Николай Теллалов
Царска заръка (23)

1

Елица се намираше във вихър на кулинарно вдъхновение. В кухнята бе същинско стълпотворение от готварски книги, някои още от баба й, отпреди времето деветосептемврийско. Тълпяха се черпаци, ножове, тенджери и пакети с продукти. Освен фасулски лесните спагети с подготвена гарнитура от гъби, кренвирши и пикантен сос, на печката пуфтеше зелева чорба с яйца. Паниран кашкавал се потеше в похлупци от чешко термостъкло, а във фурната се допичаше най-сполучливият кекс в живота й, при това с пълнеж от боровинково сладко. В момента тя бъркаше салата „руска+снежанка“, танцуваше на място и с цяло гърло пееше заедно с Марта Санчес от радиото.

Никога не се беше чувствала толкова щастлива.

Детински капризна мъка се бе надигнала в нея, когато вчера Витан й съобщи, че ще замине за един ден.

— Ще занеса поздравите ти на морето! — рече той, целувайки ръцете й. — Бърже ще се върна, не ще и усетиш кога пак тук ще съм.

— Донеси ми малко мидички — примири се тя.

— Иска ли питане! Чакай ме утре най-късно за вечеря.

Тъкмо за тази им вечеря Елица толкова се стараеше. В хладилника студенееше бутилка шампанско „Санта Моника“, на масата в хола, върху белоснежна покривка и ленени салфетки, святкаха като саби на парадна гвардия прибори и порцеланови чинии, изчаквателно стърчаха в почетен караул барокови свещници, тънко пушеше парченце сандалово дърво и струйката дим се къдреше от пепелника край букетите цветя, подаващи главици от многобройни вази и вазички.

А в нейната стая на закачалката я очакваше балната й рокля от абитуриентската нощ. Елица с радост установи, че съвсем спокойно се побира в нея. Дори малко се бе издължила на бой през тези няколко години и огледалото я отрази като истинска принцеса в сияйното копринено слънчевожълто.

Ако за капак не постелеше и сатенен чаршаф — да не й е името Елица!

Звънецът на вратата я хвърли във весел ужас, че още не е готова самата тя. Планираше да отвори пред Витан нагиздена, като истинска дама — не така, по избеляла дънкова пола, бивш гащеризон, и в размъкнатата таткова риза…

Елица на пръсти изтича в антрето и надникна през шпионката. Ще го помоли да почака, мъъъничко!…

В рибешкото око на шпионката тя видя, че на площадката стои Катето. Уф! Ами… добре де, таман ще се консултира…

Катето я поздрави някак унило и стреснато заоглежда високия таван и сенките в ъглите му. Елица я задърпа навътре, но приятелката й се опъна. Щастливата млада домакиня внимателно се взря в тебеширеното лице на Катето.

— Ау, миличка, какво ти е? Нещо случило ли се е…

— Ела да поговорим навън — промърмори Катето. — На по едно кафе. Моля те.

Елица се поколеба само миг. Боже, какво лошо е сполетяло най-добродушното, най-милото и скъпо същество, което познаваше… след Витан, разбира се.

— Ей сегичка! — и тя изприпка в кухнята да огледа не остава ли нещо включено, което не трябва, и да хвърли готварската престилка. Остави радиото да свири и то изпрати двете момичета с един вече поостарял, но непреходен хит:

… It’s too late to change events,

It’s time to face the consequence

For delivering the proof

In the policy of truth.

Never again

Is what you swore

The time before…^[1]

Докато обуваше маратонките, Елица понечи да попита какво има. Приятелката й имаше отнесено-угрижен вид, правеше някакви знаци с ръце, въртеше комично очи и въсеше вежди.

— Но, Кате, какво…

Катето умолително сложи пръст на устните: мълчи!

Never again

Is what you swore

The time before!

До близкото магазинче с маси и чадъри на тротоара, които се криеха в акациите, чакаше Лъчезар. Към зеления пластмасов стол бе облегнал огромен самар. Щом ги видя, той го подхвана и лениво тръгна към близкия училищен двор, попаднал вече в обятията на мрака.

— Налагало се да ти каже нещо важно — рече Катето и тревожно разпери ръце. — Аз бях дотук. Пази се, Ели!

Тя прегърна недоумяващата Елица и почти тичешком изчезна в старите улички.

— Седни! — каза Зако.

Видя й се восъчно блед, почти болен. Черните му очи горяха трескаво и от време на време се впускаха да шарят из тънещите в здрача околности.

— Налага се да ти обясня нещо… много сериозно. По-добре ще е да започна… ха! отначало.

Приседнаха на разнебитена пейка, където навярно учениците се „криеха“ да пушат и пият бира.

— Кажи, Зако, какво…?

Той се втренчи в нея. Елица едва го различи в тъмното, но пробягаха светлини от автомобилни фарове (Зако се сви за миг) и тя почти се уплаши — частният й учител по английски и преди я беше смущавал с дълбоките си пронизващи погледи, но сега беше страшен… като черна бомба с догарящ фитил. Изведнъж Лъчезар както никога досега й заприлича на киноактьора Уилям Дефо в някоя от маниашките му роли.

Тя се вкопчи в седалката с изтръпващи пръсти и чу:

— Радослав и Верена…

(той изплю незапалена сдъвкана цигара)

… Знам къде се скриха. Твоят Витан — търси тъкмо Верена. Не свързах веднага нещата, но сега всичко си пасна и, мисля, зная кой е той… Всичко опира до Верена. Тя е…