. — Нима всичко, което го знаеш, трябва да го направиш?!! Приемай нещата такива, каквито са!

Загледа я с недоумение.

Елица пламна и се сви засрамена. Заля я апатия. Прошепна:

— Извинявай — отрони, без да е убедена, че има за какво да се извинява. Знаеше само, че се изпари желанието й да общува с Витан, да спори и разисква налудничавите му идеи — за това нямаше сили.

А той продължи с укрепващ глас:

— Не достига ми само туй, което има дори едно змейско сукалче, за да стане според плана ми. Да, много неща ще изчезнат… и никой няма никога да узнае, че изобщо са били. И най-мъничката мъничина от Всемира не ще си спомни за тях. Ала тъй ще е по-добре. За онези, които биха могли да се родят. Че навярно затуй изпратен бях! Заклех се и… не, не ме е страх да наруша клетвата, не. Ала аз вярвам в нея. Вярвам, че туй, що го възнамерявам, честито ще да е. Нямам избор, Елице.

„Фанатик“, помисли тя кухо.

Беше виждала, сблъсквала се с такива — кришнари, евангелисти, родни православни бръснати глави. В костюми, в роби, в дрипи, с черни дънки и черни кожени якета или пък съвсем нормално облечени — всякакви. И що за разлика имаше между желаещите чиста нация, чиста вяра или светло бъдеще с веднъж завинаги установени висша справедливост, благоденствие и щастие:

Който не се весели, ще бъде разстрелян.

Който не обича ближния си, да бъде пребит с камъни.

Който не желае да воюва за Доброто — предател е и брадва за него!

Каза бавно и унесено, загледана в танцуващото по гърнето магическо огънче:

— Не. Ти си този, който има избор. Но само ти. И държиш съдбите на цял свят… а никой друг освен теб няма думата. Не се стремиш да разбереш, но да осъдиш.

Замълча.

— Елице…

С колко молба и отчаяние бе зареден гласът му! Тя пренебрегна обръщението и крехко промълви:

— … Обичах те…

(Вананд отметна глава като от шамар, зениците му се свиха в точки при натъртеното миналото време)

        … но не мога да изпитвам обич към някой, който се мисли за Бог, не мога да чувствам нещо друго, освен страх от такъв… от такова същество… Уморено ми е. Не ме докосвай.

Тя тромаво се отпусна на миндера, сгуши се към стената и придърпа върху себе си прашната черга.

Вананд остана с безумно-умоляващ поглед, забит в гърба й.

Усети как тя заспива, сякаш бе болна.

Секундите отлитаха. Постепенно чертите му се отпуснаха, страдалческата гримаса изчезна… лицето му се втвърди и заприлича на гипсова маска. Той се надигна безшумно, без да раздвижи въздуха, и с почти равнодушно, макар и внимателно движение посегна да поправи завивката й. Миг само задържа ръка неподвижно при вида на побелелите Елицини юмручета, притиснати към гърдите й, на лактите — опрени в коленете. Вананд свали одеялото от прозореца и загърна Елица с него. Постоя над свитото на геврече момиче.

Навън едва зримо сивееше, ала тъмнината още не се бе предала. Той се изтегна на пода, като подпря глава на кютучето. Заби неподвижен и замислен взор в порутения гредоред. Не след дълго младият колобър се сепна и тихо щракна с пръсти. Вълшебните огънчета се свиха в искрици и угаснаха. В мрака на стаичката той задиша спокойно и равномерно.

Но не заспа.

Не се чувстваше никак спокоен. И не тъй отскоро, от таз нощ. Неволно докосна раната на слепоочието си. Как бе допуснал той, Боила боила колобърът на всички времена, сегашни и предишни, някакъв си хлапак да го свари неподготвен?! Все пак биваше трезво да прецени, че грешката е негова — не бе догледал решимостта на измамения в очакванията си момаж и едва успя да отнеме силата на барута, че оловото само го замая с тежка пестница. Да, младежът, този Кристиян, веднага щом пратен бе в несвяст, дори мил му стана с детинското си юначество. Ех, живееше все пак нещо от нявгашните Българи в душите на сегашните…

Витан-Вананд мислеше. Като никога преди той не усещаше ясен взор към целта си. Заръката на Царя, срещу когото бе точил сабя ведно със съзаклятници за Старата Вяра — тази повеля не бе просто още едно поле за юнашка чест, не бе за него само предизвикателство. Не, тя го водеше, станала същински смисъл на живота му, единственото оправдание за жертвите, които бе задължен да принесе на олтара й. И в това отлетяха години — през него, и векове — покрай му. Историята на рода, кръвта и земята му. И едничката упоритост да вярва, че заповедта на Симеон ще да бъде изпълнена, упование в това го крепеше, даваше твърдост на ръката и сърцето, бистрота и хладина на ума и равновесие на духа… Вярно, не всякога, ала и миговете на слабост и съмнение изживя, та премина. И ето че сега…

Витан отново прекъсна разсъжденията си и се завърна в началото.

Нима има по-висше и по-благородно призвание от това, щото да поправиш една неправдина?… Ала наистина ли бива?! Ами пък, ако пак се провали?…

В лет, кога още по-силно затрещя Империята, той се помъчи да стори еднаж промяна в хода на съвсем близкото минало.

Леле…

Гръцко три години земетръс го тресе[2]! Че и навред из юга на Балканите потрепваше гневно земята, а самият той, въобразил се веч за Велик Магьосник, едва се отърва от пропадане в небитието на Небитието, където и шепа прах не щеше остане…

Почна да внимава с уменията на Третото ниво. Премисли внимателно и претегли що бе свършил не както трябва и се реши на нов опит. Никога не повтаряше сторени неслуки, ала взе, че накамари нови. Искаше да отърве света от Втората страшна война. И не случи да попадне в нужната година.

Помнеше как ефектът от скока във времето предизвика дерайлиране на пуфтящ трен. От вагоните се закрещя на немски, диво се затропа да им отворят вратите. За щастие катастрофата не бе тежка. Вананд се сви в калта под ръсещото ситен дъжд небе, когато край него притичаха, шляпайки тежки пръски, неколцина войника и с тях — цивилни. Те спряха суетливо пред един вагон, от който на славянско наречие псуваха неоправията. Отвориха, отстъпиха назад и загърмяха вътре към воплите… От околните вагони се развикаха още по-страшно. Вананд реши да се омита. През цялото време, докато не стигна някаква дребна гара, той се чувстваше много особено. Раздвоено, неясно, сякаш нещо тътнеше в предродилни мъки… или се разкъсваше…

От стрелочника-поляк разбра, че е есен на 1917-а. Намръщи се, ала и туй време му вършеше работа. Целта му бе да убие онзи див като ламя десетник Хитлер и да види как ще се промени реалността без Страшната война. Няколкото дни, през които се мъчеше да проникне навътре в Германия, настръхнала от Първата страшна война, му се виждаха още по-странни и объркващи. Не като събития, а като усещания, дразнещи магическите му сетива. Отвличаше се от тях, като се забавляваше с мисълта, че вече е бил в същата година, но на друго място, в България…

Накрая не се добра до жертвата си набелязана, защото взе да го наляга невероятен страх, първобитен ужас, магическото му око започна да го боли нещадно, край него сякаш светът се цепеше и той оставаше в процепа към Нищото!… и се наложи да „скача“ отново в шейсетте, но вместо тях улучи деветдесетте…

Дали беше това само от тифуса?

От отравянето с газ в Прусашко?

Бурни дни преживя тогава и си завиждаше сам на себе си — на оня „аз“, който в същото време си седеше на топло при огнището в една гостоприемна делиорманска къща…

… Той се сепна, усетил изгрева на Зорницата.

Бавно извърна глава. Елица спеше, непомръднала изобщо откак затвори милите си очи. Жими Бога, Тангра ли те прати, че да ме спреш? И защо? Нима пак грешка е всичко?!…

Не. Не може туй да е грешка.

В утринта — още сънена, непрогледнала — запя славей. Може би дори от същия двор, в който се бяха укрили. Пееше и се заливаше сякаш от щастие, че го има на белия свят, пусто птиче сладкогласо…

Елица се разсъни за малко, но не се обърна.

Славеят пееше.

Багаинът почисти сабята. Лъсна грижливо и надписа на дръжката: ВерВананд Радани Алемтохол — „Вананд, роден в годината на Дракона, на Радан първи син“.

Витан-Вананд нямаше друг път, освен да изпълни Съдбата си.

Бележки

[1] Ромейският василевс през 896-а година — император Лъв VI.

[2] Гръцко три години земетръс го тресе… — юли-август 1870 г. до есента на 1873 г. На 25 октомври 1870 г. е било видяно северно сияние. Най-много е пострадала Токида, разрушен бил град Анфиса; трусове се усещали до средата на 1876 г.