Николай Теллалов
Царска заръка (34)

1

„… Тогаз назад тръгнах…

Слънце ме срещна на изхода от пещерата. Колко му се зарадвах!…

Бе твърде топло, като че лятото се завръщаше. Миришеше на лято. Блъсках си главата що е туй чудо и как завъртели са се годишните времена така… и вървях, вървях… Цели мили ромейски^[1] жив човек не срещнах! А по пладне…“

„Навярно бяха курсори^[2] на византийски отред, макар да не бях видял от баира вражи колони. Затуптя сърцето ми за битка! Темите^[3] навярно вървяха много стадии далеко назад, ала тез тук крачеха, сякаш у дома си! Начело им яздеха трима големци с важен и богат вид, уж въоръжени, пък като безгрижни…

Убих ги. Поведох яките им коне и скоро стигнах една нива. Клет орач мъчеше земята с впряг измършавели волове. От колиба кърмаче врещеше.

Сполай ти, добри човече! — рекох.

Опули се орачът, даже се поуплаши. Запитах го:

Къде е Князът ни и дружината му? Откога така ромеи кръстосват земите ни като бащини си дворове!?

Кой княз, юнако?

Нашият Княз Симеон, луд ли си!?

Господар тук е василевсът Михаил Пафлагон…^[4]“

„И тъй научих, че… както казвате вие — пътувам напред във Времето… Бях слязъл в Сивата Средна Земя през християнската година 901-ва, а завърнал се — в 1026-о лето, пролетта. Беше лоша година. Една от злочестите… За близо крина^[5] жито едничък златен перпер^[6] даваха! При все че не бе родила земята много…

И други злини бяха сполетели родната ми земя. Нямаше България, ами византийски провинции от Драч и Костур, та до Тулица и стария Онгъл… Страшна суша бе напукала полята, а сетне и дъждове наводниха нивята. Налитаха скакалци на облаци и печенези на рояци.

… Обикалях доста и пак си идох в мъглата, която чакаше ме край Магура. Тежко ми беше.“

„Кога пак изкачих се в нашата Горна Земя, лошите лета продължаваха. Болести и глад отнасяха цели села в гроба, градушки биеха всичко живо, след като по половин година не бе падала и капчица водица от небето… Сякаш не бях пропуснал в дрямка нови години, тоз път само десет — а все същото оставаше. Идеше ми да се убия, защото и аз бях в онзи стан, който обиди змейовете и те вече не ни помагаха…“

„И пак се върнах и пак излязох…“

„Срещнах франки, целите в желязо като нас по време на Крум Страшний… Бяха уж се запътили да отърват Божи гроб, пък комай само грабежи и безчинства им бяха под кръстоносните каски.

И с тях се бих, нахраних-напоих халосията! Ала…

Ранен се замъкнах след едно сражение в една долчинка. И там щях да си изгния, ако не бе дошла Мъглата и прибра ме пак Средната Земя в сивия си свят. Цветето ме изцери-излекува. Същото онуй, което теб ти се пред очи появи. Останах там по-дълго тоз път.

Припомнях си всичко, що ми беше казвал Радан-колобър, слушах Цветето. Опитвах разни магии. Пристъпвах в следващия Пръстен.

Магията използва Силата, ала в разна мяра от нейната триединна същност… Всеки Пръстен на Майсторството има седем стъпки на обучение и някои сливат се с тези от следващия или предходен Кръг. Почва се от телесно съвършенство, сила да бориш болести и да затваряш рани по собствената си снага. Сетне каляваш волята и твърдостта на духа си, владееш болка и страсти. За венец — ума си обяздваш като див кон, покоряваш мислите в главата си, явните и тайните, с юзда ги държиш!… А изобщо ученията за Магията са девет. Винаги са били толкова и винаги ще бъдат, докато човек гледа света с човешки очи и направлява го човешко сърце. Вярно, деветте Начина за владеене на Всемирната Мощ през различни времена под различни имена явявани са, не всякога едни и същи умения са потребявани… Днес не е оцеляло много от Ученията, а което останало е, то е объркано. Че как иначе по пепел от изгорени книги можем да видим сръчността на преписвача, камо ли да четем прекрасните стихове, в които са били изречени премъдростите на Вещите Майстори…

Малко, много малко са онез, стъпили на първите стъпала на Висшата Магия — Последният Пръстен. И то с върха на пръстите. Силата погубвала ги е, изгаряли са твърде бърже.

Аз — издържах.

Разбрах, че в Средната Земя мога да не ям и да не спя. И захванах здраво да сторя стъпките в Колобърското Изкуство. Всеки миг научавах нещо ново, напипвах по-ясно Силата, удържах я. Цветето мълчеше, щом правех вярното, и звънтеше, кога поемах грешна посока. Тогаз ми пращаше нега наяве, доста неразбираема, ала ми служеше за напътствия и все по-живо чувствах Магията, растяха уменията ми да се справям с нея…“

„Изнесох в Горния свят камъни. Като онзи, който дадох ти за твоя ден бехти. Те да ми бъдат за очи, докат бивам в сивата къщурка.

Бе царуването на Хала Йоан. Достойно време отново бе настанало за България!… Като че Канасубиги Крум от Тангра бил пратен пак на земята! От Вечния Град поднесоха му корона! Сякаш шаркан в дъга седеше той връз надоблачна Верегава и всяваше страх у ромеите^[7]! … С низка хитрина го надвиха византийците, те са такива, кръвта им е като техните топли и коварни морета!

… Ала Верена нямаше я, никой не бе чувал за нея змеица. Смееха ми се гостилничари, механчии, стражи и селяни.“

„И тогава реших да идвам в Горната Земя на всеки дванайсет години, а докато съм в Сивата страна, да уча от Цветето за Пръстените, ала уж съм по-глупав, та да го надхитря и проумея повече, отколкото То поще да ми даде.“

„Позакъснях и следващ път изникнах в 6744 световна година^[8]. Царуваше тогаз Йоан-Асен Втори, дето сега ти живееш на нему именувана улица. Бе смело и честито време, щом и византийски поети ода за Царя ни пишеха… По кръчмите пресни песни за Клокотнишката битка се пееха… а и тъкмо в туй ми идване чух за Бялата жена!

Не разбрах дали е Верена, ала знаех, че навярно би могла да ми го каже! Или да ми помогне. Слушах по седенки и веселби, от пътници и по пазари за нея. Че обикаляла, била висока на бой и цялата в бяло. Ала нищо не правела — ни добро, ни зло! Сякаш нещо търсела… И кой ли знае, освен сурото небе, дали не дирехме едно и също…“

„Пак прийдох в Горната Земя. Пак съдбите се бяха обърнали. Бъдин бе в маджарски ръце, отново войни водехме…“

„И също неуредно след дванайсет години.“

„Подир други пропуснати от мен лета, навред се говореше за въстанието и царуването на Ивайло Лахана. Едни скърцаха със зъби при спомена, други заканително ги подсещаха, че всякога има разплата за сторвани злини.“

„Забавих се малко повечко отвъд тукашното време и генгери^[9], докато овладявах ново стъпало от Третия Пръстен. Цар Тодор Светослав благо изненада ме и вдъхна ми надежда, че бедите свършили са. О, как грешах… Макар следващите пъти да бе мирно и горе-долу кротко, ала ето че всеки големец, кога не ламтеше за чуждо, зазяпа се в своето си, оскъдно му се види и… оххх…“

„Йоан-Александър обедини отново държавата. И добре беше сторил. Турците вече отдавна изникнали бяха от земите на Изгрев… Ала защо сетне с договор се свърза нашият цар, та съюзник стана със султан Мурад!? Та не спряха от туй набези и градове ни падаха, юнаци кат Момчил с хиляди изгинаха, хубавици десет пъти по толкоз затриха!…

А сетне вие сам-сами като пита България нарязахте. За кого?!

На запад-земи черна чума отнесе всеки трети мъж, старец, жена и дете. Зимите станаха много студени.“

„В елем веш, от Христа 1371 година, видях реката край Чирмен червена от кърви!“

— Падна главата на бане Янука, падна и София. Гледах що става и наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите! Езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло^[10]!… Ала нищо не можех да сторя голямо. Крепеше ме само едничката надежда, че ще открия змеицата Верена и тогаз ще оправя нещата… Защото вече озарение имах, как може туй да стане, ала още не виждах начина да го сторя. Ала съмнение нямах, че е възможно…

— Кое… Витане… Вананд? — не бе сигурна как точно да се обърне към мъжа пред себе си.

— Да изпълня духа на Царската заръка, след като словото й бе загубило смисъл.

Той потъна някъде в себе си. Елица не можеше да откъсне очи от него. Не се усети как бистра сълза капна на покривката. Той се сепна, сякаш я чу, изгледа девойката и продължи:

— През 1396-а пак гореща си глава и буйно си сърце послушах. Застанах в плъковете на маджарина Сигизмунд-кралич. Край Никюп-град султан Баязид разби армията ни… Вярно, три лета подир туй бил го с позор пленил Тамурленг някой си, ала що ми бе това за утеха!… Синовете на султана тогаз се сбиха кой да е на трона. Изпущи се тогаз сгодно време, попиля се…

Една по една гаснеха свещите в хола на апартамента.

Вананд отново бе млъкнал задълго и Елица, гълтайки сълзи, прошепна:

— Колко време мина за теб…

— Дванайсет лета, три месеца и девет дни — незабавно отговори той. — Преди да те срещна… отново. Навярно са повече, ала ни съм ги усетил, ни ми личат. В Средната Земя никак не стареех… там няма време.

Тя почти не чу последните му думи, сепната от главното.

— Какво значи това… „отново“? Виждал си ме преди…?

Той изучаваше разпръснатите си вещи по масата. Елица понечи да повтори въпроса, но магьосникът я превари:

— Да — срещна погледа й и девойката видя в очите му нещо неописуемо: мъка, радост… и учудване. — Да — повтори Витан. — Срещал съм те. И… тогава ти пак ябълка ми беше дала.

Тя разпери безпомощно пръсти. Не можеше да си спомни.

Вананд се взираше в нея, сякаш тялото й прозираше.

— Бехти беше, празник. Лятната жертва към Небето, сега се чества като Петровден. … Играехме. Двойно хоро бяхме извили ние, момците, а друго потропвахте вие, момите. Всеки път ти мен с очи стрелкаше… и се усмихваше тъй, че крака ми се преплитаха. Сетне издебна и от пояса си ябълка извади и с нея мен замери. Едва я улових. Много глупаво съм изглеждал и брат ти, левент Шувик, смя ми се до сълзи. Приятели по рамото скришом ме тупаха и ми намигаха… Сетне Радан дойде. Край него всяка веселба секваше. Повика ме с пръст. Цяла нощ да правя изпитанията за Първия кръг, за Пръстена на Заблудата ме караше. Наместо почивка вода носех от герана и реката поливах. На бегом. Заранта ме прати да обяздвам новите коне. И пак ме учеше: как да слушам камъните, небето, тревите и буболечките. Наум звездни възходи и слънчеви затъмнения как да ра̀кам^[11]. По пладне градината копах, вечер чъван ковахме. Втората нощ редях му що научил съм от Кънигите за билки, за врачуване, гадаене, баене и пазене от магия… Разреши ми бурения за ядене да си сваря. А на третата нощ ми каза: Момче, не мисли за туй моме! Няма да е твоя. Имаш много да учиш, а колобър не се става край женска фуста! Дръж си силата в главата, не да пада в гащите! Тогава бях уморен, капнал три нощи без сън и само с усилия на ума снагата си държах… Отвърнах му нещо сприхаво… Той не ме просна с шамар — а сетне би ми се карал, че не съм се защитил! — ами просто ме изгледа и рече:

Бре… Че иди тогава и я искай, ала за след девет години. Да те видя що ще чиниш!

Елица прикри устата си с длан. Истината я връхлетя, надигна се от собствената й памет. Приказката. Приказката за юнака и неговата изгора. Боже Господи!

— Ала той не позна! — с ожесточение поде Витан след кратка пауза. — Не позна букан^[12] магьосникът, боилът колобър Радан, мой баща и Учител, дето все ми повтаряше: Магесникът следва чужд на себе си да е… Ти врече ми се девет лета да ме чакаш… Ала… на следната година Радан бе мъртъв, а аз… аз за насам тръгнах. А ти ме чакаше!… Същото име. Същото лице. Същата усмивка и глас. Същият мирис на косите ти. Сякаш не минали са хиляда и сто години… ами само деветте лета. Пораснала си.

Елица замръзнало проследи как от очите му се търкулна по една капка. Витан-Вананд от рода Угаин, боилът колобър, не направи опит да скрие лицето си. Галеше я с поглед, наслаждаваше се на всяка черта и сенчица по лицето й. Тя почти усещаше докосването, по-нежно, отколкото с перце, с болка и радост, опияняващо и растящо като всесилен великан. Девойката не издържа. Отвътре напираха усещания и чувства, твърде грамадни за нея, тя протегна търсещи ръце към него. Витан с лекота я прехвърли над масата, след като пипна само върховете на пръстите й. Тя не можа да се учуди или замисли как го е направил. Бе й достатъчно, че се озова в здравата му прегръдка и двамата не смееха да помръднат, дори дишаха шепнешком.

Може би се страхуваха, че магията изведнъж ще се скъса и помежду им отново ще застанат всичките тези векове — повече от четиристотин хиляди дни и нощи…

Откъде така мисля! Аз не съм неговата_ Елица! В най-добрия случай съм нейна пра-не-знам-си-коя внучка! … И какво от това? Ами… ами ако аз наистина съм тя?!!_

— Когато някой не направил е в живота си онова, що заръчано му е от небесата — промълви Вананд, — Тангра отново на земята го връща, за да постигне своето, било добро, било лошо… ала да го завърши, да изпълни Съдбата своя, що част от всякоя душа е. Инак…

— Какво инак? — прошепна Елица и изведнъж усети неприятна промяна: Витан се бе напрегнал, от него лъхна нещо чуждо… отдалечено… и сурово.

— Мили, какво…

— Шшшш.

Той бе съсредоточен и хладен като стоманата на сабята си. Вслушваше се, но някак не в себе си, а в нещо далечно.

— Трябва да вървим! — решително отсече Вананд и се отстрани от нея. — Вашите стражници идат. Помогни ми денка да събера. Време нямаме, обич моя — довърши с нежно докосване по бузата.

Обърканата докрай Елица се разшета, но като че повече му пречеше. Със свити вежди и пестеливи мълниеносни движения младият мъж прибираше вещите си в торбата. Накрая сгъна калъфа с лъка и сабята… но остави дръжката на оръжието да се подава отгоре. Девойката забеляза това и й стана студено на раменете, но не смогна, не намери кураж да попита защо, какво, накъде…

 

 

… Сега седяха на стотина може би километра от апартамента в София в някаква запустяла одая с ръждива готварска печка, гъсти паяжини по отдавна небелосвани стени и малко прозорче без стъкла. Върху изкривена от старост масичка стоеше обърнато котле и по него блуждаеха поставени от младия магьосник светлини, прилични на гигантски огънчета от светулки. Елица се свиваше на покрит с мухлясали черги миндер, Витан бе приседнал срещу й върху чворесто кютуче, гледаше я така, както ненаситно диша осъден на обесване и пак говореше, говореше, говореше…

Все едно наистина бе мълчал през всичките тези векове.

Говореше.

За това как тайно са се срещали, но нито веднъж не се бил решил да открадне поне една целувка.

За това колко е тъгувал…

За всичките тези негови дванайсет лета, три месеца и девет дни, през които бе преминала цялата позната от книгите история, същата, която Елица бе учила в училище без капка подозрение, че ще се сблъска с нея… и ще я прегърне, прегърне до изтръпване на мускулите, до сълзи, до…

„Когато султанът-завоевател влезе, та завзе Цариград, свърши се с Византия. Толкова дълго ги бях смятал за врагове, а тъжно за тях ми стана. Враждата попречи ни да се обединим. Не ми се вярваше, че и те, ромеите, и ние, българите, задълго покорени ще бъдем. Та бил е и Константинопол под латинци, и наши престолни градове — под чужди, ала ерчвали^[13] сме, и ние, и те. Не. Тоз път друго настана. Турците тръгнаха да громят страните на заник слънце, смазаха буйните маджари, покориха гордите албанци, съсякоха веселяците сърби… Излизанията ми от Средната Сива Земя скръбни бяха. Черни. А Верена я нямаше. Инак спряла би тез орди, не по-малко страшни от монголските два века преди туй. Из Европа веч на барут миришеше, първите огненострелни оръжия пукнаха, а аз съвсем спрях джанголози^[14] и вурме^[15] таласъми да виждам, що навъртаха се преди край Мъглата-път за към Средната Земя.“

„Минаваха край мен войни, бунтове, изселвания, угасваше съпротивата… и пак разгаряше се, ала…

В обиколките си по онуй време много неща бях захващал, книги си набавих, които сега ги няма пълно оцелели — «Гадателни Гръмници» и на Зонара, Хамартола и Кидона летописи…

… А понявга и разбойници ловях — татари, сетне турци, арнаути, че и нашенци… защото не само за хайдутуване, за чест, рода и мъст свята мъже и жени излизаха по горите на Верегава, та от Гергьовден до Кръстов ден да обикалят! Имаше закрилници на сиромаси, че и онез, които се замогнали бяха, те помагаха на по-клетите, а и саби хващаха и огнебойки грабваха… Ала и черни души случваха се, от черкези по-зли люде, които биеха се само от жажда за кръв и злато — техните глави жънах, че земята ми да не позорят!… По-сетне, при онзи Пазвантоглу, знаеш ли, че и българи имаше сред сганта му зъбата? И туй съм правил, Елице, не само хляб и кладенци…“

„А какви гори растяха тогава, обич ми, колко прекрасни и огромни! Една най-прочута бе^[16] — от Бълградската чика^[17] до Ниша-града разпростряна! … Кога загина и изчезна таз хубост зелена — не видях, по друго залисан, Елице…“

„За един юнак се сещам… Трепнаха камъните ми — неживи мои съгледвачи, и рекох да проверя. Златю войвода бе той, от Сливенския балкан, дето сам-един хайдутувал. Загина в бой неравен не дълго преди голямото чумаво тогава^[18]. Сетне чешма иззидаха на мястото, къде кръвта му в земя попи. Християни и турци много лета подир туй връзваха парцалчета от ризите си откъснати по дръвчета околни, та да ги не хваща страх или треска. … Приказвах с побелял ага, един изсред надвилите юнака мъже. Рече ми той, че сърцето на Златю било «чаталясто», че в него се криела необикновената му сила. Питах го още и ми каза читакът, ала чак след суха пара, че не видели те войводата крилца под мишниците да има. Навярно самодивски син ще да е бил, макар отдавна да бях забелязал, че нейде надалеч и самовили, и последните шаркани с таласъми и караконджоли отишли си бяха. В Долната Земя навярно… Ех…

Само за Бялата Жена все да чувам продължавах. Ту тук, ту там я срещали.“

„Всякой път ми се налагаше да уча нови думи. Езикът се променяше, от завоевателя и придошли след него племена речи в говора се вплитаха… Циганите, да, тогава дойдоха… Втъкавахте не само слова, ами и мисли, и навици — не всички хубави и добри. Осъзнах колко далеч от моето време веч сте. Не, не, много неща харесах и се гордеех, че във вас народа си съглеждам. Ами че и досега припознавам в дрехите нещо от моите времена!

Кога училища застроихте, борби за своя си вяра захванахте, просто щастлив бях. Ала имах ви вече за… не чужди, ами… някак сякаш далечна ми рода. Туй ми помогна по-леко да гледам всичко и смогвах да се сдържам от бъркане във вашия живот. Той щеше променен да бъде… Из корен! Ала трябваше ми Верена-змеица…“

„Видях, че Империята на османците започнала бе да умира… стискаше ви здраво със загниващи десници, макар да ги напускаше веч тоз войнишки дух, що в началото го имаха. Все още страшни, свирепи и силни бяха… Ядяха бой навън, а сетне — и на рая, и на свои си сиромаси тъпкано връщаха…“

„Последва ми нов дълъг престой в Средната Земя. На учене и тренировки на способностите си се отдадох…“

„Дойдох пак, кога събудили за борба се бяхте, вместо само да я сънувате свободата. Бях потресен! Рекох, че е от Верена — толкоз змейчево ми се видя! — ала хорско дело се оказа. Вие се вряхте във всяка буна, във всеки пожар — по Влашко и по Сърбия, във въстанически чети на византийците, които вече наричаха себе си само гърци. Видях някои от тез нови българи. Достойни мъже! Юнашки жени! Тогава реших да опитам да помогна малко, пък и да пробвам силите, които смятах, че владея… Големи Ги раздразних, леле… и добре успях да се отърва, та по-страшни поразии край мен да не станат.

Ала с надежда за победа ваша се укрих в Мъгливия свят да се поосвестя.

… Не бяхте надвили. Изстиваха пепелища и кости белееха. Мислех, че да умрете щете. Ала в Европа заговориха, завъртяха се високи игри… Верена още я нямаше. Камъните ми говореха, че още спи някъде, омагьосана от Учителя ми… от моя Баща. Почнах да се чудя, няма ли някакъв умисъл, който ми убягва, че не й е дошло времето на боила Верена… За първи път разколебах се и в Средната Земя допреди срока се оттеглих…

Насетне проумях — нямаше пророчество. Друго бях чувал: за старата топола пред Айя София, която да съхне взела през 1453-та, когато турците завоювали града; щяла да се разлисти, щом християните отново завладеят Цариград…^[19] Всичко туй не беше онова, що дирех.

Не, просто светът продължаваше в грешна посока. Трябваше ми Верена! Не можех дори да опитам, за да видя става ли човек да извърши туй, що с хитрина измъкнах от Цветето… и Тези, които стояха зад него.“

„На следния път заварих много красиви, ала и плашещи с чудността си залези. На другия край на света бе станала голяма катастрофа, дали не бе по моя вина, не научих…^[20] И тутакси забравих за съмненията си, защото празник се виеше по улици и мегдани! За Сливница се радвахте. Плаках с всички и аз тогава, Елице! Макар да бях решил веч…“

„След десет години научих, че малко след оназ победа голям държавник в опала на улицата като куче убит бил. Едни го ругаеха, други жалеха, ала на всинца им бе криво, даже на онез, които рекоха: Пада му се! Затвърдил се беше тоз лош навик да стъпквате велики свои люде.

А насетне пък видях владетелите ви да отварят за големи залци уста. То и всинца от народа го желаеха де. Новият ви цар подари сребърна пушка на един селянин от Сердишко, прочут като стрелец из този край, а в също време готвеше хиляди и хиляди още огнебойки, веч не сребърни, а железни, сякаш решил бе да въздигне величието на страната до славата на Моя Цар!

Разбира се, не случи. Според мен, той войната загуби, защото стария закон престъпи — милост на паднал враг да дава. А че съюзници разбойници били — навреме да е мислел. За една нощ никой лош не става… Пък и в света неопетнена правда нямаше вече, ами само хладни сметки. За десет века отровни бурени избуяли бяха и ги правеха на отвара, от нея всеки роден да цука! Що кости пак останаха да гният по неблагодарни чукари и полета!…

А големите народи само ви гледаха, та с ваши и на съседите ви смърти да се научат как по-голяма Смърт да забъркат! Пламна Голямата Европейска война и мен ме ужаси, мен, дето от хиляда години жестокости видял бях!“

„Не изтраях и по-рано надникнах в Горната Земя. В същото време, кога земетръси^[21] сринаха далечни градове на една островна страна, където почитаха змейовете, тъкмо тогава вие, сегашните българи, се хванахте гуша за гуша!…“

„През 1937-а бяхте дръпнали напред, ала тлееше рана от онази злощастна разделна есен!

Ходих в Германия. Полюбопитствах и в Русия се отбих… Докат гледах що става там, сетих се за монголите — диваци същински, дето на орди смазваха всичко, голобради теснооки разсипници, само мизийска плячка^[22] знаеха да вземат! Предстоеше война, каквато не можех да си представя, само дано не се сдуша̀ха зверовете на Злото, че да разкъсат света!

Трябваше ми Верена!!!“

„През войната пак чух за Бялата Жена. Била зашамарила някакъв нехранимайко, понеже мъчел горко животинче. За първи път правеше нещо, освен да обикаля!… Ала не сварих да я застигна…“

„Когато прогонихте малкия си цар — докривя ми за туй, навярно заради името, което носеше момчето…, та в тази година камъните ме повикаха. Проследих дирята. Дълго не разбирах що съм открил. Доста неясно бе, чак насетне реших, че трябва да е остатъчна енергия от смъртта на змей, от Премъдрите. Не беше Верена. Носел е човешко тяло той. Навярно дори не подозирал е, че затвор за змейска душа е бил. И ето, дали получила бе таз душа опрощение и завърнала се в своето Вкъщи, или присъдата доживот била е и клетникът поел е последното изкупление за греха си неведом ми… Не разбрах. Защото се разбързах, щом ми хрумна туй всичко, и втурнах се да търся процеп към Долната Земя… Попречиха ми хора. Вълненията от Страшната война не стихнали бяха, разправия имах. И с онези, които ви задължиха да ги почитате като Освободители, и с другите, що преди сееха смърт от летящите си машини над беззащитната ми земя. Не ме накараха да потъна в гняв, ала ги прегазих от пътя си… само че Проходът вече го нямаше… Питаш се защо ми е бил нужен, след като дебнех появата на Верена-змеица тук, в нашия свят? Исках да надникна… къде е тази…“ — млъкна и рязко се промени. Ослушваше се.

Гръмотевица, без да е оглушително шумна, разтърси къщурката.

— Пак ли ни дебнат? — трепна Елица, дърпайки се от завесения с одеяло прозорец.

— Дебнат… Ала далеч са…

Той взе изстиналите й пръсти в горещи шепи. Очите му отразяваха зеленикавите магически лампички. От шепота му девойката я побиха тръпки:

— Тъй дойдох, та пристигнах в днешните дни. И те срещнах… И сега ще да отидем в Долната Земя с Верена-змеица да говоря. Тя шаркан е, тя знае що е Царска заръка. Предстои ни света да променим. Да променим Народа си, Елице. Да се върнем при него.