Николай Теллалов
Царска заръка (13)

4

Дори когато го изключваха, попадналият в България по неведоми и полузаконни пътища компютър все пак работеше. През равни интервали време той предаваше сигнали, че обстановката в апартамента е спокойна и поне един от стопаните се намира вкъщи.

Елица дори не подозираше, че посредством тази машина, а преди нея — чрез предшественичките й, нейният и на цялото семейство живот се намира под непрекъснато наблюдение.

Тя не знаеше, че много от нещата, които смяташе за късмет, в смисъл на избягване на неприятности, както и някои особено гадни страни на живота, изобщо не се дължат на някакви безплътни ангели-пазители.

В малка, претрупана с апаратура стаичка, залята с безжизнена електрическа светлина, дежурен оператор следеше разговора им с Витан и от време на време потвърждаваше препратки към зададени в следящата програма ключови думи.

Човекът скучаеше. Той нямаше наклонности да точи лиги пред ключалки на спални, затова почти не обръщаше внимание на младите хора — не повече от това, с което би удостоил аквариумни рибки, докато чете сутрешен вестник. Когато обаче компютърът отсреща сигнализира за софтуерен срив, операторът сложи ръце върху клавишите на своя терминал и се опита да изясни каква е причината.

Той не успя да довърши проверката, защото го отвлякоха други абонати. В края на краищата често се случваше машината на Браничев да блокира, напоследък инженерът работеше над антивирусни пакети, за което „гадинките“ му трябваха „живи“. И съответно — пакостяха.

Едва след няколко часа, малко преди да свърши смяната, операторът обърна внимание на обекта от улица „Цар Иван Асен II“, и то защото страничен дисплей на спомагателен компютър му сигнализира за два факта — първо, посетителят в дома на Браничеви не можеше да бъде идентифициран по наличния снимков материал на получилите паспорт граждани на Републиката. Само по себе си това не даваше повод за безпокойство, още по-малко — за тревога, камо ли — за изпращане на оперативна група. В българската система за контрол все още царяха големи бъркотии, не всички от тях за извинение поради неволни грешки. В мрежата за сигурност и събиране на информация зееха грамадни дупки, тя не бе оптимално гъста, за да изпълнява задачите, които се изискваха от нея — да лови нежелани гости и, в неопределена перспектива, да опазва съвестните граждани и почтени данъкоплатци от престъпни елементи. Поне като такава системата функционираше в цивилизованите страни, тоест там, където нямаше начин откровено криминализирани среди да имат пръст в управлението й.

Вторият факт се оказа от по-сериозен характер: щом гласовият анализатор превърна в текстови файл разговора на двамата влюбени, четящата програма откри в стенограмата нещо важно. Компютърът го маркира с код, означаващ повишена секретност. В червен мигащ прозорец на монитора се мъдреше вътрешен телефонен номер за уведомяване на компетентните лица, упълномощени да се занимават със случая.

Тези два неща едва ли съвпадаха случайно. Във всеки случай в някои учреждения и организации хората не вярват на случайности. Даже онези от тях, които имат университетски дипломи по физика, и те професионално се съмняват в истинността на Хайзенберговия принцип^[1]. Според тях в този свят няма нищо неопределено.

Има само зле свършена работа. Или недостатъчно отпуснати пари.

Дежурният вдигна слушалката.

За половин секунда, за миг само, той се зачуди, коя ли е била ключовата дума в речите на непознатия, която е накарала четящата програма да вдигне тревога.

Всъщност за това не му плащаха.