Николай Теллалов
Царска заръка (3)

2

(след две седмици)

Когато слънцето потъна зад хоризонта между Витоша и Люлин, а гъстеещият мрак тласна радиоефира в безкомпромисната зона 967, купонът вече бе набрал високи обороти и се вихреше в танци из апартамента. Елица се чувстваше безкрайно щастлива.

Ритуалното поливане с вода я сполетя още на прага, при посрещане на гостите. Най-неочакваното нещо сред подаръците бе голям колкото детско юмруче камък. Връчи й го непознат младеж, завлечен насам от общи приятели. Чудото на минералогията предизвика у Елица странно усещане. Едната му половина чернееше като нощта, но в нея искряха сребристи кристалчета и на места от картофената форма изпъкваха геометрично правилни ръбове. Обратната страна на камъка, сива и обикновена, по нищо не го различаваше от паветата пред кооперацията, която момичето знаеше като свой дом и където за пореден, вече двайсет и първи път честваше рождения си ден.

Подир камъка непознатият протегна една-единствена, но толкова изящна розичка, и така мило й се усмихна, че девойката веднага запомни името му — Витан. Направиха й впечатление очите му, направо неприлично хубави за мъж, атлетичната фигура и дългата кестенява коса. През цялото време на партито Елица само няколко пъти чу гласа му. Но постоянно ловеше погледа му — някак настойчив и замислен. Може би затова го насърчи да я покани на танц, щом в уредбата се озова и засвири касетка с балади.

За нейно разочарование той отново не пророни нито дума, придържаше я нежно и леко. Не можеше да се каже, че е лош танцьор, ала като че предпочиташе кротко да си пие виното и учтиво да се преструва, че слуша съседа си по маса, чиято алкохолна общителност се бе разраснала до размерите на малко бедствие. Елица остана изненадана, Витан създаваше у нея впечатление на доста по-буен, дори агресивен, навярно заради подмятането на бившия й приятел, че непознатият приличал на Леми от „Моторхед“. Така или иначе, на купона не се получи да проведат никакъв смислен разговор, а и към края Елица се понапи — губеха й се някои неща, особено това кой с кого си е тръгнал, както и фактът поради какво Теодор толкова й се цупи, нали уж се бяха разделили по взаимно съгласие, какво се силеше да доказва още…

Следващата сутрин — (всъщност наближаваше обедно време) — Елица, заедно с две останали да й помогнат приятелки, се зае да почиства апартамента. Изпадна в ужас: фасове и неидентифицирани касетки, смачкани цигарени кутии и забравени запалки, салата и изсъхнали сандвичи — всичките тези предмети се откриваха на най-неочаквани места: в чекмеджета, върху пианото, под възглавниците на канапетата, дори като висулки на полилея… Другото, което я стресна, бяха легионите чаши от всякакъв калибър, мръсни чинии и пръснатите навред вилици — сякаш бяха хиляди! Петна и лекета по килимите, пердетата, покривките и тапетите минаваха направо гратис покрай всичко останало.

Трите момичета се огледаха и си плюха на ръцете.

Докато следкупонджийският терен се превръщаше пак в човешко жилище, Елица се натъкна на двуликия камък. За миг не можа да си припомни как е попаднало това нещо тук. После се сети и, търсейки му място, го постави на бюрото в своята стая.

— Това се казва щур подарък! — одобрително подметна Катето. Люси обаче изкриви хубавите си устни в презрителна усмивчица.

— Егати тъпнята! Става само да трошиш орехи с него!

— Или да разбиваш кухи глави — сдържано отговори Катето, без да я поглежда.

— Що за човек е тоя Витан? — невинно попита Елица, не толкова от любопитство, колкото от рефлекс, понеже забеляза, че Люси придобива кисело изражение, а в сините й очи се разгарят ядосани пламъчета.

— Нещастник! — отсече русокосата красавица и помъкна камара чинии към кухнята.

— Много готин тип, само че съвсем малко знам за него — обясни Катето, без да трепне. — Чух, че бил планинар и пещерняк.

— Студент ли е?

— Ами… Не съм чула такова нещо. Бачка навярно, ама на̀ — на кой свестен човек му върви в живота… А това камъче съм го виждала, по едно време той си го мъкнеше навсякъде със себе си като талисман…

— За да тресне някого по муцуната с него! — намеси се от прага Люси. Катето враждебно млъкна.

След малко, когато Людмила се зае да мие съдовете в кухнята, Катето продължи:

— Знам, че много рядко се появява насам, навярно е от провинцията. Миналата година работеше в баничарница. Момчетата често отскачаха по нощите дотам, когато свършвахме пиенето и умирахме на всичко отгоре от глад…

— Значи не бил софиянец — разсеяно забеляза Елица, сортирайки касетки по кутийките им.

— Ами май да.

— Аха… — промълви Елица. Няколко минути тя ожесточено чешеше килима с метлата, после, кимвайки към кухнята, където Люси бе избрала на радиото станция „Вива“ и се занимаваше със съдовете, попита:

— … Нашата блонди защо подскача така?

Катето злорадичко се ухили.

— Не й се отвори парашутът снощи. Ти не забеляза ли? Умилкваше се около Витан, затова му е бясна.

— Ахааа… Дай сега да изтупаме покривките на двора…

Родопските одеяла вдигнаха цял облак прах и пепел, разклатиха клоните на кестена, счупен от бурята преди две седмици. Все още никой не се сещаше да отреже и да махне нещастното дърво. Кашляйки и кикотейки се, момичетата помъкнаха обратно покривки и одеяла.

— Ти сериозно ли скъса с Теодор? — попита плахо, но уж незаинтересовано Катето.

Елица късо въздъхна и кимна.

— Отдавна трябваше! — с внезапно ожесточение каза Катето. — Само те прави на маймуна!

— Да… Но ми е малко особено… необичайно. Нали ходехме от техникума…

— Хвани си някой свестен — посъветва я приятелката й. — Някой, който да те уважава… и да те заслужава! Витан например. Как само те гледашеее!…

Елица се засмя и пак кимна. В паметта й изплува лицето на младия мъж. И тези негови чудновати очи… Бе виждала подобни и преди: очертани с тъмна ивица ириси, изсветляващи към зениците до бледо сиво-зеленикаво. Само че Витановите кафенееха като козина на сиамски котарак, почти сливайки се с бялото на очите… Тя тръсна глава. Не, не намираше, че спешно се нуждае от нова любовна връзка. Необходимо й бе време да зараснат обидите и униженията от отношенията им с Теодор. Не й се говореше за това. В момента се чувстваше уморена и мечтаеше час по-скоро да оправи къщата и да легне да спи… да спи… до утре, когато ще дойде понеделникът.

Новата работна седмица.

Тя отново въздъхна. Домъчня й — празникът отмина и отново се редяха скучно-сиви делници.

Грешеше.

Необикновеното вече бе влязло в живота й, макар че трябваше да мине повече от месец, преди младежът с чудноватото старовремско име отново да изникне…

… сякаш от небитието.