Николай Теллалов
Царска заръка (11)

2

Преводът напредваше като неумолим глетчер. Лъчезар работи цяла нощ и заранта с почуда установи, че е бодър и свеж както никога. Затова не легна, а излезе на разходка в парка. Квартални кучкари извеждаха любимците си да препикаят храстчетата и да облаят непознати минувачи. Зако приседна на пейката, сгушена във все по-буйно раззеленяващи се храсти, където транспортният шум на пробудения град бе най-малко дразнещ. По въздуха вече личеше, че пак ще бъде жега. В близкото кафене усилиха радиото и той чу темите за зрелостния изпит по философия. Едната от тях го смая — „Смисълът на историята“. Звучеше хем сериозно, направо като за дисертация, хем надуто глупашки. Според кой как се справи… Поклати глава. На сукалчетата щеше да им дойде нанагорно. Какво ли ще измъдрят абитуриентите по тези въпроси, запита се той.

Абе, да се оправят вундеркиндчетата! — рече си и зачете с любопитство сутрешния вестник. Беше пълен с футболни теми и Татарчев; Шумахер пак изхвърлил съперник от пистата — гадно копеле си ти, гадно; в 19:00 българско време предстояло разкачване на американската совалка от руската станция „Мир“ след четири денонощия съвместен полет, била деветата обща мисия в космоса… Така. Хороскопът.

Тц. Все грижи и някаква боза в бизнес делата. Можеше да го пропусне… Тъй, да започнем с господина Татарчева… Без да откъсва поглед от статията, Лъчезар запали нова цигара.

По едно време дойде дружелюбният санбернар на госпожицата, която Лъчезар поздравяваше, но нямаше представа как се казва. Не му беше интересна. Виж, кучето…

Неусетно ставаше по-шумно, сутринта прерасна в суетлив делничен ден.

Лъчезар реши, че е време да се скатае в своята крепост — у дома.

Тръгна си бавно, с ръце на гърба. От джоба на тънкото му яке стърчаха прочетените вчерашни новини. Изведнъж си помисли, че от години вече прави този своеобразен ритуал — поне веднъж седмично. И навярно някой ден ще крета по същия маршрут, стар, грохнал и самотен…

Ама че тъпи мисли на едва трийсет и две години!

Отби до бакалията, откъдето купи насипен чай, опаковка кафе, литър ракия, бурканче пастет и един „мързелив“ хляб — фабрично нарязан на филийки за тостер и запечатан в целофан. От супермаркета взе бутилка кока-кола. И на път за вкъщи пред него се изпречи телефон, боядисан в самодоволно оранжево като фонокартните си събратя.

Зако мрачно го изгледа, бръкна в джоба и подрънка монетите.

Поколеба се, а после решително завъртя шайбата.

Отсреща, след кратко предаване на слушалката от ръка на ръка или превключване от апарат на апарат, той чу спокойния глас на сътрудника:

— Ало, Георгиев на телефона.

— Хисарски е.

— А… Много се радвам…

— Искам да поговорим.

— Това много ме радва. Да. Имате ли нещо напротив да се срещнем на същото място по същото време?

— Същото… хм… добре, чудесно.

— Дочуване.

— Дочуване.

Закачи слушалката и направи кисела гримаса неизвестно към кого.

 

 

Този път Георгиев не се беше облякъл толкова официално, но пак изглеждаше елегантен и делови. Какъвто и да е, не можеше да се отрече, че този тип има вкус към дрехите.

Бре, че франт, рече си Лъчезар, преди да започне.

— Преди всичко — заяви той, — искам да ми кажете по какъв начин се добрахте до тази история и какви подозрения имате. След това аз… ще ви кажа какво знам. Всичко, което може да ви интересува. Поне ще съм убеден, че с нищо на никого няма да навредя.

— Освен на себе си.

— … ?…

— Човече, не си представяте в какви лайна сме.

Лъчезар вдигна още по-високо вежди.

— Само че досега си държахме носа високо… Добре, чуйте и преценете.

Георгиев помисли малко и внимателно подхвана:

— Разбирате, че не мога да ви разкажа всичко…

— Колкото и каквото можете. Информация за информация. Защото в противен случай… — и разпери ръце, като да покаже, че са празни.

Георгиев сякаш безучастно чакаше продължение. Лъчезар го разтълкува в своя полза, любезно изобрази нещо усмивкоподобно и направи подканящ жест. След малко онзи кимна и предпазливо заговори:

— Добре. И така, накратко предисторията е следната: занимавах се с разработка на бургаски охранителни фирми, както и свързани с… дейността на някои от тях случаи. Разполагахме със сигнали за отвличания, изнасилвания, принуда към проституиране, дрога… Грозни неща, непланирани. На всичко отгоре нишките на следствието водеха към… кха… всъщност това няма отношение… Така. Проверявах случая. И тогава се натъкнах на онази престрелка. От половин година работя конкретно по въпроса…

Зако посочи по преподавателски маниер с пръст, сякаш изпитваше студент.

— Верена ви интересува, нали?

— Да — призна сътрудникът с оттенък на недоволство, — тя ни интересува. Съжалявам, но Радослав съвсем не влиза в сметките… Нещо повече, твърде е вероятно да не… да не е на този свят. Ще ме извините, но мисля приятеля ви за мъртъв. А вие сте толкова спокойни за него…

Георгиев се облегна назад и взе папката на колене. После я хвърли на масата. Поривисто разхлаби възела на вратовръзката си и замислено бръкна в джоба на сакото.

— Да. Не ни интересува много-много участта на приятеля ви… — повтори той. — Обаче момичето… все още има доста въпроси около тази личност въпреки всичко, което научихме.

— И откъде и какво знаете за нея?

Сътрудникът запали с кибрит премятаната в размисъл цигара „Марлборо Лайт“ и погледна Лъчезар изпод тревожно свъсени вежди. Кръстоса ръце на гърдите, като скри китките си под мишниците.

— Хм. Смущаващи неща — започна той през зъби. — Първо, не е регистрирана никъде. Няма медицински картон, няма паспорт. Нито ученическа карта, нито акт за раждане. Няма фамилия. Няма роднини. Мистика. Разбираш ли, няма такъв човек. Никъде. Но разполага с някакво… нещо… което я прави изключително опасна…

— Точно за тези неща съм любопитен. След това ще ви кажа всичко, което знам.

— Събраната информация по разработката е… защо не, ще ви обясня. Сведенията са от три източника: обективни данни, веществени доказателства и — много важен момент — разпити на хора, които са я виждали, общували са с нея…

— Например мутрите…

Сътрудникът позагледа Зако с интерес.

— Например мутрите — съгласи се той. — Но от тях много не излезе. Показанията им, колкото и беднички да бяха, ме убедиха именно с абсурдите си, че не лъжат. Оттук факт номер едно: момичето притежавало необичайна физическа сила. Така. Знаете, че непосредствено взелите участие в опита за нейното отвличане са починали от инфекция. Знаете това, нали?

— Ммм… чух нещо такова.

— Оттам случаят ни заинтересува. Защото един от лекарите, а след известно колебание в същия смисъл се изказаха и колегите му, твърдеше, че според регистрираните симптоми… гардовете са умрели от… хеморагична треска. Говори ли ви нещо тази дума?

— Хеморагична… ъ?!? ЕБОЛА?!

— Не точно, но със същото действие. За щастие, вероятно бил някакъв щам, който не се разпространява по въздуха или при обикновен допир, навярно повече прилича на СПИН… Във всеки случай епидемия не избухнала… Сещам се, че същият лекар направи някакво мъгляво предположение, че така би могла да действа органична отрова с много висока молекулна маса и твърде сложна структура. Човекът веднага се зае да направи хистологичен анализ… анализ на…

— На труповете, да. И?

— … трупните тъкани… Точно това окончателно превърна историята в пълна мистерия. Телата ги нямаше.

Зако присви очи.

— Откраднати?

— Не. Просто разпаднали се в пепел. Няколко часа след смъртта. Патолозите казаха, че такова… такъв ефект не би се постигнал и в крематориум. Все едно е станало пълно изгаряне. Фосфатен прах беше всичко, останало от тях. — Сътрудникът прокара пръсти през косата си и продължи: — Имахме в наличност само един от убитите в престрелката. Куршум в тила, 7.62-милиметров. Въпреки всички лъжи и увъртания изяснихме, че онзи „неизвестен“ Рамбо е имал пушка-помпа друг калибър, при това е разполагал само с три или четири патрона. После, много хора са го видели да тича към морето, преследван по петите от гардовете. Изчезнал е във водата и никой нищо не е открил. А въргалът непосредствено преди това, пред пощата, е бил голям. Два изгорели мерцедеса, изпотрошени стъкла, ранени случайни граждани… Да, и един от гардовете и досега се води безследно изчезнал… и още някакъв, свързан със случая… хм… майната им де. Така или иначе, едва ли ще се намери нещо от Радослав, като имаме предвид какво се е случило с телата на борчетата.

— Откъде такъв извод?

— Ами, при несполучилото докрай отвличане на Верена, тя е хапала и драскала похитителите си. Раните са гнояли, ала общото самочувствие на пострадалите било приповдигнато, като при допинг… до вечерта на 23 юли. Забележи, само изпохапаните умрели по този начин… Това момиче вероятно е било носител на заразата, без самата тя да развие клинична картина… освен ако наистина, както мислят някои, не е разполагала с неизвестно и много напреднало, бих казал съвършено биологично оръжие, което използвала за самозащита… Или някаква химическа субстанция от трето поколение в рода си, по същество нещо, което съчетава качествата на бойни отровни вещества и смъртоносни микрокултури… И навярно тъкмо с действието му се обяснява безследното изчезване — нейното и това на Радослав.

— Не мисля така. За това по-късно, сега сте още вие.

— … Честно казано, и аз изпитвам някои съмнения. Така… Та първият източник на информация за Верена бяха свидетелски показания. Сред няколкото лица, дали ни интересни сведения, ще спомена Ангел Асенов и Светлана Макова. Работодателят на Радославов и бившата му приятелка. Всъщност там няма нищо интересно, освен фактът с номер „Верена–2“, според който това неизвестно девойче има способности за силно психическо въздействие върху хората, в частност, предизвиква страх… Така… — Георгиев поразлисти още няколко страници в папката. — Що ли не го е използвала срещу мутрите, толкова ли тъпи са били… А, ето. Ще спомена още едно име — Елица Браничева… не се ли сещате?

— Ааа, Ели… Знам я… бегло. Тя е от тайфата, с която ходим на планина. По едно време й давах уроци по английски.

— Да. Според нея Верена я била излекувала от глаукома с някакво неприятно усложнение, засягащо очния нерв. И още нещо, Елица е споменала пред Верена, че колежката й има болно от левкемия дете. Поговорихме с момченцето… Малък е, но това което каза… Хлапето е било регистриран клиничен случай, нуждаело се от трансплантация на костен мозък. И взело, че оздравяло. Чудодейно. Казва, че една нощ при него дошла принцеса със светещи в тъмното сини очи. Имала опашка, летяла и била облечена като рицар… Тук не разбрахме добре, но може би става дума за ризница или нещо от рода на скафандър…

— Все доказателства — подхвърли Зако.

Георгиев кимна и продължи, без да забележи иронията:

— И друго, хазаинът на квартирата им на морето… Не е кой знае какво, но все пак… Той свидетелства, че тя била написала за Радослав бележка. Не на български. Човекът оприличи буквите на арменски, може би грузински. Само че, когато разглеждаше съответните азбуки — включително арабска, индийска, еврейска, етиопска и тъй нататък, та хем е работил в пристанище, виждал ги е значи по сандъци и етикети, хем накрая рече, че знаците били съвсем други. Естествено, може да се касае за някаква измислена писменост, само за тях си, за Радослав и Верена. Нещо като игра.

Зако слушаше безмълвен.

— Вторият източник — издуха дим към прозореца сътрудникът на Националната следствена служба, — са обективни данни от столичните болници за рязко подобряване на състоянието на пациентите. В периода след 20 май 1996-а до към осми-девети юли същата година мнозина са били изписани, включително няколко съвсем безнадеждни. Тези, които попрепитахме, споменават за странни сънища, но никой не каза нещо определено. Има един съвсем лек спад на статистическата графика на заболяванията, разбирате, нали? При това същото е във всички болници в столицата! Този… този пик на оздравявания идеално съвпада с установеното времепребиваване на Радослав и Верена в София. Регистрирани са подобни инцидентни случаи и в цялата страна — рязко подобряване на тежко болни. А същото го имало в Македония, северна Гърция, Румъния, Западните покрайнини, Молдова… но от там сведенията са колебливи, направо да се каже, може и да са съвпадения… След това клиничната обстановка става същата. И трето, най-важното от уликите — веществени доказателства.

— Тоест? Веществени доказателства за какво?

— … За нещо… хм… екстраординарно. В Созопол те двамата, приятелят ви и момичето, посетили студио за татуиране… Платили са с две златни монети. Едната успяхме да открием. Нумизматите не стигнаха до извод за произхода й, но се съгласиха, че е много стара. А материалът й наистина се оказа злато. С една малка подробност… че атомното тегло на това злато не било нормално.

— Не разбирам много от тези неща. Скаран съм с физиката.

— И аз. Обаче от обяснения на специалисти схванах, че по изотопния състав на примесите би могло да се извлече важна информация… като например, къде е произведен даден образец. И когато взеха да я анализират… Значи, единственото стабилно злато е металът с атомна маса 197 единици. Монетата пък се оказа отлята от изотоп–198, който на всеки три дни се превръщал наполовината в живак, така нареченото време на полуразпадане… Такова злато трябва да е било радиоактивно.

— Радиоактивно ли?!

— Точно така. Но не било. След четири експертизи в чужбина аналитиците откриха с помощта на… ъъъ… йонен сканиращ микроскоп — наистина не знам какво е това, — че в кристалната решетка на метала имало някакви субатомни^[1] частици, които стабилизирали веществото.

— … И какво значи това?

— Ха. Непозната в света технология. Няма даже идея за процеса, който би могъл да стори това… Материалът явно е изкуствен.

Ясен Георгиев запали от своите „Марлборо“ и протегна кутията. Лъчезар също задими.

— После, в нощта след престрелката е било отчетено микроземетресение точно там, където Радослав е взривил джипа два дни по-рано. Това спада към обективните данни, защото една сеизмограма не се влияе от нищо друго, освен от реален трус… А местните споменават, че около полунощ е имало северно сияние… Какво ще кажеш на това?

— Нямам какво да кажа.

— Миналия път чух същото. — Под неутралния тон на сътрудника се усещаше раздразнение, а в дъното под него — и заплаха.

Зако си рече, че така не ще го впечатлят.

— Знаете ли, че диктофонът ви нещо е спрял? Повреден ли е?

— Да, знам — последва неочаквано искрено звучаща въздишка. — Да ви призная честно, не искам да записвам това, което, надявам се, ще ми кажете. А съм убеден, че има какво.

Зако мислеше със свити устни.

— Знаеш ли какво ми се върти в главата? — доверително се приведе напред Георгиев. — Още нищо не си казал, а вече не съм убеден, че ще ми кажеш… но… виж, смятам…

Лъчезар извърна очи към сътрудника, който изглеждаше невероятно притеснен и объркан.

— Мисля… — неуверено рече Георгиев, — струва ми се, че тази Верена… е… извънземна.

Я, тоя знаел да се шегува…!

Зако за момент се опули. Човекът от НСС не се майтапеше, бе напрегнат от налудничава надежда за потвърждение на догадката си.

Лъчезар избухна в смях.

Георгиев изненадано го гледаше как се превива и бърше сълзи, как кикотът избликва и го задавя… Сътрудникът скри свити юмруци под масата.

Накрая Лъчезар се успокои и проговори:

— Това, как ти хрумна, ха-ха!… — съвсем внезапно лицето му замръзна и той тихо рече: — Прощавайте. Съвсем малко сте в грешка. Само че, откъде си направихте този извод? Кажете ми! После вече наистина съм аз наред.

Георгиев сърдито угаси цигарата.

— Когато говорят фактите, всичко друго си трае. Хипотезата, която намерихте за толкова забавна…, си е лично моя. Просто обяснява някои неща. Нещо повече — дава обяснение на почти всички факти.

— От които са направени погрешни изводи.

Георгиев се наведе напред, целият очи и уши.

— Всъщност, от ваша гледна точка, какво би трябвало да значи онова земетресение и сиянието?

— Може би старт на летяща чиния, знам ли…

— Ето тук е грешката. Не е било старт.

— А какво?

Зако дълго размисля.

— Почти прав сте. Радослав наистина не е на този свят. Но не в онзи смисъл, който имахте предвид.

— Какво значи това?

— Долната Земя, сътрудник Георгиев.

— Каква Долна Земя?

— Тази от приказките. Слушай сега… Значи тъй. Радослав се запозна с Верена на осемнайсети… или деветнайсети май 1996 година, ако не се лъжа, рано следобяд. Бяхме в един манастир…

 

 

Докато Лъчезар разказваше, в смазващата жега поваля едър, но рядък и мързелив дъжд. Горещ вятър бърже изсуши подире му асфалта и тротоарите. Радиото обеща нови трийсетградусови горещини за района на столицата и спомена, че над Франция облаци-бомбардировачи разтоварили чудовищна градушка колкото гълъбово яйце.

 

 

— Виж какво написах — рече Георгиев и протегна тефтерчето си на Лъчезар. — Как ти звучи?

Зако пробяга по диагонал страничките и отряза:

— Като пропуск за лудница, как!

— Прав си.

Сътрудникът смачка листчетата и ги хвърли в пепелника. Двамата мълчаливо проследиха жълтите езичета на пламъка над сгърчващите се и почерняващи топчета хартия…